Показват се публикациите с етикет методи. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет методи. Показване на всички публикации

сряда, 28 септември 2011 г.

Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

НАЦИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ЗА ДРЕВНИ ЕЗИЦИ И КУЛТУРИ
“КОНСТАНТИН КИРИЛ ФИЛОСОФ”

Дипломна работа на Даниела Кирилова
София, 2010


Заключение:
“Летописният разказ на поп Методи Драгинов” е част от серия домашни извори, които се оказват фалшификати. Можем да направим този извод благодарение на ред направени подробни изследвания по този въпрос. Действително самият текст е фалшификат, но това не означава, че насилствено помохамеданчване по българските земи не е имало. В самото ядро на разказа стоят трагични събития, които са запазени в българската памет. Това се доказва и от множество османотурски документи, които отчитат рязък спад на християните в този период. Естествено това е процес, продължил два века и половина, но това не опровергава факта, че е имало акции на насилствено помохамеданчване. Това се обвързва с множеството “свещенни” войни на Османската империя и нуждата от нови попълнения във войската. Така един от най-подробните извори от периода XV-XVII в. се оказва фалшификат, но в контекста на множеството други подобни домашни извори, той изглежда и достоверен. Всички тези извори имат обща основа, въпреки че са създадено по различно време. В този смисъл Драгиновият летопис се оказва историческа мистификация и основната му идея не бива да се пренебрегва.
Същевременно трябва да се обърне внимание на романа и филма “Време разделно” . Въпреки че те са постижение на българското литературно и филмово изкуство, те създават негативни внушения. Не е правилно да се създават произведения, които претендират, че се обосновават на достоверни исторически факти, а всъщност използват недоказана изворова база. По този начин се оказва негативно психологическо влияние върху обикновения човек. Така тези събития извадени от правилния контекст и поставени в правилната политическа обстановка, още със самото заглавие създават недостоверен исторически факт и навлизат дълбоко в българската народопсихология, създават грешно впечатление и при определени обстоятелства могат да довед до силна ксенофобия и неправомерна омраза, която се пренася в рамките на съвсем друго и ново общество.
“Летописният разказ на Методи Драгинов”, който е създаден с една общонародна цел – да обоснове църковнонационалната борба на българите, пренесен в обстановката в края на XX в. и началото на XXI в. се превръща в обосновка за ненужна омраза. Всъщност неговата цел е да разкаже събития от преди четири века, които са следствие на тогавашното икономическо, политическо и социално състояние на обществото в Османската империя. Макар и фалшификат, той продължава да се използва неправомерно и това трябва да бъде прекратено.


ДК-ДостЕдРом by Rodopski_Starini on Scribd




Петър Маринов, Някога, кн. 4: "...Наскоро след това излезе романът "Време разделно" от Антон Дончев. Това бе един фалшификат на родопското минало, шарлатания - както казваше Станислав Сивриев - с родопските исторически събития и личности. Представяше се в карикатурна форма поп Глигорко, родопският "отец Паисий", който, за да покаже, че е българска народност, се помохамеданчил!... Представяха се в много развратена светлина старите родопчани, което не бе вярно. Бъркаха се събития по време, преиначаваха се характери на лица и пр. Писаха се някои хвалебствени рецензии, но широката маса родопчани не одобри романа. Намери се даже вреден за културната революция. Група интелектуалци-родопчани в София бяха направили възражение до Съюза на писателите срещу изопачаване родопското минало, прочетено бе там, но не се направи нищо за разобличаване или критика на писателя, който бе продължавал да пренебрегва общественото мнение и преиздавал романа. Така се опошляваше родопският бит и интереси. Написах и аз рецензия, като сравних изопачаването на събитията и образите по един оригинален начин."



Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова



родопски старини, rodopski starini, исторически фалшификати, исторически бележник, хрониката на поп методи драгинов, време разделно

вторник, 10 май 2011 г.

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов

Българското Възраждане е период, през който се появяват редица фалшиви "документи", претендиращи за автентичност, чиято единствена цел е да насади омраза към турците и да подбуди българите към борба за освобождение. За съжаление същите тези фалшификати вече повече от век се пробутват на българската общественост като оригинални автентични документи. За щастие има и съвестни изследователи като акад. Вера Мутафчиева, Антонина Желязкова и проф. Илия Тодоров, които дръзват да се опълчат срещу подобни груби потъпквания на историческата истина още по време на комунизма.
Анализирайки езика на разказа и сравнявайки събитията с османските архиви, българикът проф. Тодоров доказва, че хрониката на поп Методи Драгинов не може да бъде съотнесена към 17 век, и че тя е просто един съвременен разказ от 19 в. Също така в труда по-долу се разглеждат и останалите "мистификации" съчинени от Ст. Захариев, претендиращи за историчност.

