НАЦИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ЗА ДРЕВНИ ЕЗИЦИ И КУЛТУРИ
“КОНСТАНТИН КИРИЛ ФИЛОСОФ”
Дипломна работа на Даниела Кирилова
София, 2010
Заключение:
“Летописният разказ на поп Методи Драгинов” е част от серия домашни извори, които се оказват фалшификати. Можем да направим този извод благодарение на ред направени подробни изследвания по този въпрос. Действително самият текст е фалшификат, но това не означава, че насилствено помохамеданчване по българските земи не е имало. В самото ядро на разказа стоят трагични събития, които са запазени в българската памет. Това се доказва и от множество османотурски документи, които отчитат рязък спад на християните в този период. Естествено това е процес, продължил два века и половина, но това не опровергава факта, че е имало акции на насилствено помохамеданчване. Това се обвързва с множеството “свещенни” войни на Османската империя и нуждата от нови попълнения във войската. Така един от най-подробните извори от периода XV-XVII в. се оказва фалшификат, но в контекста на множеството други подобни домашни извори, той изглежда и достоверен. Всички тези извори имат обща основа, въпреки че са създадено по различно време. В този смисъл Драгиновият летопис се оказва историческа мистификация и основната му идея не бива да се пренебрегва.
Същевременно трябва да се обърне внимание на романа и филма “Време разделно” . Въпреки че те са постижение на българското литературно и филмово изкуство, те създават негативни внушения. Не е правилно да се създават произведения, които претендират, че се обосновават на достоверни исторически факти, а всъщност използват недоказана изворова база. По този начин се оказва негативно психологическо влияние върху обикновения човек. Така тези събития извадени от правилния контекст и поставени в правилната политическа обстановка, още със самото заглавие създават недостоверен исторически факт и навлизат дълбоко в българската народопсихология, създават грешно впечатление и при определени обстоятелства могат да довед до силна ксенофобия и неправомерна омраза, която се пренася в рамките на съвсем друго и ново общество.
“Летописният разказ на Методи Драгинов”, който е създаден с една общонародна цел – да обоснове църковнонационалната борба на българите, пренесен в обстановката в края на XX в. и началото на XXI в. се превръща в обосновка за ненужна омраза. Всъщност неговата цел е да разкаже събития от преди четири века, които са следствие на тогавашното икономическо, политическо и социално състояние на обществото в Османската империя. Макар и фалшификат, той продължава да се използва неправомерно и това трябва да бъде прекратено.
Петър Маринов, Някога, кн. 4: "...Наскоро след това излезе романът "Време разделно" от Антон Дончев. Това бе един фалшификат на родопското минало, шарлатания - както казваше Станислав Сивриев - с родопските исторически събития и личности. Представяше се в карикатурна форма поп Глигорко, родопският "отец Паисий", който, за да покаже, че е българска народност, се помохамеданчил!... Представяха се в много развратена светлина старите родопчани, което не бе вярно. Бъркаха се събития по време, преиначаваха се характери на лица и пр. Писаха се някои хвалебствени рецензии, но широката маса родопчани не одобри романа. Намери се даже вреден за културната революция. Група интелектуалци-родопчани в София бяха направили възражение до Съюза на писателите срещу изопачаване родопското минало, прочетено бе там, но не се направи нищо за разобличаване или критика на писателя, който бе продължавал да пренебрегва общественото мнение и преиздавал романа. Така се опошляваше родопският бит и интереси. Написах и аз рецензия, като сравних изопачаването на събитията и образите по един оригинален начин."
Виж също:
Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
родопски старини, rodopski starini, исторически фалшификати, исторически бележник, хрониката на поп методи драгинов, време разделно
Показват се публикациите с етикет методий. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет методий. Показване на всички публикации
сряда, 28 септември 2011 г.
вторник, 10 май 2011 г.
Поредният възрожденски "мистификат" - хрониката на поп Методи Драгинов
Българското Възраждане е период, през който се появяват редица фалшиви "документи", претендиращи за автентичност, чиято единствена цел е да насади омраза към турците и да подбуди българите към борба за освобождение. За съжаление същите тези "мистификати" вече повече от век се пробутват на българската общественост като оригинални автентични документи. За щастие има и съвестни изследователи като акад. Вера Мутафчиева, Антонина Желязкова и проф. Илия Тодоров, които дръзват да се опълчат срещу подобни груби потъпквания на историческата истина още по време на комунизма.
