Monday, April 16, 2012

За Салих Мюдеризов, 1938 г.



Салих Мюдеризов

Презъ месецъ юлий, изтеклата 1938 година, се помина Салихъ Мюдеризовъ, българинъ мохамеданинъ отъ с. Смилянъ, Смоленско, единиятъ отъ двамата на приложената снимка; различни по вяра, но сродни по духъ, българи отъ Родопския край.
Другиять е свещеноикономъ Димитъръ Мавровъ отъ с. Райково, известенъ народенъ деецъ и страдалецъ за свободата на тоя край. Между тяхъ сжществуваха силни приятелски връзки и чувства, изразени и въ едно побратимство, които на други биха се видели като чудноватость, но за тяхъ беше жива действителность. Защото, ако се вникнеше макаръ и повърхностно въ живота и патилата на тия двама труженици, щеше да се открие необятна широта, която могатъ да носятъ само едни славянски души, което иде да потвърди факта, че верското различие нема никакво значение за добрите обноски, братски чувства и кръвно единство между тия две половини на българското племе въ Родопския край.
Салихъ Мюдеризовъ бе тихъ, честенъ, състрадателенъ, спокоенъ и въобще съ добродетеленъ нравъ, българинъ мохамеданинъ, съ значителни заслуги къмъ българщината въ тоя край. Много интересенъ и характеренъ е случаятъ, по който сж се сближили свещеникъ Димитъръ Мавровъ и Салихъ Мюдеризовъ. Приятелството имъ започва отъ летото на 1901 година, единъ много критиченъ моментъ за българщината въ Смоленската околия.
Знае се, че по аферата хаджи Нурия презъ 1901 година въ Пашмакли били задържани, като заподозрени и участници, почти всички български християнски първенци и чорбаджии отъ околните села. Следъ разследване, една летна нощь, те, около 40 души, били подкарани на дълги върволици отъ Пашмаклъ къмъ Ксанти и Одринъ. Начело вървели трима свещеници, а следъ техъ първенците: Стояноолу и Кирякъ Данчевъ отъ Устово, Иванъ Караманджуковъ отъ Чокманово, Хар. Костовъ отъ Райково и др. Като минавали презъ с. Смилянъ, ранениятъ х. Нурия ги посрещналъ и изпратилъ. Нему се видела охраната слаба, затова събралъ отъ селото допълнителна милиция, която да ги придружи до Ксанти. Между тяхъ билъ и Салихъ Мюдеризовъ. Той, както казахме, бидейки съ добъръ нравъ и честни обноски, измолилъ началниците да води и коня си, подъ предлогъ, да товари кирия на връщане отъ Ксанти. Съображенията му всъщность били да помага на затворниците, както и станало. Слънцето прегаряло, и поспеднитe скоро почнали да страдатъ отъ жажда. Часовиите, повечето турци, не имъ позволявали да пиятъ вода и мнозина почнали да припадатъ. Въ това имъ злощастие на помощь се притекълъ Салихъ Мюдеризовъ, който носелъ единъ коженъ мехъ. Напълнилъ го съ вода и изреждалъ всички затворници, като имъ подавалъ съ дървена паничка студена вода. На Чамджасъ пили за последенъ пъть отъ студения изворъ, па отъ тамъ се отправили кьмъ Олу-еле. Постъпката на Салихъ Мюдеризовъ не се нравила на охраняващите ги войници, които го блъскали, ругали и бутали съ прикладитe, но той, ръководейки се отъ чувства на братство и човечность къмъ тия сродни нему люде и съ рискъ да бжде още повече малтретиранъ, продължилъ тая самарянска работа презъ целия день. На втория день пътуването било още по-мъчително. Ръцетe, краката и шиитe на затворницитe се прокървавили и на мнозина прилошало. На Димитъръ Мавровъ се също подули краката и съвсемъ отслабналъ. Като видялъ това, Салихъ Мюдеризовъ, възпрелъ върволицата и го качилъ на коня си. Освежаването съ вода ставало по същия начинъ, както и