Попметодиевата хроника е базирана на Беловският летопис, който съществува в две версии. Първата е публикувана през 1898 г. и е датирана от нейния издател Начов между средата на ХVІІІ и началото на ХІХ век (Начов 1898:149). Тъй като тази хроника е единствената, чийто оригинал е запазен в БАН, тя е окончателно анализирана и датирана към началото на ХІХ век от Христо Кодов в неговия авторитетен "Опис на славянските ръкописи" от 1969 г. (Кодов 1969:256-258) Втората версия е публикувана от Петър Мутафчиев, който обяснява, че това е копие на унищожена или изгубена книга на свещеника Георги от Белово

Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов, Старобългарска литература, 16 (1984), 56-79.

Илия Тодоров - Летописният ... by Rodopski_Starini on Scribd



* * *

Антон Минков - Приемането на Исляма на Балканите.

"Възгледите и разбиранията на местните изследователи относно определено събитие често са в конфликт с възгледите на външните изследователи. Истина е, че местните изследователи са потопени в собствената си среда и се чувстват задължение да задоволят изискванията на местната публика, като по този начин не могат да постигнат обективността и свободата на външния изследовател."

Османското владичество в България винаги е представяно от местните учени като "най-черния момент в историята", а ислямизацията като "трагедия", "асимилация", "насилие" и продукт на "религиозна дискриминация". Когато няма доказателства за насилствеността на ислямизирането, българските учени го представят в негативната светлина на икономическата принуда - "били са толкова отчаяни, че са приели исляма за да се спасят от тежките данъци".
Местните учени, стремейки се да угодят на националистическите настроения на средата в която са потопени, не успяват да се абстрахират и да погледнат обективно на събитията. Този мироглед е продукт на породилите се националистически настроения през 19 век, които довеждат до формирането на националните държави на Балканите. Тези националистически настроения се базират на етническа нетолерантност и омраза към всичко различно.

... В България се поддържа тезата, че голямото мюсюлманско население в обширни региони от Македония и Родопите (познати като помаци в Родопите), са приели исляма като резултат на директна принуда. Няколко български източника описват военни действия, които довеждат до големи преобръщания в исляма в тези региони. Сред тези са: хрониката на поп Методи Драгинов от родопското село Корово и двете й вариации (т.нар. Пазарджишка бележка и Беловската хроника); хрониката публикувана от руския учен Ламански и разни допълнения в преписи на историята на монаха Паисий Хилендарски.
Според тези източници немюсюлманското население било подложено на две масови вълни на репресии - в първата част на 16 в при Селим I (1512-1520) и във втората част на 17 в при Мехмед IV (1648-1687).
И двата източника, преписът на паисиевата история и хрониката на Ламански, описват опустошаването на Тракия и земите на север от Стара планина в 1522 от армии под командването на Кримския хан Мехмед и на Селим I. Те също говорят за масово принудително приемане на исляма от християните в регионите на Неврокоп и Чеч, Драма, Доспат и Македония.

Хрониката на поп Методий, която е развитие на Пазарджишката бележка и Беловската хроника, описва в големи детайли историята на принудително приемане на исляма от християните в района на Чепино в Западните Родопи. Според тях, през месец Май 1666 османски войски под командването на румелийския бейлербей Пехливан Мехмед Паша преминават през Родопите на път за Мореа, от където щели да се присъединят към останалите войски в Османско-Венецианската битка за о. Крит. Научавайки по път, че селото Костандово отказало да плати данъците на пловдивския православен митрополит Гавраил, Мехмед задържал големците на селото и решил да ги убие. Един от неговите имами, Хасан ходжа, предложил вместо това да бъдат помилвани при условие, че приемат исляма. Големците приели предложението. Мехмед тогава обявил, че при завръщането му от похода щял да избие всички християни в района на Чепино, ако дотогава те не са приели исляма. Хасан ходжа, подпомогнат от еничарски войски, останал в региона за да накара населението на седем чепински села и на останалите планински села да приемат исляма. Преобръщането било подпомогнато от глада, който морил населението заради сушата. На всички, които приели мюсюлманската вяра, било дадено жито от държавните складове в Пазарджик. На новите мюсюлмани било също разрешено да ограбят имотите на православната църква в района и така до август месец над 200 църкви и 33 манастира били разрушени. На тези, които не приели исляма били разрушени къщите и те се пръснали по планината, където основали нови поселения.

