вторник, 26 юни 2012 г.

Снимки от Чепеларе и Бачково - Август, 1932 г, National Geographic


Помакини в празнични носии от Чепеларе














Момичета помакини от Чепеларе













Месарница в Бачково













Християнка от Чепеларе













Две помакини: 104-годишна баба с внучката си













Бачково - момичета за вода














Бачково - приготвяне на листа от черница за хранене на копринени буби














Помаци от Чепеларе












родопски старини, народни носии, родопчани, родопчанки, чепеларе, бачково, чепеларски носии, помакини, помашки, помакиня, помаци, християни, християнка, българи християни, българи мюсюлмани, pomak women, chepelare, bachkovo, rhodope mountains, rodopi, pomaks, bulgarian traditional costumes, bulgarian muslims, bulgarian christians

сряда, 20 юни 2012 г.

Любими родопски песни в изпълнение на Радка Кушлева

Уикипедия - Радка Кушлева

Opisanie - RK by Rodopski_Starini on Scribd








Химнът на Родопите
Бела съм, бела, юначе




* * *

"Пустиен Салих"



Liternet.bg - САЛИХ СИ ВРЪЩА БУЛКАТА

Пустиян Салих без сабор
барек не чека Неделя
гостену да са разворнат,
сватбана да са разтуря
ам сетнана вечер попита:
-Имаш ли, Фатме, имане,
имане още имене?

Фатме Салиху ромони:
-Имах си, Сали, имах си
еюзелли жолти алтоне,
Булхльоско чосто баире,
Жуханско равно градине,
Падалско блатско ливаде.
Ам ги харизах агому,
зам да ми аго кордише
до девет товара тьошак спап,
и да ми аго изкути
до девет крави младочни
със девет малки телета.

Салих са йетце нагрочи
и си на Фатме продума:
-Стани си, Фатме, товари
твоено тьошко товаре,
стани си, Фатме, поеми
твоине крави младочни!
Мен ми не трябват товари,
товари, крави младочни,
ам си ми трябва имане,
имане още имене!

Фатме му нищо не рече,
кротко засбира, засгада,
товари девет товара,
изведе крави младочни.
Ага през порти излезе
Фатме Салиху продума:
-Ниско навидай очинки,
Салихо, порво венчило!
Очинки да ти не останат
във моесо лице каматно,
във мояса тьонка снажчица!

Салих на Фатме продума:
-Напреж ми ворви, Фатмице,
назад са немой обраща,
очинки да ти не останат
във моесо дворе широко,
във моесо бяло коначе!

Отишла Фатме у дома
на бащинине дворове,
на порти чука и рука:
-Излязи, аго, отвори!
Мен ма Салих изпади,
оти не сам му отнела,
отнела и докарала
това ми тьожко имане,
имане още имене.

Отвотре аго продума:
-Яла си, Фатме, яла си,
бащино дворе широко -
има място и за теб,
има място и за мен.

Седяла Фатме, чакала
цали ми до три години,
дано са Салих пишмани,
дано я назад поварне.
Нито бе мома с момите,
нито бе невеста с невестите.

Дохадали са от Търън,
дохадали са от Тозбурун,
та че са дошли и от Смилен,
от Сердаресконо коначе
да ищат Фатме нивеста.
Нах Смилян е Фатме приьола,
нах там ще невеста да иде.

Голяма са й сватба дигнала
с дванадесте тьожки товара,
с дванадесте яки мулета
с дванадесте крави младочни
и с дванадесте млади телета.

Ша менот отде ша менот,
през Чокоскана махала ша менот,
през Горно Пашмакли,
през Салиховине сокаци.
Салих си на порти седеше
и си нагоре гльодаше,
самичак си думи думаше:
-Благатко му на тоя челяк,
дето му водят невеста,
с дванадесте тьожки товара,
с дванадесте крави младочни.

Колкону близу наближат
Салиху сърце трепери,
Салих си Фатминка познава.
Фатме най-напреш варвеше
на бяла кобила яхаше
със червено халище.
Ага го Фатме наближи
силом хи Салих продума:
-Слези си, Фатме, яла си!
Еве ти дворе широко,
еве ти бяло коначе.
Смилян е йетце далеко,
Сердаревци са каскънджии,
каскънджии още кавгаджии.

Фатме не трябе да думе,
оти е млада нивеста,
ала Салиху продума:
-Не мога, Салих, не мога!
Три сам години седяла
на бащинине дворове,
седяла тебе чекала
дано са, Салих, пишманиш,
назад да си ма поварнеш.
Сега сам вейке торнала,
торнала сам - ша ида,
форлен са камен не враща.

Салиху бално добалне,
извади ножче сребарно
та са в сърцето прободе,
силум си думи издума:
-Прокльоту да е имане,
имане още имене,
ага ти нема севдьона,
севдьона, порво венчило.

* * *

Речник: без сабор - нетърпелив; ромоня - говоря тихо; кордише(кордисвам) - стъкмявам; спап - чеиз; изкути(кутя) - отгледа(отглеждам); йетце(ятце) - много; нагрочи се(нагрочвам се) - разсърди се; продума(думам, продумвам) - проговори; аго(обръщ. - ага) - батко, по-голям брат; ага - когато; засгада(сгадам) - приготвям; каматно(каматан) - красиво(красив, хубав); рука(рукам, рюкам) - вика(викам); пишмани са(ставам пишман) - съжалявам, разкайвам се; дохадам - идвам; ища - искам; чиляк - човек; силом - трудно, с усилие; каскънджия - лош човек; севдьо(севда) - изгора

Падежни остатъци от старобългарски ез.: Салиху - на Салих; агому - на аго(на батко);

* * *

Радка Кушлева
"Въз подзиме съм легнала"




Въз подзиме съм легнала,
въз пролете съм станала.
Цала съм зима лежела,
лежела йоще болнела,
ага са й пролет пукнало,
я сам нах вонка излела.

Сичко са й било цветнало,
цветнало й още листнало,
и моен зелен босилек,
и моен червен каранфил,
сичко от земя излиза,
пък я нах земе торнувам.

Умирам, майчо, умирам,
тебе са вера не фата:
малко щеш да ма погльодаш,
млочко щеш да ма споминаш.

Утре ще сватба да има
на нашесо дворе широко,
права щат люлка да правят,
мене щат летве да турят.

Ага ми дойдат, майчинко,
хожене от джумаене,
сафтене от медресене,
ти да ми, майчо, отвориш
моено маджар сандъци
и да ми, майчо, извадиш
моено тьонко дарие.

Врит да ги дарье одариш:
хожемнем дльоги аглоци,
сафтемнем сърмени чеврици,
Асаню, майчо, да дариш
шерена риза набрата,
върх ризана му аглочек,
върх аглочека чеврица,
върх чеврица кесица,
върх кесицана китчица
от моен ситен босилек,
от моен червен каранфил,
на китчицана алтончек
от мойсо фесче алено.

Умирам, майчо, умирам,
тебе се вера не фата.

Иди ми, майчо, порюкай
мижюва Фатме да дойде,
гиздило да хи харижем,
любено да хи отстъпем,
че на мен късмет не било
млада невеста да ида
на Хасанюви дворове,
на Хасанюви конаци.

Умирам, майчо, умирам,
пък тебе са вера не фата.

Скоро щем да се разделим.
Още си Фатме думаше
и са със душа раздели.
Плакала й майка, плакала
по Фатме мила майчина.
Три дене я вотре държела,
от милост йе никому не казала,
от жалост я във двор закопа.

Та че си майка извади
Фатминно тьонко дарье,
врит си ги дара одари,
както си Фатме пороча.
Каквото от дар остана,
майка го купень сторила
насреде равни дворове,
турила й малко борница,
та че си купень запали
и са си жално провикна:

"Както ми горьот дарове,
тей ми гори сърцесо
по моя Фатме хубава,
че си ми млада отиде
нах чорнана земя длибока.
Всичко йот земя излиза,
пък та нах земя отиде.


