четвъртък, 16 май 2013 г.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ „ПОМАШКИ ЕЗИК” И ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА НЕГО? - Доц. дфн Елена Каневска-Николова

СЪЩЕСТВУВА ЛИ „ПОМАШКИ ЕЗИК” И ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА НЕГО?

Доц. дфн Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян
Източник: Авторът



СЪЩЕСТВУВА ЛИ „ПОМАШКИ ЕЗИК” И ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА НЕГО?

Доц. дфн Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян

Напоследък в публичното пространство се появиха множество спекулации по въпроса за т.нар. помашки език. Става дума за говора на българоезичните мюсюлмани в Северна Гърция, който е най-добре запазен в селата в Ксантийско, но освен в шест района на област Ксанти се говори в осем района на област Родопи (Гюмюрджинско) и в два района на област Еврос, Димотишко.
С влизането на България в ЕС и отварянето на още два контролно-пропускателни пункта на българо-гръцката граница (особено този при Златоград) стана възможно, макар все още трудно, провеждането на проучвания върху южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско. През последните години се появиха няколко значими публикации на Г. Митринов , както и книга на журналистката Т. Мангалакова , в която с много грешки и неточности, в публицистичен стил, е представена картината на българоезичната общост в Северна Гърция. На страниците на сп. „Родопи” излизат различни материали, свързани с проблема за езика, произхода и идентификацията на българите мюсюлмани в южните Родопи, а неотдавна специална конференция беше посветена на тази тема („Помаците – версии за произход и съвременна идентичност”, Смолян, 4-6 май 2012 г.).
Липсва единен критерий и научен подход при определянето на културно-религиозната общност, носител на тези архаични южнородопските български говори. Най-разпространени са етнонимите „българи мохамедани” и „българи мюсюлмани”. В кн. 1-2/2012 на сп. „Родопи” доц. Ст. Танев в статията си „Ще има ли в република България помашки етнос и помашка нация през XXI век?” обстойно коментира битуването на тези термини в писмената и устната реч. По-научно прецизният и обобщаващ термин българи мюсюлмани се употребява наред с добилия гражданственост и широка популярност термин българи мохамедани, който все още се използва в научните изследвания, в официалните изказвания и в говорната практика. През последните двадесет години в редица научни публикации и в медийното пространство се налага и утвърждава локално-регионалното прозвище ироним „помаци”. За територията на България това прозвище има обидно-пейоративен характер, докато в гръцката част се употребява като название и самоназвание без допълнителни смислово-стилистични конотации. Терминът, който е най-подходящ и коректен за назоваването на въпросната културно-религиозна общност в Северна Гърция, е българоезични мюсюлмани.
В езиковедските среди няма спор относно характера на езика на тази общност, която през последните десетилетия е подложена на силен външен натиск с цел по-нататъшното й обособяване и капсулиране. Веднага след появата на Помашко-гръцкия речник и Граматиката на помашкия език, издадени от П. Теохаридис, последва публикация на Секцията за българска диалектология и лингвистична география към ИБЕ при БАН по повод на т.нар. „помашки език” с категорично заявената теза, че говорите в Ксантийско и Гюмюрджинско са „продължение на диалектите в Смолянско и на девисилските села в Крумовградско и споделят техните особености от различните езикови равнища”. След като представят най-характерните особености на тези български говори и отбелязват наличието на множество грешки, плод на „филологическа некомпетентност”, авторите стигат до извода, че „езиковите факти и научните аргументи са най-неоспоримото доказателство за българския произход” на съчинения в Гърция „помашки език”. Не закъснява реакцията и на проф. Ив. Кочев , който също отбелязва многобройните грешки в гръцките издания и разглежда най-характерните особености на южнородопските говори, като обобщава, че „диалектът, залегнал в основата на „помашкия език”, е от централнородопски тип с известен преход към западнотракийските говори, които генетично са тясно свързани с него”. На опитите да се кодифицират помашките диалекти в днешна северна Гърция е посветена и студията на А. Йоаниду и Кр. Фос . Показателно е мнението и на самите носители на тези диалекти за издадения през 1996 г. Помашко-гръцки речник: „Той не е съставен от екип филолози, учители, експерти. В него няма много оригинални помашки думи, много думи в него са взети от гръцкия и турския език” . Друг е въпросът как те самите оценяват характера на езика, който говорят – в това отношение не са единни. Преобладаващата оценъчна нагласа е, че езикът им е помацки. Що се отнася до етническата им принадлежност, субективната оценъчна картина е още по-пъстра – „наши”, помаци (≠ турци) и мюсюлмани (≠ турци и = турци).
На фона на „колебливата” идентичност като субективни оценъчни нагласи обективните езикови данни показват, че т.нар. помашки език споделя всички характерни особености на родопските говори на българска територия: общ застъпник на старобългарските носови и ерови гласни (ô, а, ъ); широко е (ê) като основен застъпник на старобългарската ятова гласна без оглед на позицията му в думите; акавизъм (преминаване на неударена гласна о в а); отмет на ударението към начална сричка; тройно членуване ; падежни форми при имената; съхранени старинни местоименни форми; специфичен словоред; архаични лексеми, засвидетелствани в старобългарски писмени паметници и др.
Както отбелязва Ст. Кабасанов , „езикът на българите мохамедани в Родопите носи всичките характерни свойства на архаичните родопски говори както в звукове /фонетика/, така и във форми /морфология/, и в изречение /синтаксис/, и откъм словарен състав. Няма сериозен наш и чужденец учен езиковед, който да дели българомохамеданските говори от българохристиянските в Родопите, които по същина представят една езикова цялост в единството на българския език”. За разлика от родопските говори в границите на България, които са силно повлияни от книжовния език, главно чрез медиите, южнородопските говори отвъд границата са се консервирали и са запазили един по-архаичен етап от развоя на тези говори – със запазена гласна ы , склоняван член , архаична лексика.
Възниква въпросът Доколко езикът може да бъде идентификационен признак?
Ще се позова отново на родопския диалектолог Ст. Кабасанов: „От всичко нетрайно в света езикът е най-трайното, мъчно поддаващ се на асимилационни насилия и на пропаганда, най-трайният и съществен белег на народността. Изчезне ли той, обикновено изчезва и тя – народността. Затова на старобългарски език думата ензикъ /.../ означава и език – способност и начин на говорене и общуване, и народ – етническа общност”.
Ще цитирам и две мнения на съвременни езиковеди: „...езиците (в частност книжовните езици) са жива памет за извървените пътища от съответните народи. Затова и тази памет е уникална” . „...между всички ни (от българския народ) съществуват здрави връзки, сакрални и свещени. Най-силната от тях е езикът. Човекът се ражда в езика, който присъства като един от основните компоненти (наред с пространството наоколо и обкръжението на близките) в сакралния образ на родината... Езикът възниква в човека, в неговия мозък, и човек придобива способност да структурира действителността чрез разнообразни модели. В съзнанието му се оформя картина на света, защото светът, който населяваме, съществува до голяма степен и благодарение на езика, който го интерпретира” .
Разбирайки важността на езика като идентификационен признак, гръцките власти полагат големи усилия да покажат, че т.нар. помашки език е отделен език, различен от българския. Дали този съчинен език ще се превърне в поредния опит за кодифициране на регионална писмена норма на български диалект и превръщането му в отделен език, ще покаже езиковата политика на балканските държави и най-вече на Гърция. Както отбелязва Г. Митринов, сътворяването на „помашки език” е планомерна и дългосрочна държавна политика на Турция и Гърция „с цел приобщаването на южнородопското мюсюлманско население в Западна Тракия съответно към турската и гръцката нация” (2011: 19).
В основата на всяка държавна езикова политика е залегнал постулатът, че езиковата консолидация е предпоставка за национално единство. Първостепенно значение в езиковата политика на Балканския полуостров е придобило изискването своя държава със свой език . Пример за това е създаденият с декрет македонски книжовен език, който е друга книжовна формация на българския език, съществуваща успоредно с естествено формиралия се през Възраждането новобългарски книжовен език на базата на североизточното българско наречие. Друг пример за кодификация на български диалект е книжовната кодификация на банатския говор през XIX в., но в този случай езиковата политика не е водена от държава, а от родолюбивата интелигенция на група села, отдалечени и изолирани от България. Така че езиковата политика отразява интересите както на държавните обединения, така и на отделни формирования или компактни емигрантски маси от една езикова общност.
Освен консолидираща и интегрираща функция книжовният език притежава и сепарираща функция. При обособяването на определени носители на езика става тяхното дистанциране както от съседните народи, така и вътре в езиковата общност. Сепаративната функция може да олицетворява политиката на определени обществени сили за насилствено обособяване в езиково отношение на част от носителите на един език, като предпоставка за такъв процес е наличието на повече държавни обединения, в които живее този народ с общ език. Точно такъв е случаят с т.нар. помашки език.
Езиковата ситуация в една държава задължително е обект на нейната правителствена езикова политика – тя, по думите на акад. М. Виденов, не само че може, но и трябва да се управлява и направлява. За съжаление българоезичните общности в северна Гърция не са обект на българската езикова политика, която се води от незаинтересовани чиновници и политици, игнориращи мненията и оценките на специалистите диалектолози и социолингвисти.