Анализирайки езика на разказа и сравнявайки събитията с османските архиви, българикът проф. Тодоров доказва, че хрониката на поп Методи Драгинов не може да бъде съотнесена към 17 век, и че тя е просто един съвременен разказ от 19 в. Също така в труда по-долу се разглеждат и останалите "мистификации" съчинени от Ст. Захариев, претендиращи за историчност.
Попметодиевата хроника е базирана на Беловският летопис, който съществува в две версии. Първата е публикувана през 1898 г. и е датирана от нейния издател Начов между средата на ХVІІІ и началото на ХІХ век (Начов 1898:149). Тъй като тази хроника е единствената, чийто оригинал е запазен в БАН, тя е окончателно анализирана и датирана към началото на ХІХ век от Христо Кодов в неговия авторитетен "Опис на славянските ръкописи" от 1969 г. (Кодов 1969:256-258) Втората версия е публикувана от Петър Мутафчиев, който обяснява, че това е копие на унищожена или изгубена книга на свещеника Георги от Белово
Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов, Старобългарска литература, 16 (1984), 56-79.
* * *
Антон Минков - Приемането на Исляма на Балканите.
"Възгледите и разбиранията на местните изследователи относно определено събитие често са в конфликт с възгледите на външните изследователи. Истина е, че местните изследователи са потопени в собствената си среда и се чувстват задължение да задоволят изискванията на местната публика, като по този начин не могат да постигнат обективността и свободата на външния изследовател."
Османското владичество в България винаги е представяно от местните учени като "най-черния момент в историята", а ислямизацията като "трагедия", "асимилация", "насилие" и продукт на "религиозна дискриминация". Когато няма доказателства за насилствеността на ислямизирането, българските учени го представят в негативната светлина на икономическата принуда - "били са толкова отчаяни, че са приели исляма за да се спасят от тежките данъци".
Местните учени, стремейки се да угодят на националистическите настроения на средата в която са потопени, не успяват да се абстрахират и да погледнат обективно на събитията. Този мироглед е продукт на породилите се националистически настроения през 19 век, които довеждат до формирането на националните държави на Балканите. Тези националистически настроения се базират на етническа нетолерантност и омраза към всичко различно.
... В България се поддържа тезата, че голямото мюсюлманско население в обширни региони от Македония и Родопите (познати като помаци в Родопите), са приели исляма като резултат на директна принуда. Няколко български източника описват военни действия, които довеждат до големи преобръщания в исляма в тези региони. Сред тези са: хрониката на поп Методи Драгинов от родопското село Корово и двете й вариации (т.нар. Пазарджишка бележка и Беловската хроника); хрониката публикувана от руския учен Ламански и разни допълнения в преписи на историята на монаха Паисий Хилендарски.
Според тези източници немюсюлманското население било подложено на две масови вълни на репресии - в първата част на 16 в при Селим I (1512-1520) и във втората част на 17 в при Мехмед IV (1648-1687).
И двата източника, преписът на паисиевата история и хрониката на Ламански, описват опустошаването на Тракия и земите на север от Стара планина в 1522 от армии под командването на Кримския хан Мехмед и на Селим I. Те също говорят за масово принудително приемане на исляма от християните в регионите на Неврокоп и Чеч, Драма, Доспат и Македония.
