Родопски старини

петък, 9 декември 2011 г.

Стою Шишков - Тракия преди и след европейската война. 1922 г

вторник, 25 октомври 2011 г.

История во кратце о болгарском народ словенском, 1792 - Спиридон Йеросхимонах

Николай Аретов:
Източник Slovo.bg Национална митология и национална литература

Йеросхимонах Спиридон Габровски
Делото на Паисий Хилендарски е ядрото на така характерното за Ранното българско възраждане насочване към историографията, довело до появата на няколко подобни творби в относително кратък отрязък от време. Сред тях особен интерес от различни гледни точки, включително и като нов, близък до Паисиевия, вариант на националната митология, представлява „История во кратце о болгарском народе словенском“ на йеросхимонах Спиридон Габровски, завършена през 1792 г. и останала в ръкопис44, известен е и един препис от 1819 г., правен в Рилския манастир и предназначен за Габрово, където се съхранява и днес.45 Изследвачите подчертават връзката й с „История славянобългарска“, а и с анонимната и недатирана, но безспорно писана по-рано Зографска история. Няма съмнение, че ранновъзрожденските трудове, посветени на миналото на българския народ, към които не без основание често бива причислявано и съчинението на францисканския монах Блазиус Клайнер, са обединени от един общ възглед, който обаче има своите варианти.
Йеросхимонах Спиридон Рилски или Габровски (светското му име не е известно) е роден в Габрово. Замонашва се в Атон, където попада в кръга на изтъкнатия славянски книжовник от украински произход Паисий Величковски (1722-1794), по-късно канонизиран от Руската православна църква за светец през 1988 г.; заедно с него и с голяма групи монаси се премества в Молдова, в манастира Нямц близо до Яш. След смъртта на своя учител Паисий Величковски Спиридон се установява в Рилския манастир, където умира през 1824 г.46 От него, освен историята, са останали три ръкописни сборника, които включват както негови произведения като „Служба преподобнаго отца нашего Теодосия Терновскаго, постившаго ся в пустини Килифаревскей“47, антиеретически тълкувания, преводи и преписи.48
При йеросхимонах Спиридон могат да се открият познатите от Паисий акценти: етногенезиса на българите; българската държавност, войните с Византия и падането под османска власт; делото на Кирил и Методий и покръстването, българските светци. На места обаче се забелязват някои съществени различия.
Спиридон също свързва етногенезиса на българите с Ной и неговите синове, като в това отношение следва Паисий, а и анонимния зографец, заглавието на чийто труд повтаря почти буквално. Още В. Златарски установява, че библейските събития са предадени по „Летопис“ на Димитрий Ростовски, където присъства и етимологията „Мосох — Москва“49. Но отец Спиридон се разграничава от твърдението на Димитрий Ростовски, а и на Синопсиса, че Мосох е руски, а не славянски княз. Така че основателното мнение на Б. Пенев, че със Спиридон започва руското влияние върху новобългарската книжнина50, не трябва да се разбира като проруска ориентираност на „История во кратце“. Авторът й изгражда собствен вариант на сарматската теория51, която има своите корени в европейската историография.52
При представянето на следбиблейските времена йеросхимонах Спиридон се приближава до така наречената илирийска теория, която присъства още в Зографската история, където е попаднала под влияние на Качич-Миошич. Тази теория обявява за славяни древните илири, населявали западните части на Балканския полуостров и покорени от римляните през II в. пр. Хр. Тя акцентува върху съществуването на южен славянски център, като по този начин, съзнателно или не, се противопоставя на източния. Хърватите се обявяват за наследници на илирите. В началото на XVIII в. подобни идеи формулира Павел Ритер Витезович. Към тях се приближава и Андрия Качич-Миошич в своята знаменита книга „Приятен разговор за словенския народ“ (1756). През 30-те и 40-те години на ХIХ в. Хърватското възраждане отново издига знамето на илиризма. Под въздействието на Качич-Миошич към подобни идеи се насочва анонимния зографец, под негово влияние — и Спиридон, а по-късно и други възрожденци, между които и П. Р. Славейков.
Спиридон разгръща разказа за ранната героична епоха. За разлика от Паисий, анонимния зографец и Блазиус Клайнер, йеросхимонах Спиридон въвежда няколко „крале иллирически и български“ от предалександрово време, които несъмнено напомнят фолклорни персонажи и ритуали — „Коладе, третий крал иллирически“, „Лила или Ладо, шестий крал болгарский“, „Перуна или Пеперуда краля българский“. Ако приемем, че той ги е взел пряко от народното творчество, въпреки че при Ладо например се позовава на Йоан Зонара, то ще се окаже, че йеросхимонах Спиридон тръгва по пътя, предложен през III в. пр. Хр. от елинския философ Евхемер, който твърди, че боговете са царе и герои, които по-късно са обожествени. Задачата на българина в известен смисъл е обратна — докато Евхемер демитологизира остарелите по негово време митове, Спиридон фактически се опитва да построи една нова национална митология, или поне да обедини и да натовари с нови функции митологически елементи от народното творчество. Въпреки че осъжда тяхната езическа свирепост, Спиридон се стреми да открие тяхното присъствие в съвременните му народни обичаи, включително и в централния християнски празник Коледа:
Когда се смесиша с елини и римляне, иллирци видяша, како они делают комири-идоли и покланят ся им, возхотя и Колад богом быти, и повле народу поклоняти ся ему яко богур а не яко кралю. [...] И когда се роди первий син его Болг, повеле всему народу по всей земли его торжествовати, сиреч праздновати в месец декемврий, 24 дня, ядуще и пиюще, и поюще песни, сиреч „Бог са роди, Коладе, тайзи вечер, Коладе“ и прочия, пофторяюще многократно, помянуще имя Колада, даже и до днес ест праздник той у Болгарии. Аще и крестиша ся болгари, обаче древнаго того дяволскио обичай не забравиша. (с. 12)
Християнският историограф прави усилия да обясни идолопоклонничеството на своите сънародници в миналото с чуждо влияние. Очевидно тук се пренася на българска почва случилото се в Рим при императори като Калигула, Диоклетиан и др. Подобна стратегия за реконструиране на едно полумитично историческо минало ще бъде приложена от Раковски, при „Веда словена“ и при други възрожденски автори и творби.
Докато най-ранната българска древност е поставена в координатната система на Библията, то за следващия — илирическия — етап е потърсена координатната система на елинско-римската античност. Йеросхимонах Спиридон разгръща някои лаконични бележки от много по-кратката Зографска история, към които Паисий е доста въздържан. Спиридон използва Синопсиса53 за да легитимира българите („илирийците“) чрез Александър Македонски, представен изцяло в положителна светлина. Александър побеждава Перун (който преди това е взимал данък от Филип Македонски), застава начело на „всю войску иллирическую и два сина Перунова[...] поиде бити вселеную“. След успешния поход, когато сам се установява във Вавилон, „он им дарува Македонию, отечество свое[...] и даде им писмо, написано на кожанной хартии златими словами: „народ силний и непобедимий“, еще же и царскую титлу за превеликую храброст и за преславную победу“ (с. 14-15). Всъщност подобен акт не само не се е състоял, а и не е можел да се състои — когато тръгва на Изток Александър назначава за свой наместник Антипатър, който остава на власт и след смъртта на върховния владетел.
