Показват се публикациите с етикет родопите. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет родопите. Показване на всички публикации

четвъртък, 15 март 2012 г.

Из Родопите, пътни бележки - Н. Начов, сп. Мисъл 1893 г

Из Родопите, пътни бележки - Н. Начов, сп. Мисъл 1893 г

Род-Нач 1893 by Rodopski_Starini on Scribd



родопски старини, начов, из родопите, списание мисъл, бачково, бяла черква, марково, ситово, лилково, добралък, бачковски манастир, родопски старини, родопи, родопите, родопска, история, изследвания, фолклор, народни, песни, стою шишков, васил дечев, васил дечов, петър маринов, николай хайтов, любомир милетич, българи, християни, мюсюлмани, мохамедани, помаци, помак, rodopski starini, rhodope antiquities, Bulgarian Muslims, Pomaks, pomak, Rhodope Mountains, Rodopi, Rhodopes, Ροδόπη, Πομάκοι

понеделник, 20 февруари 2012 г.

понеделник, 16 януари 2012 г.

1899, Из Южните склонове на Родопите - Ст. Н. Шишков

1899, Из ЮжнСклРод - Ст.Н.Ш by Rodopski_Starini on Scribd




родопски старини, родопи, родопите, родопска, история, изследвания, фолклор, народни, песни, христо попконстантинов, стою шишков, васил дечев, дечов, петър маринов, николай хайтов, любомир милетич, българи, християни, мюсюлмани, мохамедани, помаци, помак, rodopski starini, rhodope antiquities, Bulgarian Muslims, Pomaks, pomak, Rhodope Mountains, Rodopi, Rhodopes, Ροδόπη, Πομάκοι, чепино, велинградско, смолян, пашмакли, устово, читак, райково, ахъ-челеби, ахъ челеби, чепеларе, девин, златоград

неделя, 15 януари 2012 г.

1897, Д. Т. Страшимиров - Чепино

1897, Chepino - Strashimirov by Rodopski_Starini on Scribd




родопски старини, родопи, родопите, родопска, история, изследвания, фолклор, народни, песни, христо попконстантинов, стою шишков, васил дечев, дечов, петър маринов, николай хайтов, любомир милетич, българи, християни, мюсюлмани, мохамедани, помаци, помак, rodopski starini, rhodope antiquities, Bulgarian Muslims, Pomaks, pomak, Rhodope Mountains, Rodopi, Rhodopes, Ροδόπη, Πομάκοι, чепино, велинградско, смолян, пашмакли, устово, читак, райково, ахъ-челеби, ахъ челеби, чепеларе, девин, златоград

събота, 14 януари 2012 г.

1895, Хр. Попконстантинов - Изселването на помаците от родопските покрайнини

1895, Хр. Попконстантинов - Изселването на помаците от родопските покрайнини

U - 1895 HrPK - Izselvaneto Na Pomatsite by Rodopski_Starini on Scribd




родопски старини, родопи, родопите, родопска, история, изследвания, фолклор, народни, песни, христо попконстантинов, стою шишков, васил дечев, дечов, петър маринов, николай хайтов, любомир милетич, българи, християни, мюсюлмани, мохамедани, помаци, помак, rodopski starini, rhodope antiquities, Bulgarian Muslims, Pomaks, pomak, Rhodope Mountains, Rodopi, Rhodopes, Ροδόπη, Πομάκοι, чепино, велинградско, смолян, пашмакли, устово, читак, райково, ахъ-челеби, ахъ челеби, чепеларе, девин, златоград

петък, 13 януари 2012 г.

Стою Шишков - Скороговорки, пословици и залъгалки, 1897

Стою Шишков - Скороговорки,... by Rodopski_Starini on Scribd




родопски старини, родопи, родопите, родопска, история, изследвания, фолклор, народни, песни, христо попконстантинов, стою шишков, васил дечев, дечов, петър маринов, николай хайтов, любомир милетич, българи, християни, мюсюлмани, мохамедани, помаци, помак, rodopski starini, rhodope antiquities, Bulgarian Muslims, Pomaks, pomak, Rhodope Mountains, Rodopi, Rhodopes, Ροδόπη, Πομάκοι, чепино, велинградско, смолян, пашмакли, устово, читак, райково, ахъ-челеби, ахъ челеби, чепеларе, девин, златоград