Почти в продължение на цял век балкански и западни учени посочват тези източници като представящи истинно балканската история през османския период. Балканските учени с готовност възприемат тези източници посочващи терор, тъй като пасват на техния историческия мит за петвековна непрекъсната репресия върху християните. Западните учени също възприемат възгледа на балканските учени, първо заради многобройните публикации и второ заради това, че тези възгледи пасват на представите за Османската империя в западния свят по това време. Те описват как завоеванието на Близкия изток трансформира Османската империя от основно европейска в мюсюлманска империя, в резултат на което се засилва акцента върху ислямските ценности. След това неуспешните войни от средата на 17в допринасят за увеличаване на враждебността на администрацията към немюсюлманските поданици на империята.

Важно е да се посочи, обаче, че всички горепосочени източници са съставени от немюсюлмани и че никакво потвърждение не може да се намери в мюсюлманските източници за масово насилствено налагане на исляма. Османските хроники само споменават, че Селим I и Мурад IV наистина обмисляли да извършат принудително обръщане на християнските им поданици в исляма, но и двамата султани били лесно разубедени от висшия духовен съвет "улема" и от чиновниците им да изоставят подобни планове. Освен това, важно е съвпадението, че и двете хроники - на Методий Драгинов и тази на Ламански, се появяват по време на засилване на анти-гръцките и анти-турски настроения в България в средата на 19в. Също много важно е да се отбележи, че никой, освен публикувалите тези хроники, не е виждал оригиналите им. Освен това, Илия Тодоров базирайки се на езиковия анализ на хрониката на Методи Драгинов, заключава че тя е от първата среда на 19в. Също важен е фактът, че оригиналите на останалите две запазени хроники - Беловската и копието на паисиевата хроника, също са датирани от първата половина на 19в. С други думи, изглежда че първите две хроники са били изфабрикувани с цел да повдигнат националния дух, практика напълно в традициите на романтичното движение доминиращо интелектуалния живот в Европа от това време, докато останалите две са писани достатъчно късно за да са продукт на възродителното движение в България.
Множеството несъответствия между имената на владетелите и периодите описани в хрониките също поставят под съмнение автентичността на тези източници - например в 1522 г Селим I вече не е бил жив, а Селим II все още не се е бил родил; освен това Кримския хан Мехмед Гирай няма как да е участвал във военни походи на Балканите, тъй като по това време и неговият трон в Крим е бил застрашен.
Подобни несъответствия не могат да се открият в никоя друга хроника от времето, чиято автентичност е доказана без съмнение. И докато автентичните хроники също наистина посочват засилване на насилието над християнското население, никъде в тях не се посочват опити за насилствено налагане на исляма.
"Малките" несъответствия и съмнения за автентичност, обаче, явно не притесняват учените придържащи се към "насилствената теория", които навсякъде продължават да твърдят, че хрониките описвали реални исторически събития.
И тъй като до скоро не беше възможно да се потвърди или отрече историчността на тези събития чрез други източници, беше оставено на преценката на отделните учени да решават сами за себе си коя алтернатива да изберат. Често техните решения бяха предварително оформени от преобладаващата идеологическа линия.
В последните няколко години, изследователи извадиха на бял свят доказателства от османските архиви, доказващи че тези източници са фалшиви.
Евгений Радушев, на базата на новооткрити регистри, показва, че ислямизацията в регионите които уж бяха "насилствено" обърнати от Селим I, всъщност е протичала постепенно в продължение на два века и половина, което доказва че "масови преобръщания" в рамките на една година просто не съществуват.
В района на Неврокоп например, приемането на исляма започва в средата на 15в. До 1530 г. 13 процента от населението е приело исляма, докато в 1560 г. то достига 29 процента.
В 17 век все още има значително християнско население в региона според джизие регистрите, докато в началото на 18 век, когато ислямизационния процес вече е завършил, има 10 села с немюсюлмански обитатели, 24 със смесено население и 74 изцяло мюсюлмански села. В района на Крупник, в 1572 г. където се предполага че цялото население вече е мюсюлманско, всъщност има само 23 мюсюлмански семейства в сравнение с 87 християнски. М. Киел също посочва, че съвременните гръцки хроники описват Селим I като владетел, който демонстрира голямо уважение към православната църква, което е в разрез с описанието му в съмнителната попметодиева хроника.
Отново М. Киел показва на базата на регистрите, че приемането на исляма в Чепино, което уж трябвало да стане за 3 месеца в 1666 година, в действителност следва същия модел както и в Неврокопско - мюсюлманското население нараства от 4 процента в 1516, 5% в 1528, 26% в 1570 и достига 31% в 1595. В 17 век регистрите описват постепенно намаляващото християнско население - от 599 домакинства в 1633, до 479 домак. в 1641 и достигат до 207 домак. в 1696. В 1712 година има само 96 християнски домакинства, което е 11 процента от населението, срещу 798 мюсюлмански (89 процента).
Освен това, въпреки практиката по посочване на всички православни свещеници в джизие регистрите, Киел не открива никакъв свещеник с името Методи Драгинов в региона, нито пък регистрите на православната църква посочват гръцки владика с името Гавраил в Пловдив, както твърди методиевата хроника.
И в заключение, въпреки фактът че все още се правят опити да се оправдае историчността на тези събития, според мен няма съмнение, че историите за масово насилствено обръщане в исляма в Македония и Родопите трябва да се разглеждат единствено като образец на научна пристрастност и историческа митология.


Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

понеделник, 11 април 2011 г.

"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата

Петър Маринов, Някога, кн. 4: "...Наскоро след това излезе романът "Време разделно" от Антон Дончев. Това бе един фалшификат на родопското минало, шарлатания - както казваше Станислав Сивриев - с родопските исторически събития и личности. Представяше се в карикатурна форма поп Глигорко, родопският "отец Паисий", който, за да покаже, че е българска народност, се помохамеданчил!... Представяха се в много развратена светлина старите родопчани, което не бе вярно. Бъркаха се събития по време, преиначаваха се характери на лица и пр. Писаха се някои хвалебствени рецензии, но широката маса родопчани не одобри романа. Намери се даже вреден за културната революция. Група интелектуалци-родопчани в София бяха направили възражение до Съюза на писателите срещу изопачаване родопското минало, прочетено бе там, но не се направи нищо за разобличаване или критика на писателя, който бе продължавал да пренебрегва общественото мнение и преиздавал романа. Така се опошляваше родопският бит и интереси. Написах и аз рецензия, като сравних изопачаването на събитията и образите по един оригинален начин. Така мина лятото и зимата на 1963 г."





Цветана Георгиева


ИСТОРИОГРАФСКИ МИТОВЕ И ЛИТЕРАТУРА
(РОМАНЪТ НА АНТОН ДОНЧЕВ “ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО”)


Романът на Антон Дончев “Време разделно”, излязъл през 1964 г., в интерпретацииите на критиците традиционно се класифицира като исторически роман. Ако прегледаме обаче критическите статии и части от монографии, посветени на тази творба, бихме констатирали голямо разнообразие в определянето на жанровата му типология. През 1967 г. Катя Тончева в сп. “Литературна мисъл” определя романа действително като “исторически” (Тончева, 1967), а Димитър Кирков в статия от 1974 г. го определя като “епически роман” (Кирков, 1974). Боян Ничев говори за “баладен модел” на сюжета на “романа” (Сапарев, 1988. 189), а Иван Станков без уговорки анализира творбата като “балада” (Станков, 2001). Вера Найденова в рецензия за едноименния филм с режисьор Людмил Стайков, публикувана във вестник “Народна култура” от 1988 г., възприема текста на “Време разделно” като “героико-епическа притча” (Найденова, 1988), а Любка Минчева-Пранджева в книгата си “Бързият сън на митовете” (Минчева Пранджева, 1999. 161–194) окачествява повествованието като “романова легенда”. Подобно разнообразие в оценяването на жанровия характер на “Време разделно” насочва най-малкото към поливалентността на творбата, но също и към факта, че не е намерен правилния ключ към жанровата типология на този текст.
Интенцията на автора на “Време разделно” е създаването на исторически
роман, който се стреми към историческа правдоподобност. Антон Дончев си служи с
документи, които отразяват епохата и настройват към достоверност на възприемането на повествованието. Доказателство за това са историческите, извороведски указания в “Предисловие” и “Забележки” (в началото и края на романа), които неслучайно изпълняват функцията на рамка.
В този смисъл трябва да споменем, че през 60-те години – времето, в което е писан и романа “Време разделно”, 1964 г., въпросът за автентичността на използваните извори и документи е в центъра на вниманието на редица творци. Именно в тези години се разгръща дискусията за характера на историко-документалната драма. За това има ли право драматургът да променя историческите факти, доколко творецът е длъжен да се придържа към историческата достоверност и до каква степен може да използва
фикцията. Последното се отнася за пиесата на Никола Русев “Старчето и стрелата”, писана през 1968 г. В драматургията надделява все пак тенденцията към документалистика; върху документа като основен похват са изградени пиесата “Процесът срещу богомилите” (1969) на Стефан Цанев и драмата “Законодателят” на Рангел Игнатов.
Наблюденията на повечето интерпретатори върху художествените особености на “Време разделно” в крайна сметка водят до откриването на десетина характеристики на тази творба, които бихме обобщили до следното:
Фолклорни вставки, предимно от народни песни; Библейски мотиви и реминисценции; Използване на исторически легенди и суеверия;
Затваряне на повествованието в определен регион; Вплитане в сюжета на обреден цикъл или народен обичай;