Търсенето на легитимност чрез империята на Александър и нейното наследство се открива и в други възрожденски творби. Б. Ст. Ангелов го посочва в Габровската преправка на „История славянобългарска“ от 1833 г., към която е прибавен превод на Александрията от румънски. В предговора може да се прочете дословно повторение на историята за царствения дар, който Александър прави на българите.54
Подобни моменти се откриват и в други александрии. Когато представя една от тях, писана в началото на ХIХ в., Й. Трифонов пояснява:
[...] за да се разбере какво е увлекло плевенските книжовници [Спас п. Христов и Лазар Димитров — бел. Н. А.] да преведат Александрията, трябва да се има предвид не само голямата склонност към чудни фантастични разкази, но и пълната увереност на преводачите, че македонците на Александра са били прадеди на сегашните македонци, следователно българи, а персите, срещу които е воювал великият цар, са били турци. Като са знаели, че сегашните перси са мохамедани, което за тях било равносилно с турци, преводачите считали за такива и старите перси. Затова тям било приятно да четат, че македонците са побеждавали едно време турците; а като се водели от пословицата „гдето е текло вода, пак ще тече“, те вярвали, че ще дойде време българите пак да бият турците.55
За някаква връзка с Александър говори и Раковски в „Горски пътник“:
Храбрий Александр Македонски
тях спомощници он е имал,
с техния успехи же войнишки
Гърция, Азия завладал! (43.)56
Цифрата в скоби отпраща към известните пространни бележки на автора, в които той въвежда подробни пояснения, понякога твърде слабо свързани с текста. За съжаление последните бележки (от 41 до 45) остават неотпечатани.
Под някаква форма подобно възприемане на древната история е характерно за масовото съзнание от цялата епоха на Възраждането, пък и до днес. Наред с публикации на публицисти и любители, и в наши дни се появяват издания на формално професионални историци с подобна проблематика.57
В историята на Спиридон обвързването на българското минало с Рим става на няколко пъти. Първо Ладо тръгва с войска към Вечния град, но сключва мир с римския цар Таркиний Лука — посочва се годината 588 пр. Хр. Повече внимание е отделено на войната на император Траян с Декефал „краля словенскаго“, т. е. с даките. Според Спиридон, който цитира Димитрий Ростовски, победата на римляните този път се дължи единствено на факта, че във войската на Траян имало много скрити християни. Това, което се забелязва при представянето и на даките, и на илирите, а и другаде, е готовността на историографията от времето на националното еманципиране с лекота да погълне събития, свързани с други етноси. Най-близката до днешните представи за история ранновъзрожденска творба, при това писана от чужденец — „Архив в три части на преславната провинция България“ (1762), съставен от францисканския монах (вероятно от германски произход) Блазиус Клайнер — макар и предпазливо, също търси допирните точки на българите с древния Рим. Подобен характер имат и някои от по-ранните историографски съчинения на българите — католици.
Йеросхимонах Спиридон въвежда и една друга важна за него опозиция: православни — католици. На няколко пъти в текста са представяни документи, разкриващи доктриналните различия между двете вероизповедания. Така в главата „О послание кесаря греческих Михаила и Василия к царя болгарскому“ са изредени осем „ереси папиних“ (с. 44-45). В главата „О Михаиле, патриарсе константинополском, и о Леоне, архиепископе болгарском“ пък се изреждат двадесет и три „варварски“ обичаи на католиците. Подобни разграничения практически отсъстват при Паисий, с изключение на историята на Зографските мъченици, изгорени от еретиците латини, вероятно и затова „История славянобългарска“ се разпространява и между павликяните-католици.58
Казано най-общо „История во кратце“ на йеросхимонах Спиридон ситуира българите в световната цивилизация по следния начин — те се вместват в библейската координатна система като народ от потомството на Мешех (Мосох), а след това — и като наследници на Илирик, който влиза в равноправни отношения с държавата на Александър Македонски и Рим, но по-скоро като външен спрямо тях; българите са християни и, както специално се подчертава, славяни и православни. Основните им противници са Византия, католицизмът, Турция. Без да се търси ценностно разграничаване от близкия модел на Паисий, което според мен е безсмислено, може да се направи изводът, че йеросхимонах Спиридон в общи линии повтаря модела на „История славянобългарска“ с някои съществени преакцентувания, които насочват към по-предпазливо отваряне към света и търсене на актуалната древност по-близо в териториално отношение (империята на Александър, царството на Илирик и неговите наследници). Отец Спиридон се отдалечава както от източнославянския вариант на интереса към славянската древност, така и от готовността за отваряне на Запад. Читателят остава с впечатление, че йеросхимонах Спиридон е по-резервиран от Паисий и по отношение на отварянето към Ориента.
Историческият разказ за българската държава при Спиридон е хронологически по непоследователен, по-„митичен“ и по-„фолклорен“, което ще рече — по-богат на любопитни детайли. В един трагичен за българите момент император Василий Българоубиец например заприличва на селски ерген — „И тако разгордев ся цар Василий, яко коруну царскую криво на главу свою полагаше, посреде града ходеше.“ Подобен характери има и епизода от главата „О Томе отметника“, в който по време на пир мерят силите си „самоборци“ на Борис и на византийския император. Отначало, естествено, българин побеждава, но след това друг борец излиза да защити честта на кесаря и надвива българина. Оказва се обаче, че той е от Македония и говори български.
И двамата историци вмъкват в разказа за подвизите на Крун историята с главата на Никифор — любима емблема на българската храброст. Към нея Спиридон прибавя и не по-малко популярната фраза на императора: „Аще бихом и крила имели, отсюду не изидем.“
С връзки с фолклора изследователите обясняват присъствието на Крали Марко в Спиридоновата история, където обаче юнакът още не е героизиран по познатия от по-ново време начин. Все пак присъства сюжетът, според който Марко отказва да се бие срещу християнска войска.
Падането на България под османска власт е важен акцент в повествованието и на Спиридон. Тук събитията са дори по-разгърнати, изследователите откриват патриотичната тенденция в усилията на Спиридон да покаже, че България е паднала по-късно от Сърбия.