Хрониката на поп Методий, която е развитие на Пазарджишката бележка и Беловската хроника, описва в големи детайли историята на принудително приемане на исляма от християните в района на Чепино в Западните Родопи. Според тях, през месец Май 1666 османски войски под командването на румелийския бейлербей Пехливан Мехмед Паша преминават през Родопите на път за Мореа, от където щели да се присъединят към останалите войски в Османско-Венецианската битка за о. Крит. Научавайки по път, че селото Костандово отказало да плати данъците на пловдивския православен митрополит Гавраил, Мехмед задържал големците на селото и решил да ги убие. Един от неговите имами, Хасан ходжа, предложил вместо това да бъдат помилвани при условие, че приемат исляма. Големците приели предложението. Мехмед тогава обявил, че при завръщането му от похода щял да избие всички християни в района на Чепино, ако дотогава те не са приели исляма. Хасан ходжа, подпомогнат от еничарски войски, останал в региона за да накара населението на седем чепински села и на останалите планински села да приемат исляма. Преобръщането било подпомогнато от глада, който морил населението заради сушата. На всички, които приели мюсюлманската вяра, било дадено жито от държавните складове в Пазарджик. На новите мюсюлмани било също разрешено да ограбят имотите на православната църква в района и така до август месец над 200 църкви и 33 манастира били разрушени. На тези, които не приели исляма били разрушени къщите и те се пръснали по планината, където основали нови поселения.
Почти в продължение на цял век балкански и западни учени посочват тези източници като представящи истинно балканската история през османския период. Балканските учени с готовност възприемат тези източници посочващи терор, тъй като пасват на техния историческия мит за петвековна непрекъсната репресия върху християните. Западните учени също възприемат възгледа на балканските учени, първо заради многобройните публикации и второ заради това, че тези възгледи пасват на представите за Османската империя в западния свят по това време. Те описват как завоеванието на Близкия изток трансформира Османската империя от основно европейска в мюсюлманска империя, в резултат на което се засилва акцента върху ислямските ценности. След това неуспешните войни от средата на 17в допринасят за увеличаване на враждебността на администрацията към немюсюлманските поданици на империята.
Важно е да се посочи, обаче, че всички горепосочени източници са съставени от немюсюлмани и че никакво потвърждение не може да се намери в мюсюлманските източници за масово насилствено налагане на исляма. Османските хроники само споменават, че Селим I и Мурад IV наистина обмисляли да извършат принудително обръщане на християнските им поданици в исляма, но и двамата султани били лесно разубедени от висшия духовен съвет "улема" и от чиновниците им да изоставят подобни планове. Освен това, важно е съвпадението, че и двете хроники - на Методий Драгинов и тази на Ламански, се появяват по време на засилване на анти-гръцките и анти-турски настроения в България в средата на 19в. Също много важно е да се отбележи, че никой, освен публикувалите тези хроники, не е виждал оригиналите им. Освен това, Илия Тодоров базирайки се на езиковия анализ на хрониката на Методи Драгинов, заключава че тя е от първата среда на 19в. Също важен е фактът, че оригиналите на останалите две запазени хроники - Беловската и копието на паисиевата хроника, също са датирани от първата половина на 19в. С други думи, изглежда че първите две хроники са били изфабрикувани с цел да повдигнат националния дух, практика напълно в традициите на романтичното движение доминиращо интелектуалния живот в Европа от това време, докато останалите две са писани достатъчно късно за да са продукт на възродителното движение в България.
Множеството несъответствия между имената на владетелите и периодите описани в хрониките също поставят под съмнение автентичността на тези източници - например в 1522 г Селим I вече не е бил жив, а Селим II все още не се е бил родил; освен това Кримския хан Мехмед Гирай няма как да е участвал във военни походи на Балканите, тъй като по това време и неговият трон в Крим е бил застрашен.
Подобни несъответствия не могат да се открият в никоя друга хроника от времето, чиято автентичност е доказана без съмнение. И докато автентичните хроники също наистина посочват засилване на насилието над християнското население, никъде в тях не се посочват опити за насилствено налагане на исляма.
"Малките" несъответствия и съмнения за автентичност, обаче, явно не притесняват учените придържащи се към "насилствената теория", които навсякъде продължават да твърдят, че хрониките описвали реални исторически събития.
И тъй като до скоро не беше възможно да се потвърди или отрече историчността на тези събития чрез други източници, беше оставено на преценката на отделните учени да решават сами за себе си коя алтернатива да изберат. Често техните решения бяха предварително оформени от преобладаващата идеологическа линия.
В последните няколко години, изследователи извадиха на бял свят доказателства от османските архиви, доказващи че тези източници са фалшиви.