Стилизация и сказ.
Трябва да отбележим обаче, че тези характеристики, отнесени към “Време разделно”, важат със същата сила въобще за наратива от 60-те години – и по специално за сборниците “Диви разкази” на Николай Хайтов, “Родихме се змейове” на Йордан Вълчев, “Приказки за мен и за вас” на Георги Марковски и други. Проза от този тип на друго място (вж. Георгиева, 1999) нарекохме “митологична”. Това е тип повествование, което се опира на митологема или си служи с митологичните компоненти в различна степен.
Ако обобщим казаното до тук намерението на автора във “Време разделно” е да пресъздаде историческите събития като внуши достоверност; в същото време в крак с времето си Антон Дончев стилизира и се стреми към епичност чрез митологизация на изображението. В нашето изложение по-нататък ще се спрем на първия момент в рецептивната оценка на “Време разделно”: тезата за историчността на романа. Или,
казано с други думи, е ли “Време разделно” исторически роман?
Както е известно темата на романа “Време разделно” на Антон Дончев е насилственото масово помохамеданчване на българите в Родопите през ХVІІ в. Антон Дончев написва роман със сериозната задача (вж. Станков, 2001: “Интервю”) да претвори по художествен начин трагичните исторически събития от ХVІІ в.. В контекста на 60-те години писателят се опитва да запази “ненакърнимостта на историческата истина” и да следва тази тенденция от художествената практика на онова време. Интересно е да се посочи, че в свое интервю Антон Дончев споделя, че “Време разделно” е писано по поръчка. Романът е трябвало да бъде предназначен “за няколко десетки хиляди българи родопчани” (Станков, 2001, с. 263), но в процеса на работа авторът бил завладян от идеята “и хора извън България да се запознаят с историческата правда за помохамеданчването”. Затова в търсенето на универсалност той избрал тона на сказанието, който между другото го избавял и от необходимостта, по признанието на писателя, да пресъздаде “атмосферата на една пределно точна историческа правда” (Станков, 2001, с. 263).
Все пак в намерението си да напише исторически роман писателят си служи с извори и документи. Чрез позоваването на документи, осъществено от автора в романа под формата на “Забележки”, Антон Дончев постига впечатлението за по-голяма достоверност. В “Забележки” в края на „Време раздилно” е посочено, че ”Разказът на
баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от
село Корова”, а разказът на попа смоленчанин е записан в “Исторически бележник”. “Забележки” имат функцията да потвърдят историческата достоверност на разказаното
– тук се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в
Родопите.
По-нататък ще се опитам да покажа, че при всички усилия на Антон Дончев да спази “историческата правда”, писателят възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а един историографски мит за помохамеданчването на Родопите, който е формиран още през Възраждането. Датиращата още от епохата на Възраждането история за “насилственото масово помюсюлманчване” се базира на малка група източници и маргинални бележки в старобългарски ръкописи, публикувани най-вече след 1870 г. Една част от тях са мистификации, писани от родолюбиви българи, които по този начин са отговаряли на необходимостите на своето време. Тезата за “насилственото масово помюсюлманчване” обаче намира почва по понятни конюнктурни причини и в социалистическата историографска наука от 60–70-