предния день. Благодарение на това, всички арестувани се съвземали и въ тия трудни моменти нищо не могли да направятъ, освенъ да отправятъ благодарствени погледи къмъ Салихъ Мюдеризовъ. Следъ като Димитъръ Мавровъ се отморилъ, на коня се качилъ другъ. Въ местностьта Дере-башъ надъ Ксанти на единъ припаднало. Часовиите грубо го заритали и искали да го носятъ на гръбъ съседитe по верига. Салихъ Мюдеризовъ, обаче, припналъ, завчасъ донесълъ вода отъ реката, напръскалъ му главата, и припадналиятъ се съживилъ. Следъ това го качилъ на коня си и тъй го закаралъ до Ксанти. Щомъ наближили града между часовиите турци възникналъ споръ, презъ къде да минатъ: дали презъ чаршията, за да имъ кажатъ „аферюмъ" чорбаджиите и получатъ бакшишъ, или пъкъ презъ края на града, дето ще под- сукватъ мустакъ и покажатъ кабадайлъкъ предъ кадъни по врати и прозорци. Надделяло второто мнение, и всички минали презъ крайнинитe на града. Щомъ дошли на гарата, всички арестанти били вкарани въ единъ вагонъ и затворени, та щели да се издушатъ отъ горещина и жажда. Пакъ Салихъ Мюдеризовъ се притекълъ на помощь. Намерилъ две кофи, напълнилъ ги съ вода и ги подалъ вжтре. Следъ това донесълъ втори и трети пжть, дорде потеглилъ влакътъ.
Такъвъ светълъ споменъ запазили за Салихъ Мюдеризовъ всички затворници. Той е проявилъ единъ жестъ, на който са способни само хора съ силно човешко чувство и братско състрадание, къмъ свои сънародници, макаръ и отъ друго вероизповедание. Това могатъ да вършатъ само люде съ широка душа и милостиви сърдца, чисти отъ всякаква користь.
Салихъ Мюдеризовъ беше наистина човекъ изключителенъ, извънредно честенъ, справедливъ, милостивъ, набоженъ, уменъ и порядъченъ въ всяко отношение. Въ днешно време едва ли би билъ възможенъ такъвъ благороденъ жесть!
Но да видимъ, какво е станало по-нататъкъ. Салихъ Мюдеризовъ се върналъ въ Смилянъ, а затворниците едни по единъ, други по другъ начинъ се освободили отъ Одринъ, и некои се върнали въ селата си, а други емигрирали въ България. Димитъръ Мавровъ заминалъ също въ България и отишелъ въ Хасковско, дето се ръкоположилъ и станалъ свещеникъ.
Минали отъ тогава много години. Настъпили войните. Въ Балканската (1912 год,) война, когато турцитe бexa откъртени отъ билото Роженъ-Караманджа, мнозина отъ тяхъ въздействували върху местното българско мохамеданско население, да ги последва въ бягството. Тая вълна повлякла и Салихъ Мюдеризовъ, който ведно съ дъщерите си отишелъ въ Ксанти. Когато следъ седмица- две се уталожило настроението, той се върналъ въ Смилянъ, и предъ очите му се открила печална картина. Цялото село било изгорено, и неговата къща ведно съ плевнята представлявали пепелище. Пъшкалъ, охкалъ Салихъ Мюдеризовъ една нощь, па се помирилъ.
— Богъ далъ, Богъ взелъ! Тъй е требвало да стане! Отъ късмета си никой повече не може да стори!—казалъ той, па отишълъ въ съседното село Чокманово да проси отъ близки и познати черги и завивки, да прибере и завие семейството си. Наскоро следъ това българските военни власти почнали да издирватъ злосторниците, и Салихъ Мюдеризовъ научилъ, кой му е подпалилъ къшата. Предъ коменданта, обаче, при когото виновникътъ билъ ординарецъ, той казалъ:
Имало е да минова, командиръ ефенди. Сой ми е било писано! Морабьо е сова! Не съмъ виделъ кой ми е запалилъ кощана? и си излязълъ. Вънъ го застигналъ ординарецътъ и покъртенъ отъ великодушието му благодарилъ и просълзено му поискалъ извинение.
Просто да ти е, мижуфъ! Другушъ нимой прави тъй! му казалъ Салихъ Мюдеризовъ и се захваналъ наново да събира домъ и си строи кжща. Минали войните. Съ земеделие и общи работи той наново се възмогналъ, оженилъ дъщерите си и отъ никого незабелязанъ и необезпокояванъ отъ нищо си заживелъ въ с. Смилянъ.
Презъ 1920 година се върналъ въ с. Райково и Димитъръ Мавровъ вече свещеникъ. Една отъ първите му грижи е била да навести и види, живъ ли е още тоя до- брочестивъ и високо благороденъ българинъ мохамеданинъ. Добилъ сведения, че е живъ и здравъ и спокойно поминува годините си въ с. Смилянъ. Поръчалъ му да дойде, и той дошелъ. Сега, следъ двадесеть години, въ с. Райково свещ. Мавровъ му се отблагодарилъ. Срещата между двамата била трогателна. Прегърнали се и се целунали като същински братя. Изказали си взаимно патилата, и Салихъ Мюдеризовъ гостувалъ на Маврова неколко деня. Следъ това и Мавровъ му ходилъ на гости въ Смилянъ, и тъй между техъ се затвърдило едно силно и сърдечно приятелство, съ взаимни зачитания и посещения, че и до края на живота на единия, те си останали като най-близки и сродни единъ на другъ. Свещ. Дим. Мавровъ е оше живъ и винаги съ затрогващи чувства и искреность си спомня и разправя за своя приятель и побратимъ Салихъ Мюдеризовъ. При последното гостуване на Мюдеризовъ у Маврова въ с. Райково, на 24 октомврий 1937 година, е направена приложената къмъ настоящето снимка.
Имали сме случай и интересували сме се за миналото и живота на среднородопските българи мохамедани и християни и сме се натъквали на най-разнообразни и чудновати характери. Споменъ, обаче, за най-светълъ характеръ отъ всички мохамедани, това е Салихъ Мюдеризовъ. Неговиятъ животъ, примеръ и дейность подчертаватъ най-искрено и изразително братските чувства и единность между родопското население отъ двете изповедания. Салихъ Мюдеризовъ бе правоверенъ мохамеданинъ и си изпълняваше всички мохамедански верски обреди и наредби, но не презираше и християнската вера. Случаятъ, да поддържа най-сърдечно приятелство и гостолюбие съ единъ християнски свещенослужитель, говори много нещо за него. Той бе надживелъ всякакви предразсъдъци и внушения, не бе никакъ фанатикъ, дълбоко прозираше нещата и живееше съ мисъльта, че е истински българинъ мохамеданинъ, а не турчинъ. Приятенъ събе- седникъ, както за мохамедани, така и за християни, въ кжщния си животъ бе примеренъ, гостолюбивъ, вежливъ, приказливъ и достжпенъ за всекиго. Съ своята честность и правда той имаше обичьта на всички смилянски жители. Смиренъ, кротъкъ и състрадателенъ, той представляваше целъ незнаенъ миръ. Той бе, тъй да се каже, родопскиятъ Платонъ Каратаевъ; преди всичко човешки обноски къмъ себеподобните, безъ никакъвъ огледъ на техната верска принадлежность, а всичко останало ще дойде отъ само себе си. Това е характерно само за една чиста и всеобемаща славянска душа. Честь и хвала му! Дано Богъ го приеме въ своите селения на праведните и безобидни души, каквито нашиятъ народъ и отечество не са секнали да даватъ за примеръ и назидание на бъдните поколения.
Богъ да го прости! Аллахъ рехметъ елейсънъ!. . .


Salih Muderizov