Евгений Радушев, на базата на новооткрити регистри, показва, че ислямизацията в регионите които уж бяха "насилствено" обърнати от Селим I, всъщност е протичала постепенно в продължение на два века и половина, което доказва че "масови преобръщания" в рамките на една година просто не съществуват.
В района на Неврокоп например, приемането на исляма започва в средата на 15в. До 1530 г. 13 процента от населението е приело исляма, докато в 1560 г. то достига 29 процента.
В 17 век все още има значително християнско население в региона според джизие регистрите, докато в началото на 18 век, когато ислямизационния процес вече е завършил, има 10 села с немюсюлмански обитатели, 24 със смесено население и 74 изцяло мюсюлмански села. В района на Крупник, в 1572 г. където се предполага че цялото население вече е мюсюлманско, всъщност има само 23 мюсюлмански семейства в сравнение с 87 християнски. М. Киел също посочва, че съвременните гръцки хроники описват Селим I като владетел, който демонстрира голямо уважение към православната църква, което е в разрез с описанието му в съмнителната попметодиева хроника.
Отново М. Киел показва на базата на регистрите, че приемането на исляма в Чепино, което уж трябвало да стане за 3 месеца в 1666 година, в действителност следва същия модел както и в Неврокопско - мюсюлманското население нараства от 4 процента в 1516, 5% в 1528, 26% в 1570 и достига 31% в 1595. В 17 век регистрите описват постепенно намаляващото християнско население - от 599 домакинства в 1633, до 479 домак. в 1641 и достигат до 207 домак. в 1696. В 1712 година има само 96 християнски домакинства, което е 11 процента от населението, срещу 798 мюсюлмански (89 процента).
Освен това, въпреки практиката по посочване на всички православни свещеници в джизие регистрите, Киел не открива никакъв свещеник с името Методи Драгинов в региона, нито пък регистрите на православната църква посочват гръцки владика с името Гавраил в Пловдив, както твърди методиевата хроника.
И в заключение, въпреки фактът че все още се правят опити да се оправдае историчността на тези събития, според мен няма съмнение, че историите за масово насилствено обръщане в исляма в Македония и Родопите трябва да се разглеждат единствено като образец на научна пристрастност и историческа митология.
Виж също:
Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Анализирайки езика на разказа и сравнявайки събитията с османските архиви, българикът проф. Тодоров доказва, че хрониката на поп Методи Драгинов не може да бъде съотнесена към 17 век, и че тя е просто един съвременен разказ от 19 в. Също така в труда по-долу се разглеждат и останалите "мистификации" съчинени от Ст. Захариев, претендиращи за историчност.
Попметодиевата хроника е базирана на Беловският летопис, който съществува в две версии. Първата е публикувана през 1898 г. и е датирана от нейния издател Начов между средата на ХVІІІ и началото на ХІХ век (Начов 1898:149). Тъй като тази хроника е единствената, чийто оригинал е запазен в БАН, тя е окончателно анализирана и датирана към началото на ХІХ век от Христо Кодов в неговия авторитетен "Опис на славянските ръкописи" от 1969 г. (Кодов 1969:256-258) Втората версия е публикувана от Петър Мутафчиев, който обяснява, че това е копие на унищожена или изгубена книга на свещеника Георги от Белово
Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов, Старобългарска литература, 16 (1984), 56-79.
* * *
Антон Минков - Приемането на Исляма на Балканите.
"Възгледите и разбиранията на местните изследователи относно определено събитие често са в конфликт с възгледите на външните изследователи. Истина е, че местните изследователи са потопени в собствената си среда и се чувстват задължение да задоволят изискванията на местната публика, като по този начин не могат да постигнат обективността и свободата на външния изследовател."
Османското владичество в България винаги е представяно от местните учени като "най-черния момент в историята", а ислямизацията като "трагедия", "асимилация", "насилие" и продукт на "религиозна дискриминация". Когато няма доказателства за насилствеността на ислямизирането, българските учени го представят в негативната светлина на икономическата принуда - "били са толкова отчаяни, че са приели исляма за да се спасят от тежките данъци".
Местните учени, стремейки се да угодят на националистическите настроения на средата в която са потопени, не успяват да се абстрахират и да погледнат обективно на събитията. Този мироглед е продукт на породилите се националистически настроения през 19 век, които довеждат до формирането на националните държави на Балканите. Тези националистически настроения се базират на етническа нетолерантност и омраза към всичко различно.
... В България се поддържа тезата, че голямото мюсюлманско население в обширни региони от Македония и Родопите (познати като помаци в Родопите), са приели исляма като резултат на директна принуда. Няколко български източника описват военни действия, които довеждат до големи преобръщания в исляма в тези региони. Сред тези са: хрониката на поп Методи Драгинов от родопското село Корово и двете й вариации (т.нар. Пазарджишка бележка и Беловската хроника); хрониката публикувана от руския учен Ламански и разни допълнения в преписи на историята на монаха Паисий Хилендарски.
Според тези източници немюсюлманското население било подложено на две масови вълни на репресии - в първата част на 16 в при Селим I (1512-1520) и във втората част на 17 в при Мехмед IV (1648-1687).
И двата източника, преписът на паисиевата история и хрониката на Ламански, описват опустошаването на Тракия и земите на север от Стара планина в 1522 от армии под командването на Кримския хан Мехмед и на Селим I. Те също говорят за масово принудително приемане на исляма от християните в регионите на Неврокоп и Чеч, Драма, Доспат и Македония.
Хрониката на поп Методий, която е развитие на Пазарджишката бележка и Беловската хроника, описва в големи детайли историята на принудително приемане на исляма от християните в района на Чепино в Западните Родопи. Според тях, през месец Май 1666 османски войски под командването на румелийския бейлербей Пехливан Мехмед Паша преминават през Родопите на път за Мореа, от където щели да се присъединят към останалите войски в Османско-Венецианската битка за о. Крит. Научавайки по път, че селото Костандово отказало да плати данъците на пловдивския православен митрополит Гавраил, Мехмед задържал големците на селото и решил да ги убие. Един от неговите имами, Хасан ходжа, предложил вместо това да бъдат помилвани при условие, че приемат исляма. Големците приели предложението. Мехмед тогава обявил, че при завръщането му от похода щял да избие всички християни в района на Чепино, ако дотогава те не са приели исляма. Хасан ходжа, подпомогнат от еничарски войски, останал в региона за да накара населението на седем чепински села и на останалите планински села да приемат исляма. Преобръщането било подпомогнато от глада, който морил населението заради сушата. На всички, които приели мюсюлманската вяра, било дадено жито от държавните складове в Пазарджик. На новите мюсюлмани било също разрешено да ограбят имотите на православната църква в района и така до август месец над 200 църкви и 33 манастира били разрушени. На тези, които не приели исляма били разрушени къщите и те се пръснали по планината, където основали нови поселения.
Почти в продължение на цял век балкански и западни учени посочват тези източници като представящи истинно балканската история през османския период. Балканските учени с готовност възприемат тези източници посочващи терор, тъй като пасват на техния историческия мит за петвековна непрекъсната репресия върху християните. Западните учени също възприемат възгледа на балканските учени, първо заради многобройните публикации и второ заради това, че тези възгледи пасват на представите за Османската империя в западния свят по това време. Те описват как завоеванието на Близкия изток трансформира Османската империя от основно европейска в мюсюлманска империя, в резултат на което се засилва акцента върху ислямските ценности. След това неуспешните войни от средата на 17в допринасят за увеличаване на враждебността на администрацията към немюсюлманските поданици на империята.
Важно е да се посочи, обаче, че всички горепосочени източници са съставени от немюсюлмани и че никакво потвърждение не може да се намери в мюсюлманските източници за масово насилствено налагане на исляма. Османските хроники само споменават, че Селим I и Мурад IV наистина обмисляли да извършат принудително обръщане на християнските им поданици в исляма, но и двамата султани били лесно разубедени от висшия духовен съвет "улема" и от чиновниците им да изоставят подобни планове. Освен това, важно е съвпадението, че и двете хроники - на Методий Драгинов и тази на Ламански, се появяват по време на засилване на анти-гръцките и анти-турски настроения в България в средата на 19в. Също много важно е да се отбележи, че никой, освен публикувалите тези хроники, не е виждал оригиналите им. Освен това, Илия Тодоров базирайки се на езиковия анализ на хрониката на Методи Драгинов, заключава че тя е от първата среда на 19в. Също важен е фактът, че оригиналите на останалите две запазени хроники - Беловската и копието на паисиевата хроника, също са датирани от първата половина на 19в. С други думи, изглежда че първите две хроники са били изфабрикувани с цел да повдигнат националния дух, практика напълно в традициите на романтичното движение доминиращо интелектуалния живот в Европа от това време, докато останалите две са писани достатъчно късно за да са продукт на възродителното движение в България.
Множеството несъответствия между имената на владетелите и периодите описани в хрониките също поставят под съмнение автентичността на тези източници - например в 1522 г Селим I вече не е бил жив, а Селим II все още не се е бил родил; освен това Кримския хан Мехмед Гирай няма как да е участвал във военни походи на Балканите, тъй като по това време и неговият трон в Крим е бил застрашен.
Подобни несъответствия не могат да се открият в никоя друга хроника от времето, чиято автентичност е доказана без съмнение. И докато автентичните хроники също наистина посочват засилване на насилието над християнското население, никъде в тях не се посочват опити за насилствено налагане на исляма.
"Малките" несъответствия и съмнения за автентичност, обаче, явно не притесняват учените придържащи се към "насилствената теория", които навсякъде продължават да твърдят, че хрониките описвали реални исторически събития.
И тъй като до скоро не беше възможно да се потвърди или отрече историчността на тези събития чрез други източници, беше оставено на преценката на отделните учени да решават сами за себе си коя алтернатива да изберат. Често техните решения бяха предварително оформени от преобладаващата идеологическа линия.
В последните няколко години, изследователи извадиха на бял свят доказателства от османските архиви, доказващи че тези източници са фалшиви.
Евгений Радушев, на базата на новооткрити регистри, показва, че ислямизацията в регионите които уж бяха "насилствено" обърнати от Селим I, всъщност е протичала постепенно в продължение на два века и половина, което доказва че "масови преобръщания" в рамките на една година просто не съществуват.
В района на Неврокоп например, приемането на исляма започва в средата на 15в. До 1530 г. 13 процента от населението е приело исляма, докато в 1560 г. то достига 29 процента.
В 17 век все още има значително християнско население в региона според джизие регистрите, докато в началото на 18 век, когато ислямизационния процес вече е завършил, има 10 села с немюсюлмански обитатели, 24 със смесено население и 74 изцяло мюсюлмански села. В района на Крупник, в 1572 г. където се предполага че цялото население вече е мюсюлманско, всъщност има само 23 мюсюлмански семейства в сравнение с 87 християнски. М. Киел също посочва, че съвременните гръцки хроники описват Селим I като владетел, който демонстрира голямо уважение към православната църква, което е в разрез с описанието му в съмнителната попметодиева хроника.
Отново М. Киел показва на базата на регистрите, че приемането на исляма в Чепино, което уж трябвало да стане за 3 месеца в 1666 година, в действителност следва същия модел както и в Неврокопско - мюсюлманското население нараства от 4 процента в 1516, 5% в 1528, 26% в 1570 и достига 31% в 1595. В 17 век регистрите описват постепенно намаляващото християнско население - от 599 домакинства в 1633, до 479 домак. в 1641 и достигат до 207 домак. в 1696. В 1712 година има само 96 християнски домакинства, което е 11 процента от населението, срещу 798 мюсюлмански (89 процента).
Освен това, въпреки практиката по посочване на всички православни свещеници в джизие регистрите, Киел не открива никакъв свещеник с името Методи Драгинов в региона, нито пък регистрите на православната църква посочват гръцки владика с името Гавраил в Пловдив, както твърди методиевата хроника.
И в заключение, въпреки фактът че все още се правят опити да се оправдае историчността на тези събития, според мен няма съмнение, че историите за масово насилствено обръщане в исляма в Македония и Родопите трябва да се разглеждат единствено като образец на научна пристрастност и историческа митология.
Виж също:
Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Абонамент за:
Публикации (Atom)