те години (представяна от автори и съставители на сборници като Петър Петров. Както ще видим по това време друг един кръг от учени-османисти (Вера Мутафчиева, Страшимир Димитров и други) изказват доводи против тази теза).
И така, създавайки своя роман Антон Дончев се ориентира именно към Летописния разказ на поп Методи Драгинов за покръстването на Чепино и към Исторически бележник. Т.нар. “Летопис на поп Методи Драгинов от с. Корова” (в долината на Чепино, Централни Родопи) е бил “открит” и публикуван от пазаржишкия патриот Стефан Захариев в неговото “Географско-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”, излязло във Виена през 1870 г. Текстът е най-детайлната съществуваща версия на историята на помюсюлманчването на чепинските села. Историята на Поп Методий Драгинов не е била видяна от никого, освен от човека, който я публикувал. Същото се отнася и за “Исторически бележник” – другият най-богат на ужасяващи детайли източник, който третира помюсюлманчването на Източните и
Централните Родопи. Тези два, както ще стане ясно, изключително съмнителни извора са в основата на мистифицирания историографски образ за насилственото ислямизиране на Родопите.
Официалната версия за насилственото масово помохамеданчване на Родопите е
лансирана от Петър Петров, който, като съставител публикува през 1962 година, “Сборник документи за помохамеданчвания и потурчвания (ХV–ХІХ век)” под заглавие “Асимилаторската политика на турските завоеватели” (Петров, 1962). Тук е поместен откъс от “Исторически бележник”. През 1964 г. посоченият сборник излиза във второ, допълнено издание. През 1972 г., отново като съставител, Петър Петров публикува сборник, наречен “По следите на насилието. Документи за помохамеданчвания и потурчвания” (Петров, 1972). Последната книга използва материали от издадения през
1964 г. сборник от документи, но включва и нови, за периода ХVІ–ХІХ век, както и такива
за периода 1878–1912. С претенцията, че осмисля документите от предишните два сборника е книгата на Петър Петров “Съдбоносни векове за българската народност. Краят на ХІV век–1912 г.”, излязла през 1975 г. (Петров, 1975). В нея, в главата “Помохамеданчвания в Чепино”, авторът се опира на Летописния разказ на поп Методий Драгинов, Беловската хроника и Летописа на манастира “Св. Петър”. В главата “Помохамеданчвания на Източните и Средните Родопи” авторът черпи сведения от
друг съмнителен източник – Исторически бележник. Петър Петров утвърждава тезата, че
„помохамеданчването в Родопите взело масов характер. Въпреки оказаната съпротива били помохамеданчени цели райони – Доспатско и Чеч. В останалите райони като Чепинско, Девинско, Смолянско (...) тук-там се запазили отделни селища” ( Петров, 1975. 209).
Действително изявени български историци като Васил Кънчов, Марин Дринов, Петър Мутафчиев са считали Летописния разказ на поп Методий Драгинов и Исторически бележник за автентични извори и са ги използвали в трудовете си. Но в историографската наука още през 60-те години на ХХ век се изказват съмнения относно достоверността на посочените два “исторически” източника. През 1965 г. въз основата на джизие-регистрите от Западните Родопи Страшимир Димитров доказва, че ислямизацията не е резултат от една масова и насилствена кампания, заповядана от властта, а по-скоро от продължителен процес (Димитров, 1965, с. 82). Вера Мутафчиева отрича достоверността на посочената по-горе книга на Стефан Захариев и доказва, че българите-мохамедани от района на Чепино (Родопите) преминават във вакъфски

статут (вид религиозна фондация) още преди населението в Чепино да приеме исляма – т. е. още през 1520–1566 (Мутафчиева, 1965, 115–127). Този статут е оказал голямо влияние върху икономическия и юридическия статус на селото, изразяващ се под формата на привилегии, а този факт очевидно не е бил известен на поп Методи Драгинов.
През 1977 г. се появяват редица дискусионни статии по повод истинността на Исторически бележник: Николай Хайтов изтъква несъобразностите в него, намира го за мистификация и се учудва от факта, че Петър Петров използва този източник като автентичен седем пъти в своите сборници (Хайтов, 1977, с. 104). Петър Маринов в списание “Родопи” разказва своите перипетии около установяването на автентичността на “Исторически бележник”, за да достигне до извода, че въпреки упоменаването на годината 1622 в пълното заглавие на бележника, той вероятно е писан през 1880 г. и то е “възсъздаден по памет” (Маринов, 1977, с. 30). Георги Кузманов намира за неправдоподобни главните събития и факти от “Бележника”, а също за неприемливи някои от цифрите, посочени в него (Кузманов, 1977).
През следващото десетилетие – 80-те години – езиковедът Илия Тодоров
(Тодоров, 1984), както и Антонина Желязкова (Желязкова, 1990) в сравнителен
езиковедски и исторически анализ стигат до извода, че Летописният разказ на поп Методий Драгинов е продукт съответно от началото или от средата на ХІХ в., когато в Европа циркулират подобни фалшиви истории.

