Tuesday, March 13, 2012

За Салих Ага - управител на Среднородопската област, 1798-1838

Конакът на Салих ага в Пашмаклъ (Пашмакли - Смолян).
Източник на снимката:WWW.LOSTBULGARIA.COM


Салих ага е дългогодишен управител на Ахъ-Челебийско (Смолянско).
Той е потомък на рода Кьорходжови, които са били българи мюсюлмани (помаци).
Кьорходжови са първите местни управници, издигнали се от средите на българите мюсюлмани и се титулували войводи - деребеи. Допреди тях за управници са били назначавани външни хора - турци от Истанбул. Първият войвода управник от деребеите е Мехмед Кьор ходжа, родом от с. Забърдо. Преселва се в Чепеларе, където откупува земи от юруците. Замогва се с овцевъдство и продажба на земи.
Избран е за управник в 1752 година и се преселва в Райково, където управлява до смъртта си в 1779 г.
Наследен е от синът му Сюлейман ага (1779 до 1798 г).
След смъртта на Сюлейман ага, синът му Салих ага управлява областта от 1798 до 1838, когато е убит от турците. Салих ага държал да има мир, ред и законност в поверената му област. Не допускал размирици и кърджалии в областта му. Не се поколебал да убие собствения си брат в 1805 - Аджи ага, който бил станал виден кърджалия. Салих ага не допускал външни хора да се месят в управлението му и с това си навлякъл омразата на турските аяни в Гюмюрджина. По негово време са построени повечето църкви в християнските села в Ахъ-челебийско, за чието построяване Салих ага активно им помагал. Често възниквали спорове между християните в коя махала да бъде построена църквата им и се допитвали до Салих ага за съвет. Бил почитан както от християни, така и от мюсюлмани. Назначава на важни постове в конака си много българи християни: ковчежник му бил Димо Митев, Милуш от Пашмакли бил капъджия, оръжеен майстор и данъчен бирник бил Нико Коджабашът, главни кехаи на стадата му били Райчо Харбалията, Стамат от Пещера, Хубчо от Аламидере.
Това не се харесвало на висшите турски власти и те търсели всякакъв начин да го премахнат. Създала се дълготрайна прикрита вражда между Салих ага и Агуш ага от Могилица, чиито произволия Салих Ага не търпял много. Дерибеите били местни самоуправници и не позволявали на външни хора да им се месят в управлението. Заради това Салих Ага си навлякъл и омразата на пашата на Гюмюрджина - Емин бей. През 1838 година Салих ага с измама бил привлечен да иде в Гюмюрджина, уж да му се даде награда за четиридесетгодишното му управление, но още първата нощ бил нападнат и удушен в двора на правителствения конак. След смъртта му властта в района била завзета от Агуш ага. Николай Хайтов казва: "Салих ага направил за запазване на българщината в Смолянско много повече от десет войводи и сто хайдути". Петър Маринов посочва, че в миналото народът пеел много песни за Салих ага, които за съжаление са забравени с времето.


Binder 1 by Rodopski_Starini




Kon-SA by Rodopski_Starini



"Салих ага" и "Аговица"
Възстановка с пашмаклийски носии, актьори от пиесата, посветена на Салих ага и неговото управление, 1938-40 г.


СА1938 by Rodopski_Starini



МинЧеп1 by Rodopski_Starini




Из "Миналото на Чепеларе", В. Дечев, том 1, 1928

...Родътъ на Мехмедъ Кьорходжа.
Юсеинъ беювото семейство. До 1728 година, защитници и благодетели на християните въ Чепеларе са били подвижните гюмюрджински юруци, а оттогава до 1838 година защитата поели Исеинъ беювия наследникъ Мехметь Кьорходжа и неговите славни потомци. Безъ мощната защита и подкрепа на Кьорходжовци, чепеларското християнско население, презъ време на турското владичество, не би могло толкова бърже да се намножи и да се издигне въ поминъчно и общокултурно отношение. Миналото на Кьорходжовия родъ е неделимо отъ миналото на Чепеларе, но за да се разбере по-добре каква е била силата на Кьорходжовци и какво те са могли да сторятъ за напредъка на с. Чепеларе, ще изтъкнемъ тукъ, и то колкото се може съ по-малко думи, делата им въ ахъчелебийската околия, защото понататъкъ техните имена често ще се споменаватъ въ чепеларските събития, а по удобно е тия събития да се не преплитатъ толкова съ ахъчелебийските.
По-горе споменахме, че Исеинъ бей е билъ сестринъ синъ на Хадъръ бея и Арсланъ бея. Лете Исеин бей дохождалъ на планината Кесариица само със стадата и овчарите си т. е. безъ жени и деца. Дали той е бил жененъ или не въ Гюмюрджина, сведенията са противоречиви. Едни казватъ, че билъ жененъ но нямал деца, а други твърдатъ, че никакви семейни грижи не го свързвали съ Гюмюрджина. Когато Исеинъ бей идвалъ въ Чепеларе, шьотали му 2-3 помакини отъ с Забърдо. Често той ходелъ и по гости въ селото на прислужниците си. Исеинъ бей се влюбилъ въ една хубава вдовица, също негова прислужница; оженилъ се за нея и се настанилъ семейно въ Чепеларе, т. е. ста-налъ постояненъ чепеларски житель. Вдовицата имала две мъжки деца отъ първия си мъж. Едното, по-възрастното, дете се наричало Исмаилъ, а другото Мехметь. Исмаилъ билъ малко гърбавъ, а едното око на Мехметя било повредено отъ сипка (едра шарка). Децата били-много умни, та Исеинъ бей ги изпратилъ въ Пловдивъ да се учатъ въ прочутото духовно училище при Имаретъ джамия.
Следъ неколкогодишно учение Исмаилъ и Мехметь се върнали въ Чепеларе съ звания ходжи. Чепеларци имъ прикачили и по едно прозвище. Исмаила нарекли Камбурходжа, а Мехметя - Кьорходжа. Преди смъртта си, Исеинъ бей усиновилъ Мехметя съ пълни права на наследникъ, а на Исмаила далъ само неколко големи къса земя въ Камбурската махала и околностите й. Освенъ това Исеинъ бей подарилъ на три забордски семейства - роднини на жена му – места за къщи и градини въ същата махала. Исмаилъ Камбурходжа билъ назначенъ съ бератъ за наследствен имамъ на чепеларските мохамедани, а Мехметь Кьорходжа, следъ усиновяването му, се прочулъ навсекъде въ Средна Родопа, защото билъ много ученъ и уменъ при това наследилъ и големи богатства, състоящи се отъ хиляди овци, планини и други недвижими доходни имоти въ гр. Гюмюрджина. Малко по-късно Мехметь Кьорходжа се удостоилъ съ доверието и високата честь да бжде избранъ за войвода - управникъ на ахъчелебийската околия; а това избиране не станало по благоволение или по натискъ отъ големци-управници, а по волята на самото население въ ахъчелебийската околия.

Борби въ Ахъчелебийско за големство. Презъ време на турското владичество въ много вилаети, санджаци и каази са се водили борби за големство, власть и управителни седалища, но требва да се признае, че първенството въ това отношение се пада на ахъчелебийската околия, особено презъ последнигв два века (1701 до 1913 год.), та че и до днесъ. Следъ завладяването на Родопа, държавните данъци и високите пасища въ смолено-ахъчелебийската околия, която на югъ се простирала до г. Ксанти, били посветени (вакъвирани) „на двата свещенни града Мека и Медина". Първиятъ турско-мохамедански войвода и настойникъ на вакъва се е наричалъ Ахечелеби, който по занятие билъ хекимнеджирахъ (лекарь-хирургъ). Отъ неговото име и презиме е останало и названието на околията. Следъ смъртьта на Ахечелеби, войводството се заемало отъ потомците му, които управлявали околията почти безъ противници до 1700 година. Обаче, следъ помохамеданването на по-голямата часть отъ християнското насе-сение, породили се крамоли и ожесточени борби за войводския чинъ и управителното седалище на околията. Борбата се водила, главно между два рода: Ахечелебийци отъ Смоленъ и Хаджи Мустафовци (Х. Сюлейманци и Х. Ибрахимци) отъ село Вълчево (Сьойджюкъ). Хаджи Мустафовци били отъ юрюшки произходъ, но се оженили за помакини въ с. Вълчево и се настанили въ сегашната вълчевска Караманска махала. Хаджи Мустафовци били много богати, притежавали обширни планини по планинската верига Роженъ— Момина вода— Чилтепе — Енхантепе, а на планините пасли хиляди техни овци. Хаджи Мустафовите синове Х. Сюйлеманъ и Х. Ибрахимъ построили съ свои средства величествени сводови мостове на р. Арда при селата Вълчево и Стояново (Стоян-кюпрюсю). Съ това свое дело Х. Мустафовци много се прочули, та желали да отнематъ войводството отъ Ахъчелебийцехъ и да преместятъ управителното седалище отъ Смоленъ въ с. Вълчево. Борбата между Ахъчелебийцехъ и Х. Мустафовцехъ продължавала 50 години. Презъ това. време седалището на околията било местено ту въ Вълчево, ту въ Смоленъ, а неколко години се застояло и въ с. Топоклу, съ висшъ представитель на властта единъ местенъ тупавичеръ, който управлявалъ околията отъ тупавицата си. Тая продължителна борба много дотегнала на населението; но висшите турски управници немогли или не желаели да я прекратятъ, защото и двете страни имали свои защитници в Гюмюрджина, Одринъ и Цариградъ. Най-сетне самото население турило край на борбата. Всички заселища въ околията избрали свои представители и ги пратили въ с. Паласъ. Представителите се събрали подъ дърветата край реката и решили да не поддържатъ нито Ахъчелебийцехъ нито Х. Мустафовцехъ. Следъ това, единодушно избрали Мехметъ Кьорходжа за войвода и главенъ имамъ (мюфтия) на ахъчелебийската околия. Тоя изборъ билъ одобренъ и потвърденъ и от висшите турски-управници въ Цариградъ. (1750 год.)
Мехмедъ Кьорходжа приелъ да управлява смолено ахъчелебийската околия при две условия: 1) самъ да избере местожителството си и управителното седалище на околията и 2) управлението му да бъде наследствено, т. е. следъ смъртта му, околията да се управлява по първородство или по способность отъ синовете, внуците и правнуците му. Тия условия били приети. Мехмедъ Кьорходжа определилъ за свое местожителство и околийско управително седалище не Смоленъ - старото седалище - а горната махала на с. Райково, и то само за това, защото обширните му недвижими, имоти били по близо до Райково, отколкото до Смоленъ или до друго некое село а пъкъ родното му село Чепеларе заедно съ цялото землище, било привързано отъ незапомнено време къмъ рупската нахия, пловдивски санджакъ, и къмъ вакъва на Джадитъ Али паша.