* * *
подзим - есен; ходжа - мюсюлманско духовно лице; софти - жени изучаващи богословие; медресе - богословско училище; врить(вруть, фруть) - всички; аглок - кърпа за ръце; чеврица - кърпа за главата;
* * *

Радка Кушлева
"Севдице, пиле шерено"



- Севдице, пиле шарено,
ти си ми сбираш, торнуваш,
нах високана планино,
млада вайвода да станеш,
отбор дружина да водиш,
ам мене кому оставяш:
чорнисе очи да плачат,
белосо лице да жълтей,
тьонкаса снашка да вехне?

- Невесто моя севгилна,
оставям си те, невесто,
на бащинине дворове,
на майчинькине скутове,
на моя майка и твоя.

- Севдице, пиле шарено,
не ли е льосно, севдице,
и я сас тебе да дойда?
Зам га са, севдьо, умориш
пушката да ти понося,
ага са, севдьо, зазноиш,
знойчокан да ти прибриша
сас мойсо бяло тюлбенче.
Ага ми легнеш позаспиш
сенчица да ти направя
сас моен ален мендильчек.

- Невесто, моя севгилна,
де сай чуло и видело
вайвода жена да води
с негова вярна дружина
наз тая гора зелена?

- Севдице, пиле шерено
чуло са й, севдьо, не ли са й
я ща със тебе да дойда
я ща хайдутин да стана
я ща байрякан да нося
я ща душмани да гоня.

* * *

Кехая, наша доржево




— Кехае, наша доржево,
врют сюриине торнаха
ут зимове нах летове,
нашана тьошка сюрия,
тагова, пак не торнува.
Куга щи и та да торне
ут равну поле широку,
нах високана планина?

— Уфчере, мои уфчере,
и нашана щи да торни
рану в понделник вутирна.

Стани, одажи, сабери
нашана луда харгелйо,
товари тьошка одайо,
вдигните наша сюрия,
в понделник утирна
ут зимове, нах летове.
Та че, одажи, восадни
моену конче хранену.
Та си ми иди, одажи,
в Искече града гулема,
ситан армаган собери
и ми ги, кузум, отнеси
на мойну порву любове,
на мойне дребни дечинки.
Чи йе ни могам да ида,
мен ми е лошу станалу,
маалим ми е падналу
на мойну белу сарчоце.
Лоша ма глава сболява,
кайну ма ни е булела,
йе ще тува да остана,
йе ще тува да загина,
в равнусу поле широку,
пуд зеленусу караче.
Иди ми рукни, одажи,
ен-кехайена Тодора,
кротичку да му насадя:
Ага сюрия вдигните
с моине кльоти кучета,
ве, одажи, ще мините
приз Чамжес село големо (с. Горово)
приз високана кюприя.
Там има моми кадии
и млади булки заптии,
всяка година сам давал
пу адно ваклу яганце,
ваклу щат ягне да ищат,
вакал хми овен фаните.
Те ще да си ва запитат:
«Къде е Райчу кехая?»
Ве хми, уфчере, речите:
«Райчу във поле остана,
с агине хасап да гльода,
дену сме яли и пили
цалана зима голема
ут Касом ду Гергьовден.»
Пак га, уфчере, подите
в нашену село гуляму,
на високана планина,
воржите ясни ченкове,
да лайнат кльоти кучета.
Там ще да си ва пусрощне
моена млада нивеста
с моите дребни дечинки
и ще да си ва попита:
«Каде е Райчу кехая?»
Ве хи, уфчере, речите:
«Райчу във поле остана,
ваз подзим да ни дучеква,
приз пролет да на провада!
Га на планина подите,
вакал ми овен фатите,
курбан да го заколите...
Уфчерене ми торнаха
рану в понделник утирна,
тьошка сюрия вдигнаха.
Варвеха колку варвеха,
ага на Чемжас стигнаха,
на високана кюприя,
ваклу хми ягне поискаха,
вакал хми овен дадаха
и за Райча си питаха.
Ага в селу стигнаха,
на високана планина,
там си ги са срьощнали
Райчова млада йивеста
с негови дребни дечинки,
та си уфчере питаше:
— Уфчере, млади уфчере,
каде е Райчу кехая?

Уфчерене хи рекоха:
— Райчу кехая остана
в равнуну поле широку,
ваз подзим да ни дучеква,
прие пролет да ни изпраща.

Вакал ми овен не дума,
вакал ми овен продума:

— Ложат та, ложат, нивесту,
Райчу кехая загина
в равнуну поле широку,
под зеленуну караче.
Кучета там останаха
кехая да си погребот.
Ага хи това казаха,
Райчова млада нивеста
пусна си глася ду небу,
еасипа солзи ду земя
и си ми жалну викаше:

— Сюрия бяла и чорна,
пуста дано си останиш,
ага ми няма кехая
да си ма мене разшени ...


* * *

Три ми са сватби станали



Три ми сватби станали
от малък Байрем до голем,
йоф аман, джанъм, йоф аман.

Три са невести йотвели
на трима братя рожделни,
йоф аман, джанъм, йоф аман.

Двене невести - шенливки,
шенливки йоще шетливки,
йоф аман, джанъм, йоф аман.

Зикйе йе кимна кахорна.
Майка си Зикйе питаше,
йоф аман, джанъм, йоф аман.

Зикинко мари майчина,
оти си, Зикйе, кахорна,
йоф аман, джанъм, йоф аман?

Майчинко, стара майчинко,
любено не м`йе на сърце,
йоф аман, джанъм, йоф аман.

* шенливки - весели
* шетливки - работни
* кимна - тъжна


* * *

Сакова лето, пролето




Погубването на Салих ага
http://liternet.bg/folklor/sbornici/bnt/3/116.htm

http://liternet.bg/publish20/p_marinov/ocherci/kraiat.htm

Салих ага е дългогодишен управител на Ахъ-Челебийско (Смолянско).
Той е потомък на рода Кьорходжови, които са били българи мюсюлмани (помаци).
Кьорходжови са първите местни управници, издигнали се от средите на българите мюсюлмани и се титулували войвода - деребей.
Допреди тях за управници са били назначавани външни хора - турци от Истанбул.
Първият войвода управник от деребеите е Мехмед Кьор ходжа, родом от с. Забърдо.
Избран е за управник в 1752 година и се преселва в Райково, където управлява до смъртта му в 1779 г.
Наследен е от синът му Сюлейман ага (1779 до 1798 г).
След смъртта на Сюлейман ага, синът му Салих ага управлява областта от 1798 до 1838, когато е убит от турците.
Салих ага държал да има мир, ред и законност в поверената му област. Не допускал размирици и кърджалии в областта му.
Не се поколебал да убие собствения си брат в 1805 - Аджи ага, който бил виден кърджалия.
Салих ага не допускал външни хора да се месят в управлението му и с това си навлякъл омразата на турските аяни в Гюмюрджина.
По негово време са построени всички църкви в християнските села в Ахъ-челебийско, за чието построяване Салих ага активно им помагал.
Често възниквали спорове между християните къде да бъде построена църквата им и се допитвали до Салих ага за съвет.
Бил почитан както от християни, така и от мюсюлмани.
Ревностно покровителствал християните през цялото време на своето управление.
Назначава на важни постове българи християни: ковчежник му бил Димо Митев, Милуш от Пашмакли бил капъджия, оръжеен майстор и данъчен бирник бил Нико Коджабашът, главни кехаи на стадата му били Райчо Харбалията, Стамат от Пещера, Хубчо от Аламидере.
Това не се харесвало на висшите турски власти и те търсели всякакъв начин да го премахнат. Създала се дълготрайна прикрита вражда между Салих ага и пашата на Гюмюрджина - Емин бей.
През 1838 година Салих ага с измама бил привлечен да иде в Гюмюрджина, уж да му се даде награда за четиридесетгодишното му управление, но още първата нощ бил нападнат и удушен в двора на правителствения конак.
След смъртта му властта била завзета от Агуш ага, с когото също имали неприкрита вражда.
Николай Хайтов казва: "Салих ага направил за запазване на българщината в Смолянско много повече от десет войводи и сто хайдути".
Петър Маринов посочва, че в миналото народът пеел много песни за Салих ага, които за съжаление са забравени с времето.

Сакова лято усилно,
усилно, еце притажно,
никога не е повнено,
никога не е бивало!
Ферман по ферман провадат
от Стамбол града голема;
хабер по хабер дохада
от Гюмюжюне касабо,
от гюмюжюнскен аенин,
от гелиболскен кадия.
Салихагому нарочат:
"Да прави ага, що прави,
нах Гюмюжюне да върви,
нах Стамбул града да иде;
царюму да се поклони,
царюму и везирюму!"
Легнал агуне, задремал,
задремал, тьожко заспал е,
на летен денчок Гьоргювден.
Че си ми виде вов соне:
червена руба носеше,
пъстра кучиа ехаше;
в Пашмакла вода тросеше,
капка водица не найде,
устана да си разкваси,
жьождана да си угаси.
Стрьосум са ага разбуди
и си Страхина порука:
- Страхине, билюкбашию,
морна ма дремка налегна,
та са принесах и заспах,
ала са борже разбудих...
Иди, Страхине, порукай,
моеног брата Лимана,
моеног брата Шишмана!
Шишман приборза, отиде
и си агуне попита:
- Какво е, аго, станало,
какво си, аго, упатил?
- Лимане, брате Шишмане,
нищо не ми е станало
и нищо не сам упатил,
ала ще нещо да стане!
Легнал бях, тьожко заспал бях,
че си ми видех вав соне
червена руба да нося,
пъстра кучия да ехам,
вруд сокацине обиграх,
ниде водица не найдох.
Питам та, брате Лимане,
на хаир ли е, или не?
- Хаидър, ага, хаидър:
пемой са, аго, кахъри!
Еще си дума думаха,
агому хабер допадна:
"Татаре ми са торнали
от Гюмюжюне касабо:
снощи са били вав Палас,
довечера са в Пашмакла!"
Агуне глава наведе
и си Шишману думаше:
- Лимане, брате Шишмане,
нн са сме с тебе карали,
дьо да са, брате, сгодиме,
дьо да са, брате, простиме!
Еще си дума думаше,
еще Лимана кудеше,
татарски коне тропнаха
на калдароме-сукаци;
с петали лочки правеха,
с гоздене оган всичаха.
Татаре порти хлопнаха,
от коне бърже слезаха,
с чизмене вотре влезаха,
агуне мехтюп метнаха.
Кетипче мехтюп пееше
и на агана думаше:
- Да борзаш, ага, да идиш
нах Гюмюжюне касабо,
царен е тебе послагал;
царюму дуво да вдигаш!
Царен е тебе проводил
цошена руба червена,
сърмени бели поесе,
синджир ли нешан на шия.
Агуне глава клатеше
и синовем си думаше:
- Сетам са, айол, сетам са
какви ми даре провадат,
каква ша руба да нося,
какви нешане ша имам.
Йдите, айол, идите
нах Гюмюжюне касабо,
дано на, айол, сгодите
сас гюмюжюнскен аенин,
еас гелиболскен кадия
и сас стамболскен везирин!
Ищат ли цоха алена,
давайте сърма-коприна;
ищат ли бели грошове,
давайте жьилти алтоне!
- Ходихме, буба, молихме,
ала са кимни ворнахме.
Другож с пари са воршеше,
сига парине не воршат.
Теб, буба, хабер пропадат,
ти да са сгадаш да идеш.
нах Гюмюжюне касабо,
нах Стамбол града голема,
царюму да са поклониш,
царюму и визиремнем!
Мамна са ага отиде
вав Гюмюжюне касабо
с оники киши сеймене,
сас товар жьолти алтоне,
отиде, тамо остана...
По пилце хабер проводи-
"Носите здраве нагоре,
нагоре, нах планинона;
носите здраве децамнем,
децамнем, еще людемнем;
носите здраве овчерем,
овчерем, още аргатем;
носите здраве сейменем,
сейменем, бюлюкбашием
Е ща далеко да ида,
е ща са млого забавем."
Ага хаберен допадна
в Пашмакла село голямо,
писнаха бели кадони
на високине кьошкюве,
плакнаха малки дечинки
вав аленине люлчицк;
охнаха млади овчаре
на високана планина;
тюхнаха отбор сеймене,
вав аговине конаци!
Сальо запяха имаме
на високине минаря;
пилцине форкат и пейот -
с песнине думат и плачат:
"Салихага е загинал
вав Гюмюжюне касабо,
вав пашовине сарае,
на високине чардаци!"

Чепеларе, Асеновградско (Дечов, В. Миналото на Чепеларе. Кн. І. С., 1928, с. 86).

* * *

Заспало е челебийче



* * *

Бела съм, бела




* * *

Соньо, пусти соньо



* * *

Стига ми са, момне ле, навдига



* * *

Галени га са ни зьомат



* * *

Заспала е малка мома



* * *

Карамфилко, билбирко




* * *

Крифконо фесче видиш ли?





родопски старини, Радка Кушлева, Кушлеви, подзим съм мале легнала, подзиме, въз подзим, въз подзиме, народни песни, родопски песни, Родопите, Rhodope, Rodopi, Radka Kushleva, podzim, пустия, пустиян, пустиен, Салих, Сали, Pustiya Salih, севдице пиле шерено, шерано, кехая наша доржево, кехае, кехаи, бела съм бела юначе, заспало е челебийче, сакова лето пролето, погубването на салих ага, пашмакли, ахъ-челеби, гюмюрджина, три ми са сватби станали, байрям

неделя, 17 юни 2012 г.

Места на паметта: Дебатите и митовете, Николай Аретов

Николай Аретов е професор д.ф.н. в Института за литература, зам.-главен редактор на списание "Литературна мисъл", главен редактор на издателство "Кралица Маб". Член на Академичния кръг по сравнително литературознание (2011 - председател), Българско общество за проучване на осемнадесети век (1997-2004 - председател), Сдружение български писатели и др. Автор на множество публикации в научни и литературни издания, между които книгите "Димитър и Рахил Душанови" (1988), "Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията" (1990), "Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления" (1994; 2007), "Българското възраждане и Европа" (1995; 2001), "Васил Попович. Живот и творчество" (2000), "Национална митология и национална литература" (2006), "Българската литература от епохата на националното възраждане" (2009) и др. Подготвял е издания на Паисий Хилендарски, Владимир Полянов, Васил Попович. Сам и в съавторство съставя редица научни сборници "Да мислим Другото. Образи, стереотипи, кризи" (2001), "Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха" (Т. 1, 2001; Т. 2, 2002 Т. 4, 2003), "Модерността вчера и днес" (2003), "Пари, думи, памет" (2004), "Въобразените текстове на Българското възраждане. В чест на Стефана Таринска" (2005), "Въпреки различията. Интеркултурни диалози на Балканите" (2008) и др.; участва в подготовката на второто издание на шесттомника "Библиотека "Български писатели" (2003-2004) и на "Избрани студии" от Юрдан Трифонов. Превежда от английски "Националната идентичност" от Антъни Смит, "Югоизточна Европа под османско владичество" от Питър Шугър и др. Научните му интереси са в областта на литературната история, сравнителното литературознание, историята на културата.

Източник: http://balkansbg.eu/bg/content/e-sadarzhanie/299-sites-of-memory-debates-and-myths.html

Ар - М


родопски старини, родопска история, исторически бележник, хрониката на поп алигорко, методи драгинов, методий драгинов


Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смолянски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Средновековни византийски епископии в Родопите
За достоверността на една летописна бележка от XVII век - Георги Митринов
Гласовете на миналото: Факти и митове, Николай Аретов

петък, 15 юни 2012 г.

Гласовете на миналото: Факти и митове, Николай Аретов

източник: http://aretov.queenmab.eu/archives/revival/132-voices-from-the-past.html

Николай Аретов е професор д.ф.н. в Института за литература, зам.-главен редактор на списание "Литературна мисъл", главен редактор на издателство "Кралица Маб". Член на Академичния кръг по сравнително литературознание (2011 - председател), Българско общество за проучване на осемнадесети век (1997-2004 - председател), Сдружение български писатели и др. Автор на множество публикации в научни и литературни издания, между които книгите "Димитър и Рахил Душанови" (1988), "Преводната белетристика от първата половина на ХIХ в. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията" (1990), "Убийство по български. Щрихи от ненаписаната история на българската литература за престъпления" (1994; 2007), "Българското възраждане и Европа" (1995; 2001), "Васил Попович. Живот и творчество" (2000), "Национална митология и национална литература" (2006), "Българската литература от епохата на националното възраждане" (2009) и др. Подготвял е издания на Паисий Хилендарски, Владимир Полянов, Васил Попович. Сам и в съавторство съставя редица научни сборници "Да мислим Другото. Образи, стереотипи, кризи" (2001), "Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха" (Т. 1, 2001; Т. 2, 2002 Т. 4, 2003), "Модерността вчера и днес" (2003), "Пари, думи, памет" (2004), "Въобразените текстове на Българското възраждане. В чест на Стефана Таринска" (2005), "Въпреки различията. Интеркултурни диалози на Балканите" (2008) и др.; участва в подготовката на второто издание на шесттомника "Библиотека "Български писатели" (2003-2004) и на "Избрани студии" от Юрдан Трифонов. Превежда от английски "Националната идентичност" от Антъни Смит, "Югоизточна Европа под османско владичество" от Питър Шугър и др. Научните му интереси са в областта на литературната история, сравнителното литературознание, историята на културата.

Глс - Ар


родопски старини, родопска история, исторически бележник, хрониката на поп алигорко, методи драгинов, методий драгинов


Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смолянски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Средновековни византийски епископии в Родопите
За достоверността на една летописна бележка от XVII век - Георги Митринов
Гласовете на миналото: Факти и митове, Николай Аретов
Места на паметта: Дебатите и митовете, Николай Аретов

събота, 9 юни 2012 г.

Х. Т. Норис - Ислямът на Балканите




Х. Т. Норис
Ислямът на Балканите

Съдържание
Посвещение
Бележки по транскрипцията
Речник
Увод


Глава 1. Арабите, славяните, унгарските сарацини и арнаутите
Арабите навлизат в балканската история
Близкоизточни вярвания сред славяните
Арабската заплаха върху Византия
Арабите и българите в началото на десети век
Дубровник и арабския Изток
Печенези и хорезмийски мюсюлмани в средновековна Унгария
Ал-Идриси (584/1154) описва югославския бряг, Албания и вътрешността на Македония
Арнаутите
Балканския регион, "Песен за Роланд" и средновековните арабски фолклорни епоси

Глава 2. Ориенталски влияния върху ислямския и неислямски живот и литература в Босна, Македония и между албанците
Богомилите и християнската среда
Ислямът в балканския град
Джамия, текке и библиотека
Арабски и персийски учени
Ранни ислямски поети в Албания
Ислямска популярна литература
Поети от началото на 19 век


Глава 3. Суфическото течение и ордени на Балканите и историческата им връзка със Суфизма от Централна Азия
Бекташите
Суфистки ордени на Балканите различни от шиитите
Кадирия
Мевлевия
Кхалватия
Накшабандия
Маламия
Шайкх ал-Таифа ал-Байрамия
Произход на бекташите в Албания
Кога са построени първите теккета в земите на Албания
Круже


Глава 4. Мюсюлмански герои на българите, татарите от Добруджа, албанците и босненците
Ориенталски легенди за арабския и средноазиатски произход на българите и арнаутите
Фолклорният епос, религиозната мисия, чудесата и множеството гробници на Саръ Салтък
Круже, Саръ Салтък и Гйерг Елез Алиа в Албания и Босна


Глава 5. Албански суфически поети от 19 и 20 век и влиянието им върху съвременната албанска мисъл
Творбите на Наим Фрашери
Поемата от Наим Фрашери за Скандербег
Творбите на Наим Фрашери за бекташите
Историческата основа на Наимовата "Кербелая"
Теккетата от Ирак
Епосът за Фудули и влиянието му върху албанската литература
Кербелая
Суфически поети от Косово през 20 век
Бекташийското наследство в стиховете на Баба Али Томори
Нео-мистицизмът на Хамид Гюлбегай


Глава 6. Балкански мюсюлмани в историята на Магреб, Египет и Сирия и влиянието на арабския Изток върху селския живот при Али Паша Тепелена
Албанци и босненци в Алжир и Тунис
Албанци в Египет
Албанците и бекташийските теккета в Кайро
Историята на Шейк Мухаммад Лютфи Баба и Шейк Ахмад Съръ Баба
Ал-Хадж Умар Лютфи Башаръзъ
Али Паша от Тепелене
Албанци в Сирия


Глава 7. Мостове и граници на ислямската вяра и култура между балканското мюсюлманско и не-мюсюлманско общество
Битката за Косово и сръбския кръстоносен поход срещу исляма
Синкретични течения и религиозното разбирателство в късното Средновековие
Румънски манастири и джамии и връзките им с арабския Изток
Ислямът в Косово
Бъдещето


Избрана библиография
Допълнение: Сръбската позиция относно исляма през 1980-те


Х.Т.Норис by Rodopski_Starini on Scribd


петък, 8 юни 2012 г.

За достоверността на една летописна бележка от XVII век - Георги Митринов

Ст.н.с. д-р Георги Митринов е роден на 25.11.1958 г. в с. Славеино, Смолянско. Начално и средно образование завършва в гр. Кърджали, а висше в ПУ “П. Хилендарски”, гр. Пловдив. Занимава се с изследване на родопското говорно богатство и като цяло на етнографските особености на родопското и тракийското българско население. Интересува се и от историята на родопския край. Работи в Института за български език “Проф. Любомир Андрейчин”, гр. София, в секция История на българския език. Изследва Среднородопската възрожденска писмена традиция, публикува материали за писмени паметници и за писмената традиция в Златоград. Публикува материали в специализирани и научнопопулярни издания за българските родопски говори в Златоградско. Изследва говорите на селищата от някогашната Златоградска кааза, които днес са на територията на република Гърция (с. Луджата, Сареле, Мемково, Джуванци, Угурли и др.) Над 120 публикации, голяма част от които за Златоградско. Книги: “Златоградски сборник” (съставител), София, 2000 г.; “Райковски дамаскин”, Смолян, 2005 г. Докторска дисертация на тема “Златоградски сборник – среднородопски възрожденски паметник от средата на ХІХ век” (2003). Изготвя речник към книгата на Ефим Ушев “Златоградска народна поезия. Сборник с родопски песни от Златоградско-Неделинския район” (София, 2002)
Носител на медал за заслуги в духовната сфера на община Златоград.

GM3 by Rodopski_Starini on Scribd



Георги Митринов




ЗА ДОСТОВЕРНОСТТА НА ЕДНА ЛЕТОПИСНA БЕЛЕЖКА ОТ ХVІІ ВЕК В „ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК”, СВЪРЗАНА С ИСТОРИЯТА НА СРЕДНОРОДОПИЕТО



За разлика от другите краища на българското езиково землище, от Родопите не са запазени кирилски писмени паметници, датирани от ХVІІ век. По данни от османски регистри за данъка джизие, събиран от неосмански поданици на империята, голяма част от днешните български мохамедански села в планината (в Крумовградско, Момчилградско, Ардинско, Смолянско, Девинско, Асеновградско, Гюмюрджинско, Ксантийско и др.) през ХVІІ век са отбелязани като християнски (Грозданова 1989: 446-477). Твърде вероятно е да е имало оцелели черковни храмове и манастири през тоя период, в които да се е развивала и книжовна дейност, но последвалите масови помюсюлманчвания в най-обширната българска планина са променили религиозната картина, като господстваща е станала мюсюлманската религия. Все пак има публикувани летописни бележки на гръцки език, в които се споменава за наличието на такава писмена традиция. Така в една летописна бележка, написана на началния лист на един екземпляр от лондонското кирилско издание на Новия завет на Библията от 1859 г., съхраняван в златоградския музей на просветното дело в Среднородопието, се споменава за откраднати черковни книги от с. Даръдере (дн. гр. Златоград). Според други източници става въпрос за цял сандък стари черковни славянски книги, пазени в местната черква, които били взети с измама и със сплашване от един грък (цинцарин), отнесъл ги след това незнайно къде (Родопски 1887: 13). По данни на възрастни златоградчани, в черквата „Св. Георги” се пазели стари черковни книги, писани на тънка заешка кожа. Част от тях били откраднати от гръцки свещеник и изпратени в гръцката митрополия в Гюмюрджина, а останалите били доунищожени при башибозушкото оплячкосване на градеца през 1913 г. (Пачилов 1998: 13-14).
Интерес представлява среднородопският „исторически бележник”, който включва летописни бележки от ХVІІ и ХVІІІ век, цитирани многократно в научни изследвания и публикации с научно-популярен характер, в краеведчески проувания, селищни монографии и др. Вече бяха посочени ред несъответствия в хронологията на описаните събития, както и множество фактически грешки в един критичен прочит на текстовете (Маринов 2008).
Трябва да се спомене, че оригиналът на „историческия бележник” липсва. От него са публикувани отделни извадки през 30-те години на ХХ век, на страниците на сп. „Родопски преглед”, под заглавие „Из миналото на Родопа” (Поптодоров 1931). Такива извадки има записани и в архива на райковската възрожденска учителка Рада Казалиева, но те са дело на сина й Христак Поппанделиев (Христо Попов) от Асеновград, според когото материалите били губени неколкократно и възстановявани по памет с нови бележки, преписвани и преработвани. От своя страна Ан. Поптодоров, публикувал извадки от бележника в сп. „Родопски преглед”, също споделя, че са му предадени от сина на Рада Казалийска преписи, а не оригинали (Маринов 2008: 7). Самият Христак Поппанделиев пише в писмо от 30-те години на ХХ век, че преди 45 години е записвал сведенията от разкази на майка си, според което записването на материалите е станало през 80-те години на ХІХ век (Маринов 2008: 31, 101). В друго писмо от същото време пък той споделя с П. Маринов, че спомените, разказани от майка му, били записвани 4 пъти, в различно време, а както е видно, и в различни варианти (Маринов 2008: 60).
По данни от архива на Рада Казалиева, съществувала летописна книга, в която прихождащи в Среднородопието атонски монаси отбелязвали важни за местното българско население събития. Текстовете с различна датировка били изписани на гръцки език. На корицата на книгата имало гръцки текст: Историкон симеоматарион исто опион та енграфонте олла та спондиа гегоната епи тон ктисеон автон катикион тис перифериас ставровунион. Ано Райково етос 1662. Даден е и превод: Исторически бележник, в който ще се записват всички важни случки на това население в Кръстогорската област. Горно Райково, 1662 година. В публикацията на страниците на сп. „Родопски преглед” е изписан заглавен текст на книгата: Исторически бележник, в който се записват важните случки, станали над това и от това население в кръстогорската област (Поптодоров 1931: 12).
Тая книга била показвана от йеромонах Григорий (известен в Среднородопието и с името поп Глигорко) на Рада Казалиева и съпруга й – местен учител, няколко пъти, без да им се предоставя за по-дълго време. Но когато светогорският монах, който бил на преклонна възраст, си заминал за Атон, изчезнала и книгата.
Сред запазените части на „историческия бележник” има няколко летописни бележки с датировка от ХVІІ век. От публикуваните в сп. „Родопски преглед” такива са текстовете за:
а) помохамеданчване на българите в Кръстогорието през 1661 г. по заповед на султан Мехмед ІV, с изброяване на изверените села (кн. 1-2, с. 12);
б) помохамеданчване на среднородопските българи през м. юли, 1661 г. и описание на мъченическата смърт на епископ Висарион Смоленски на 29 юли, 1662 г. (кн. 3, с. 59-62).
В архива на Рада Казалиева се откриват следните летописни бележки от ХVІІ век:
а) историята на Милян и Милица, свързана с мъченическа смърт на отказал се от мюсюлманството среднородопски българин, взет като дете за еничар и изпратен после като мюсюлмански духовник в родния си край - събитие датирано от 9 май 1633 г. (Маринов 2008: 35-36);
б) данни за хайдутството на Кралю войвода от Хасково, който бил издирван по заповед на султан Мехмед ІІ от 1689 г., и за смъртта му след няколкогодишно хайдутстване в Кръстогорието (Маринов 2008: 38);
в) помохамеданчване на среднородопските българи през м. юли, 1661 г. и описание на мъченическата смърт на епископ Висарион Смоленски на 29 юли, 1662 г. (Маринов 2008: 37-38).
Интерес представлява историческата бележка от ХVІІ век за мъченическата смърт на епископ Висарион Смолянски, която се открива и в двата източника. Текстът в списанието е по-обширен и обстоятелствен, за разлика от кратките бележки в архива на Рада Казалиева (Маринов 2008: 37-38). Прави впечатление, че за разлика от други български летописни бележки от тая епоха, като летописните бележки на поп Методи Драгинов за потурчването на българите в Чепино (Захариев 1870: 67-68), летописна бележка на поп Петър от с. Мирково, Пирдопско (Дринов 1882: 8-11) и др., тук при описание на мъченическата смърт на Висарион Смолянски са включени елементи, характерни за житийните текстове (например мъченията на които е подложен духовникът и словата, които изрича в защита на вярата си преди да издъхне).
За съжаление езиковедско изследване на текстовете не може да се направи, тъй като те са писани по утвърдения правопис до писмената реформа от 1945 г. Освен това, както бе споменато, оригиналният текст е бил на гръцки език, а и преводи от ръката на Рада Казалиева не са запазени. Дошлите до нас текстове са дело на сина й Христак Поппанделиев. И дори да са по разкази на Рада Казалиева, те са дообработвани от него, както бе отбелязано по-горе, неколкократно. В употреба са буквени знаци † (вл‡зли, въпроснит‡ войводи, гол‡ми, запов‡дь, малодушнит‡, отъ отгор‡, пр‡зъ, пр‡сл‡два, своит‡), ‰ (к™ща, да б™датъ, пост™пката, на с™щия). Изписват се краесловни ерове в думи, окончаващи на буквен знак за съгласна: отъ, за показъ, начинъ, Селимъ ходжа, се бунтуватъ, Султанъ Ахмедъ ІІІ, поканилъ, удобенъ моментъ, въ единъ петъченъ день и др. В употреба е и буквен знак за краесловен ь: власть, день, запов‡дь.
Езикът на превода не е диалектен. Не се откриват и форми, характерни за новобългарския книжовен език от ХVІІ век. Текстът е изпълнен с лексика, характерна за съвременния български книжовен език от периода между двете световни войни. За илюстрация прилагам един цитат: „Турската власть, която била в Смоленъ, като проучила внимателно разигралата се драма (думата драма е зачертана и заменена с трагедия – Бел. ГМ) трагедия, оставила да пр‡сл‡два въпроснит‡ войводи, съ което искала да каже че пост™пката на войводит‡ е справедлива”. (л. ІІІ, 10).
На следващо място се прави съпоставка на текстовете в летописните бележки от „исторически бележник” - Среднородопието и в разказа за потурчване на българите в Чепино на поп Методи Драгинов (Захариев 1870: 67-68).
1. И двата текста са със загубени оригинали.
2. „Исторически бележник” е с оригинален гръцки текст, а разказът на поп Методи Драгинов е писан с кирилско писмо.
3. Летописните бележки от Чепино са с 1 автор – поп Методи Драгинов, докато „исторически бележник” е творение на няколко гръцки монаха, писали по различно време (по данни на Рада Казалиева, предадени от сина й Христак Поппанделиев).
4. В „исторически бележник” се описват няколко случки (събития), а в разказа на поп Методи Драгинов – 1 събитие.
Тук се разглежда първата летописна бележка в „исторически бележник”, публикувана на страниците на сп. „Родопски преглед”, с датировка от 1661 г., в която се изброяват названия на селища от днешно Смолянско. Според бележката: „...В 1661 година – в двадесет и първата година от царуването на Султан Мехмед ІV – излезе заповед да се потурчат българите от Кръстогорието. С огън и меч турците успяха и потурчиха населението в следните села: Вйово (Каршилъ), Смолен (Смилян), Упорово (Влахово), Бяла ряка, Подвис, Витлово (Палас) и една малка част от населението в селата Езерово (Пашмакли) и Бяловидово (Даръдаре); в селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой), Кутлово (Карлуково), Петково, Очиново (Чокманово), Левочево (Левочово), Пещера, Осиково (Аламидере) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си.
В ръкописа от архива на Рада Казалиева се откриват някои отлики при изписване на СИ, свързани главно с графичното им оформление. Напълно помюсюлманченини са: Виьово (Каршил), Смоленъ (Смиленъ), Влахово (името е зачертано), Упорово (Влахово), Бэла рэка, Подвизъ, Витлово (Пъласъ), а частично: Езерово (Пашмаклъ), Райково, Бэловидово (Даръдере). Оцелели чисто християнски села са: Устово, Горно и Долно Руеново (Горно и Долно Дерекьой), Кутлово (Карлуково), Петково, Очиново (Чокманово), Левочево, Пещера и Осиково (Аламидере)
В случая се прави съпоставка с един османски документ, назован „Дефтер за закупения ечемик от казата Ахъ Челеби за императорския военен поход и пренесен в пристанището Текирдаг, станало със съдействието на кадията на 1 зилкаде 1088 г.” (26. 12. 1677 г.). Срещу изброените села и количеството ечемик в килета е отбелязана дата 9 зилхидже 1088 г., т.е. 02.02. 1678 г. (Маринов 2007: 241-242). Тъй като става въпрос за закупен ечемик, не трябва да има съмнение, че в списъка са включени всички тогавашни големи села в Ахъчелебийско (дн. Смолянско). Отбелязани са селата: Търън с 177 продадени килета (според автора на публикацията 1 цариградско киле се равнява на 20 или на 25,6 кг), Соютчик (дн. с. Върбина) с 240 килета, Тозбурун (дн. с. Могилица) с 393 килета, Арда баши (дн. с. Арда) с 200 килета, Юнус дере (дн. с. Елховец) с 294 килета и по-малките с. Топуклу (дн. с. Средногорци) с 52 килета, с. Съндъджек (дн. с. Лещак) с 62 килета, които са пропуснати в „исторически бележник”. Не става ясно защо там не присъстват поне големи села като Търън и Союджик, за разлика от малкото с. Подвис например, разположено в близост до с. Търън. Може би заради запазилото се старинно име, пренесено от названието на съседната средновековна крепост Подвис (грц. Повисдос).
От СИ с български произход са включени на двете места тези на Петково, Райково и Левочево, изписано в турския документ в облик Лагоч. Голямото средищно с. Устово е отбелязвано в османските документи с турското име Четак (Читак), което е пропуснато в „исторически бележник”, за разлика от ойконимите от турски произход на останалите среднородопски села.
СИ Подвис, Бяла река и Пещера от „исторически бележник” не се откриват в османо-турския документ. Освен това не става ясно кое е селището с име Бяла река. По данни от речника на селищните имена в България, това е съставна махала на с. Могилица, Смолянско (Коледаров 1989). Най-вероятно става въпрос за с. Бяла река, Рудоземско, разположено в близост до общинския център. При всички случаи това е малко селце и не се знае дали е съществувало през ХVІІ век.
Относно селата Горно и Долно Руеново (Горно и Долно Дерекьой), включени в „исторически бележник”, в османотурския документ е посочено само с. Дерекьой със 143 килета продаден ечемик. Според краеведа П. Маринов през ХVІІ век с. Долно Дерекьой не е съществувало.
Интерес представлява липсата в османотурския документ на СИ Карлуково, което е упоменато в „исторически бележник” с друго име Кутлово, докато с. Кършилъ присъства и в двата писмени източника. Редно е да се отбележи, че според преданията днешните съседни села Славеино (със старо име Карлуково) и Виево (със старо име Каршилъ) са се роили от едно общо село (Карапетков 1948: 40-41). Освен това в османотурски документ за събиране на наеми от вакъфските земи на воеводството Ахъ Челеби за времето от 26. 09. 1839 до 31. 03. 1840 г. са посочени две села: Каршилъ кябир (Голямо Каршилъ, т.е. с. Славеино) и Каршилъ саагър (Малко Каршилъ, т.е. с. Виево), които по отделно са платили своите налози (Карапетков 1991: 27). Така се оказва, че за османската власт отначало е имало едно село Каршилъ, което после се е разделило на две отделни, християнско – Карлуково (дн. с. Славеино) и мюсюлманско – Каршилъ – дн. с. Виево (Карапетков 1991: 27).
В османотурския документ от 1678 г. са отбелязани ойконими: Пашмаклъ (дн. Смолян) с 433 килета продаден ечемик и Исмилян (дн. с. Смилян) с 495 килета. В „исторически бележник” е включено СИ Пашмаклъ с българско съответствие Езерово, за което няма данни да е било в употреба, а старото име на селището е било Могилата (Маринов 2008: 102). Същевременно ойконим Смолян, като съответствие на известното СИ Смилян, не е отбелязан в никакви османотурски писмени документи. За него няма спомен и във фолклорни материали от края. Въобще изброените „народни” названия на селища от Среднородопието са твърде спорни. Няма следи в народописни материали от тоя край за тяхната употреба, но възможно обяснение за включването им е словотворчеството на сина на Рада Казалиева – Христак Поппанделиев. Така в друга летописна бележка от „исторически бележник”, датирана от 1720 г., са изброени употребяваните в османотурски документи ойконими, като някои са зачертани и над тях, на места с друго мастило, са прибавени неизвестните имена. Например изписано СИ Голямо Вииво (Карлуково) е зачертано, без съответствието в скобите, и отгоре е добавено Кутлово – незасвидетелстван в досегашни изследвания ойконим. Освен това няма данни название Голямо Вииво да е било в употреба. И СИ Даръдере е зачертано, а отгоре е добавено със същото мастило Витлово, което също е зачертано и с по-светло мастило е изписано Бяловидово – ойконим, за който няма сведения да е бил използван. А СИ Витлово е отбелязано като съответствие от домашен произход на СИ Палас (дн. Рудозем). Освен това Даръ дере е център на отделна, даръдерска каза, в състава на гюмюрджинския санджак и незнайно защо е включено в тоя списък, в който липсват пък големите, разположени в съседство български села в Девинско: Дьовлен, Широка лъка, Гела, Мугла, Триград и др. СИ Чокманово е зачеркнато и отгоре с бледо мастило е добавен ойконим Оченово (Казалиева архив).
Налице е словотворчество, като за отделни селища са добавени дори по 2 названия. Новите „народни” СИ се срещат само в тоя писмен документ, което буди съмнение за старинността и автентичността им. Освен това са налице и фонетични различия при изписване на ойконимите в двата писмени източника:
- за с. Чокманово: Очинево (Родопски преглед РПр); Оченово (архив на Рада Казалиева АРК);
- за с. Левочево: Левочево (Левочово) – РПр; Левочево (АРК).
Накрая трябва да се обобщи, че автентичността на данните в „исторически бележник” е твърде спорна. Показателни в това отношение са различията при изброените ойконими в тоя писмен документ и в османотурски писмен документ от 1678 г. Може да се предположи, че е имало летописна книга в Среднородопието, в която прихождащи атонски монаси са отбелязвали важни събития, случили се там през ХVІІ и ХVІІІ век, но липсата на оригинален текст или поне на точен препис или превод от него, не дава възможност да се приеме като достоверен включеният летописен материал във вида, достигнал до нас.

ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ КРИТИКАТА НА ДАННИТЕ В „ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК”

В търсене на критични материали за „исторически бележник”, попаднах на книгата на холандския османист Махиел Киил „Хората и селищата в България през османския период”, С., 2005. В нея авторът отделя специално внимание на среднородопските летописни бележки от ХVІІ и ХVІІІ век, проявявайки се като техен назидателен критик.
Той оспорва тезата за насилствените масови помюсюлманчвания в Родопите, както и в други райони на българското езиково землище, като отхвърля вероятността документът да е оригинален (Киил 2005: 268). Но в стремежа си да посочи неоспорими доводи, допуска елементарни грешки, които показват, че дори не се е запознал де визу с въпросния документ. А това не говори добре за неговата компетентност по въпроса и за научната му добросъвестност, още повече че критикува остро български учени, поддържащи тезата за масовите помюсюлманчвания, извършвани от турците по българските земи, като смята, че по тоя начин била изопачавана историческата истина. Така според него в „историческия бележник” се отбелязва българско име на с. Даръдере (дн. Златоград) от преди ислямизацията Лебовидово (Киил 2005: 271). За негово сведение обаче, в двата варианта на цитирания писмен паметник никъде не е отбелязано такова СИ, а общоизвестното название е Беловидово. Не става ясно откъде османистът е черпил информация за това свое „откритие”. Може би от някакъв трети препис на летописните бележки, за който се твърди че е съществувал¹. Все пак в частта на книгата, посветена на Даръдере (с. 440-444), османистът се поправя, като употребява ойконим Беловидово. По-внимателният прочит на летописната бележка, датирана от 1705 г., показва че въобще в нея не е включено СИ Даръдере или Беловидово (според автора Лебовидово). Тогава възниква въпросът това обикновен авторов пропуск ли е? И ако е такъв, как стриктният учен османист го е допуснал? Но като се изчете целият текст на с. 271 в книгата, уж взет от „историческия бележник”, се открива и друга „находка”. Оказва се, че там присъства и СИ Ак Пънар (дн. с. Бял извор, Ардинско), което въобще не е включено никъде в оригиналния текст на летописните бележки. Все пак да разгледаме един цитат от текста на Киил, според който: „При по-внимателно вглеждане в селата, които според Историческия бележник са били български и християнски преди насилственото им помюсюлманчване, установяваме следното. Ще се ограничим със селата, означени в нашия „извор” като Лебовидово, Бял извор, Перуново и Нижнец. Според него след събитията от 1705 година Лебовидово станало известно като Даръдере (сега Златоград); Перуново станало Елмалъ; Нижнец било променено в Шахин (сега Ехинос в Гърция), а Бял извор – в Ак Пънар. Трябва да отбележим, че Историческият бележник посочва, че Лебовидово / Даръдере и Бял извор / Ак Пънар били частично помюсюлманчени по време на предполагаемата кампания от 1661. Останалите били обърнати в исляма през 1705 г.” (с. 271). А сега да видим какво пише в летописната бележка от 1705 г., включена в „исторически бележник” и кои селищни имена са изброени там. Тук цитираме текста от публикацията в сп. „Родопски преглед”, защото едва ли Киил като не се е запознал с тоя писмен източник от списанието в някоя българска библиотека, ще да е ходил чак до ДА в гр. Смолян, където да проучва съхранявания там ръкопис в архива на среднородопската възрожденска деятелка Рада Казалиева: „През прол‡тьта на 1705 година, въ царуването на Султанъ Махмудъ І, много турци отъ Анадола, подъ закрилата на самата турска власть се настаниха най-напредъ въ крайморското селище Солинци и Ксанти, а отъ тамъ и въ В©трешностьта, изъ селата разположени въ южнит‡ склонове на Родопа. Съ голяма ярость и злоба т‡ завзеха селата: Габрово, Кръстополе (Еникьой, Ксантийско), Осеново (Исьорен), Липенъ, Сливово (Мустачово), Букъ, Буково, Лясково, Лещенъ, Беленъ, Журовецъ, Перуново (Алмалъ), Низнецъ (Шахинъ), Ириница (Даровасъ), Площенъ (Адата), Ботишево (Исеинъ-кьой), Сандевица и Смоленъ (Смилянъ)...” (Поптодоров 1931: 12-13). Същите села са включени и в текста на преписа, запазен в ДА гр. Смолян (Маринов 2008: 75). Сред всичките изброени СИ, не се срещат прибавените от Киил Ак пънар и Даръдере с български съответствия Бял извор и Лебовидово. Но той допуска и втора съществена грешка, като твърди в текста си, че „Лебовидово / Даръдере и Бял извор / Ак Пънар били частично помюсюлманчени по време на предполагаемата кампания от 1661”, както бил посочвал „Историческият бележник” (с. 271). За негово сведение никъде в летописната бележка, датирана от 1661 г. не се споменава за тия две селища! Това не се прави и в останалите летописни бележки, в които би могло да се споменава, че населението им е частично помюсюлманчено през 1661 г.
На следващия ред в писанието на османиста читателят се сблъсква с друго несъответствие. Така според автора: „В регистър от 1516 г., обхващащ тези села, се съдържа единствено името на Даръдере с 12 мюсюлмански и 28 християнски домакинства”. Под линия е отбелязян индексът на регистъра: Истанбул, BBOA, TD 70. Но на с. 272 е дадена схема, според която в същия регистър, за същата година се откриват и данни за с. Ак пънар / Бял извор с 2 мюсюлмански и 12 християнски ханета (семейства), както и за включеното в летописната бележка с. Алмалъ с „народно” име Перуново, обитавано от 26 мюсюлмански и 5 християнски семейства. Оставяйки настрана това поредно авторово „недоглеждане”, се съсредоточаваме върху включването на ойконими Лебовидово (Даръдере, дн. Златоград) и Ак пънар (Бял извор) в уж добросъвестно приложените данни от „исторически бележник”. Единственото правдоподобно обяснение за добавянето им може да бъде, че за тия селища Киил е открил данни в османските архиви. Например с. Ак пънар (дн. Бял извор), централно за един обширен район в Ардинско, се запазва с преобладаващо християнско население и през ХVІІ век (Грозданова 1985: 460). И тъй като за селата в Ахъчелебийско (дн. Смолянско) авторът не е намерил сведения, е съсредоточил критиката си по данни за села в Даръдерско (Златоградско), част от които днес са в гръцка територия и „народните” им названия са изписани в летописна бележка, датирана от 1705 г. Подробна схема с данни за населението от двете конфесионални групи през целия ХVІ век е дадена на с. 442. По тоя начин османистът М. Киил, явно заразен от дейността на мистификатора Христак Поппанделиев, е станал достоен негов последовател, продължавайки делото му, като допълва списъка на българските села в летописната бележка от 1705 г. с още две. Дори включва в научно обращение и българското име Бял извор на селото Ак пънар (дн. с. Бял извор, Ардинско). И докато създаването на такава мистификация може да се приеме като нормално за дейността на един патриотично настроен българин от края на ХІХ и началото на ХХ век, съвсем не е нормално за учен, имащ самочувствието на критик, укоряващ български историци в недобросъвестна трактовка на историческите сведения, свързани с налагането на исляма по нашите земи, да използва недобросъвестно данните от писмен паметник, че и да ги преправя (донаписва)!
Но М. Киил не се ограничава с тия свои „приноси” към родопската и изобщо българската история, а добавя и други, което показва нови празнини в познанията му по тая тема. Така например непредубеденият читател може да научи от неговата книга че: „През 1950 г. Горна Джумая е преименувана на Благоевград на името на родения тук Димитър Благоев, основателят на Българската социалистическа партия” (Киил 2005: 440). Нужно е да се обясни на едва прохождащия българист, че Д. Благоев е роден доста по на югозапад, чак в с. Загоричени, Костурско. Името на известното в Разложко с. Недобърско (дн. Добърско) е предадено от Киил в облик Гнидобърско (с. 277), без да е посочен писменият източник, от който е черпена информацията. Направената справка показва че няма данни за съществуването на такъв облик. Ойконим Гнидобрадско е засвидетелстван в Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378 г. В изследването на В. Кънчов е отбелязано СИ Недобърско с морфологичен вариант Недобрацко (Кънчов 1970: 310).
Писанието е изпъстрено и с графични грешки, които на места са твърде сериозни и променят смисъла на текста. Така митичният поп Методи Драгинов, на когото се приписва създаването на летописния разказ за потурчването на чепинските българи, е представен на с. 275 с това име, а пак там и на с. 276 името се изписва в облик Методи Драганов и дори само Драганов, сякаш са били колеги от казармата или университета с автора. Нужно е да се отбележи, че в случая става въпрос за автор на исторически писмен документ, пък бил той и мистификация, чието име трябва да се изписва цялостно, както това е направено в творбата, и би трябвало с това да се съобразява и ученият османист.
След тия показани по-горе „приноси” към българската история на М. Киил, които може би не са негови единствени, се оказва, че той като твърдолинеен критик на летописните бележки за помюсюлманчването на родопските българи през ХVІІ и ХVІІІ век, се проявява и като добър последовател на създателя на „историческия бележник” Христак Поппанделиев, донаписвайки и допълвайки документа с нови данни, което е прецедент. В досега публикувани критични материали за български мистификации, свързани с по-близката и по-далечната ни история, не се открива случай на „донаписване” на писмения паметник от негов критик, поради което непременно трябва да се изтъкне заслугата на холандския учен османист в тая насока. А колкото до „исторически бележник”, той дори да е изцяло измислица, трябва да се отдаде дължимото на неговия създател Христак Поппанделиев, който успява да сътвори един писмен паметник, чиито данни са били приемани за достоверни от учени и краеведи за немалък период от време. Така авторът му трябва да заеме своето достойно място сред създателите на такъв вид литература от българските земи, поне докато не се появят нови надеждни данни за създаването на писмения паметник и за неговите автори.





Б Е Л Е Ж К И

¹ Според някои е съществувал и трети препис на сборника с летописни бележки. Дори историкът проф. Петър Петров твърди че е виждал тоя трети препис, но не може да обясни къде се съхранява той днес.



Л И Т Е Р А Т У Р А


Грозданова 1989: Грозданова, Ел. Българската народност през ХVІІ век. С.
Дринов 1882: Дринов, М. Български летописен разказ от края на ХVІІ век. – Периодическо списание, ІІІ, 1882.
Захариев 1870: Захариев, Ст. Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката каза. Виена.
Казалийска архив: Казалийска Р. Преписи на исторически бележки и фрагменти от „историческия бележник” на Рада Казалийска. ДА Смолян, Ф№ 463К, оп. 1, а.е. 38.
Карапетков 1948: Карапетков, П. Славеино минало. Пловдив.
Карапетков 1991: Карапетков, П. Славеино.
Киил 2005: Киил, М. Хора и селища в България през османския период. С.
Коледаров 1989: Коледаров, П., Н. Мичев. Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987. С.
Кънчов 1970: Кънчов, В. Избрани произведения, т. 1. Пътуване по долината на Струма, Места и Брегалница. С.
Маринов 2008: Маринов, П. За архивата на Рада Казалиева и „историческия бележник”. Пловдив.
Маринов 2007: Маринов, Ал. Два османотурски документа за миналото на Ахъчелебийско. – Родопика, № 1: 241-243.
Пачилов 1998: Пачилов, В. Излел е Делю хайдутин. С.
Поптодоров 1931: Поптодоров, Ан. Из миналото на Родопа. – Родопски преглед, 1931, № 1-2: 11-15; № 3: 59-62.
Родопски 1887: Родопски, С. М. Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела против българите в Родопите. Пловдив.

Сравнителна таблица на селищните имена, включени в „историческия бележник” (1661 г.) и в османотурски документ от 1678 г.




**************************************************************************






Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смолянски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Средновековни византийски епископии в Родопите
За достоверността на една летописна бележка от XVII век - Георги Митринов
Гласовете на миналото: Факти и митове, Николай Аретов


Родопски старини, Георги Митринов, Rodopski Starini, Mitrinov, Родопите, Родопска история, исторически бележник, историческия бележник, райковски бележник, Рада Казалиева, Казалийска, Висарион Смоленски, Смолянски, исторически фалшификати, средновековие, епископия смолен

сряда, 6 юни 2012 г.

1903, Материали за изучаване Одринския вилает - Т. Карайовов



Подробно и ценно изследване на Одринския вилает. Тома Карайовов събира данните в периода 1899-1900, докато работи като секретар в Българското търговско агентство в Одрин.
Уикипедия: Тома Карайовов



Връзка за четене на изследването



родопски старини, родопи, история, одрин, одрински, вилает, родопа, rodopi, rhodopes, Ροδόπη, history, edirne, рупчоска околия, източни родопи, средни родопи, смолян, устово, девин, селча, източна тракия, македония, турция, население,

вторник, 5 юни 2012 г.

Румен Сребранов - Българите мюсюлмани от Чечкия регион и тяхната лингвистична самоидентификация

Румен Сребранов - Българите мюсюлмани от Чечкия регион и тяхната лингвистична самоидентификация

Rumen Srebranov
Bulgarian Muslims from the Chech Region and Their Linguistic Self-Identification

RSr Ch by Rodopski_Starini on Scribd



rhodopes, rodopi mountains, rumen srebranov, bulgarian muslims, pomaks, nevrokop, chech region, history, родопски старини, родопска история, родопите, румен сребранов, чеч, чечко, неврокоп, българи мюсюлмани, помаци, родопски диалекти

петък, 1 юни 2012 г.

"Гьоч - да прекрачиш границата" - документален филм за изселването на турците от България

Продължителност: 51 мин.
История с давност - 20 години след "възродителния процес".

Документален филм.
България, 2009 г., 51 мин.


Сценарист Даниела Горчева
Режисьори: Ирина Недева, Андрей Гетов
Оператор Любен Бързаков
Музика: Йозгюр Ялчън, група "Кара Гюнеш" - Истанбул

Документален филм, основан на интервюта на български турци, изгонени от страната ни заради съпротива срещу насилственото преименуване по време на т.н. "възродителен процес". Изповедите им, направени 20 години по-късно, не представят пряко събитията около този процес, а спомена за тях, изпълнен с много болка и горчивина. Разказите на две различни поколения – тези, които са били в зряла възраст, и тези, които тогава са били деца, съдържат тяхната оценка днес от гледна точка на емигрантското им битие. Оценка на една страница от нашата история, направена през погледа на две поколения гьочмени, защото "гьоч" е процесът на изселване.




Публикации и статии от Даниела Горчева

В търсене на себе си. Идентичността на българите мюсюлмани (помаците) - Милена Беновска-Събкова

В търсене на себе си. Идентичността на българите мюсюлмани (помаците). Изследване от Западните Родопи, Милена Беновска-Събкова

IN SEARCH OF ONE’S OWN SELF. IDENTITY OF THE BULGARIAN MUSLIMS (POMAKS). A CASE STUDY FROM THE WESTERN RHODOPES

By Milena Benovska-Sabkova

In Search by Rodopski_Starini on Scribd



родопски старини, родопите, идентичност, българи мюсюлмани, помаци, помаците, милена беновска събкова, история, етнография, rhodopes, rhodopi mountains, pomak, pomaks, bulgarian muslims