През 1993 г. нашите учени получават достъп до османските регистри в Турция и правят фотокопия. В редица статии например от сборника “Мюсюлманската култура по българските земи” (1998) на базата на османските регистри на населението и данъчното облагане от ХVІ–ХVІІІ в. (хиляди документи, съхранявани в Османския архив в Истанбул и в по-малка степен в Анкара) се доказва, че разказите от “Летописния
разказ на поп Методи Драгинов” и от “Исторически бележник” са фалшификати и мистификации. Регистрите, които са доста убедителен неутрален документ, още от
1516 г. сочат началото на бавен процес на помохамеданчване на Чепино, който ще продължи
повече от две пълни столетия. Съгласно църковната история никога не е съществувала
епископия Кръстогорие както и епископ Висарион (Кил, 1989, с. 59). Проучванията в архивите показват, че споменатите в Исторически бележник села Перуново и Нижнец всъщност не съществуват в османските регистри от началото на ХVІ в. С помощта на църковната география и османските административни източници, писани с практични, повседневни цели се стига до отхвърлянето като неправдоподобни на ужасите от Историческия бележник: “те са продукт на въображението от началото на ХХ в. И очевидно са писани с политически цели”. Изтъква се фактът, че всички регистри, включително и тези на джизието, посочват имената на свещениците, но името на Методи Драгинов липсва, което е още едно доказателство да се отхвърли достоверността на Летописния разказ (Кил, 1989, 62–63). С други думи 90-те години в науката с още по- сигурни доказателства е отречена достоверността на двата най-експлоатирани от Антон Дончев за написването на „Време разделно” исторически документа – Летописния разказ на поп Методий Драгинов и Историческия бележник.
На базата вече и на турските регистрите се отхвърля също тезата за “масовото
помюсюлманчване”. Говори се за бавно преминаване към исляма през ХVІ в. “Ислямизацията като бавен, стабилен и доброволен процес е добре изразена в цифрите от ХVІ в.” (Кил, 1998, с. 77). За повратната точка, в която мюсюлманите стават мнозинство, се приема годината 1640.

Корекции претърпява и тезата за насилственото приемане на исляма. Холандският учен Махиел Кил утвърждава, че османските регистри на чепинското население показват, че ислямизацията на района
“е резултат не на еднократна акция, а на доброволен процес, продължил близо два века и половина. Доброволен процес, който не е бил направляван от пряка държавна намеса. Цял век преди предполагаемото време на поп Методи Драгиновия разказ някои от селата в района са вече почти наполовина населявани от последователи на арабския пророк”.
“Мотивите за приемането на исляма от едни и за упорството в християнството на други не могат да бъдат разкрити с помощта на османските извори, използвани тук. Това, което те показват обаче, е много бавният, пълзящ процес на ислямизация, който приключва някъде през ХVІІІ в. Дефтерите не регистрират вече нито един син на Абдуллах” (Кил, 1998, 80–81).
Изказват се предположенията, първо, че е съществувало доброволното приемане на мюсюлманството може би по икономически мотиви: на нововъведените в исляма се правели специални подаръци, докато в същото време християните са имали поголовен данък и разнообразни такси, дължими на православния епископи на неговия свещеник, според османското законодателство. Изчислено в акчета се получава, че “човек, който би предпочел да остане християнин, трябвало да работи 11–12 дни, за да заплати правото си да бъде християнин”. Второ, че когато през 1526 г. войските на Османската империя побеждават могъщото някога Унгарско кралство престижа на мюсюлманството пораства. (Кил, 1998, 75–76), мюсюлманството “идва на мода” като нова и по-прогресивна религия, надграждаща християнството (Лозанова, 1998, с. 461).
Да се върнем на романа на Антон Дончев и на историографския мит.
Подмяната на историческа истина, основана на извори и достоверни източници с някакъв историографски мит, изграден върху мистификации или манипулативен подбор на фактите, е нещо познато в българската култура. Среща се още в “Историята” на Паисии. Митологизиращият подход към историографията създава опорните точки за градежа на цялостната ни Възрожденската митология. В най-ново време – 60-те години, за които става дума, когато е писан романът на Антон Дончев, подмяната на факти може да се обясни единствено с политически цели. Интересното е, че такава подмяна е била утвърждавана от редица значими учени в българската медиевистика (като Донка Петканова, Иван Богданов), а разказът на поп Методи Драгинов е включван в учебници и антологии на старобългарската литература. Колонизацията и ислямизацията на България през средновековието са интересни от гл. т. на историографската теория, защото разкриват как се създава обществено мнение и как се формират образи на историята.
С “Време разделно” на Антон Дончев имаме случая, когато създадените от историографията митове се преповтарят и пренаписват под формата на силни и въздействащи художествени творби. Такива творби изпълняват задачата окончателно, “образно”, да затвърдят в съответната култура, произведената от идеологизираната историческа наука митологема. (Използвам израза “окончателно да затвърдят”, тъй като романът “Време разделно” до 1992 г. има 12 издания на български език и същевременно 24 издания на чужди езици (вж. Речник по нова българска литература,
1994). Сюжетът е преработван в драма и в сценарии – за киното и за телевизията
(Станков, 2001, с. 263). С други думи образът на насилственото помохамеданчване на Родопите е многократно преекспониран и е останал трайно в съзнанието на масовия потребител на културата.
Още през 1989 г. Антонина Желязкова (Желязкова, 1990) изказва възмущението си по повод екранизирането на “Време разделно”, като в статията си дава тон за ново търсене на историческата истина и за деидеологизацията на историографския мит. Но историята за обръщането към исляма на Родопите е един от “неудобните” проблеми в българската историография. Селото на Методий Драгинов се нарича Драгиново от 1966 г., а статуята на мъченика епископ Висарион стои на площада в с. Смилян. Екранната версия на романа “Време разделно” продължава да се излъчва без коментари (последната му поява по една от телевизионните програми беше през настоящата 2001 г.).
Що се отнася до романа на Антон Дончев той се ситуира по особен начин в историческата ни романистика. Творбата не пресъздава историческата истина, а митологизира, предава в образ идеята за ужасяващото насилие над вярата, над човешката идентичност, над свободата на избора. “Без да се стреми” към това “Време разделно” на Антон Дончев се оказва роман митологичен в този смисъл, че преексплоатира една митологема, създадена не от художествената ни практика, а от науката.