Мехмедъ Кьорходжа тръгналъ отъ Чепеларе за Райково съ всичката си челядь и по пътя миналъ презъ планината Караманджа. Райковци и други ахъчелебийци го посрещнали много тържественно вънъ отъ селото. На посрещачите направило силно впечатление следното: а) новиятъ войвода билъ облеченъ съ обикновени простички дрехи, а челядьта, слугите и слугините му съ гиздилна премина ; б) жените не били забулени като другите мохамеданки, а били съ открити лица и наметнати бели тестемеле и в) малките Кьорходжови деца и внучета, които не могли сами да се крепятъ на конете, били турени въ кошове и последните привързани отъ страните на конските самари. Единъ райковецъ, християнинъ, като виделъ това не можалъ да се стърпи, та казалъ съ високъ гласъ: „Родът на тоя Кьорходжа никога нема да се свърши и Кьорходжовци ще ни упра-вляватъ много години". Предсказването на тоя райковецъ се сбъднало. Кьорходжовци управлявали по наследство смолено-ахъчелебийската околия цели 100 години.
Мехмедъ Кьорходжа управлявалъ околията отъ 1751 до 1779 г. когато и починалъ. Гробът му и днесъ личи въ райковските мох. гробища до къщата на Имамци. На нагробния му камъкъ се чете надписътъ: Мехмедъ билъ Исеинъ 1779. Презъ време на неговото управляване междуособните борби и големите злосторства въ околията се прекратили. Населението, особно християнското се успокоило и поминъка му се подобрилъ. Самъ Кьорходжа въ качеството си на войвода и добър стопанинъ още повече забогателъ и разширилъ недвижимите си имоти. Приживе той задомилъ всичките си синове и дъщери, но ги пръсналъ въ няколко села. Синовете му Сюлейманъ и Пирага съ прекоръ Плаши пиле си съградили конаци въ Пашмаклъ и тамъ се на-станили за винаги; синъ му Жаферь Дервиша останалъ въ Райково, но следъ смъртта му неговиятъ синъ Садъкъ се върналъ въ Чепеларе на дядовото и бащиното си старо огнище. Въ Райково останалъ само най-малкия Кьорходжовъ синъ Исеинъ и няколко отъ дещерите му.
Следъ смъртьта на Мехмедъ Кьорходжа, за войвода, управникъ на околията се прогласилъ синъ му Сюлейманъ; но понеже конакътъ и постоянното му местожителство били въ Пашмакли, то и управителното седалище на околията било пренесено въ това село. Сюлейманъ, също като баща си, билъ ученъ, кротъкъ, набоженъ, милостивъ и добъръ стопанинъ, но за онова време не толкова кадъренъ управникъ. Презъ неговото 19 годишно управляване, борбите за слава, първенство и управничество пакъ се подновили въ околията. Освенъ това избухнали и размирициге на „хайтите" (кърджалиите). Най-силенъ противникъ и съперникъ въ големството на Сюлеймана билъ Хаджи Ибрахимъ отъ с. Вълчево (Соучукъ) също богаташъ и крупенъ скотовъдецъ, при това и въ приятелски връзки съ Одринъ и Цариградъ. За да запази поне номинално властта си надъ цялата околия и за да се справи по бърже и по-лесно съ „хайтите", Сюлейманъ разделилъ околията на два неравни по пространство и население мюдюрлюка (участъци) — североизточенъ и югозападенъ. Сюлейманъ отстъпилъ на Хаджи Ибрахима североизточния (Вълчевския,) мюдюрлюкъ, да го управлява до като е живъ, а югозападния, който билъ по-голямъ задържалъ за себе си. Следъ тая спогодба и раздяла, Хаджи Ибрахимъ разширилъ конака си въ с . Вълчево и почналъ да управлява поверения му мюдюрлюкъ досущъ самостойно т. е. безъ да пита за нещо Сюлеймана или да му се подчинява. Нещо повече, Хаджи Ибрахимъ се стремилъ да завземе властьта и въ Сюлеймановия мюдюрлюкъ; но това не траяло дълго време. Хаджи Ибрахимъ се поминалъ и за мюдюринъ на североизточния мюдюрлюкъ се прогласилъ синъ му Хаджи Ахмедъ, обаче и големството на последния не траяло дълго време. Две чети „хайти" (кържалии) се вмъкнали скришно въ Ахъчелеби и една нощь ненадейно нападналъ голямото и богато село Вълчево. Почнало се силно сбиване между хайтите и вълчевските жители. Избити били много хайти и защитници, между които и двама Хаджи Ибрахимови синове, а именно Хаджи Ахмедъ (мюдюрятъ) и Хаджи Мехмедъ. Хайтите надвили, влезли въ селото, ограбили го и цяло го изгорили (1797 год.) Следъ това злосторство, управничеството на Хаджи Ибрахимовци се свършило и селото Вълчево за винаги изгубило значението си, като управително седалище на мюдюрлюкъ.
Сюлейманъ се поминалъ презъ 1798 година и за войвода на цялата смолено-ахъчелебийска околия се прогласилъ синь му Салихага. Сюлейманъ ималъ четири сина: Салихага, Мустафа съ прекоръ Аджи ага, Лиманъ Шишманъ ага и Брахомъ бей. Салихъ ага и Брахомъ бей си съградили нови конаци въ Пашмакли; Лиманъ Шишманъ ага останалъ въ конака на баща си Сюлеймана, а Мустафа Аджи ага отишелъ наприведь въ Смоленъ. Салихъ ага и Аджи ага били баджанаци и жените имъ били дъщери на Мехмедъ кехая от Смоленъ. Лиманъ Шишманъ ага и Брахомъ бей били добри земледелци и скотовъдци, но намали влечение и дарби за управници. Салихага и Аджи ага също били добри стопани, но и крайни властолюбци; обаче в нравстнено отношение двамата братя не си приличали. Салихага билъ уменъ, енергиченъ, строгъ, справедливъ, великодушенъ, милостивъ и щедъръ, а Аджи също енергиченъ и смелъ, но жестокъ, размирникъ и голям плячкаджия.
Следъ заемането на войводството, първата задача или работа на Салихага била да се разправи съ „хайтите"; втората - да уничтожи честите обирничества и злосторства въ околията ; третята — да изкорени или намали разврата, който въ онова размирно време се билъ разширилъ и четвъртата - да се засили стопанството и подобри поминъка на населението. За постигане на целите си, Салихага почналъ да отправя до населението строги заповеди и наредби и да налага тежки наказания дори и за най-малките престъпления. За разбойничество по друмовете и въ горите той застрелвалъ виновниците; за обикновени кражби и неизпълнение на заповеди - бесилъ на „Киселката" между Пашмакли и Райково; за псувня, блудство или пошегуване съ мома и жена - хвърлялъ виновниците въ прочутата урва (пашмаклийския водопадъ), а за втезма на добитъкъ въ ниви и ливади - застрелвалъ виновното животно и налагалъ по гърба на притежателя му 50 - 100 „дряновици". Отъ тия Салихагови наредби и наказания се изплашили хайтите, обирниците, блудниците и всички други покварени лица въ околията. Не уплашилъ се само Салихаговия братъ Мустафа Аджи ага. Тоя Кьорходжовъ внукъ не билъ доволенъ отъ положението си въ Смоленъ т. е. да се занимава съ овци и земледелие и да ходи на ловъ. На Аджи ага се пощело да замести брата си въ войводството или да извърши друг някакъвъ голямъ подвигъ, отъ който да се прочуе и още повече да забогатее. Съ такива мисли въ главата си, той почналъ „да рови", и да търси съчувственици и съратници. Нещо повече. Аджи ага почналъ явно да се заканва на брата си и да насърчава хайтите, обирниците и другите злосторници. Мехмедкехаица, бабата на Салихъ ага и Аджи ага, като разбрала какво мисли и какво крои „горчивиятъ" й зетъ (Аджи = горчивъ, киселъ, лютъ), отишла въ Пашмакли и казала на войводата Силихага.
— Дай на нова куче неколко села да хми соди (да ги управлява), защото инакъ и тебе и насъ ще изеде. Салихага послушалъ баба си и поверилъ Аджи агому управлението на североизточния (вълчевския) мюдюрлюкъ. Аджи ага приелъ управлението на мюдюрлюка, но за управително седалище не избралъ изгорялото Вълчево, а селото Устово. Тамъ той си построилъ на хубаво и огледно место обширенъ конакъ; назначилъ си съветници и сеймене (устовци-християни и влаховци-мохамедане) и почналъ да управлява, също тъй, както и братъ му въ Пашмаклъ. За малки престъпления хвърлялъ виновниците въ „Сурналката", и за по-големи бесилъ и застрелвалъ. Какви са били съветниците и сеймените на Аджи ага представа ни дава една народна родопска песень, която започва тъй:
„ .. . Таку му хабер дупадна
отъ Смилен отъ Аджи ага:
Да прави Таку що прави
Отбор сеймени да сбира,
Да сбира да хи писува.
Таку са писал най-напреш,
Ду него са е записал
Тормананъ каладжияна
Сасъ аленине поесе
И съ чифте кубур пищоле.. . •

Аджиаговото управление, може би, се е аресвало устовцемъ и на околните села, но не и на самия Аджи ага. Последниятъ мечтаелъ за по-големи подвизи и скоро осъществилъ мечтите си. Той чулъ, че цялото турско царство се е размирило; че кържалийските главатари Мехметъ Синапя, Мехмедъ Дертли, Еминъ ага, Караманафъ Ибрахимъ и други горятъ градовете селата въ България, а когато настъпи зима се връщатъ съ голяма плячка въ кулите и конаците си. Това са аресало на Аджи ага. И какво прави тоя мюдюринъ и Кьорходжовъ внукъ? Събира бърже и скрищно отъ Салихага 500 „сеймене" — помаци, българи-християне, турце, цигани и други — и повежда тая сбирщина към гюмюрджинско поле за плячка и слава. Аджиаговите хайти, въ съюзъ съ други хайти отъ Егри-деренско, нападнали гр. Гюмюрджина, но не могли да го превзематъ и ограбятъ. Тогава те въ яростта си оплячкосали и изгорили много гюмюрджински села и колиби. Късно, есента Аджи ага разпусналъ четата си на южните смолено-ахъчелебийски граници и четниците единъ по единъ мълкомъ се вмъкнали въ селата си. Главатарятъ на тия четници „ни лукъ ялъ, ни на лукъ мерише" също се върналъ Смоленъ и отъ тамъ въ Устово, за да продължава „мирновременните" си работи въ мюдюрлюка.
Постъпката и злосторствата на Аджи ага силно огорчили и разгневили Салихага. Въ яда си той скубалъ косъм по косъм брадата си и се чудилъ какво да стори съ едноутробния си братъ.
— Ще изловя и застреля всичките 500 хайти, но какво да направя моя едноутробенъ братъ и баджанакъ?, запиталъ Салихага своя секретарь Абдуллахъ ефенди.
- Ще простимъ и него и хайтите му, отговорилъ Абдуллахъ ефенди. Съ това ще пожалишъ нъколко стотици и хиляди жени и дечица. Но ако братъ ти и хайтите се опитатъ да повторятъ злосторствата, тогава бъди безмилостенъ и прави съ техъ каквото щешъ..
Така и станало. Салихага простилъ брата си и хайтиге му. Едновременно съ това излязалъ царски ферманъ, съ който били амнистирани всички родопски и други хайти, но при условия, че те занапредъ ще бъдатъ мирни и послушни жители.
Аджи ага се престорилъ на разкаянъ грешникъ и почналъ съ голямо усърдие да управлява мюдюрлюка си. Но това не траяло дълго време. Мисъльта за нови подвизи и плячка го ненапущала. Следъ една година отъ гюмюрджинския подвигъ, той събира нова чета отъ хайти и я повежда къмъ Станимака. Тая чета сполучила да ограби и изгори града. Следъ тия нови подвизи, Аджи ага се върналъ въ Ахъчелеби, но не вече тайно, а явно и тържествено. Четата си разпусналъ въ Смоленъ, но преди да я разпусне помолилъ хаитите си да дадатъ доброволно по няколко желтици отъ плячката, за построяване сводовъ мость на р. Арда въ Смолянъ.
Салихага не можелъ повече да търпи злосторствата на брата си и заповедалъ на бюлюкбашията си Страхина, да уничтожи хайтите въ околията и гнездата имъ въ Смоленъ и Устово. За щастие, Страхиновата задача била улеснена и ускорена. Следъ ограбването и изгоряването на Станимака, единъ малъкъ отрядъ отъ редовна турска войска, съ единъ планински тонъ, успял да навлезе презъ тополовския проходъ въ коритото на р. Арда. По пътя си войската се натъкнала на няколко чети отъ хайти и следъ като ги разпръснала, при Егридере и Стоянъ кюпрюсу, тръгнала отъ Топоклу нагоре по течението на р. Черна. Въ местността Ровина при с. Търън, войската уничтожила козарника на Аджи ага и отъ тамъ потеглила за Устово. Аджи ага съ не много сеймене билъ въ конака си. Привечерь войската заела позиции до махалата Влахово и почнала да отправя крушуми и гюллета въ вратите и прозорците на Аджи-аговия конакъ.
Аджи-аговите сеймене насочили шишенета си презъ мазгалите на конака и почнали да стрелятъ срещу войската. Въ това време Салихаговиге сеймене подъ командата на билюкбашията Страхина влезли въ Устово и почнали да минаватъ река Черна съ насока конака на Аджи ага. Стрелбата и отъ двете страни се засилила, но не траяла дълго време. Когато досущъ се смрачило, Аджи ага и сейменете му сполучили да се измъкнатъ отъ обсадата и да избъгатъ. Войската и Салихаговите сеймене завзели конака и го запалили. Аджи ага, подобно на последния испански Абенсеражъ, гледалъ отъ близкия гористъ връхъ Петровица, какъ гори великолепния му конакъ и шепнишкомъ казалъ на придружащия го сейменинъ: „Всичко се сворши. Еденъ булуръ" (каквото правишь, такова ще найдешъ").
Аджи ага, за когото имало царска заповедь, да бъде заловенъ или убитъ, дълго време се скиталъ и крилъ въ горитъ, но като му се добдало това скитане, една нощь скришно се вмъкналъ въ Пашмаклж и по-молилъ брата си Салихага да го прости и скрие. Салих-ага, който по природа билъ великодушенъ и по навикъ давалъ подслонъ и прибежище на всеки нещастникъ дори и на престъпникъ, ако последния се разкайвалъ и помолвалъ, приелъ брата си и го скрилъ въ оная часть отъ конака, дето живяла челядьта му. Но и въ неволята Аджи ага си останалъ по душа и сърце такъвъ, какъвто билъ и по-напредъ. Нему пакъ се пощъло да стане големецъ и управникъ, и за да постигне цельта си опиталъ се да убие брата си, но несполучилъ. Салихага силно се огорчилъ и разгневилъ отъ постъпката на брата си и заповъдалъ на сейменете си да умъртвятъ съ гладъ или куршумъ неблагодарника и едепсизина; понеже никой отъ Салихаговите люде не посмялъ да стори това т. е. да убие братътъ на господаря си, самъ Салихага съ единъ куршумъ прекратилъ живота на единутробния си братъ и на страшния кърджалийски главатарь (1806 год.).
Следъ изгоряването на Аджиаговия конакъ въ Устово и умъртвянето на самия Аджиага, Салихага поелъ управлението на цялата околия и „заличилъ отъ списъка" Устово като управително седалище на отделенъ мюдюрлюкъ; обаче това село си запазило значението като търговско средище въ околията.
Какъ понататъкъ Салихага е управлявалъ Смолено-ахъчелебийската околия и какво той е сторилъ въ течение на 40 години за повдигането на населението въ културно и политично отношение, тукъ няма да се впущаме въ подробности а ще кажемъ само това: Тоя войвода не е билъ само строгъ забитинъ, но и отли-ченъ строитель, агрономъ, лесничей и благодетель. Той строилъ съ пари и ангария конаци, джамии, черкви, училища, сводови мостове, чушми, калдаръмени пътища и др. Заставялъ населението да отгледва добре добитъка си и да сади в градините и по пътищата овощни дървета. Пазил като очитъ си горите и казвалъ, че ще дойде време когато едно горско дърво ще струва една желтица и за да бъде отсечено предварително ще се дангосва (маркира). Отнемалъ робини и прибиралъ деца сирачета мухамедани и християни, отгледвалъ ги и задомявалъ съ свои частни средства. Не допущалъ на никого да си променя вярата, дори и доброволно.
През времето на Салихаговото управляване, християните въ Ахъчелебийско били приравнени съ мохамеданите въ гражданско и политическо отношение. Каквито права и задължения имали едните, такива имали и другите. Салихаговиятъ конакъ еднакво е билъ достъпенъ и за богати и за бедни. Всеки който ималъ работа зоръ за нещо, свободенъ е билъ да се яви предъ лицето на войводата и да му се оплаче, и то презъ всяко време на денонощието. Никой посетитель или тъжитель не е излязалъ отъ конака преди да бъде нагостенъ ако не съ друго, то поне съ хлебъ сирене и млеко! Салихага е държалъ малко званични служители - секретарь, ковчежникъ, данъченъ чиновникъ и бюлюкбашия (началникъ на сейменете). Секретарьтъ и бюлюкбашията са били мохамедани, а ковчежникътъ, данъчниятъ чиновникъ и половината сеймени — християни, смолени. Ковчежникъ е билъ прадедото на Пинтийци отъ с. Райково, а данъченъ чиновникъ Колю Коджабашятъ отъ същото село.
Салихага е билъ не само войвода-управникъ, но и едъръ скотовъдецъ и земледелецъ. Той притежавалъ няколко планини, 40 товарни мулета и коне, 150 волове и крави и 6-7000 овци. Повечето отъ управителите, конярите, говедарите, мандраджиите и овчарите на Салихаговото стопанство са били християни-смолени и рупци. Салихага ималъ големо доверие въ тия свои ступански служители, особно въ кехаите си, които управлявали мандрите и стадата му. Отъ кехаите му най-прочути са били Хубчю отъ Аламидере, Стамат отъ село Пещеря и дедото на Харбалийци отъ село Пашмакли. Салихага въ нравствено отношение билъ безупреченъ, дори прекалено строгъ и спрямо себе си и спрямо всички люде въ домътъ му и околията. Той ималъ само една жена, която също била прекалено строга въ нравствено отношение. Салихаговица не могла да търпи служители-ергене, та заставяла всеки 20—25 годишенъ ергенъ да се задоми. Обаче когато некои ергени или вдовци заявявали, че не могатъ да си найдатъ или избератъ подходящи невести, Салихаговица ставала посредница и често заставяла мъжа си Салихага да се намесва въ женитбените работи на служителите, слугите и на други близки тъмъ лица. Какъ е постъпвал Салихага въ такива случаи, ясна представа ни дава следната народна, хороводна песня, която и до днесъ се пее въ сръдна Родопа.

Вчера е рано приминол
Приз Горну селу Дереке,
Дерекюскиен кулджие,
Млади аргатки да сбира,
Салихагому да жйонат
На високана планина.
Яга са таму сабраха,
Жйонаха, колко жйонаха,
Тйован са облак зададе,
Ситна росица посроси :
Алтон-жйолтине ракойки,
Сейменски пушки бойлие,
Кулжийски сърма пищоле,
Аргатски бели ракаве.
Салихага са размаха,
Размаха, още зарука :
- Кулжие, луди гидии,
Аргатки, млади межерки,
Форлейте сорпе извити
И паламарки шерени;
Сторите хору гулему
На широкине хармане;
Надуйте гайди сеслие,
Запейте песни жетварски!
Яга са хору залюле
Гана са фати най-напреш,
До Гана още и Стана
И Станинине дружчици.
Салихага са пувглйода
В Танкина снашка - силвия,
В Танкини коси — куприна,
В Танкини вешки — гайтане,
В Танкини очи — чиреши,
В Танкини бузи — ебалки;
Че си на Ганка думаше :
— Ганку лю, мари, хубава,
Ганку лю, мари, башюва,
Главена ли си или не ?
— Гласена, башю, главена,
С сребаран порстен менена,
За влюдно младу копеле,
За Карлуковску терзииче.
— Ганку, лю мари, башюва,
Дйо да му, Ганку, ворниме,
Дйо да та, Ганку, зомиме,
Моему сину Тахирю.
— Ни бива, башю, ни бива ;
Е си гиздило ни меням;
Е си вераса ни давам,
Нашеса вера христенска.
— Ганку лю, мари, хубава,
Аку Тахире ни рачиш,
Муржюму ща та зомиме,
Муржюму Чепеларчену.
Муржю е вакал, каматан ;
Той ти е лика прилика.
— Ни що гу, башю, нищо гу
И да е вакал каматан.
Муржю е, башю, дюлгерин,
Дюлгерин, башю, тикларин
— Ганку лю, мари, башюва
Ако и Муржа ни рачиш,
Хубчюму ща та зомиме,
Хубчюму, кехайоному.
Нищо го, башю, нищо гу
Хубчю е старец и вдовец.
— Негу щиш, башюв, да зомиш
Нему щиш измет да правиш.
Тебе е, башюв, писано,
Тебе ти, Ганку, прилега:
Кехайско коща да редиш ;
Кехайски дворе да метеш ;
Дребни сираци да кутиш,
Да кутиш, да хи милуваш;
Сас песни да хи приспиваш,
Сас песни да хи разбудаш!

Салихаговица на времето си е задомила много момци, моми, вдовици и вдовци и то често, въпреки во лята на едного отъ младоженците; но въ замяна на това, тя е давала рубата или пакъ я заставяла мъжа си да гради къщи на новите домовници и да имъ подарява добитъкъ и късове земя, за градини, ниви и ливади. Облагодетелствуваните отъ Салихаговци бедни семейства са се считали техни роднини и на големи праздници — християнски и мохамедански — се слагали със спредавакъ, а когато се раждало дете — със спонда.

Погубването (обесването) на Салихага.
И Салихага, както всички други издигнали се лица, е ималъ завистници, противници и неприятели; но най-големи негови противници са били; а) гюмюрджинскиятъ аенинъ Еминъ бей; б) бившиятъ билюкбашия Агушъ отъ с. Тосборунъ (сватъ на Салихага); в) Аджиаговите синове Асанъ бей, Сюлейманъ бей и Брахомъ бей и г) едриятъ скотовъдецъ отъ с. Горно Дерекьой, християнинъ, съ незнайно име, но съ прекоръ Царвуланъ кехая.
Всекой отъ тия противници билъ чувствително засегнатъ отъ Салихаговите управнически дела, та ималъ основание да се бори със страшния смолено-родопски войвода—управникъ. Гюмюрджинскиятъ аенинъ бей билъ противникъ на Салихага, защото последниятъ се не подчинявалъ на по-висшите турски управници самостойно управлявалъ ахъчелебийската околия, Аджиаговите синове били огорчени отъ мижа си Салихага защото застрълилъ баща имъ — главатаря на хайтите. Салихага и Агушъ били сватанаци. Едната Салихагова дъщеря била омъжена за синът на Агуша. По-рано Агушъ билъ Салихаговъ билюкбашия, но Салихага го уволнилъ и ето защо: Презъ време на гръцкото възстание (1821 г.), Агушъ, по заповъдь отъ турската военна власть, билъ изпратенъ съ една дружина родопски доброволци—башибозуци да потушва възстанието въ Халкидическия полуостровъ (Маденкьойлери). Отъ там Агушъ се върналъ съ няколко робини - християнски-момичета, - отъ които една помохамеданилъ и се оженилъ за нея. Салихаговица, като се научила за тоя подвигъ на Агуша, настояла предъ Салихага да отнеме робините отъ Агуша и да ги предаде на нея. Салихага отнелъ робините и уволнилъ Агуша отъ длъжността билюкбашия. Салихаговица прибрала робините въ конака си, приготвила имъ руба и ги омъжила за смолене-християни въ Пашмакли и другаде. Оттогава Агуш е станалъ противникъ на Салихага. Царвуланъ кехая от Дерекьой и Салихага били близки приятели, но приятелството имъ не траяло дълго време. Една есень, когато Царвулановите стада отивали на зимовище въ гюмюрджинското поле, единъ Царвулановъ синъ, който билъ ергенъ, ущипалъ и зел китката на една устовска мома, която наливала въ харкомите си вода отъ ръката; освенъ това, Царвулановиятъ синь казалъ на момата и неколко неприлични думи. Бащата на момата веднага се оппакалъ на Салихага. Сеймене застигнали по пътя виновника, откарали го въ Пашмакли и по заповедь отъ Салихага, хвърлили го въ прочутата урва!
До 1830 година, Салихаговитъ противници “ровили” и прикрито се опитвали да свалятъ Салихага от войводството, но усилието имъ, не се увенчало съ успехъ. Обаче, следъ издаването на прочутия султанъ Махмудовъ Хатишерифъ, съ който се правили преобразования въ турското царство, Салихаговите противници открито почнали борбата, като си служили съ всякакви средства, дори и съ въоржжена сила, състояща се отъ наемни албанци. По всички други обвинения, Салихага билъ оправданъ отъ висшите турски управници, но когато противниците му го обвинили, че той „леелъ топове и гюлета да се бие съ царската войска", последицата била друга. Издаденъ билъ царски ферманъ за погубването на Салихага. Изпълнителятъ на фермана, гюмюрджинскиятъ аенинъ Еминъ бей, се изхитрилъ и писалъ Салихагому, че царятъ му е пратилъ скъпи подаръци и знакове за 40 годишна служба, но тия знакове и подаръци за отличие требвало Салихага да получи лично въ гр. Гюмюрджина. Салихага се усъмнилъ въ съдържанието на Еминбеювото писмо и не отишелъ въ Гюмюрджина; но когато получилъ второ писмо „по татаре бумбашире", той казалъ на домашните си и на умния си секретарь Исмаилъ ефенди: — „Остарелъ самъ и не ми е милъ животесъ. Ще отида пакъ каквото ще да станува". Салихага тръгналъ за Гюмюрджина съ 12 свои сеймени, между които билъ и Райчо Пинтиевъ отъ с. Райково. По пътя си той раздавалъ пари на деца и бедни пжтници.
Еминъ бей посрещналъ „царски" Салихага и го настанилъ въ правителствения конакъ. Смоленородопскиятъ войвода останалъ много доволенъ отъ Еминбеювото посрещане и гостоприемство; очаквалъ само да получи „скъпите царски подаръци". И получилъ ги. Двама джелати — циганинъ и евреинъ се вмъкнали презъ нощта въ спалнята на Салихага, сграбчили изненадано 80 годишния родопски войвода-управникъ, стегнали шията му съ единъ каишъ, одушили го и тялото му хвърлили на двора!

Салихага е погубенъ презъ месецъ септемврий 1838, година.

Тялото му е било погребено въ гюмюрджинсските гробища, край река Пошпошъ. Вестта за погубването на Салихага произвела потресающе впечатление у всички среднородопци. Едни се изплашили, защото не знаели какво ще стане по-нататъкъ, други се радвали, а трети искрено оплаквали своя войвода. Но най-много скърбели чепеларци и пашмаклийци, защото изгубили най-силния си защитникъ и най-големия си благодетель. Погубването на войводата Салихага е запаметено съ следната родопска народна песня:

Сакова лято усилно,
усилно, еце притажно,
никога не е повнено,
никога не е бивало!

Миналото на Родопа още не е добре изучено и изяснено и мъчно може да се изучи, а особно миналото презъ първите 2-3 века отъ турското владичество. Но при все това, много събития отъ това минало не са забравени, защото сведения за тия събития са били предавани отъ поколение на поколение, за да достигнатъ до наше време, макаръ откъслечно или пакъ преплетени и забъркани едно съ друго. Отъ тия сведения, които се помъчихме да разплетемъ и уяснимъ, узнаваме следното:
Презъ всички по-далечни и по близки времена и владичества, въ Родопа са се подвизавали не малко войводи, управници и други обществени дейци, но те съ дарбите и делата си не са могли да се издигнатъ до такава степень, щото славата имъ да бъде трайна и паметта имъ увековечена, или, съ други думи казано, избдигнатъ до степень на големи исторически личности. Обаче, същото не може да се каже за четирма родопци, а именно за Момчилъ войвода, Мехметь Синапя, Салихага и Петко войвода Карияковъ-Калояновъ. Тия родопци съ делата си са надминали всички други по-видни родопски дейци и затова смело можемъ да ги наречемъ родопски великани и напълно исторически личности. Наистина, техните дела по същество са се различавали, но по замисъль, стремежъ, похватъ и последици се схождали и уеднаквявали. И четирмата родопци са били велики бунтовници и противници на съществуващите държавно-правни наредби въ царствата, къмъ които родопското население е било привързано и подчинено. Момчилъ войвода се е борилъ съ византийските царе Ив. Палеологъ и Кантакузина, а така също и съ османските турци (съ Юмеръ паша). Мехметь Синапь разбунтовалъ всички родопци и съ своите дружини, които скоро се превърнали въ хайти (кърджалии), 10—12 години върлувалъ въ Тракия и съ това разклатилъ до основи турското царство. Салихага, въ качеството си на званиченъ войвода-управникъ, се обя-вилъ противъ султани и везири; не признавалъ турските закони и наредби и въвеждалъ редъ, миръ и правда въ средна Родопа, по свои неписани закони. А Петко войвода? Той също се обявилъ противъ турското царство и съ своите чети - канковци и други родопци, дълго време тревожилъ турските управници въ югоизточна Родопа. Че споменатите родопци са били големи бунтовници, за доказателства служатъ не само народните песни, анегдоти и легенди, съ които родопското население е увековечило славата и паметта на своите юнаци, но и многобройните султански фермани и други писменни документи, съ които се заповядва да бъдатъ преследвани и погубвани тия родопски „бунтовници, злодейци и най-големи душмани на турското царство". Отъ тия „бунтовници и царски душмани" най-симпатични на родопското население, безъ разлика на вяра и народност, са били Салихага и Петко войвода. Техните имена и дела и до днесъ се споменаватъ съ очудване дори съ възторгъ отъ по възрастните родопци - християни и мохамедани.

Последни родопски войводи-управници.
Следъ няколко дни отъ Салихаговото погубване, въ Пашмакли пристигнали, съ голямъ салтанать, единъ висшъ турски чиновникъ и 80-100 сеймене и войници, повечето арнауте. Чиновникътъ билъ изпратенъ да изучи по-подробно делата на Салихага; да определи, съ съгласието на населението, бъдещия управник и войвода на околията и да тури възбрана не само на Салихаговите имоти, но и на имотите на всички други лица - служители и сподвижници на Салихага. По заповедь отъ тоя висшъ чиновникъ, арнаутите изгонили много грубо Салихаговото семейство отъ конака (сегашната казарма); изгонили отъ домовете имъ въ Райково и семействата на Салихаговите служители Димо Пинтиевъ и Колю Коджабашятъ. Следъ свършването на тая работа, отъ която се изплашили всички по видни Салихагови привърженци и приятели, дошло редъ да се посочи и лицето за бъдещъ войвода. По съветите и настояването на Агуша, за войвода били определенъ единъ отъ четирмата синове на Аджи ага, но понеже не се постигнало съгласие кой именно да бъде такъвъ, висшиятъ чиновникъ предалъ властьта на всички Аджиагови синове - Хасанъ бей, Сюлейманъ бей, Брахомъ бей и Еминъ бей. Единиятъ братъ изпълнявалъ войводската длъжность, другиятъ - билюкбашийската, а третиятъ и четвъртиятъ - секретарската и ковчежническата. Но надъ тъхъ билъ поставенъ Агушъ въ качеството си на съветникъ и надзорникъ. Следъ заемането на властьта по тоя начинъ, Аджиаговци преместили околийското седалище отъ Пашмаклъ въ Смоленъ и почнали да управляватъ околията подъ надзора на Агуша. Обаче, тяхното управничество не траяло дълго време. Салихаговите синове Еминъ бей и Тахиръ бей, следъ 3-4 годишна разправия въ Гюмюрджина, Одринъ и Цариградъ, успяли, съ съдействието на повечето ахъчелебийски първенци, да възстановятъ честта и достойнството на баща си; да освободятъ отъ възбрана и конфискация бащините си имоти и да отнематъ войводството отъ Аджиаговцехъ. Еминъ бей, по-големия Салихаговъ синъ, билъ назначенъ за войвода и седалището на околията изново било преместено въ Пашмакли. Но и Еминъ бей не управляваледълго време околията. Съдебната власть била отделена отъ управителната. Едновременно съ назначаването на Еминъ бея за войвода, изпратенъ билъ за кадия (съдия) въ Ахъчелеби единъ цариградски турчинъ. Обаче, ахъчелебици не били доволни отъ тоя кадия, защото билъ надутъ (горделивъ), земалъ рушветъ и, главно, защото незнаелъ да говори ахренски. Ахъчелебийци се оплакали дето требвало и поискали сменяването на кадията, но понеже оплакванията имъ не били зети подъ внимание, оттървали се отъ кадията съ друго средство. Една нощь, когато кадията спокойно си спалъ, неизвестно лице се вмъкнало въ спалнята му и запалило юргана (завивката) на кадията. Завивката пламнала и кадията изгорелъ заедно съ целата къща! Тая хата станала причина Еминъ бей да се откаже отъ длъжността войвода. На негово место за войвода билъ назначенъ видниятъ и учениятъ пашмаклиецъ Исеинъ Жюрналя, близъкъ сродникъ на Салихаговия билюкбашия Страхина. Но и неговото управничество не траяло дълго време, Жюрналятъ билъ обвиненъ и осъденъ на затворъ, за участие въ изгоряването на кадията и убиването на Димитраки Гюмюшгерданъ отъ Пловдивъ (1856 г.)
Отъ тогава до 1913 г. ахъчелебийската околия управлявали външни турци съ званични титли каймаками.
Мехметь Кьорходжа и потомците му са управлявали ахъчелебийската околия до 1850 година, т.е. 100 години. Отъ тогава до 1913 година, многобройните Кьорходжови внуци и правнуци въ заселищата Пашмаклъ, Райково, Смоленъ и Чепеларе, не земали преко участие въ управлението, но умните имъ съвети и стъпничества винаги били изслушвани и земани подъ внимание отъ турските управници. Следъ смъртьта на Салихага, некои Кьорходжови потомци почнали да попий-новатъ ракийка, да издребняватъ и осиромашяватъ, но по-големата часть отъ тия славни потомци до 1913 година беха си запазили всички характерни черти и веществени признаци на истински благородни, умни, добродушни и добродетелни аги. Тия аги са били най-добрите приятели и доброжелатели на чепеларци, особно пакъ на родовете Муржовци и Белювци.....



Автентичен запис
Сакова лето пролето
изп. Сали, мах. Равнища, околия Мадан
записал проф. Николай Кауфман


Погубването на Салих ага

Сакова лято усилно,
усилно, еце притажно,
никога не е повнено,
никога не е бивало!
Ферман по ферман провадат
от Стамбол града голема;
хабер по хабер дохада
от Гюмюжюне касабо,
от гюмюжюнскен аенин,
от гелиболскен кадия.
Салихагому нарочат:
"Да прави ага, що прави,
нах Гюмюжюне да върви,
нах Стамбул града да иде;
царюму да се поклони,
царюму и везирюму!"
Легнал агуне, задремал,
задремал, тьожко заспал е,
на летен денчок Гьоргювден.
Че си ми виде вов соне:
червена руба носеше,
пъстра кучиа ехаше;
в Пашмакла вода тросеше,
капка водица не найде,
устана да си разкваси,
жьождана да си угаси.
Стрьосум са ага разбуди
и си Страхина порука:
- Страхине, билюкбашию,
морна ма дремка налегна,
та са принесах и заспах,
ала са борже разбудих...
Иди, Страхине, порукай,
моеног брата Лимана,
моеног брата Шишмана!
Шишман приборза, отиде
и си агуне попита:
- Какво е, аго, станало,
какво си, аго, упатил?
- Лимане, брате Шишмане,
нищо не ми е станало
и нищо не сам упатил,
ала ще нещо да стане!
Легнал бях, тьожко заспал бях,
че си ми видех вав соне
червена руба да нося,
пъстра кучия да ехам,
вруд сокацине обиграх,
ниде водица не найдох.
Питам та, брате Лимане,
на хаир ли е, или не?
- Хаидър, ага, хаидър:
пемой са, аго, кахъри!
Еще си дума думаха,
агому хабер допадна:
"Татаре ми са торнали
от Гюмюжюне касабо:
снощи са били вав Палас,
довечера са в Пашмакла!"
Агуне глава наведе
и си Шишману думаше:
- Лимане, брате Шишмане,
ни` са сме с тебе карали,
дьо да са, брате, сгодиме,
дьо да са, брате, простиме!
Еще си дума думаше,
еще Лимана кудеше,
татарски коне тропнаха
на калдароме-сукаци;
с петали лочки правеха,
с гоздене оган всичаха.
Татаре порти хлопнаха,
от коне бърже слезаха,
с чизмене вотре влезаха,
агуне мехтюп метнаха.
Кетипче мехтюп пееше
и на агана думаше:
- Да борзаш, ага, да идиш
нах Гюмюжюне касабо,
царен е тебе послагал;
царюму дуво да вдигаш!
Царен е тебе проводил
цошена руба червена,
сърмени бели поесе,
синджир ли нешан на шия.
Агуне глава клатеше
и синовем си думаше:
- Сетам са, айол, сетам са
какви ми даре провадат,
каква ша руба да нося,
какви нешане ша имам.
Йдите, айол, идите
нах Гюмюжюне касабо,
дано на, айол, сгодите
сас гюмюжюнскен аенин,
еас гелиболскен кадия
и сас стамболскен везирин!
Ищат ли цоха алена,
давайте сърма-коприна;
ищат ли бели грошове,
давайте жьилти алтоне!
- Ходихме, буба, молихме,
ала са кимни ворнахме.
Другож с пари са воршеше,
сига парине не воршат.
Теб, буба, хабер провадат,
ти да са сгадаш да идеш.
нах Гюмюжюне касабо,
нах Стамбол града голема,
царюму да са поклониш,
царюму и визиремнем!
Мамна са ага отиде
вав Гюмюжюне касабо
с оники киши сеймене,
сас товар жьолти алтоне,
отиде, тамо остана...
По пилце хабер проводи-
"Носите здраве нагоре,
нагоре, нах планинона;
носите здраве децамнем,
децамнем, еще людемнем;
носите здраве овчерем,
овчерем, още аргатем;
носите здраве сейменем,
сейменем, бюлюкбашием
Е ща далеко да ида,
е ща са млого забавем."
Ага хаберен допадна
в Пашмакла село голямо,
писнаха бели кадони
на високине кьошкюве,
плакнаха малки дечинки
вав аленине люлчицки;
охнаха млади овчаре
на високана планина;
тюхнаха отбор сеймене,
вав аговине конаци!
Сальо запяха имаме
на високине минаря;
пилцине форкат и пейот -
с песнине думат и плачат:
"Салихага е загинал
вав Гюмюжюне касабо,
вав пашовине сарае,
на високине чардаци!"

Чепеларе, Асеновградско (Дечов, В. Миналото на Чепеларе. Кн. І. С., 1928, с. 86).

--------------------------------------------

Тапия за покупко продажба на ливада в землището на село Буково заверена от Салих ага
1814-1815

СлхАг by Rodopski_Starini



----------------------------------------------------------------


Петър Маринов - Краят на помохамеданчването


Когато става дума за край на едно историческо събитие, обикновено се разбира някаква рязка промяна на неговия ход, което го е напълно ликвидирало или му е дало ново направление - да се развива то в друга насока, различна от дотогавашната. Така завършват обикновено военните стълкновения, приключващи с примирие, или други политически преврати за смяна на режими, или пък установяване на революционни промени в социалната структура на държавата, в политиката, икономиката и др. на един народ.
В случая с помохамеданчването на среднородопските българи не може да става дума за такава рязка промяна, защото прието е в историята и се знае, че помохамеданчването на българите, кога масово, кога поединично, е започнало още от самото начало на заробване на нашата земя от турците и е продължило с прекъсване до самия край на турското владичество. Това обаче е много общо казано, защото все пак било е време през режима, когато е нямало вече масови помохамеданчвания. Ето за това са именно тези редове.
Когато си поставих за разглеждане настоящия въпрос, нека се има предвид, че не исках да влизам в противоречие с приетата история за времето и квалификацията на това събитие, но се спрях и ПРИЕХ КАТО КРАЙ разясняването на ония повратни съставки в процеса на помохамеданчването, които са го възпрели и създали една кулминационна точка в тоя процес - въпрос, незасяган досега в нашата история, след която кулминационна точка помохамеданчването вече спира своя настъпателен ход, какъвто е имало дотогава, и престава да бъде вече поголовна угроза за промяна на вяра и мироглед на това население.
Кога и как е станало това?
Най-напред ще кажа какви съпоставки могат да се направят и до какви изводи може да се дойде, па тогава.
Да видим първо какви са били околните събития, близки и далечни, съвременни на това!
Дали случайно или по някаква вътрешна връзка тая кулминационна точка съвпада с времето на Великата френска революция? Мисля, че не би могло да се търси някаква причинност и се твърди за някаква зависимост от нея на тая наша вътрешна родопска трагедия. Тя е толкова далечна по територия, а и турската империя била тъй изолирана, че в Родопите едва ли са били и чули за нея. Но... (отбелязвам го само като факт, че...) тя съвпада с нейното време.
Не би могло да се съпоставя това и с другите важни, чисто вътрешнополитически и революционни събития, станали в самата турска империя тогава, известни под името "кърджалийски" размирици и злосторства. Но и те са с други подбуди, с други движещи сили и са допринесли за разложението на турската империя, а не за засилването й, което да е било стимул за завършване на помохамеданчванията.
Най-правилно, според мен, е да се приеме, че краят на помохамеданчването е настъпил в онова време напълно самостоятелно, изолирано, напълно независимо от околните събития и движения, и че тоя край (на помохамеданчването) по същество е чисто родопски продукт, развил се на местна почва, предизвикан от местни стимули, и причинителите му са всецяло местни родопски люде. До такава постановка, след задълбочено разглеждане и анализиране на фактите, може да се дойде, и тя би трябвало да се има предвид при установяване на тия исторически събития, до които по свой път съм дошъл с възприятие и убеденост.
Кои са впрочем факторите, обуславящи това състояние?
Това са първите смолено-рупски управници на Среднородопието през така нареченото "деребейско управление"1 на тая област, които са се "наложили" в управлението и почнали да прилагат свои разбирания в разпоредбите си. Дотогава управници на края са били все външни хора, турци, настойници и мютевелии2 на вакъфа3 "Ахъ-челеби", по народност турци, назначавани обикновено от Цариград и идващи най-често от Азия. А сега, през време на деребейското управление, настъпило след неколкократните поголовни помохамеданчвания - първо, второ и трето, се наложила промяна на положението, защото се издигали вече и местни помохамеданчени българи, които завзели управителни постове и наченали да дават тон в хода на събитията в Смолено-рупската област. В Родопите престанали вече да идват външни заповедници и се създава обстановка на управление от местни българи, вече мохамедани по вяра.
Това, което прави очебиещо впечатление в управлението на деребеите4, е, че те се именували и носели титлата "войвода", дума чисто българска, славянска, която по неведоми пътища на съдбата се е наложила и добила гражданственост и се възприела и в турската империя и турските документи. Колкото и незначителен на вид да е фактът за това титулуване, но то е важна съставка от фактологията по разглеждания въпрос. Това не е малко и не е без значение за охарактеризиране живецът и жилавината на българщината на тия помохамеданчени българи, издигнали се до управително седалище в онова тъмно време.
Тук е необходима една забележка: думата "деребей" не трябва да разбираме в по-новия й смисъл - бруталност и незачитане на законността и реда, а в тогавашен смисъл - областен управител от едно дере (речно корито) до друго, т.е. на една административна единица. В повечето случаи тези управители - деребеи, избивали на своеволия и грубости, поради което названието им станало синоним на насилник. Но управниците и властниците почти винаги са смятани от простите и безкритични хора в миналото за насилници, даже и в случаите, когато прокарвали полезни за народа мероприятия. За деребейството може много да се говори, но то не влиза в рамките на настоящото изследване.
Пръв войвода управник от деребеите в Среднородопието, с район приблизително на сегашния Смолянски окръг, е бил известният Мехмед Кьор ходжа. Родом бил от Забърдо, живял отначало в Чепеларе, учил в Имарет джамия в Пловдив, а избран за управник на общородопско събрание в Рудозем, след което живял и управлявал района от Райково, където си построил и конак. Това било през 1752 г. За него малко може да се говори, а и името му не е пряко свързано с нашия предмет. Ще приведа само думите на В. Дечев за него, който казва: "Мехмед Кьор ходжа бил мъдър и справедлив управник. Той защищавал намаленото от турчене християнско население и му помагал да се издигне в културно и поминъчно отношение. Умрял през 1779 г. и бил погребан в райковските мохамедански гробища, дето и досега е запазен гробът му - до Имамската къща." (Дечев 1926; 1968: 442). Определено обаче може да се каже, че ако не той, то неговото родово управление, продължило близо сто години чрез сина му Сюлейман ага и внука му Салих ага, е оказало решително влияние, прелом за спиране на масовото помохамеданчване. Дотогава турците, като господстваща класа, ползвайки се от апогея на своята завоевателна слава, чиито войни продължавали, могли безпрепятствено да налагат своята идеология. Сега обаче, когато се издигнали на високите управителни постове тези местни мохамедани, по произход от българската народност, положението на асимилаторската политика на турците се наложило да претърпи промяна, или както се казва в последно време - нова преоценка. Защото българите, вече нови мохамедани, въпреки че били принудени по стечение на обстоятелствата да се отлъчват от българската верска общност, по вродени вътрешни сили, по инстинкт и чувство са се оказали упорити в битово и езиково отношение и гласът на кръвта им не им позволил да се слеят и асимилират със своите поробители - турците.
Има много факти, характеризиращи този преходен период - докато помохамеданчените се наложат като равностойни на мохамеданите турци и извоюват право и те, като нови мохамедани, да получават управителни постове. Турците отначало не им се доверявали, третирали ги като непълноценни мохамедани, унижавали ги и ги подозирали като склонни за измяна и затова недостойни за управителни постове. Но нашите помохамеданчени българи с такт и търпение изживявали тоя преходен период и то не без сътресение и мъчнотии.
Ще приведа няколко примера:
1. Около 1730 година жителите от Рупчоската околия се оплакали до султана, че докато било забранено наибинът им (заместник-кадията) да бъде от местните жители, известният такъв от Пловдив на име Ясъолу, дошъл в околията им с десет души сеймени, им вземал насила безплатно овцете, агнетата и пр. под предлог, че има хайдути в селата. Взел им и над 500 гроша, които молят да им се върнат.
Тоя турски документ е публикуван в "Сборник народни умотворения", кн. Х, стр. 581. Под забележка е казано: "В Рупчос турците са изключително помаци, т.е. помохамеданчени българи, на които не било дадено право да имат от местните жители кадия, понеже "били наскоро потурчени".

2. В с. Арда, Смолянско, от стар българин мохамеданин х. Рус съм записал следното:
"Другуш, га станало потурчването (т.е. помохамеданчването), нямало градени жамие, ами хим правили малки дървени, от сключени греди и цепени доски, като мандри. Дюшеме (подове) нямали, та се кланяли направо на земьона. Никой не знаел думите на кланянето, та ле шемурисал (шепнел), каквото му дойде на юман - и турцко, и болгарцко. Аднож дошол адин голем хоже от Стамбол да ги види какво правят и как се кланят. Сбрали са селенене до жемиета. Позна било, че никой не е влизал. Ала по тревона имало стопки - чилек бил минол. Хожена запитал сърдито:
- Кой е стъптал тревота?
Селенете са заогледвали, рекли, че това е кабахат5, та зафанали да се оправдават:
- Йе не сом доходал тува цала неделя! - казал един.
- Йе цал месец не сом влизал вотре! - казал друг.
- Йе не повня кога съм доходал! - казал трети.
А друг добавил:
- Йе пък съм забурил каде е вратаса на жемиеса, та не и тревоса да стоптам!
Ходжата ги изслушал, па им казал:
- Тогава какви мюсюлмане сте вие, ега не влизате в жемиета? Вие си сте гяуре! Кауре!
- Не! И ние сме мюсюлмане, хак дини етмем! (Правата вяра сме приели) - казал един от селяните, който знаел тези турски думи.
- Вие сте мюсюлмане, ала сте още гяуре! Защо не се кланяте? - запитал строго ходжата.
- Не му знаем думана, дилен (езика на кланянето) - обяснили селяните.
- Ще го научите! - казал ходжата. - Какви османлии сте вие, ега не сте научили дилен на Аллаха (езика на Бога)? Вие сте за жендеман (ада)!
- Там е моката - казали пак селяните, - че е друг сое диль (език) Не е като нашес!
Сдумали се тогава и заявили на ходжата, че ще го научат и като дойде друг поть, ще провери, че го знаят, а сега да хми прости и не провада в жендеман. Ходжата прийол това и си отишол.
Затова е останало оттогава: да си думаме нашенцки, пък да се кланяме по турцки, та сме станали сенки - "болгаре мохамедане".

3. Друг такъв ходжа отишъл в Смилян. Щом влязъл в селото, започнал да хока хората, че говорят "гяурцки диль" (български език), че не се кланят, че са изоставили вярата и пр.
- Вие сте ерум динлие (наполовина вярващи)! Щом сте османлие, трябва да знаите аллахувет език! Гюнях и аиплък е (грешно и срамно е) да се дума каурцки дил! На Аллаха е драго да слуша на неговен диль (език) да думате. Той ле на нега са сета. Трябва о-сахат (веднага) да го научите, та да не сордите Аллаха! Инък врит в жендеман ще идите!
Селяните се засрамили и зачудили какво да кажат, но някои се усъмнили в думите на ходжата. Какъв ще е тоя Аллах, га не разбира друг диль (език), освен турския? Помъчили се да убедят ходжата, че не са виновни те, дето не знаят турски език, че тъй са били родени и пр., но той си останал на своето.
Тогава се намесил един от по-първите хора, който бил ходил из света, бил висок и представителен, та му казвали "Сиврията" (той е прадядото на Сивриевци), който от името на населението казал:
- Това нещо не е, както в Стамбол го мислите! Въпросът за вярата е лесен! Тя се променя като една дреха (копаран гибидър). Старата с нова се заменя. За 24 часа 25 вери мога да сменя. Не е тъй обаче въпросът с езика. Той е мъчен и не се изменя лесно. От бащи и деди го имаме! (Бабандан, дединден калмъш!). Майките и бащите ни са го говорили, затова и ние го говорим. Той не се изменя! (Ана, боба ону конушуьорлар, бене да ону конушуьорум. Онуичин дегищерелемес).
Ходжата слушал внимателно. Сиврията продължил:
- Законът не стои вързан в Стамбол! Законът според местото се прилага и изпълнява! (Низам Стамболда баад дилдър! Низам ерине гюре олур!)
Тия думи убедили дошлия ходжа. Той видял, че са прави хората, затова "омьокнал" (пречупил воля) и казал да се разотидат и допълнително ще им даде отговор. Обмислил добре положението и на другата сутрин им съобщил:
- Хайде, езика ви оставям! (Айде, дилиниси бракъьорум!) Подарявам ви го! Ама правата вяра да пазите! (Ама хак дини коруюнус!) Хем здраво да я пазите! (Хем сарп куруюнус!) Така ще приличате и вие на мохамедани, и само така за мохамедани ще ви признаваме и зачитаме!
И си заминал.
"Тъй е останало от нашите стари: да си думаме на болгарцкес езикь, пък да сме мюсюлмане по вяра! - ми казваше един смолянчанин. - Ние сме с болгаресе роднина, адин ни е жинсъс (родът) и разликата между нас е колкото адна лукова ципа."
От тия примери се вижда, че при помохамеданчването победители в Родопите станали езикът и кръвта. Родът на Кьор ходжа се възползвал от тая победа. След първия период на сътресение и смут, положението постепенно се уталожило. След тоя дълъг и мъчителен период на помохамеданчване, масово и хаотично, продължил повече от два века, настъпил край, сметнало се, че няма вече християни в Родопите и официално било съобщено в Цариград, че всички хора тук вече са мохамедани. Това ми казваше през 1935 г. афуз Ариф Агушев в с. Могилица, който се смяташе за най-осведомен по турска история и имаше документ.
Но не излезло обаче верно това. Между мохамеданите в Родопите останали още много непомохамеданчени българи, укрити и закриляни в горите или покровителствани от техни роднини мохамедани. Даже и някои цели села се опазили християнски: Устово, Долно Райково, Левочево, Славеино, Чокманово, Соколовци и др., а някои останали смесени - мохамедани и християни: Смолян, Арда, Горно Райково, Орехово, Павелско, Хвойна и др. Някои от тези села са стари, отпреди робството, други - по-нови.
Два са факторите, които основно обуславят тоя преход - от помохамеданчване към даване право свободно да се изповядва и християнската вяра, а именно:
1. Близостта по време на помохамеданчването, което и от самите нови помохамеданчени българи се схващало и преживявало като конфузно събитие, което не бива да се повтаря и продължава.
2. Родствената близост на тези нови мохамедани с останалите техни близки непомохамеданчени българи. Оказало се, че достигналите до високи управителни постове българи мохамедани не се отличавали и с оня див фанатизъм на предшествениците им турци, за да налагат с добро и зло своята религия, а били реалисти в гледане създаденото положение - виждали, че има още пред очите им братя и сестри, дядовци и баби, едни от които са мохамедани, други християни, които... все пак са си свои, близки, роднини. А родството пък изисква взаимно зачитане, кръвта тегли, иска почит, уважение, обич, защото "Род рода не храни, но тежко му, който го няма!" - казва народната поговорка.
Но за спиране системното помохамеданчване най-много допринесъл, както споменах, не самият Кьор ходжа, а внукът му - известният в цялото Среднородопие Салих ага Пашмаклийски, "войвода на Ахъ-челеби", както се е титулувал. Причината за тая негова верска търпимост, покровителство на българите християни и наказване на тия, които се помохамеданчат даже и доброволно, е била тая, че Салихаговата майка е била християнка от Райково. Тая страна от неговия живот досега никак не е разглеждана. Нашите родопски историци в миналото, като че ли са я отминали незабелязано, което е неправилно. Но за това ще се върна след малко.
Понеже това - родството на Салих ага с българи християни от Райково - не е малък факт, който може да се отмине лесно, а без колебание може да се каже, има важно и решително значение за поведението, разбирането и третирането на въпроса за помохамеданчването от Салих ага, то се постарах да събера сведения за него, да анализирам и разчопля въпросното му държание на управлението му, което, смятам, е от полза за нашите интереси, разяснява мотивите на неговите разпоредби и управление, които обезателно трябва да се имат предвид при разискване на въпроса за края на помохамеданчването.
Как съм се натъкнал на този въпрос?
Ето как:
На 9 февруари 1960 година в Смолян се състоя конференция по българо-мохамеданския въпрос. Случи се по време на конференцията да седнем на една маса (трапеза) в ресторанта с Мехмедали Кадиров от града, тогава партиен работник. Между другото той каза, че майката на Салих ага била българка християнка от Райково, че баща й със семейството си живели като християни в Пепалската махала, че когато дъщеря му родила Салих ага, той й отнел подарък сахан капаклия с надпис. Самият Мехмедали бил правнук на Салих ага, бил виждал тоя сахан, който сега е изчезнал. Каза още, че старата Люманка Хожинкова от Смолян му е казвала и знаела много от тия работи. Накрай заключи: "По това се доказва, че Салих ага е българин, което е очевидно.".
Времето тогава бе студено, зимно и неудобно за посещения по къщи, но при следващото отиване в Смолян през лятото на 1961 г. потърсих старата Люманка. Пратих Мехмед Карахусов (Славчо Каменов) да я издири, а нагласихме с афуз Мохарем Лободов да отидем заедно, за да прочетем надписите по сахана. Карахусов бе я намерил единия ден, говорил с нея и видял сахана. На другия ден в определения час афузът ме чакаше пред мюфтийството към махалата и намерихме къщата. Прие ни старата много любезно, види се ни чакаше. Много разговорлива, разумна и здравомислеща се оказа. Показа ни и сахана. Афузът6 прочете: "Сахиб Сюлейман ага войвода Исен ага - 1218 г." Изчисли: сега по турското леточисление е 1377 г., минус 1218, остава 159, т.е. преди 159 години е било това. "Но годините са неточни със сегашните" - каза афузът и си отиде.
А старата Люманка продължи да разказва:
"Това било нейде към Чепеларско. Още Мехмед Кьор ходжа бил купил имот, цяла планина, някакво място "Карачелебийца", от западнали юруци, които носели това име. Дал го на сина си Исеин ага да го има и работи. Близо до него купили и Инжекаровци от Райково имот. Кьор ходжа живял в Райково и имал синове: Сюлейман, Пирага, Жафер и Исеин. Братята имали широки ниви, та за жътва събирали много работници, мъже и жени, отвсякъде. Там, на някакво широко място, зовали го "Румин преслуп", имало голям харман, "Агоске харман", дето ходили и "ворхли по цял месец". Не сом ходила, та не знам къде са тия места. (Казах й, че съм от Проглед, ходил съм по местата и ги зная.) Тя продължи: При една межо били отишли много хора от Райково, Дерекьой (7) и другаде. Отишъл бил и Исеинаговият брат Сюлейман да му помага. Той бил овдовял, ала бил млад. Тоя Сюлейман сетне станал деребей и командвал в своя мовлек(8). Тогава и самите аги помагали в жотвата на межарките, макар че са били чорбаджие. Сюлейман носел вода в бокал, пренасял снопе, правел купни и др. Като давал вода с бокала, един ден видел една жетварка, Стана от Райково, която загледал. Тя била мома, дъщеря на някакъв "по-прешен" човек, овчар, на име Дичо кехая. Харесал я и й задумал, и тя го загледала. А той бил хубав и представителен, ага. След няколко време я запитал би ли го взела. Тя избягала. Сетне пак я заговорил, но тя му казала, че е главеница. Това усложнило въпроса. Но той пак я запитал - "следи ли гу ще, макар да е главеница?" Тя му открила, че не е видьвала главеника си, че е овчар нейде и го не ще, но не може да промени волята на баща си. Тогава такъв бил редът. Това харесало на Сюлеймана. При друга среща на нивата той й казал: "Тогава ще те открадна!"
Баща й обаче бил нейде далеч, "в поле на гизльо", та тя казала, че майка й ще бъде смятана за виновна и ще я направят реть (обезнаследят). Намерили начин да се обяснят и тя признала, че ще го вземе, но "да стане, както трябва". Скоро межията свършила и те се прибрали в Райково. Споразумели се Сюлейман да прати свой човек да я поиска от майка й там, а Стана ще се скрие в долапа при пещта, за да слуша какво ще стане. Хитра била, та сама приучила Сюлеймана как да стане това. Сюлейман в определения ден не проводил друг, а сам отишъл да я поиска. Майката отказала и рекла, че ще пусне хабер на мъжа си, та каквото той каже. Наново Сюлейман казал:
"Да попитаме Стана, дали тя ще ме следи, да върви с мене!"
"Нея я нема, отишла е некъде" - казала майката.
"Да я потърсим!" - казал пак Сюлейман и взел да огледва стаите.
"Търси я и ако я намериш, твоя е" - казала майката, защото мислела, че няма да я намери.
Сюлейман обаче претършувал навсякъде и накрай я открил в долапа. Майката тюхнала и като видяла, че Стана е съгласна да иде със Сюлеймана, замолила се да почака, докато поръча на бащата. Стана обаче казала, че не иска да създава разправия в селото, разказала още, че тя приучила Сюлеймана къде ще се скрие и той да я търси тук и там, да я найде и стане тъй, че и майка й да се смята без кабахат (вина), да не се сърди, и заминала със Сюлеймана. Поръчали на бащата какво сторила Стана, на което той се изненадал, но не се карал много, а отговорил примирено:
"Щом си го е бендисала, да върви! Е съм не против!"
С това се успокоила и майката.
Станала сватбата, но предварително Стана била помохамеданчена и й променили името на Айше. Когато баща й се върнал, ходили й на гости и пред всички нови роднини заявил:
"И други деца имам, но щом мойта дъщеря тъй е сторила, чеиз и руба нема да хи дам, оти в богати люде е отишла, ами ще хи дам мевлекет, имот, та да ма спумина. Тва ще хи е рубата!"
И й подарил местността северно от Райково, ливади, ниви и пасбище, което почнало да се нарича тогава, а и досега се зове "Станковица".
Скоро Сюлейман си направил конак в Пашмаклъ (Смолян) и там отишли да живеят. За Стана пък народът съставил следната песен:

Стану, Стану, бела Стану,
когу, Стану, ще да зомиш -
дали младен Сюлеймана
или Иван кехайена?

Не що, дружки, кехайена,
ам си зимам Сюлеймана,
да си нося гиздилуну,
да си нижа алтонене... и т.н.

"Хората я са изкарали. Все ега стане некво, и песня му правят - казваше старата Люманка. - Доскоро я пееха, хеле майка я еца пееше. От уста на уста се е предавало досега. Ала сега не пеьот стари песни."
Така разказваше Люманка, което записах на магнетофон.

Споменах, че Сюлейман бил вдовец, когато взел Стана. От първата жена той имал двама сина. Заварените синове, щом видели, че баща им взел българка, като отраснали, се изселили към долните села Върбина и Лъджа и се изгубило родството им след време.
От втората му жена Стана-Айше се родили пет сина: първият Исеин, за когото е донесен тоя сахан, вторият Брахом бей, третият Аджи ага, четвъртият Лиман-Шишман и петият, най-малкият, Салих ага. На всички са донасяли по един такъв капаклия сахан от баща й "българина" от Райково. Майка й е ходила на гости у нея, след раждане и байрам, ала Стана не са пущали да ходи при майка си в Райково, да не се дразни или пишмани, че е помохамеданчена.
При тая духовна обстановка е расло детето Салих ага и е наблюдавало роднините и баба си християнка, идваща от Райково. Не се знае родът на тези райковци, защото през време на чумата в 1836 г. всички измрели и махалата им се напълно обезлюдила.
Имотите пък в "Карачелебийца" и "Румин преслоп" се владяли дълго време от наследниците на Исеин ага, а бащата Сюлейман ага, като станал деребей (1779-1798), за да пази стадата си, летували в тая планина, от развилнелите се в негово време кърджалии и хайти, които опустошавали края и грабели богатствата, наредил да се изгради в "Карачелебийца" кула за обитаване 20-30 сеймени, развалините от която кула се забелязват и досега. Имотът след Освобождението пък е продаден чрез устовци на чепеларци и прогледци. Развалините се наричаха "Чефликя" и се намираха югозападно от местността "Ветерниците" (тракийски могили) в "Карачелебийца", на превала между землището на Чепеларе и Проглед.
Това е разказът на старата Люманка, който по своето естество личи да е напълно верен откъм факти.
Споменах по-напред, че по този въпрос нищо не са писали нашите родопчани Ст. Н. Шишков и В. Дечев, и двамата, които съвсем задълбочено са изучавали родопското минало. Особено Дечев, който е живял и в Смолян. Много любопитни случки из живота и управлението на Салих ага съобщава, но за тоя му произход от майка райковленка не споменава нищо. Как може да се обясни това?
То може да се обясни само по един начин, че... чисто и просто не се е добрал, не е попаднал, не се е случил човек, който да му разкаже за това, иначе не би го премълчал. Че такова непопадане на човек за разказване е възможно и правдоподобно за Дечев, може да се потвърди и от това, че и аз живях и то повече от 15 години в Смолян, работих сред българите мохамедани, изучавах живота и бита им, разпитвах стари хора, занимавах се даже специално с живота на Салих ага, съставих му и пиеса, чествахме стогодишнината от обесването му и пр., но и аз, при всичката ми устременост да чопля миналото и търся сведения за неговия живот, не се случи през всичките тия петнадесет години от живеенето ми сред неговите, така да се каже, потомци да попадна на тия сведения. Тях ги научих после, след още петнадесет години, когато бях напуснал Смолян, през 1961 година, когато случайността ме събра с Мехмедали Кадиров, правнук Салихагов, който ми ги подсказа и заинтересува, за да ги издирвам, и на когото всъщност трябва да се отдаде заслугата за разкриване на тая страна от живота на Салих ага.
По тоя въпрос се е докоснал бегло само Хр. п.Константинов. Той казва, че "Сюлейман имал едновременно две жени - мохамеданка и християнка от Райково. Едната му родила два сина, а другата - пет. Наследил го Шишманаа, а след него - Аджи ага, който правил калдъръми, мостове и др. все в Пашмакли. Салих ага му взел властта насила и го убил. Наклеветен от Агушаа, Салих ага, вързан, бил откаран в Гюмюрджина и удавен." (Константинов 1888: 1115).
Явно е, че Хр. п.Константинов не е бил добре осведомен - иначе не би пропуснал да изтъкне, че Сюлейман бил вдовец, когато се оженил за Стана, че Аджи ага е управлявал Устово, а не Пашмакли (Смолян), че Салих ага с измама бил привлечен в Гюмюрджина, а не "вързан бил откаран" и пр., които неща се опровергават от задълбоченото проучване и на В. Дечев в книгата му "Миналото на Чепеларе", І ч., стр. 67-94, и от обилните сведения и веществени следи (конакът на Аджи ага бил в Устово, в местността "Аговското", а тоя на Салих ага - в Пашмакли), и от показанията на старата Люманка, непосредствена потомка от тоя род, от които неща се вижда, че е приемливо като вярно и правилно тяхното представяне на въпроса за произхода и управлението на Салих ага. Той е роден от майка българка.
Това като имаме предвид, можем да се запитаме: до какви изводи може да се дойде, и на практика, какви са били последствията от всичко това?
Споменах преди малко, че родителите на Салихаговата майка, българи християни, в неговата младенческа, детска и юношеска възраст са посещавали своята дъщеря Стана, помохамеданчена Айше, и са й носели подаръци, като такъв един капаклия сахан имало и за него. При тия посещения на малкия Салих ага не ще да е било да не му е правило впечатление съществуването и на българи християни, и то близки негови роднини - баба, дядо и пр., към които естествено е да е имал чувства на почит и уважение. А тези чувства, създадени у него в най-ранната му възраст, съвсем естествено е да се приеме, че са развили чувства и умозрение за ОБЩНОСТТА И ЕДНАКВОСТТА, НАРОДНОСТНА И КРЪВНА, на българите християни и българите мохамедани. Като последствие пак от това, когато станал вече зрял мъж и поел управлението на мевлекетя, е третирането му досущ еднакво, с право на съществуване, верска свобода и създаване условия за всичко възможно в тогавашната обстановка материално благосъстояние както за едните, така и за другите.
Салих ага управлявал войводството си от 1798 до 1838 година, т.е. кръгло четиридесет години. През това време станали крупни събития в Среднородопието, които оставили трайни следи чак до Освобождението. Началото на неговото управление съвпада с разгара на Френската революция, която, колкото и далечна да била, все ще се е чуло някакво ехо за нея и в затънтената и задушена от съсловен феодализъм Турска империя. Поради това може би и в Турция се появили движения за непокорство на султанския деспотизъм, известни с името кърджалийски размирици. Средището на тия антисултански и антифеодални движения е бил затънтеният Родопски край. Салих ага държал да има мир, ред и законност в мюдюрлюка9 му, затова в духа на тогавашното време, щом заел властта, захванал да управлява и насажда ред и правдини, но не както султани и везири разбирали - за насаждане робска покорност и фанатизъм, а както той разбирал, ръководейки се от вътрешното си чувство на местен войвода и управник, като правил разпоредби и правораздавал по свои неписани закони. Други са се занимавали с описване неговия живот и управление (Дечев 1928; Хайтов 1962; Стряма 1936; Маринов 1944; 1940; Василев 1961 и др.), та тук няма да повтарям нищо от това, което е казано вече, но ще кажа само, че управлението си Салих ага поел в една твърде неприятна и размирна година (1798). Тогава кърджалийските главатари имали за тихо убежище селата и планините в и около неговото войводство. Още от самото начало той разбрал, че за да има ред и спокойствие в страната му, да може народът да разполага с труда, имота си и да може да го експлоатира, трябва да се тури край на кърджалийските размирици и злосторства. И това той направил, като с твърда ръка унищожил и пропъдил от района му всички хайти и капасъзи10, като не пожалил дори и едноутробния си брат Аджи ага, виден кърджалия, когото убил собственоръчно в конака си, при опит последният него да убие, по който случай се развила в конака му рядка "Шекспирова" драма. Това било през 1805 година, след което се сложил край на анархията и народът си отдъхнал, защото видял в лицето на Салих ага твърда ръка, която поставя всекиго на мястото.
Оттогава насетне населението от областта му се отдало на мирен творчески труд, в който имали подкрепата на властта му наравно с мохамеданите и българите християни. За помохамеданчване вече не се говорело, а се преследвал и наказвал всеки, който променял вярата си даже доброволно. Само с така установения мирен и творчески труд, без разлика на вероизповедание на всичките жители, може да се обясни бързото намножаване на последните и бързото им издигане в стопанско и поминъчно отношение. Тогава се издигнали овчари и кехаи, отначало у мохамеданите, а постепенно след това и между християните, които се оказали по-сръчни и предприемчиви, че скоро се издигали до едри скотовъдци, тежки кехаи с многобройни стада, което било добра основа за развилото се скоро след това родопско абаджийство, станало прочуто навсякъде из Турската империя.
С тази си нетърпимост Салих ага допринесъл твърде много за повдигане самочувствието на българите християни (те именно се чувствали "българи", а българомохамеданите по чужди внушения им се налагало да се смятат турци), за да почувстват, че и те са хора, че и те съществуват и пр. Споменах, че дотогава официално се смятало, че няма вече българи християни, т.е. всички в Родопите са мохамедани. Сега изведнъж излязло наяве, че има и "българи". И тях Салих ага, съзнавайки, че и сам той произхожда от тях, се заел да покровителства и поставя на еднаква почит, в еднакво равноправие с мохамеданите. Това естествено не се харесвало на султанските разпоредници от Одрин и Цариград, каито затърсили и намерили начин, както ще видим, да го погубят.
Едновременно с повдигане самочувствието, дошло и пробуждането на народностно съзнание у българите и се създала основата за възраждането на българщината в Среднородопието, на което достоен предшественик и причинител е Салих ага. С право един общественик родопчанин бе казвал някога: "Ако нямаше Салих ага, нямаше да има българи християни в Родопите", т.е. всички щели да бъдат помохамеданчени. Следователно трябва да приемем и имаме Салих ага като положителен, полезен и изгоден за българските народностни и политически интереси тогава герой, защото в резултат на неговата демократичност в оная тъмна и непрогледна черна робия са се създали условията за ИЗЯВА НА БЪЛГАРСКОТО СЪЗНАНИЕ, борба срещу всякаква асимилация, турска и гръцка - с други думи ВЪЗРАЖДАНЕ, развило се впоследствие в стремеж и борби за освобождение.
В какво се изразила тая изява на българско чувство и съзнание?
Ето в какво:
Тогава са строени почти всички църкви и училища в Смолянско, а в църквите тогава се е съсредоточавало всичкото чувство и за българска народност, и за българско съзнание, и за българска принадлежност. В строежа им помагал и самият Салих ага - и то авторитетно и властно. Известен е случаят със строежа на църквата в горната махала на Райково, а също в Серафимово, Чокманово, Момчиловци и др. Употребявани са и дялани камъни, които в строителното изкуство и сега се сочат като образци. Майстори са били бежанци зидари от Янинската област в Епир, подгонени от Али паша Тепеделен заради бунт и пръснали се навсякъде из Тракия. Голяма група заседнали в Брацигово. В Родопите дошли каменоделци, фурнаджии и халваджии, които се установили: в Устово - Хроневци, Сулинаджийци и др., в Райково - Данаиловци, Хараламбовци, Костовци и др., в Смолян - Яневци, Гереловци, Хроневци и др., в Момчиловци - Арнаутци и др., в Левочево и Писаница - Веровци и др. Те научили местните хора да зидат и с "дялани камъни", да зидат и сводове, каквито дотогава не са били правени в Родопите.
Някои от тия бежанци след време си ходели към родния край на "вилает" и такъв един на връщане оттам взел от околността на езерото Лангаза няколко малки чинарови дръвчета, донесъл ги и ги засадил в Смолян "за спомен", от които само един е оцелял до днес, известен под името "Ченарят" в горната махала на Смолян - под него някога Салих ага сядал на сянка, поръчвал си халва от близкия "арнаутски" дюкян и изслушвал всякакви молби от народа.
Изобщо Салих ага поощрявал строежите, правел калдъръмени пътища, строил с ангария и мостове, като се ръководел от свои интереси, но се стараел да се добива впечатление, че сам народът ги прави за себе си. Внимавал да не го обвини някой в несправедливост. Имал печат, на който пишело на арабски: "Олла исмим-гиби амелим САЛИХ", т.е. "Да бъдат делата, както името на САЛИХ"11.
Той се извисил до степен на почти пълно независим и самовластен управник, като не зачитал разпоредбите и законите на султана и ги прилагал тъй, както местните условия и обичаи позволявали. Осъзнал своята племенна принадлежност и знаейки българския си произход, той ревностно е покровителствал българите през всичкото време на своето управление. Нещо повече - той взел на служба и българи християни, т.е. по турските разбирания "гяури", "каури". На най-главната финансова длъжност "ковчежник" в управлението му бил Димо Митев, прадядото на Пинтиевци от Райково; Милуш от Пашмакли му бил вратар (капъджия) или по новому - служба "пропуски"; а оръжеен майстор и данъчен бирник бил Нико Коджабашът, също от Райково. Главни кехаи на стадата и мандрите му били пак българи християни - старият Райчо Харбалията от Пашмакли, Стамат от Пещера, Хубчо от Аламидере (Серафимово) и др. Това, както споменах, не се харесвало на висшите турски власти, на които уж бил подчинен, но го търпели и търсели начин да го премахнат. Създала се дълготрайна скрита вражда между Салих ага и пашата на Гюмюрджина - Емин бей, като представител на султана, която вражда не може да няма в основата си племенна подкладка. Накрай Салих ага с измама бил привлечен да иде в Гюмюрджина, уж да му се даде награда и нишан (орден) за четиридесетгодишната му управа на мюдюрлюка, но първата още нощ от пристигането му бил нападнат и умъртвен в двора на правителствения конак. Така той станал изкупителна жертва на усилията на турците да се завърши напълно "потурчването" на Родопския край. Той дал поврат на събитията в това направление, възпрял помохамеданчванията и негово дело е опазването на българите тук. Затова трябва да сме му признателни, поради което и през 1938 година в Смолян, по случай 100 години от неговото обесване, се състоя възпоменателна вечер.
Няма да бъде цялостна настоящата характеристика, ако не погледнем към Салих ага и управлението му и откъм класова страна.
Трябва да се подчертае, и то с дебела линия, че той е бил феодал, имал имоти и работници, доволни и недоволни. Затова внимателно трябва да огледаме от всички страни неговия живот. Не трябва да премълчаваме, че и той е искал да увеличи богатството си. И той завладявал чужди имоти, карал хората на ангария и пр. На това особено наблягат двама от по-новите родопски историци. Единият го нарича "местен деребей", "золумствата му нямали край", "безнаказано властвувал", "заподозрян в измяна, бил премахнат" и пр. (Българско 1962: 20), а другият казва, че "времето на Салих ага било време на черна ангария", "принуждавал хората да му са полуаргати, полукрепостници", "подчинявал всичко на своите интереси", разполагал с най-хубавите пасбища, с богатството на горите, с пътищата... с тежкия труд на населението", бил "суров и твърде жесток местен феодал властелин", искал да има верска търпимост за "икономическа изгода - да създаде по-спокойна обстановка за експлоатиране и на българите християни, и на българите мохамедани" и пр. (Василев 1961: 171-172).
Да приемем, че всичко е било така. Салих ага бил наистина "деребей", но както казах, тая дума трябва да разбираме не съвременно, а по тогавашному. Тогава така се титулували "управителите" на балканските административни единици, "от дере до дере" - деребейлик. Това название изглежда сам Салих ага е схващал, че не му подхожда и си служел с чисто българското прозвище "войвода", което всички днес много добре знаем какво значи. Бил "заподозрян в измяна" и... погубен. Но той наистина бил изменник, но изменник на турските политически интереси, с което пък се поставил в защита на българските и то с цената на своя живот. Трябва да се попитаме: за чии интереси е станал, и то кървава, жертва Салих ага - за българските или за турските? И може ли да се каже, че "безнаказано властвувал", щом е бил убит (обесен) от турците заради тая измяна? Може ли да се каже още, че той деребействал, вършил золумства и насилия, когато именно той, а не друг, спрял едно от най-жестоките насилия над нашия народ, каквото е било, признато от цялата наша история, помохамеданчването?
Той бил осъден на смърт, но и самите турци не посмели да го обесят в Смолян (Пашмакли), където се ползвал с почит и уважение, затова с измама го привлекли далече от района му и обесили в Гюмюрджина - ясно е, за да не се предизвика възбуждение у народа.
Трябва да разглеждаме Салихаговото управление с оглед на българската действителност тогава - обезателно съобразно с времето и обстановката, при която е било то. Трябва да имаме предвид, че той е живял и управлявал затънтеното Среднородопие не сега, не преди 20-30 или 50 години12, а в едно време, когато Паисий е разнасял своята история, и е съвременник на "грешнаго Софрония". Тогава такова било времето, деребейско, черно турско робство. Със своите феодалистични разбирания Салих ага е в пълно противоречие с днешния строй. Това трябва да признаем. Но... това е било преди 170 години от днес - 1968, когато ехото от Великата френска революция не е било още достигнало не само до тъмните и непристъпни родопски дебри, но и до самата Турска империя, та камо ли да даде някакво отражение във войводството и управлението на Салих ага. Да предявяваме претенции с късно, съвременно нам съдържание, е колкото неправилно, толкова и несправедливо.
Салих ага е управлявал областта си не по разпорежданията на султанската власт, а подобно на Пазвантоглу (13) се е обявил за почти самостоятелен и независим управник. "Какво знае Стамбол? Е тув содем! Е тув съм и войвода, и кумандир, и цар!" - казвал. Това негово отцепничество от турската аристокрация е спомагало за разлагане на Турската империя, за което си навлякъл гнева и присъдата на властите. Но това отцепничество, както видяхме, е спомагало твърде много и главно за повдигане на българското национално самочувствие у оцелелите от помохамеданчване българи, вследствие на което се е сложило началото на общото възраждане на родопските българи. В негово време се е чувствало истинско равноправие и еднаквост между българите мохамедани и българите християни. В стремежа да закрепи феодализма си той извършил и не малко, и не малки българополезни работи, които били изгодни за интересите на народа ни тогава. Независимо от това, че туй правил той с чисто феодалистични цели, но то е изиграло голяма и твърде полезна роля за българското самочувствие в тоя поробен край и в това робско време. Дали е било съзнателно това у него или е било несъзнателно, няма да се занимаваме и по него може да се спори, но аз съм склонен да приема, че е съзнателно и че се е изграждало, или по-право - изхождало, от чувството му за своя произход от рожделната му майка българка християнка. Затова именно е третирал досущ равноправно българите мохамедани с българите християни в района си.
Ето, това е същественото и важното в управлението на Салих ага, което ние трябва да посочваме и изучаваме. Него да сочим и описваме. Неговият живот, доколкото той е проучен, длъжни сме правилно да го оценяваме както за нас, родопчани, тъй и за нашата историческа наука, и за бъдещите родопски поколения, за да бъде образът му правдиво запазен и управлението му правилно преценено. Във феодалистичните му разпри той е бил жертва, но жертва, полезна за българщината. За честта на нашата наука не бива да се отрича тая му заслуга и то само затова, че в качеството си на войвода управник в тая централна родопска българска област може да е правил и грешки - управленчески, от каквито грешки един управник почти никога не може стопроцентово да се опази. Това нещо обаче далеч не ни дава право да елиминираме неговите големи заслуги за нашето българско общо дело, за което е заплатил с живота си.
Споменатите историци полугласно споменават и за някои малки заслуги на Салих ага - "някои добри спомени за отделни негови постъпки", т.е. покрай золумствата, направил и малко добро, полезно. Вярно е тъкмо обратното - покрай полезните за нас, българите работи, което е същественото в управлението му, запазили са се спомени и за някои лоши негови постъпки, защото и той като човек е имал слабости и е правил грешки. Но положителното у него, полезното за общонационалното ни българско дело, е което е характерно и го прави забележителен и голям българин, а не лошото.
"Салих ага, като Ахъ-челебийски управник - казва Николай Хайтов - е направил за запазване на българщината в Смолянско много повече от десет войводи и сто хайдути. Факти? Не е ли достатъчно това, че по време на Априлското въстание, Смолянско не проводи нито един башибозук, не пукна нито една пушка срещу българин?
За да се представи в отрицателна светлина неговото управление и личност в днешното наше съвремие, често се говори за "четиридесетте години деребейско управление на Салих ага", който бесел, убивал и пр. Но не за 40-те години деребейство, а за ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ СЪПРОТИВА срещу турската асимилация и домогвания за потурчване на нашите деди и братя българи в Родопите МОЖЕ ДА СТАВА ДУМА, за която съпротива той е платил с живота си - най-голямата жертва, която е могъл да направи, за която съпротива би следвало не да го заклеймяваме като "деребей" и такъв, и онакъв, а да сме му признателни и му отдадем нужната чест. Защото благодарение на тая съпротива са оцелели непомохамеданчени тая малка част българи в Родопите, чиито потомци сме ние, сегашните непомохамеданчени българи или така наречените българи християни.
Наистина, Салих ага бесел и убивал. Но това той правел, както видяхме, във време на най-развилнялата се престъпност и анархия в Родопите - кърджалийските размирици и злосторства, на които той трябвало да сложи край, а не над мирния трудов народ, който го почитал и даже песни му стъкмявал. Та нима ще защищаваме анархията и безчинствата!? Но и тия негови така наречени жестокости трябва да знаем, че ни се представят в много пресилена форма, като незаслужено се акцентуват даже и най-дребните му грешки, защото и той като човек, естествено, е имал грешки.
Набляга се особено много и на неговата "ангария". Той наистина е правил с ангария мостове, калдъръми, чешми, пътища и водопроводи. Но трябва да се приеме, че и това не било за изтезание, а за ПОЛЗА НА НАРОДА. Кой би осъдил тогавашните, а и по-послешните межии за обща полза - типична славянска черта за взаимопомощ, или пък съвременните общи трудови дни и бригади за правене на пътища и благоустрояване на селища и квартали?
Така с твърда ръка и строгост той установил свой режим, свое управление, без разбойници, без кърджалии, което, може да се каже, е наченало от 1805 година - убиването на Аджи ага, след което настъпва мирен творчески живот на народа чак до края на живота му през есента на 1838 година.
"През време на 40-годишното Салихагово управление в Ахъ-челебийската околия владеели мир, спокойствие и пълна защита на вярата, честта и имота на населението. Особено християнското се доста издигнало в поминъчно и културно отношение" - казва В. Дечев (1928).
Две думи още за деребейството му:
Той наистина е бил деребей и ако само на това наблягаме и не изтъкваме на преден план заслугите му за българщината в Родопите, по аналогия трябва да унижим възрожденската дейност на Паисия Хилендарски само защото е бил поп, калугер, монах; или на Васил Априлов - защото е бил едър търговец и то жесток експлоататор; на Софрония - че е бил духовник; на Евлогий Георгиев, чийто бюст стои днес пред входа на Софийския университет - че бил капиталист и др. По същите съображения би трябвало да отречем качеството на положителни личности на бележити български царе и други феодали, като Иван-Асен, Калояна, Самуила и много други. Събитията трябва да преценяваме съобразно времето, през което са станали, а и личностите да преценяваме съобразно времето, когато са живели и работили. Всички те са влезли в историята ни не заради класовата им принадлежност, а заради големите им заслуги към българския народ. Салихаговото деребейство е било рожба на своето време - тогава такъв бил редът: ако не той, друг щял да бъде деребей, и може да се каже, за щастие на българите е било, че той бил деребей, а не някой турчин, който да осъществява султанската асимилация за довеждане докрай помохамеданчването на среднородопските българи. Фактите показват, че Салих ага за своето време е бил искрен родолюбец, голям българин и закрилник на българщината, опълчил се даже и против турското самодържавие. За това говорят спомените и песните, стъкмени от народа за него. А знае се, че народът създава песни само за положителни герои и не възпява насилници или изедници. Салихаговите песни са много, пеели са се в миналото, а продължават да се пеят и днес. Следната народна песен, която избрах от няколкото такива, дава голямата народна оценка за Салих ага, която и привеждам:

Да видим сега какво е станало след него.
Кой е станал деребей след Салих ага?
Естествено, тоя, който най-много се борил за свалянето му. Такъв бил Агуш ага от Тозбурун (Могилица). Те били роднина (Салихаговата дъщеря била оженена за Агушов син), но в борбата за големство и власт роднинството не оказало влияние. Още повече, че Агуш ага имал ненавист към Салих ага и за това, че му отнел робините християнки, доведени от Гърция, и ги задомил за българи християни - по-послешните родове п. Райчовци в Смолян и Робовци в Райково. Агуш ага обаче не управлявал много време, защото са се явили и други претенденти за властта, пък и Салихаговите наследници се стремели да възстановят честта на баща си и възвърнат взетите му имоти, което успели в течение на 4-5 години.
Следващият деребей бил Исеин Журналя от Смолян. Но и той не се задържал много, защото застанал на страната на родопското население срещу фабриката на Гюмюшгердан при Дермендере (дн. Първенец), Пловдивско и пратил убиец на същия, което се разкрило, и Журналя бил съден и осъден на затвор.
След него се назначавали вече външни хора за управители или каймаками (14) и едва преди Руско-турската война се е издигнал местен човек за владетел с авторитет и власт, известният Салих Паша Сиврия от с. Смилян. Той управлявал Ах-челеби през румелийско време, след Съединението в 1885 г., та дори до 1907 година, когато умрял. За Сиврията се знае, че на младини бил беден човек, но с умение и такт успял да привлече вниманието на по-горните управници в Гюмюрджина и Одрин, откъдето бил назначен за управник и му е дадена титлата "паша". Като човек бил справедлив и напълно веротърпим. И у него, види се, говорила българската кръв, поради което не прибягвал към издевателства над населението, а се отнасял човечно и демократично към всички. Многобройните му овчари, работници и мандраджии били доволни от него. Известно е отношението му към "комитите" от Македоно-Одринската организация през 1903 година. Когато овчарите му съобщавали, че при овцете в планината Оду але отишли комити и взели брави (15) за "чеверме" и храна, той казвал: "Нимойте ми казва, бря! Да доходат! Да взимат! Да адот и да си варвьот! И те са люде." А за решението на организацията той да бъде убит, трябва да се има предвид, че не за тия му качества било решено тъй, а заради строената по негово време казарма (дибой) в Рудозем, където щял да се настани турски аскер. Сиврията надзиравал строежа и ходел в определени дни за изплащане на работниците, като носел пари. Решено било да се вземат тия пари за организацията, та и да се убие Сиврията, за да се спре строежът на казармата. Случило се обаче, че в уречения ден не тръгнал той, а посиненикът му х. Нурия, който бил нападнат и ранен, за което се създала народна комитска песен, пята и до днес. Но това е друг въпрос, по който не бива да се отклоняваме.
Опити за помохамеданчвания до края на робството са правени, но без резултат, защото поканените не се съгласявали доброволно да направят това. Слушал съм, че такава покана за помохамеданчване била отправена от един турски бинбашия (16) в Устово около 1906 година към Киряк Данчев. Двамата били "достове" (17) и в близки приятелски връзки доста време, когато един път турчинът изказал своето желание: "Абе, Киряк ефенди, ти си толкова умен и добър човек, с тебе сме като братя, защо не приемеш нашата вяра, правата, та да станем истински братя?" Киряк отклонил това, още повече, че комити кръстосвали края и разбрал, че ако научат за предложението, ще "светят маслото" и на бинбашията.
Интересно е да се посочи още един такъв случай. Това е станало в с. Момчиловци (Горно Дерекьой). В това време пък заради "комитите" в селото се настанила турска войска. Имало юсбашия (18), милязимин (19) и други по-малки чинове. Разквартирувани били в училището и по къщите. Всички говорели само турски. В селото имало една мома, Лика Парюска, която също говорела турски, защото наскоро била "ходила ретакиня" (слугиня) в Пловдив и стояла у някакви арменци, където научила езика. При идване на турския аскер в Момчиловци не се намерил човек да говори езика им. Юсбашията, Адем чауш, научил за Лика и почнал да я търси, за да му превежда при обяснения с българите. Тези срещи с нея обаче породили чувства у турчина, който бил ерген, а и Лика била дяволита, будна и представителна. За да я вижда по-често, Адем чауш почнал да й дава дрехите си да му ги пере. След това почнал да иска да му готви частно храна, като й носел продукти, яйца, масло и др., събирани от населението. Зачестил да ходи и в дома й. Майка й, проста жена, не разбирала нищо какво говорят, а бащата отсъствал нейде с овце или по работа. Създали се наистина отношения на благосклонност между тях, срещане и разговори. Лика казвала, че говорят само за работата и готвенето. Турчинът обаче се прехвърлил у тях и да се храни сутрин, обед и вечер. Случило се, че един стар човек, Чорноски Гого, техен роднина, веднъж дочул разговора и разбрал, че говорят не за работа, но и за вземане и водене. Работата се разкрила. Лика признала на майка си, че Адем чауш й предлага да я води за невеста, че е ергенин, няма друга жена и пр. Майката я укорила, но било невъзможно да възпре дохождането му. Времето било робско. Селяните научили и занегодували. Настанала обща уплаха - какво ли ще стане? Турчинът сериозно искал да я вземе и води в Ксанти или Цариград. Тя обаче не се съгласявала. Изпъкнал налице и верският въпрос. Той й казал, че трябва да се помохамеданчи, защото само така ще я приемат майка му и баща му. Тя не щяла и виждала, че се оплела работата и мъчно ще се оправи. По едно време Адем чауш зачестил ходенето у тях и определял един или друг ден да я вземе и избягат. Понеже Лика отказвала да го следи, той заплашително й показал револвер и й заявил, че тая вечер ако не го следи, ще застреля и нея, и себе си. Давал й срок два часа. Лика съобразила и го замолила да почака за следващата вечер, за когато ще се приготви и изнесе дрехи. В очите му се четяла крайна решителност, но се съгласил на обещанието за другата вечер и си отишъл. Лика казала на майка си. Тя се разтревожила и повикала и други съседки да обмислят. Тюхкали се, вайкали и припявали, па посред нощ отишли у поп Сава, събудили го за съвет. Попът се замислил, почудил, па отсекъл шепнешком:
- Тая нощ Лика трябва да липса от селото! Утре да осовне в Чепеларе, през границаса! Все едно, че нищо не сте ми казали и аз нищо не съм ви казал! Аз нищо не знам! Да не ми запалите кощаса!
Уплашил се и той. Жените си отишли, преоблекли Лика като просекиня и с още две жени, преоблечени като нея, през нощта тръгнали, прекосили гората "Клабуч" и минали границата през хвойналака над Рожен. До съмнало пристигнали в Чепеларе. Настанили се у роднини и там останала Лика чак до есента. Сутринта в село майка й разнесла новината: "Нощес Лика избягала нах Булгарие!" Това се приело като добра развръзка, защото и друг път била ходила там. Адем чауш сутринта също чул това, но не направил нищо да напада, пали и убива по къщата, а примирено взел коня си, качил се и заминал, без да се обади никому, даже и на началството си в Пашмакли (Смолян). Отишъл направо към Беломорието. (Сетне, през време на Балканската война, го срещнал един момчиловец край Ксанти, познал го и го убил.)
Лика пак се върнала от Чепеларе за зимата, когато разбрала, че турският аскер се дигнал от Момчиловци. Поради тия й отношения с турчина обаче ергените в селото я отбягвали, а и годеникът й, Халюски Петър, я напуснал. Тя се примирила и две-три години не могла да се ожени. Майка й натяквала, но тя веднъж й казала: "Нимой, маю, да ти е бално! И йе ще се оженям, нема да останам. Левтеро село нема и левтеро гробе нема!" По едно време дошли двама ергени от с. Тополово, минали границата, и съобщили, че искат да водят невести, защото в тяхното село не останали моми. Единият харесал Лика и тя го харесала на хорото, и още същата нощ я завел към селото си. Другият също харесал една мома, та и нея той я завел. Втората обаче нямала много чеиз, защото била бедна, а Лика имала повече, та си го разделили. Така се свършило. После Лика се преселила в Новаково, където я посетих и разпитах през лятото на 1963 година. Беше старица, отслабнала, и наскоро след това чух, че е умряла.
Това е последният опит за помохамеданчване в Родопите, който също излязъл несполучлив.

БЕЛЕЖКИ
1. Деребейско управление - от "деребейлик" (тур.), самоволно управление.
2. Мютевелли (араб.) - настоятел на мохамедански вакъфски имот.
3. Вакъф - имот, завещан в полза на благотворително дело или богоугодна цел. [обратно]
4. Деребей - голям феодален земевладелец. [обратно]
5. Кабахат - вина, провинение. [обратно]
6. Афуз - лице, което знае Корана наизуст. [обратно]
7. Дерекьой - селата Соколовци и Момчиловци днес. [обратно]
8. Мевлекет - имот. [обратно]
9. Мюдюрлюк - район на управление. [обратно]
10. Капасъзи - разбойници. [обратно]
11. "Салих" на арабски значи "чист". [обратно]
12. Има се предвид 1968 година, т.е. първия вариант на студията. [обратно]
13. Осман Пазвантоглу - управител на Видинска област (санджак). [обратно]
14. Каймакам - околийски управител. [обратно]
15. Брави - овце. [обратно]
16. Бинбашия - майор. [обратно]
17. Достове - близки приятели. [обратно]
18. Юсбашия - капитан. [обратно]
19. Мюлязимин - лейтенант. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Българско 1962: Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. VІІІ. Трудово-поминъчни песни. Съст. Анастас Примовски. София, 1962.
Василев 1961: Василев, К. Родопските българи мохамедани. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1961.
Дечев 1926: Дечев, В. Родопски герои и прославители. // Среднородопска искра (Смолян/Пашмакли), . ІІ, бр. 8-10, 1926.
Дечев 1928: Дечев, В. Миналото на Чепеларе. І ч. София, 1928.
Дечев 1968: Дечев, В. Избрани съчинения. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1968.
Константинов 1888: Константинов, Хр. п. От Витоша до Родопа. Пътни бележки от 1883 г. // Труд (В. Търново), г. ІІ, 1888.
Маринов 1940: Маринов, П. Салих ага, родопски войвода и деребей. Пиеса за живота и управлението му. 1940.
Маринов 1944: Маринов, П. Смолян. История. Очерк. 1944.
Маринов 1994: Маринов, Петър. Робинята. Лирическа повест. София: Ангелинов & Партньори, 1994.
Стряма 1936: Стряма, Ант. Салих ага. Поема, 1936.
Хайтов 1962: Хайтов, Н. Смолян. Очерк. 1962.
Шишков 1914: Шишков, Ст. Н. Второто потурчване на българите в Родопите. // Нова България, април 1914.

Keywords: pomak, pomaks, помаци, средни родопи, смолян, ахъ-челеби, пашмакли, устово, райково, чепеларе, rhodopes, rodopi, родопски старини, родопи, родопите, родопска, история, изследвания, фолклор, народни, песни, стою шишков, васил дечев, васил дечов, петър маринов, николай хайтов, любомир милетич, българи, християни, мюсюлмани, мохамедани, помаци, помак, rodopski starini, rhodope antiquities, Bulgarian Muslims, Pomaks, pomak, Rhodope Mountains, Rodopi, Rhodopes, Ροδόπη, Πομάκοι, Салих ага, Агуш ага

Боян Добрев / Boyan Dobrev