сряда, 28 септември 2011 г.

Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

НАЦИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ЗА ДРЕВНИ ЕЗИЦИ И КУЛТУРИ
“КОНСТАНТИН КИРИЛ ФИЛОСОФ”

Дипломна работа на Даниела Кирилова
София, 2010

Заключение:
“Летописният разказ на поп Методи Драгинов” е част от серия домашни извори, които се оказват фалшификати. Можем да направим този извод благодарение на ред направени подробни изследвания по този въпрос. Действително самият текст е фалшификат, но това не означава, че насилствено помохамеданчване по българските земи не е имало. В самото ядро на разказа стоят трагични събития, които са запазени в българската памет. Това се доказва и от множество османотурски документи, които отчитат рязък спад на християните в този период. Естествено това е процес, продължил два века и половина, но това не опровергава факта, че е имало акции на насилствено помохамеданчване. Това се обвързва с множеството “свещенни” войни на Османската империя и нуждата от нови попълнения във войската. Така един от най-подробните извори от периода XV-XVII в. се оказва фалшификат, но в контекста на множеството други подобни домашни извори, той изглежда и достоверен. Всички тези извори имат обща основа, въпреки че са създадено по различно време. В този смисъл Драгиновият летопис се оказва историческа мистификация и основната му идея не бива да се пренебрегва.
Същевременно трябва да се обърне внимание на романа и филма “Време разделно” . Въпреки че те са постижение на българското литературно и филмово изкуство, те създават негативни внушения. Не е правилно да се създават произведения, които претендират, че се обосновават на достоверни исторически факти, а всъщност използват недоказана изворова база. По този начин се оказва негативно психологическо влияние върху обикновения човек. Така тези събития извадени от правилния контекст и поставени в правилната политическа обстановка, още със самото заглавие създават недостоверен исторически факт и навлизат дълбоко в българската народопсихология, създават грешно впечатление и при определени обстоятелства могат да довед до силна ксенофобия и неправомерна омраза, която се пренася в рамките на съвсем друго и ново общество.
“Летописният разказ на Методи Драгинов”, който е създаден с една общонародна цел – да обоснове църковнонационалната борба на българите, пренесен в обстановката в края на XX в. и началото на XXI в. се превръща в обосновка за ненужна омраза. Всъщност неговата цел е да разкаже събития от преди четири века, които са следствие на тогавашното икономическо, политическо и социално състояние на обществото в Османската империя. Макар и фалшификат, той продължава да се използва неправомерно и това трябва да бъде прекратено.

Петър Маринов, Някога, кн. 4: "...Наскоро след това излезе романът "Време разделно" от Антон Дончев. Това бе един фалшификат на родопското минало, шарлатания - както казваше Станислав Сивриев - с родопските исторически събития и личности. Представяше се в карикатурна форма поп Глигорко, родопският "отец Паисий", който, за да покаже, че е българска народност, се помохамеданчил!... Представяха се в много развратена светлина старите родопчани, което не бе вярно. Бъркаха се събития по време, преиначаваха се характери на лица и пр. Писаха се някои хвалебствени рецензии, но широката маса родопчани не одобри романа. Намери се даже вреден за културната революция. Група интелектуалци-родопчани в София бяха направили възражение до Съюза на писателите срещу изопачаване родопското минало, прочетено бе там, но не се направи нищо за разобличаване или критика на писателя, който бе продължавал да пренебрегва общественото мнение и преиздавал романа. Така се опошляваше родопският бит и интереси. Написах и аз рецензия, като сравних изопачаването на събитията и образите по един оригинален начин."

Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

родопски старини, rodopski starini, исторически фалшификати, исторически бележник, хрониката на поп методи драгинов, време разделно

понеделник, 12 септември 2011 г.

Максим Младенов - Говорите в Родопите

Говорът в с. Чешнегир, Нова Махала (Станимашко), 1907

сряда, 24 август 2011 г.

Родопчани, сп. National Geographic, August 1932

Родопчани

Списание National Georgaphic, Август 1932 година.

Снимка: Wilhelm Tobien

Описание:
Снимка 1
Мохамеданите в България наброяват повече от половин милион. Повечето от тях са турци, но сред тях също има около 88 000 българи мохамедани, познати като помаци (виж също снимка XIII), отрудени простички хора, които живеят в най-отдалечените части на Родопските планини и които са приели исляма преди много време. Група мъже помаци.

Снимка 2
Крайпътна месарница в Бачково. Българите обичат агнешко и овче месо и в страната има 8-10 милиона овце. Месото висящо в месарницата е от млади агнета.

Родопчанки, сп. National Geographic, August 1932

Списание National Georgaphic, Август 1932 година.

Снимка: Wilhelm Tobien

Описание: БЪЛГАРСКИ СЕЛСКИ ЖЕНИ. Предящите момичета вляво, стоящи близо до полица с конусовидни кошери, са помакини (виж също цветна снимка XVI). Къщата отдясно принадлежи на заможен селянин. Както повечето стари селски къщи, тя е построена нависоко за да осигури помещения за складиране и за конюшни отдолу.

неделя, 14 август 2011 г.

Неопределителни местоимения в българските диалекти - Марияна Витанова

четвъртък, 11 август 2011 г.

Българомохамедански селища в южните Родопи - Патриарх Кирил, 1960

Българомохамедански селища в южните Родопи - Патриарх Кирил, 1960 (Ксантийско и Гюмюрджинско)

Виж също:
Из беломорската равнина - Ст. Н. Шишков, 1907

събота, 6 август 2011 г.

Западнорупски диалекти в Търлиското евангелие - Т. Дерекювлиев

сряда, 27 юли 2011 г.

Любомир Милетич - Търлиското евангелие от 1861 г.

понеделник, 11 юли 2011 г.

За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец

http://librev.com/discussion-bulgaria/1299-2011-07-18-20-10-39

Интересно е да се проследи процесът около появявата на нови светци.
В католическата църква обявяването на нов светец престставлява дълъг и сложен процес по разследване на житието на даден човек. След обстоен преглед на делата на същия, той се обявява за блажен – първата стъпка към обявяването му за светец. Втората стъпка е доказване на чудо извършено от същия и това е доста дълъг и трудоемък процес, изискващ множество доказателства.
За разлика от западната си посестрима, Българската православна църква обявява за светец, всеки който е загинал в името на вярата. Може дори и да не е действително загинал, то поне някой някога е написал нещо за някой си, че е загинал.
В търсене на сензационност, БПЦ стигна до абсурда да обяви за светец човек, който никога не е съществувал.
Така преди няколко години Родопите се сдобиха със светеца Висарион Смолянски.
Единствените данни за Висарион са посочени в един бележник публикуван от сина на райковската учителка Рада Казалийска (Казалиева) през 1931 г. в списание “Родопски преглед”.
Версията на Казалийска е, че в този бележник са записвани от светогорски монаси важни събития, отнасящи се до Кръстогорската епископия. В него също е описана смъртта на епископ Висарион Смолянски. Казалийска твърди, че е преписала този бележник от йеромонах Григорий и затова оригинал не може да се намери, тъй като монасите ревностно пазели този бележник. Бележникът е публикуван за първи път от сина на Рада Казалийска – Христак Поппанделиев (Христо Попов), който твърди, че майка му в преклонна възраст му диктувала бележника и той го бил записал.
Интересно е, че свещениците от Райково, съвременници на Казалийска, не споменават нищо за подобен бележник – нито в публикуваните от тях трудове, нито в личните им кореспонденции. Няма и следа от този бележник в книгата на свещ. Маврудиев-Родопски "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" 1887 г. Нищо не се споменава за бележника и в студиите на свещ. Василий Аврамов "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби", сп. “Славиеви гори” 1894 г. И двамата свещеници познават йеромонах Григорий (поп Глигорко) и описват дейността му в Родопите, но не споменават никъде нищо за бележника, за предполагаемия епископ Висарион или пък за неговата смърт.
Засега трябва да се доверим единствено на твърденията на Казалийска, че само тя била удостоена с достъп до тази “тайна книга”. Честолюбиви нотки се прокрадват и в записаните спомени на учителката, където посочва, че като й дал книгата, отец Григорий допълнил: "В нея е отделено място и за училището, което ти създаде. Твоето име ще се пази во век" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 22).
Оставяме настрана невероятния конспиративен план за опазване на “бележника” даже от другите български свещеници и се спираме върху фактите изложени в него, които се отнасят до епископ Висарион.

Според описанието, през юли 1670 година епископът тръгнал с 10 “добре въоръжени телохранители на коне” от Долно Езерово към Горно Езерово.
Николай Хайтов в историческите си полемики доказва, че това са абсолютно измислени села, които не се потвърждават от никакъв друг източник. (4) Петър Маринов допуска, че става въпрос за горната и долна махала на сегашния гр. Смолян, но посочва, че в горната махала, накъдето се бил запътил свещеника, не живеели никакви християни, а долната махала въобще не е съществувала в 1662 г. (1)

Разказът продължава с една драматична сцена, където група турци хванали свещеника и телохранителите му. Вързали телохранителите и ги пратили в Смолен (тук се разбира селото Смилян, а не гр. Смолян, тъй като градът получава името си едва през средата на 20в), а епископа почнали да изтезават. След като го убили, заповядали на телохранителите, да го заровят в една близка градина. Забележете - на телохранителите нищо не направили, само епископа мъчили и убили.

Това е единственото място, където откриваме споменаването на този епископ. Никъде другаде няма данни за него – нито в публикуваните описи на зографските ръкописи, нито в ръкописите на Бачковския манастир, отстоящ само на няколко часа от Смолян и Смилян, нито в църковните и манастирски архиви в Асеновград.
Изясняването на достоверността на този “исторически бележник” е от първостепенно значение, защото въз основа на него БПЦ съчинява житието на бъдещия светец.

Да видим какво е мнението на родоповедите за бележника, от който БПЦ черпи сведения за Висарион Смолянски.
Петър Маринов, виден изследовател на Родопите и автор на многобройни творби, пише в своя очерк “Рада Казалиева и “историческият бележник”:
“Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. Поппанделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: “Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне” и пр... В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата.” (1)

Стою Шишков и Васил Дечев са хора с изключително познание по историята на Родопите, отдали целия си творчески труд на изследователска дейност, свързана с района. Те са дългогодишни издатели на списанията "Славееви гори", "Родопски напредък", "Родопски старини", "Напредък". Дечев пише "Миналото на Чепеларе", Шишков е автор на книгите "Устово", "Пътуване до Беломорска Тракия", "Тракия преди и след Европейската война", "Българо-мохамеданите (помаци)", "Портрет на гръцкото духовенство" и много други. Трудовете им се публикуват в редица сборници на Българската академия на науките. Според тях, този исторически бележник е “несериозно дело, украсен и раздут с бивали и небивали работи”. На същото мнение са и райковските свещеници, съвременници на Казалиева и сина й.
През 1937 г. Петър Маринов получава копия от архивите на Казалиева и се оказва, че те са писани с правописните норми от 1921 година, "като е сложена датата 1852 за да има по-архаичен вид."(1)
В листовете на самия бележник, писани от Казалиеви на гръцки, е посочена датата 1622 като начало на започване на историята.
Казалиева както и съпругът й свещеник Пантелеймон, който по време на гръцко-българската църковна разпра бил тук на гръцка - ту на българска страна, боравили свободно с гръцкия език.

Отново Маринов пише “През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в."Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно:

"Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна." (1)

Такова е мнението на всички стари изследователи на Родопите относно този “исторически” разказ.
До 60-те години бележникът си остава маргинален източник, свързан с миналото на Родопите и не му е обръщано особено внимание в научните среди. По това време обаче се подема една от поредните кампании за преименуване на българите мюсюлмани (помаците) в Родопите. Комунистическата партия мобилизира целия си апарат за издирване на “документи”, с които да оправдае насилствените действия по преименуването.
Целта е да се докаже, че приемането на исляма в Родопите е насилствен акт и е време да се поправи тази неправда с друг “благороден насилствен акт”.
През 1960 г. историкът Петър Петров, близък до БКП, публикува “историческия бележник” в редица свои статии и сборници с документи, като нито за миг не поставя под съмнение истинността му. По този начин става “официозното” признаване на разказа за исторически.
По същото време БКП мобилизира и Съюза на българските писатели и им поръчва написване на роман за насилственото потурчване на Родопите. Редица видни писатели като Андрей Гуляшки и Стефан Дичев категорично отказват да напишат подобен роман, но поръчката е приета от близкия до БКП Антон Дончев, писател от Бургас, който признава, че никога не е бил в Родопите, но това не му пречи да напише “Време разделно” за 40-ина дни. (8)
Същият този роман е базиран основно на райковския “историческия бележник”, който Дончев на места нарича "хрониката на поп Алигорко", и на “хрониката на поп Методи Драгинов”. Съвременните изследователи историци и българици обявяват попметодиевата хроника за възрожденска "мистификация", в която нито събитията се потвърждават от турските регистри, нито езикът отговаря на този от 17 век. (2), (3)
При излизане на романа на Дончев, Петър Маринов написва критичната си статия “Време разделно” - шарлатания с исторически събития и образи”. Тази му позиция срещу партийни пионки го поставя в неизгодно положение и много от последващите му статии и трудове не виждат бял свят. Все пак да пишеш срещу официалната партийна политика не е шега работа.
Съвсем неслучаен е и фактът, че Висарион е канонизиран от БПЦ веднага след втората насилствена вълна от Възродителния процес - през 1987 година.

Да се върнем на “бележника”.
В своите “Исторически полемики”, Николай Хайтов открито критикува проф. П. Петров за публикуването на този “бележник” в сборниците с исторически документи и посочва грубите фактологически грешки в разказа. (4), (5)
Мнението на Хайтов е изключително важно в случая. Той е другият голям познавач и изследовател на миналото и бита на Родопите. Николай Хайтов започва с това, че същият този бележник е преразказ и няма никакъв запазен оригинал, посочва несъответствията в посочените дати и години, сгрешените и измислени имена на управляващите султани, доказва че бележникът е пълен с измислени имена на села, които не се потвърждават от нито един данъчен регистър. Хайтов изтъква и грубите грешки в разказа като абсурдното “трикракно потурчване на Смилян” и населването му с турци от Анадола, които турци незнайно защо при всяко ново нашествие се съпротивляват на събратята си анадолци, но биват отново и отново потурчвани! Първо уж Смилян бива потурчен в 1661, после турци идват пак в 1662 да турчат, след туй в 1705 пак същите турци с голяма сила и бой завземат Смилян, който уж вече 50 години бил населен с мюсюлмани.

Петър Маринов посочва, че конакът на Салих ага е бил в Пашмакли, а не в Райково, както грешно се твърди в бележника. Също така посочва, че записаните в бележника дати са по нов стил, а не по църковния календар от 17 век, когато датите са били от създаването на света. Маринов също насочва вниманието ни и към "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200, като Маринов твърди, че и 80 е невероятна цифра за малкия Каювски дол. "А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували"... "Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година." (1)
Десетки са абсурдните и грешни твърдения и заблуди в този бележник.
Явно такива са били познанията на Рада Казалиева за времето, за което е искала да състави този разказ.

Проблемът не е в написването на този бележник. Възраждането е период, през който се появяват редица подобни патриотично вдъхновени фалшификации, чиято единствена цел е да насадят омраза към турците и да подтикнат българите към борба за освобождение.
Проблемът е в това, че българската историография пробутва този документ като оригинален, благодарение на публикуването му в сборници с исторически документи.
Или поне българските историци се страхуват да заява открито, че това е абсолютно безпочвен възрожденски фалшификат. Все пак държавна политика е това и историците са на държавни заплати.
Българската разследваща журналистика също я няма никъде. Предпочита да нищи политически интриги, вместо да разгледа въпроса.
Важно е да се знае и да се повтори, че изтъкнатите родопски изследователи смятат лицата, действията и събитията в “историческия бележник” за абсолютна измислица, плод на патриотичната вдъхновеност на Рада Казалиева и сина й Христак Поппанделиев.
За българската православна църква обаче, това няма никакво значение. Тя решава, че не е необходимо да търси каквито и да е било доказателства за съществуването на епископ Висарион и решава, че “бележникът” звучи достатъчно “исторически” за да му съчини житието.

На вярата доказателства не й трябват.

През цялото това време описано в бележника, само на няколко километра от Смолян и с. Смилян се намират Бачковският манастир и Асеновград смятан за “малкия Йерусалим” с неговите стотици църкви и манастири. Досега не е открито нито едно споменаване в архивите на тези манастири за епископ Висарион.
При това епископ не е обикновен селски свещеник, а духовен водач на цяла епископия. Ако действително е съществувал епископ Висарион, то на него са били подчинени десетки църкви и манастири и щеше да има поне някаква следа от него в архивите на другите църкви в околността. Такива следи обаче засега не са изнамерени.
Няма нито едно негово писмо до други манастири и църкви, няма нито едно споменаване на неговата личност никъде другаде освен в съчинения райковския бележник, няма намерен нито един епископски оловен печат. Автентичността на този бележник, както разбрахме, се оспорва дори от райковския свещеник от началото на века поп Мавров - съвременик на Казалиева, който нарича бележника “измислици и бивали и небивали работи”. (1)
През времето, за което говори Казалиева, действително съществува епископ Висарион, но това е епископът на Цепинската област в Черна Гора. Той е описван в сръбския "Богословски гласник" като "последният славянски епископ" - 1685-1692. По-късно отново срещаме друг епископ Висарион - това е самоковският епископ, живял през втората половина на XVIII в.
Българската историография и БПЦ разполагат с преписи на архивите от Зографския манастир и досега не е известно никъде споменаването на новопоявилия се среднородопски великомъченик в тях. Но българските историци се страхуват да не бъдат анатемосани от отчетата с GSM-и и скъпи джипове и предпочитат да си мълчат по въпроса.

БПЦ досега даже не е доказала, че е съществувала подобна епископия в Родопите със седалище в с. Смилян през 17 в., още по-малко че подобна епископия е била подвластна на българската църква.

В своите трудове Константин Иречек описва византийската епископията Смолен, подчинена на митрополията в гр. Филипи, която обаче престава да се споменава след 12 век. В устава на Бачковския манастир, Григорий Бакуриан изрежда сред хрисовулите, пазещи се в манастира, и такъв за Смоленската тема (16), за която в разяснението е посочено, че точните й границите не са установени и че се е намирала на изток от Серската тема.

През 1339 г. византийските източници вече посочват епископиите Йоаница, Констанция и Великия в Родопите. Йоаница е епископски град със седалище на изток от Перперакион (Перперикон). За Констанция Иречек посочва, че най-вероятно е със седалище в Костенец поради близостта на имената, а за Великия предполага, че се намира между двете, т.е. в Средните Родопи.(10)

През 1685 е издадено изследването на брат Симон "Критическа история на религиите и обичаите на източните нации". В него като исторически епископски центрове са посочени Филипополис (Пловдив) в диоцез Тракия, Адрианополис (Одрин) в диоцез Хемонти, Филипи в диоцез Македония, и Траянополис за диоцез Родопи. В случая диоцез Родопи няма нищо общо със Средните Родопи и се намира на югоизток от планината, по крайбрежието на Егейско море и включва Дидимотихи, Микрис, Мисинополис, Анастасиополис, Порон, Перитеории и Теодорити.
В допълнителния списък, съставен от Смит за съвременното състояние на гръцката църква (към 1685), са добавени още няколко епископии - Тесалоники, Драма, Димотика и Неврокоп. (11)
Описанието на Ле Киен "Християнския Ориент", том I от 1740 г. също съотнася църковните центрове покриващи Родопите в Диоцез Тракия, подвластни на църквата в Пловдив. Там поименно са изброени и самите епископи, но за Лютица, Йоница и Левкия има посочени само по един свещеник - съотв. Методий, Йоан и Симеон. В Никополис (Неврокоп) са посочени петима: Поликарп, Йоан, Николай I, Николай II и Василий, стр. 1167-1170.(15)
През 1635 сенатът на Венеция възлага на Паоло Рамyсио да състави описание на завземането на Константинопол от латините. В книгата "De bello Constantinopolitano", Смолен наред с Мъглен (Молесха) са посочени като провинциални градове в централна Македония, област Деyторyм, в близост до Прилеп и Пелагония. (13)
В изследването на Георгиус Кондиус от 1729 г. епископия Смолен е посочена в диоцез "Филипи Македония", наред с Теории, Полистилии (Абдера), Беликиа, Христополис (Кавала), Кесарополис и Алектриополис.
Центровете, които покриват планината Родопи са в диоцез "Филипополис Тракия": Агатоники (крепостта Кушкайлар в Източни Родопи), Лютица (крепост в Изт. Родопи), Левкия, Блепти, Драмица, Йоаница (край Перперикон), Констанция, Вуковорум и Великия. (12)
Десетки дрyги източници, свързани с византийската и църковната история, посочват Смолен (Smolena, Smolenorum, Smolenon) редом с Мъглен (Моглен, Меглен) в централна Македония, област Едеса. (14)

И така последното споменаване на епископията Смолен, диоцез Филипи Македония, област Едеса, в близост до Прилеп и Пелагония, е 450 години преди описаните в райковския "исторически бележник" събития от 17 век.
Райковската учителката Казалиева най-вероятно е била запозната с трудовете на Константин Иречек, който споменава за епископия Смолен и затова решава да измисли един патриотично вдъхновен разказ, който засега няма никакво научно покритие.

След 1990 година започва да се наблюдава интересен процес в Родопите. Българите мюсюлмани започват да възстановяват разрушените по времето на комунизма джамии. Националистите и българските медии надават вой за “настъпваща ислямизация”. Всички критикуват строежа на “новите джамии” и посочват, че никакъв нов православен храм нямало в Родопите. Започват да тръбят за нуждата от християнски отпор. За справка, източноправославното население в цялата Смолянска област, според преброяването от 2011 г., е около 23 процента (28 294 от общо 121 752 души). (6)
Подемат се шумни медийни кампании за набиране на средства за църква в курорта Пампорово, а след това и в Смолян. Благодарение на частни дарения през 2006 в новия център на града отваря врати вторият по големина православен храм в България. Основен дарител е Тодор Батков, бивш сътрудник на комунистическата Държавна сигурност. (7) И така двата най-големи православни храма в България нямат нищо общо с българската църковна история: "Александър Невски" в София е посветен на руски княз, а този в Смолян - на измислен художествен образ от разказа на райковската учителка.

За съжаление БПЦ все още не се е оттървала от националистическите си залитания и вместо да посвети храма на някой от традиционните светци, тя решава да следва старата националистическа линия: осигурява на паството си един нов, измислен “национален герой - патриот” и му посвещава храма в Смолян.

Как прави това? – По изпитана пропагандна рецепта: намира писания, които дори и да не са истински, кой ли ще седне да проверява; измисля върху тях житието на новия светец, канонизира го и му списва набързо църковна служба.
От тук насетне пропагандата сама тръгва да работи.

Да живей историческата истина!
Да живей измисленият нов светец!
Да живей БПЦ!

Боян Добрев
Юни, 2011
--------------------------------------------------------------------------------
Бележки:
1. Маринов, Петър – Очерци. Рада Вълчева Казалиева и “историческият бележник”, 1974 http://liternet.bg/publish20/p_marinov/kazalieva.htm
2. Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов, сп. Старобългарска литература, 16 (1984), 56-79.
3. Мутафчиева, В. Към въпроса за статута на българското население в Чепинско под османска власт. - В: Родопски сборник, Т.1, 1965, с. 115-127
4. Хайтов, Н. Миналото на Яврово, Девин, Манастир, 1985. Ч. II Исторически полемики,
5. РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ В НЯКОИ СТАТИИ И КНИГИ НА ПРОФ. ПЕТЪР ПЕТРОВ, http://www.kroraina.com/knigi/nh/nh_polemiki_5.htm
6. Национален статистически институт, Преброяване 2011 - http://censusresults.nsi.bg/Welcome.aspx
7. www.pravoslavie.bg/Медиен-архив/Стандарт:-Смолян-сбъдна-мечтата-си-за-храм
http://www.balgari.eu/ArchivPDF/0603/www/0603-22.pdf
8. "Кого разделя "Време разделно" - Даниела Горчева. http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/daniela-gorcheva/2008-11/kogo-razdelya-vreme-razdelno/
9. Мария Антонова - Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. http://liternet.bg/publish22/m_antonova/r_kazalijska/istoricheski.htm
10. Константин Иречек - Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини, 1884
11. The Critical History of the Religions and Customs of the Eastern Nations, London 1685, стр. 165-183 - http://www.scribd.com/doc/87068108/The-Critical-History-of-the-Religions-1685
12. Georgius Condius, Curopalata de Officiis at Officialibus Curia et Ecclesia Constantinopolitana, 1729, стр. 338-339 - http://www.scribd.com/doc/87063653/1729-Georgius-Codinus-Curopalata
13. Paolo Ramusion - De Bello Constantinapoletano, 1635 г., стр. 168 - http://www.scribd.com/doc/210195106/Smolenorum-1635
14. George Finlay - A History of Greece, 1877, p. 250, 325-6; Acta Sanctorum - 1858, p. 406; De Via Militari Romanorum Egnatia - 1837, p.48; Handbook of the Geography and Statistics of the Church - 1868, р. 127; Ioannes Zonaras - Historia Imperatorum Romanorum, 1628, p. 783; Io. Alberti Fabricii - Bibliotheca Graeca, 1724, p. 144; Ioanne Strittero - Memoriae Populorum Olim ad Danubium..., 1779, p.201; Nicetae Acominati - Imperii Graeci Historia, 1593, p. 559; Oriens Christianus, 1740, T.II, p. 822; Ioh. Ionstoni - Polyhistor Continuatus - 1667, p. 700; Urkunden zur alteren Handels und Staats..., 1856, p. 486;
http://www.scribd.com/doc/211635127/Medieval-Smolen-Macedonia
15. Michel Le Quien, "Oriens Christianus", 1740, T.I, http://www.scribd.com/doc/211225345/Oriens-Christianus-T-I
16. Гръцки източници за българската история, том VIII. 1968. Типик на Бакуриани, 19 - Хрисовули. http://macedonia.kroraina.com/gibi/7/gal/7_064.html

-------------------------------------------------------------------------------

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смолянски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Средновековни византийски епископии в Родопите
За достоверността на една летописна бележка от XVII век - Георги Митринов

Родопски старини, Боян Добрев, Rodopski Starini, Boyan Dobrev, Родопите, Родопска история, исторически бележник, историческия бележник, райковски бележник, Рада Казалиева, Казалийска, Висарион Смоленски, Смолянски, исторически фалшификати, средновековие, епископия смолен

сряда, 6 юли 2011 г.

Местни светии (eвлии) у българоезичните мюсюлмани в Родопите. Галина Лозанова

Галина Лозанова - Местни светии (eвлии) у българоезичните мюсюлмани в Родопите

четвъртък, 30 юни 2011 г.

Родопски песни. Записал Алексей Шулговски, 1903 г.

Родопски песни, Шулговски - 1903

Първите записи на фолклор в България с технически звукорегистриращи средства за научни цели датират от началото на XX в.
Учителят по пеене в трикласните станимашки училища Алексей Шулговски, родом от Украйна, записва с фонограф върху восъчни цилиндри народни песни от българското мюсюлманско население /Чепеларе, Богутево, Добралък, Павелско и др./ в периода между 1903 и 1906. Твърди се, че музикалният педагог и фолклорист е записал около 500 родопски народни песни с мелодии и текстове, от които са запазени само около 23 дешифрирани текста, публикувани в сп. “Родопски напредък” през 1906 г. [Витанова, 1967]. За съжаление, до нас не са достигнали оригиналните цилиндри със звучаща музика.

1. Гльодай ма, гльодай, любе ле мое - Чепеларе

2. Ют гулям Байрям до малак - Богутево

3. Стани ма, майчо йопрати - Чепеларе

4. Сношка си минах през ваши дворове - Чепеларе

5. Слънчице, ясну, пекливу - Чепеларе

6. Ситна е роса роснала - Чепеларе

7. Преследила, джанъм, млада невяста - Чокуркьой (Забърдо)

8. Надянала е плетени чорапе, ой пиле зарольу - Чепеларе

9. Мума сиди накрай река - Чокуркьой (Забърдо)

10. Кукувичкана кукува - Дряново

11. Калеазма е душла, коньо льо - Чепеларе

12. Кажи ми, кажи, горо лю - Дьовлен (Девин)

13. Каде е, мале, Фатминка, та хи са порти ключнати - Чепеларе

14. Йоти ма даде, мале ле - Пашмакли (Смолян)

15. За друм воарви, за друм пита, Незефинка моме - Чепеларе

16. Дуйни ма, вехни, бял ветар, докарай вакла гемийка - Чепеларе

17. Да та дадем, Фатме, терзиену - Чукуркьой ( Забърдо )

вторник, 21 юни 2011 г.

Родопски песни от Девинско и с. Давидково, 1903-1954 г. Ал. Шулговски, Р. Кацарова, Й. Стоянов, Ел. Стоин

Записвани от Алексей Шулговски (1903 г), проф. Райна Кацарова (1928 г), Йордан Стоянов (1926 г), Eлена Стоин (1954 г.)
в селата Барутин, Чавдар, Дьовлен (гр. Девин), Мугла, Давудьово (Давидково), Доспат, Кестенджик (Кестен), Колиби Дерджилери (Ждребово), Настан, Наипли (Буйново)

-------------------------------

Бела съм, бела, юначе
Калина мома, Калина
Карай, мале, кого караш
Минка е рано ранила
Немой ма, майко, провада
Оди ли на ново село
Заспала дилбер девойка
Болна лежи Незифинка
Айде, айде да бягаме
Дуйни ми, дуйни, силен ми вятер
Руфейко бялко, с кого шъ вървиш?
Кена йе чудо станало във Арда село големо
Изгори ма, изсуши ма, Фейминке ле, моме
Майчинко, мила майчинко, сърдитко ми е любено
Айшинку, чапкън девойко
Аман ми, аман, майчице, от сая чепкън девойка
Чирешка е цвет цветила
Събрали са, събрали, деветима терзии
Девойко, мари хубава
Ела се вие, превива
Я са, Гергино, йожени
Гизди се, кичи, Тодоро
Глава ли те боли, сино мой
Гледай ма, писан Мехметьо
Хайде моме, тува надолу
Ходил е юнак, ходил, целички девет години
Изсуши ма, дуветри ма, Фейминке ле, моме
Отишел ми е Караджа Каракадию на двори
Лено, сестро Лено
Наимаш ли са, бре Марку
Молих та, майчу, и молих, не можих да та измоля
Назифинка болна лежи, болна лежи, душа бере
Събрали са се, събрали от девет села големи
Сафие Сюлмана зовала, зовала гу е, рукала
Сахида се е загубил, нийде го нема на конак
Севдице мое, севдилна, къде са сбираш, тънуваш
Славейче, пъстро пиленце
Стани ми, Айшо, отвори, Айшинко
Сюлюлю, Сюлюлю, Сюлмане
Тодоро, мари хубава
Яжте и пийте, йолдашлар
Заспал юнак във гора зелена
Излези, майчо, погледни, кина ми носи рекана
Йолдашлар, беним кардашлар
Долнукрайско момиче, кара ли тебе майка ти?
Кольо е село разшенил на теткови му кьошкьове
Мари мучко, моймиченце
Мома седи на юдрове, на юдрове, на кьошкьове
Вчера ми ходих, майчинко, на долничкана махала
Вчера ходих, мале ле, на Марица на вода
Коне, коне, сиву коне
Защим си дошел, юначе
Кукувичана ми закука в честана гора зелена
Юнак си карат през село
Нема ли майкя, Дели Юмер
Кога са з Браим галейми
Йочи, йочи, пусти черни йочи
През подземи съм легнала
Стани ма, майчо, испрати сая утрена раничко
Йопери ми, бре джайнем, чеврицана
Юначе, лудо и младо, ко имаш севда на мене
Кажи ми, кажи, горо льо
Девойкя мари хубава
Лой чуло ли си, не ли си, какво е ново станало
Не ходи, момне ле, на вода
Сипи ми вино да пиям
Стани, девойкя, погледай
Йо ле ле брато, яла до мене
Юначе, лудо и младо
Кена е ново станало в Мемково село големо
Кадона седи в бахчона
Трендафиле, мойе любе
Заплакала е, джайнем, Стара планина
Заспала дилбер девойка
Какво е ново станало в среде Ескече
Мома е крала алтоне
Аман ми, аман, майчинко
Сипи ми вино да пия, девойко
Галихме са, пиленце
Росице, руса девойко
Сали е рано подранил
Ситна йе роса роснала
Торнала мома на врис на вода
Триста са пушки пукнали
Ясно е слонце огряло
Ала имам снашка
Севдалино моме
Девойко, мари хубава
Селим е меджьо збирал
Не фалем ти са, юначе
Легнала мома
Каде си сама торнала
Каленфирко дилберко, ти червена ябълко
Китчице, мари, китчице
Мари момиченце, ни мало, ни големо
Моме, моме, малка моме
Сечером темна е могла
Я га си одий надолу
Залюляла са Юрдана
Юнако, вакло юнако
Майчинко, мила майчинко
Заспала дилбер девойка
Я поизлизай, Яно мари, на куле, на дилбер калинджа
Алие, любе, Алие
Али паша е кондисал

.
.
.
-----------------------------------

Виж също:
Родопски песни - 1, 1905
Родопски песни - 2, 1905
Родопски песни - 3, 1906
Родопски песни - 4, 1906
Родопски песни - 5, 1906
Родопски песни - 6, 1906
Родопски песни - 7, 1880-1906
Родопски песни - 8, 1906
Родопски песни - 9, 1906
Родопски песни - 10, 1907
Родопски песни - 11, 1907
Родопски песни - 12, 1907
Родопски песни - 13, 1907
Родопски песни - 14, 1907
Сватбените родопски песни на българите мохамедани
Песни от Ахъ-Челебийската кааза, 1872
К. Иречек - Помашки песни от Чепино, 1889
Родопски песни от Девинско и с. Давидково, 1903-1929
Родопски песни, 1903 г. Записал Ал. Шулговски
Веда Словена - "За" и "Против"
Веда Словена - Том 2, 1881
Веда Словена - Том 1, 1874
Песни от Чепино и Ахъ-Челебийско - 1895
1897 Ст. Н. Шишков - Песни от Ахъ-Челебийско (См)

понеделник, 13 юни 2011 г.

Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност

Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

Родопски старини

петък, 9 декември 2011 г.

Стою Шишков - Тракия преди и след европейската война. 1922 г

вторник, 25 октомври 2011 г.

История во кратце о болгарском народ словенском, 1792 - Спиридон Йеросхимонах

сряда, 28 септември 2011 г.

Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

понеделник, 12 септември 2011 г.

Максим Младенов - Говорите в Родопите

Говорът в с. Чешнегир, Нова Махала (Станимашко), 1907

сряда, 24 август 2011 г.

Родопчани, сп. National Geographic, August 1932

Родопчанки, сп. National Geographic, August 1932

неделя, 14 август 2011 г.

Неопределителни местоимения в българските диалекти - Марияна Витанова

четвъртък, 11 август 2011 г.

Българомохамедански селища в южните Родопи - Патриарх Кирил, 1960

събота, 6 август 2011 г.

Западнорупски диалекти в Търлиското евангелие - Т. Дерекювлиев

сряда, 27 юли 2011 г.

Любомир Милетич - Търлиското евангелие от 1861 г.

понеделник, 11 юли 2011 г.

За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец

сряда, 6 юли 2011 г.

Местни светии (eвлии) у българоезичните мюсюлмани в Родопите. Галина Лозанова

четвъртък, 30 юни 2011 г.

Родопски песни. Записал Алексей Шулговски, 1903 г.

вторник, 21 юни 2011 г.

Родопски песни от Девинско и с. Давидково, 1903-1954 г. Ал. Шулговски, Р. Кацарова, Й. Стоянов, Ел. Стоин

понеделник, 13 юни 2011 г.

Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност

неделя, 12 юни 2011 г.

Надя Данова - Османското време в българските текстове през XIX и XX в.

Мари Врина Николов - Образът на "турчина" в българската проза от XIX и XX в.

Акад. Вера Мутафчиева - Кърджалийско време

Акад. Вера Мутафчиева - Разсъждения относно разсъжденията на Бернар Лори

Предишни постове

Търсене

петък, 9 декември 2011 г.

вторник, 25 октомври 2011 г.

сряда, 28 септември 2011 г.

понеделник, 12 септември 2011 г.

сряда, 24 август 2011 г.

неделя, 14 август 2011 г.

четвъртък, 11 август 2011 г.

събота, 6 август 2011 г.

сряда, 27 юли 2011 г.

понеделник, 11 юли 2011 г.

сряда, 6 юли 2011 г.

четвъртък, 30 юни 2011 г.

вторник, 21 юни 2011 г.

понеделник, 13 юни 2011 г.

неделя, 12 юни 2011 г.

петък, 9 декември 2011 г.

вторник, 25 октомври 2011 г.

сряда, 28 септември 2011 г.

понеделник, 12 септември 2011 г.

сряда, 24 август 2011 г.

неделя, 14 август 2011 г.

четвъртък, 11 август 2011 г.

събота, 6 август 2011 г.

сряда, 27 юли 2011 г.

понеделник, 11 юли 2011 г.

сряда, 6 юли 2011 г.

четвъртък, 30 юни 2011 г.

вторник, 21 юни 2011 г.

понеделник, 13 юни 2011 г.

неделя, 12 юни 2011 г.