БИБЛИОГРАФИЯ:

Георгиева, Цветана. Българска митологична проза. С., 1999.
Димитров, Страшимир. Демографски отношения и проникване на исляяма в
Западните Родопи и долината на Места през ХV–ХVІІІ в. // Родопски сборник, т.1, 1965, 63–114.
Желязкова, Антонина. Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография // Социологически преглед № 3/ 1990,63–72.
Кил, Махиел. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV-ХVІІІ в.): колонизация и ислямизация // сб. Мюсюлманската култура по българските земи, С., 1998, 56–125.
Кирков, Димитър. Антон Дончев. Време разделно. Вдъхновени от народа // Сборник литературно-критически статии. С., 1974, 211–217.
Кузманов, Г. Исторически документ ли е Историческият бележник? // Родопи,1977, 11, 26–27.
Лозанова, Галина. Сакралната срещу реалната история на българите мюсюлмани в Родопите // сб. Мюсюлманската култура по българските земи, С., 1998ь 451–465.
Липчева-Пранджеваь Любка. Дошло е време разделно // Липчева-Пранджева
Любка. Бързият сън на митовете. С., 1999 161–194.
Маринов, Петър. Истини и заблуди // сп. Родопи, 1977, 11, 30–32.
Мутафчиева, Вера. Към въпроса за статута на българското население в
Чепинско под османска власт // Родопски сборник, т.1, 1965, 115–127.
Найденова, Вера. Мъдростта на избора // в-к Народна култура, 1988, бр. 14, с.,1,
Петров, Петров. Асимилаторската политика на турските завоеватели. С., 1962.
Петров, Петров. По следите на насилието. С., 1972.
Петров, Петър. Предизвикан отговор // сп. Исторически перглед. 1977, 2, 108–
Петров, Петров. Съдбоносни векове за българската народност. С., 1972. Речник по нова българска литература 1878–1992. С., 1994.
Сапарев, Огнян. Прозата на Антон Дончев или естетика на прекаляването //
Сапарев Огнян. Литература и интерпретация. Пловдив, 1988, 181–186.
Славов, Атанас. Още за възродителния процес (Разговор с проф. Халил
Иналджък) // в-к „Култура”, бр. 8, 2 март 2001, с. 9.
Станков, Иван. Баладата за разделното време // Следите на свещената книга в българската литература. В. Търново, 2001, 257–267.
Тодоров, Илия. Летописният разказ на поп Методи Драгинов // сп. Старобългарска литература № 16/ 1984, 56–79.
Тончева, Катя. “Време разделно” и някои проблеми на историческия роман //
сп. Литературна мисъл, 1967, №4, 80–94.
Хайтов, Николай. Родопската история в някои статии и книги на проф. П. Петров // сп. „Исторически преглед”, 1977/ 2, 103–105.

25.06.2001 – гр. Шумен




Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова