Tuesday, August 21, 2012

Наблюдения върху тайния зидарски (мещренски) говор в селата Гела и Момчиловци - Павел Николов

Наблюдения върху тайния зидарски (мещренски) говор в селата Гела и Момчиловци - Павел Николов

Nik-DulgEzik

* * *

Иточник: в-к 24 Часа
Таен дюлгерски език пази родопчани от чорбаджии и партийни величия



"Уешли знане ущренско мене?" Този въпрос, който означава: "Ти разбираш ли мещренски език?", задава дяволито възрастен дюлгер от смолянското село Момчиловци.
Езикът, на който го казва, е професионален дюлгерски, който строителите едно време употребявали, за да скрият от чорбаджиикакво си казват.
Странният език сега е почти изчезнал. Знаят го неколцина живи от старите строители. Някога обаче той бил толкова разпространен, че и жените на зидарите го употребявали.
Мещренски е т. нар. таен език. Смята се, че е бил измислен от албански занаятчии, които преди живеели по границите на България. От уста на уста дюлгерският говор се предал и на българите. По-късно се превърнал и в оръжие на зидарите срещу турците, които не разбирали нито дума от това, което раята си казва.
Хитрият способ бил най-силната защита по време на 9-месечните ежегодни гурбети на хората от Момчиловци.
Родили се и местни песни за майсторлъка на дюлгерите, а покрай гурбета и шеговитата песен за мързеливия Тодю, който тръгнал на гурбет, но стигнал до камък над селото и се върнал.
Зидарите били сплотени и със стегната йерархия като войници, говорели своя език, създавали си чети и тайфи, впоследствие дори си правят п големи задруги и дори компания. И всичко това - за да се опазят, докато са в странство.
Занаятът се учел от майсторите за 3-4 г. и се предавал на поколенията. Момчиловски строители работели на гурбет от Сливен, Стара Загора, Пловдив, Хасково и Кърджали до Ксанти, Гюмюрджина чак до Мароня и Порто Лагос на Бяло море.
"Малко сме тези, дето сме останали живи и знаем мещренски", клати глава Тодор Каневски от Момчиловци. 73-годишният майстор почнал да говори мещренски от 1954 г., когато се захванал с дюлгерството. Научил го от по-възрастните от него.
Бай Тодор е самоук, тръгнал първо да строи по Кърджалийско, където изкарал 3-4 г. След това го придърпали в соцстроителството на Смолян и района. "5-6 рейса със строители излизаха от Момчиловци за минния басейн, Пампорово, Смолян. Това са били 300-400 дюлгери - много бяхме", разказва той.
Дюлгерството в селото всъщност се е зародило в края на XVIII век. До 1750 г. местните се занимавали само със стада с овце, които водели на паша по Беломорието.
"На 2-3 пъти имало упадък в овчарлъка заради масово измиране на стадата. Моят дядо Райчо кехая например отива на Беломорието с 500 овце и се връща с 30 кучета, това му останало. По тази причина се принуждават за по-сигурно да се захванат с дюлегерство", казва бай Тодор.
Мещренският език дошъл в селото с първия дюлгерин Митре Райчев-Арнаутина. Заедно с други строители той дошъл от Горно Крушене в Македония да строи конаци и чифлици на богаташите в Родопите.
Ахъчелебийска околия (Смолянско) се управлява 40 г. от Салих ага до 1838 г., когато умира. Митре вдигнал конака му в Смолян, построил и много мостове (кюприи) в района. Последно изградил моста над реката до извора на Хубча край съседното село на Соколовци.
Легенда разказва, че на средата на моста забил кучешка глава на кол, понеже си служел с нечиста сила, за да не падат тънките му мостове. Тя лаела и пазела моста, докато улегне, разказва в книгата си за селото покойният свещеник Константин Канев.
Салих ага бил толкова доволен от строежите на Арнаутина, че го попитал иска ли планина за награда. Митре обаче пожелал да си построи воденица на извора на Хубча, а Салих ага му поръчал още една и за него. Накрая се вдигнали три - Арнаутската, Хаджитската воденица на брата на Салих ага и още една.Те просъществували до 30-те години на миналия век.
Покрай воденицата Арнаутина се заселил в Момчиловци, тогава Горно Дерекьой, и започнал да строи на местните кукета (къщи). Докато се появил Митре, местни строели "къшли" и колиби в земята, а след това "кощи" от една стая, покрита със слама, над земята.
С Арнаутина дошла и техниката на строене, с която после си изкарвали хляба цели родове в селото. Арнаутина и другите майстори от Македонско правели къщите от темел до ключ, с дебели дувари, за които сами си вадели камъните от кариери.
Запоявали каменните късове с кал, така че след това ставали вечни. Сами си правели дограмите, а сред тях имало таланти, които резбовали слънца за тавани и красели къщите отвътре и отвън. На изградените от арнаутите къщи им казвали "арнаут бичими" или "султан бичими", т.е. по арнауски план.
От Митре тръгва голям Арнаутски род в селото. И мещренският.
"Той е използвал много албански думи: шкрети - въшки, бука - хляб, бреке - гащи. А останали думи са смес с различен произход. Едни му викат на този говор "пилещи език", сега помня към 30-40 думи от него", казва бай Тодор.
Съпругата му Велика също поназнайвала по някоя мещренска дума, тъй като и баща бил строител.
Имало думи от мещренския като прифт - поп, ходжа, духовно лице, които се знаели и от жени, и от мъже.
Други думи обаче употребявали в работата си основно дюлгерите. В Момчиловци измислили по едно време да говорят мещренски с прибавка на буквата "у" пред всяка дума и обръщане на думите - за още по-голяма сигурност, че няма да бъдат разбрани от чорбаджии и аги в смутните времена.
"Ако си в местност, където знаят думите от мещренския, както са изначално - си го говориш, но в Момчиловци допълнително се усложнява и напълно си маскиран, защитен. Така например мещра е майстор, но в Момчиловци го произнасяхме "ущраме", тоест прибавяме "у" и разменяме сричките", намигва бай Тодор.
Около 300-400 дюлгери от Момчиловци говорели мещренски чак до времето на социализма, та и партийните величия не знаели какво си говорят местните строители.
Сега бай Тодор с умиление се връща в миналото, когато на слънцето на мещренски се викало "Райчо" или "Райко", а дюлгерския израз бил "Райчо вета" - Райчо върви, т.е. изтича работното време.
Бай Тодор всъщност е единственият в селото, който е описал думите от мещренски, които помни, за да не се забравят. Сред тях са пия - жока, обядвам - малечковам, мома - чупа, тютюн - духань, тоалетна - мочкалник, година - лазарица, сняг - бялчо, закуска - лапачка, очи - гледачи, дялам - чунтя, тояга - друна, хвали се - дуя, работа - пуна, торба - траша, жена - нуска, прасе - гумар, господар - жуф, работодател, яде - хая, дете чираче - малец, израз като одрахме ярисо - изкарахме надницата и др.
"Храни ли ви хубаво жената?" на мещренски се изразявало: "Шкевали убово нускана?"
"Господарят те разбира, мълчи!" пък на мещренски звучало: "Жуфас са дие улчи моне!"
"Пули се, шуле, пунатар ще хаеш друната" значело: "Гледай си, дете работата, да не ядеш тоягата!"
Бай Тодор сега си припомня миналото, докато заслужено си почива.
"Аз съм построил стотици къщи в Подкова, Добромирци, Могиляне, Ерма Река, Мадан, Бориева, най много в Смолян, в Чепеларе и Момчиловци. Когато правихме центъра на Смолян, по време на Дипломатическия корпус, водех бригада от 100 души. Пред шефовете си и тогава си говорехме на мещренски и нищо не ни разбираха", казва с усмивка бай Тодор.
"Беше си тарикатлък да знаеш мещерски дори през соца", споделя и 72-годишният Сивко Кидиков.
"Говорехме го преди време, сега половината думи едва си спомням. Като си идем старите дюлгери, и езикът ще изчезне с нас", добавя 75-годишният бивш строител от селото Никола Моллов.





Виж също:
С. Аргиров - Българските тайни езици - дюлгерски и чалгаджийски, 1901
Стою Шишков - Принос към тайните езици в Родопите, стр. 413



родопски старини, тайни езици, дюлгери, дюлгерски, зидари, зидарски, мещренски, език, говор, диалект, павел николов, гела, момчиловци, родопска история, рупски говори, рупчоски говори, диалекти