Родопската юда - Евгения Троева-Григорова

Родопската юда - Eвгения Тр... by Rodopski_Starini on Scribd




родопски старини, родопската юда, юди, самодиви, самовили, самодива, самовила, rodopski starini


http://liternet.bg/folklor/sbornici/senki/02.htm

Излезли са три сюрии,
три сюрии с три овчаре,
та тросеха овнам трева,
овнам трева непасена,
студна вода непиена,
разпуснаха сиво стадо,
засвириха кавалене...
Де хи дочу силна юда,
силна юда, самовила,
та си фана големенук,
големенук офчеренук,
той си хи се желно моли:
- Юдо, юдо, самовило!
Нимой си ме кайдисува,
че си имам порво любе,
порво любе с дребни деца,
та щат желно да ми плачет!
Остави го, смили хи се,
че си фана по-средненук,
по-средненук, офчеренук,
той си хи се желно моли:
- Юдо, юдо, самовило!
Нимой си ме кайдисува,
че си имам стара майка,
стара майка с дребни сестри,
та щат желно да ме плачет!
Остави го, смили хи се,
та си фана най-малкенук,
най-малкенук офчеренук,
той хи тихо отромоне:
- Юдо, юдо, самовило!
Дай да сторим верен каул,
я да свирим, пък ти играй;
ако си те я надсвиркам,
че я тебе да погубем,
пък ко си ме надиграш,
че ти мене да погубиш!
Овчер свири, тя да играй;
свирили са, играли са,
до три дена и три нощи,
ни се юнак надсвирюва,
ни се юда надиграва.
Отде росна ситна роса
юди крилца отежаха,
юда му се жално моли:
- Бре овчерю, бре стадарю,
нимой си ме кайдисува,
че си имам стара майка,
порво либе, дребни деца!
- Юдо, юдо, самовило!
Де щат плачат много майки,
че да плачи твоя майка.
Та си фана силна юда
за крилцана, раменцана,
та я фтапа девет педе,
девет педе нез земена.

Устово, Смолянско (СбНУ 1, 29)

..............................

http://liternet.bg/folklor/sbornici/senki/05.htm

- Да знаиш, майчо, да знаиш,
каква съм мома загалил
на връх Пиринска планина!
На ден ми по дваж доходя,
по две ми китки дониса,
Нощя ми по триж доходя,
по три ми китки дониса,
по три червени ябълки;
ала и двори не знаем,
ни двори, майчо, ни порти.
- Питай я, сину, питай я,
чия ще да е дъщеря?
Питах я, майчо, питах я,
ала се на смях казува:
еднаж се каже от изник,
другож се каже от заник;
Деня се, майчо, казува, -
от голямоно Райково,
нощя се, майчо, казува, -
от връх Пиринска планина,
хайдут Кольова дъщеря.
- Сину ле, мой сину ле,
яла ти майка събере
от девет гори гороцвят,
от девет момски градини
пелиньн и вратикана
и бялана комунига,
да ти ги вшием, сину ле,
в калпакън и във поясън,
че иди, сину, при нея
на връх Пиринска планина.
Ако те близо наближи, -
че си е мома хубава,
пък ку далеко побегне, -
че ми е юда пиринска.
Стана му майка посъбра
от девет гори гороцвят,
от девет момски градини
пелиньн и вратикана
и бялана комунига,
че му ги майка зашила
в калпакън и във поясън.
Ега си Стоян отиде
на връх Пиринска планина,
мома далеко побягна
и си Стояну думаше:
- Хвърли, Стоене, калпакън,
калпакън и поясън,
тогаз ще близо да дойда,
да ти, Стоене, донеса
зелен пирински здравечек,
здравечек, китка червена.
Стоян се мамка подмами,
свали червени пояси,
хвърли калпакън на земя,
тогас го мома наближи,
наближи, през кръст пригреба,
от земяна го сваляше,
на небоно го качваше;
от небоно го сваляше,
на земяна го спускаше
и си Стояну думаше:
- Да си ти кажем, Стоене,
чия майка е по-хитра, -
как се, Стоене, събира
от девет гори гороцвят,
от девет момски градини
пелиньн и вратикана
и бялана комунига.

Чепеларе, Асеновградско (Род. напр. 3, с. 75)

..........................................

http://liternet.bg/folklor/sbornici/senki/61.htm

Юкрилчо майци викаше:
- Мале ле, стара мале ле,
утре го кажат Великден,
Великден, личен царски ден.
Сичкем щат гостье да дойдат,
нам нема гостье да дойдат.
Дали сме твърде сирмаси,
та си на люде не слагат,
или си рода немаме?
- Юкрилчо, сину Юкрилчо,
наше е рода голема,
ами сме твърде сирмаси,
та си на рода не слага,
ами се Богу помоли,
и теб богатство да даде.
Га бе в понделник вутрина,
сички на оран торнаха,
чьорно угарье да орат,
бела пшеница да сейот.
Юкрилчо рано подрани
на белен Дунав отиде,
бело си лице миеше
и са на Бога молеше:
- Харизай и мен, Боже ле,
до двана сиви биволье,
и я на оран да ида,
чьорно угарье да ора,
бела пшеница да сее, -
и я зенгин да стана,
и мене людье да слагат.
Кайно са Богу молеше,
че си му Господ хариза
до двана сиви биволье,
стана Юкрилчо да оре,
бела пшеница да сее;
до две е бразни прибразнил,
ага третана затвори,
оралоно са закроши,
и биволье са запреха.
Юкрилчо си са чудеше,
и са на Бога молеше:
- Доли е камен ерлия,
или е корен еворов?
Биволье си му думаха:
- Юкрилчо, наш сайбиине,
нито е камен ерлия,
нито е корен еворов,
ами е казан куплия,
с девет товара алтонье.
Ами на стани, посудри,
посудри и порукни ни,
каменен да си преборнем,
иманье да ти извадим.
Стана Юкрилчо посудри,
посудри и порукна хми,
каменен се преборна,
алтоньене си огреха
кайно есноно слончице.

Устово, Смолянско (СбНУ 1, с. 46, № 1).

.........................................

http://liternet.bg/folklor/sbornici/senki/56.htm

Стоян си майци викаше:
- Хайде ме, мамо, заграви!
- Немой се глави, сину ле,
сая е скопа година,
кило е жито хиляда,
око ракия - стотина,
стомна е вино желтица.
Стояну му се наболни,
наболни, желно нажели,
та се на Бога помоли:
- Стори ме, Боже, престори
на едно сиво еленче,
да ида в гора кърстата,
ситна трева да паса.
Чул му е Господ молбана,
та си го стори еленче,
отиде в гора кърстата.
Отде ми та се сберале
Стоянована комшийка
и негована майчица,
торнаха в гора да идат,
сухана дърва да сбират!
Отде се найде еленче,
с рошкове дърва коршеше
с устцана ги накладаше.
Тогав са майка ворнала
та си комшием викаше:
- Комшии мои, селени,
излете да ви казувам,
какво е майка видела,
във ная гора кърстата:
до едно сиво еленче,
с рошкове дърва накорши
с устцана хи накладе.
Тогав се сбрале комшии,
комшии още селени
торнаха, та отидоха
във неа гора кърстата,
найдоха сиво еленче.
Тьонка се пушка пукнала,
та си еленче ударила
между две чьорни очинки,
между белоно сърдчоце.
Еленче си им викаше:
- Сечете си ма, сечете,
четири ма дела сторете,
и майци дела сторете:
майно ми бело сърдчоце,
да еде, да се наеде
Стояновоно сърдчоце.

Широка Лъка, Девинско (Род. Напр. 5, с. 268).

...............................

вторник, 10 януари 2012 г.

Едно изгубване в Родопите, 1898

Едно изгубване в Родопите, 1898






Средни Родопи, Родопите, Родопа, родопски, Rhodope, Rhodopes, Rodopi, помаци, българи мохамедани, българи мюсюлмани, родопски старини, родопи, родопите, родопска, история, изследвания, фолклор, народни, песни, христо попконстантинов, стою шишков, васил дечев, дечов, петър маринов, николай хайтов, любомир милетич, българи, християни, мюсюлмани, мохамедани, помаци, помак, rodopski starini, rhodope antiquities, Bulgarian Muslims, Pomaks, pomak, Rhodope Mountains, Rodopi, Rhodopes, Ροδόπη, Πομάκοι, чепино, велинградско, смолян, пашмакли, устово, читак, райково, ахъ-челеби, ахъ челеби, чепеларе, девин, златоград

четвъртък, 5 май 2011 г.

Обработване домашните ръчни платове в Родопите - 2, Ст. Шишков - 1907

Обработване на домашни плат... by Rodopski_Starini on Scribd

Култът за умрелите у родопските помаци. Ст. Н. Шишков, 1906

Култът за умрелите у родопс... by Rodopski_Starini on Scribd

Народен самосъд. Обичайно-правни бележки. Ст. Шишков, 1908

Обичаи - Самосъд в Родопите... by Rodopski_Starini on Scribd

петък, 29 април 2011 г.

Народни умотворения 9, Гюмюрджинско и Ференско, 1905

Народни умотворения из Гюмю... by Rodopski_Starini on Scribd

Народни умотворения 7, Родопите и Одринско, 1906

Народни умотворения 7, Родопите и Одринско, 1906

Народни умотворения 6, Родопите и Одринско, 1906

Народни умотворения из Родо... by Rodopski_Starini on Scribd

понеделник, 11 април 2011 г.

Николай Хайтов: Опровержение на Ат. Примовски

Виж също:
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите

II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ


6. ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ВСЯКА ЦЕНА


В началото на 1975 г. в кн. 1 и 2 на сп. „Родопи” беше публикувана моя критика под заглавие „Антипринос към историята на Родопите” за книгата на Анастас Примовски „Бит и култура на родопските българи” (въпросната статия беше препечатана същата година в сборника „Публицистика”, изд. БП, с. 179—237). Сега, седем години след моята публикация в сп. „Родопи”, в кн. 2/1982 г. на сп. „Исторически преглед” се появи в отговор статия от Ан. Примовски, озаглавена „Прав ли е Хайтов”.

Седем години са твърде дълъг период, за да могат читателите, които са имали случай навремето да се запознаят с моя „Антипринос...”, да го сравнят сега с отговора на Анастас Примовски и сами да си направят налагащите се изводи. Затова в интерес на истината налага се отново да взема думата. Не бих го направил, ако не се отнасяше за някои основни неща в историята на Родопите, чието изясняване е изцяло от обществен интерес.

Аз критикувах историческата част от „Бит и култура на родопските българи” в 142 точки. По девет от тях Примовски, макар и с половин уста, самопризнава някои свои „грешки и неточности”, по 40 се е опитал да ме обори, а по останалите 91 е предпочел да замълчи. Аз няма да засягам премълчаното, а само някои от пунктовете на неговата защита, в които най-добре проличават научноизследователските и критическите методи на моя опонент.

В моята критика упрекнах Примовски, че когато говори за тракийското население в Родопите през антично време, той споменава само племето беси, макар да са живели там освен беси и други родопски тракийски племена, като диите, диобесите, малоколайлетите, травсите, сапеите и пр. Примовски ми възразява, че той бил споменал тези племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения (от мене) цитат”.

Отваряме книгата му на с. 7 и четем въпросния пасаж: „Траките се делили на множество племена: одриси, дий, беси, сатри, колайлети, клиниони и други, които живеели враждебно помежду си и с това давали възможност на чуждите завоеватели да ги владеят с векове.” (Подчертаванията тук и от тук нататък са навсякъде мои — Н. X.)

Както се вижда, в този пасаж родопските тракийски племена диобеси, малоколайлети, травси, сапеи и др. не са споменати. Друго изброяване на тракийски племена в предшествуващите пасажи на с. 7 няма. Значи Ан. Примовски напразно е уверявал читателите, че той е споменал въпросните, „спорните” да ги наречем, тракийски племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения цитат”.

Във връзка с „второто” помохамеданчване в Родопите, наричано от Примовски „масовото”, „най-масовото”, „усиленото” и пр., той ни поднася шест датировки: 1669 г. (с. 23), 1670—700 (също с. 23), 1666—1670 (с. 25), 1675 (с. 217), 1657 (с. 261) и най-сетне през времето на султан Мехмед II (1451—1481) (с. 169), този път с около 200 години разлика от останалите датировки.

Обърнах внимание на Ан. Примовски върху тези наистина недопустими противоречия, а той ето сега какво ми отговаря: „тези дати са в зависимост от наличните сведения и писмени източници, отнасящи се за тях”.

Нека тогава Примовски да обясни как е станало така, че обявеното от него на с. 122 „първо помохамеданчване (1515—1520)” се е озовало подир „второто” през 1451—1481 г.? И това ли явно недоразумение е „в зависимост от налични сведения и писмени източници”?

Защо не си признае Ан. Примовски, че е сгрешил, а се опитва отново да ни подвежда, че каквото е писано, писано е въз основа на „налични сведения” и „писмени източници”. Добре, да ни каже тогава в кои от тези „източници” е написано, че второто помохамеданчване е извършено през 1451—1481 г.?

По-нататък:

Писах в моята критика, че е обидно и за автор, и за читател твърдението на Примовски, че „българомохамеданското население” в района на Бял извор е „доста турцизирано”, когато в този район има села като Жълтуша, които са по-български от „чисто българските”.

Примовски ми отговаря: „Аз не пиша, че българомохамеданското население в района на Бял извор било доста турцизирано, та да ми се напомня за Жълтуша, а казвам за населението в самото Бял извор.”

Разлистваме „Бит и култура...” на с. 211, където се намира писаното за Бял извор, и четем:

„В района на Белиизворската община се отглежда доброкачествен тютюн. Докъм Руско-турската война селяните се занимавали и с производство на барут, прочут навред из Родопско. По-голяма част от населението са българи мохамедани и малко турци. Българското мохамеданско население е доста турцизирано.” (Цитатът е без прекъсване.) Нужно ли е повече да се препираме?

Нарекох „смехотворно” твърдението на Примовски, че между „сърцатите мъже”, грабнали оръжието, за да дадат отпор на хайтите, е и Ангел войвода. Обърнах внимание, че въпросният Ангел войвода излиза хайдутин през 1832 г. (по това време той е бил на 18 години), така че не е бил още роден, когато хайтите на Мехмед Синап са върлували в Родопите между 1793 и 1796 година — годината, в която пада мъртъв Мехмед Синап.

Примовски троснато ми отговаря: „Аз не правя никаква връзка между хайтите и Мехмед Синап, но на Хайтов му е притрябвало, за да множи страниците на своята публицистика.”

Казано е „никаква връзка”, а ето какво пише на с. 27 от „Бит и култура...” под заглавието „Кърджалии (1793—1807)”:

„Бунтовете на кърджалиите започнали през 1793 г. Тогава именно е големият бунт на Мехмед Синап, който организирал и въоръжил няколкостотин гладни и голи родопци”. . . „Кърджалиите в Родопско са известни под името „хайти”.”

След всичко това може ли да има съмнение, че гладните и голи родопци, които Мехмед Синап е организирал и въоръжил, са кърджалии, известни в Родопите под името „хайти”, и че самият той е също един от родопските хайти, на които е и предводител? От туй по-здрава връзка между „хайтите” и Мехмед Синап — здраве му кажи!

Във връзка с Момчил юнак оспорих правото на Ан. Примовски да го нарича „разбойник” (с. 14 от „Бит и култура...”), след като няколко реда преди това, на същата страница, той е обявил, че Момчил излиза с дружина в горите, за да „отмъщава на потисниците за злодеянията им”, т. е. срещу феодалите.

В своето възражение по този повод Примовски се позовава на книгата ми „Родопски властелини”, където в очерка за Момчил юнак съм го бил нарекъл „разбойник” (с. 38), а по-нататък — „прочулият се разбойнически главатар” и „бившият разбойнически главатар”.

Примовски е подкрепил казаното със следния цитат от моята книга: „Момчил, преди да се е нарекъл мъж, получава званието разбойник.” Същият пасаж в моята книга („Родопски властелини”, с. 38) гласи: „Момчил. . ., преди да се е нарекъл мъж — получава званието „ускок” — разбойник.” Примовски съкращава поставената в кавички дума „ускок”, с която е наречен той от Н. Грегорас и която аз съм обяснил с думата „разбойник”, като по такъв начин успява да докаже, че и аз като него (Примовски) съм квалифицирал Момчила като „разбойник”.

Вярно е, че аз съм употребил думата „разбойник” още веднъж (на с. 41), само че съм я сложил в кавички, но Ан. Примовски е предпочел да не забележи кавичките, както не е „забелязал” думата „ускок”, нито обширните мои обяснения на с. 38 и 39, където пиша ясно и разбрано:

„Свързано с необикновени хайдушки подвизи, Момчиловото име придобива необичайна известност и става знаме на хайдушкото движение през първата половина на XIV век, а в дружината му се събират все хора „афоресани”, скъсали с обществото или сами плюли на него, които с меч и боздуган решават нерешените проблеми на живота.” И по-нататък, че „в този смисъл разбойничеството на Момчила, изобщо разбойническото движение през XIV век е спонтанно възникнал своеобразен бунт срещу имотната върхушка и властта, с корени дълбоко в народа.”

Всичко това е написано на същите страници 38 и 39, откъдето Примовски е почерпил трите си цитатчета, но това никак не му е попречило да го премълчи, за да ме обори „на всяка цена” — в случая — с цената на умишления подбор на въпросните цитати.
А този „случай” не е единствен: вижте каква пък е работата със спора около броя на Момчиловата войска. Според Примовски причината, задето тя не могла да маневрира на бойното поле по време на последната битка на Момчил под стените на крепостта Перитор (Перитеореон), е, че „пехотата на Момчила била с тежки ризници и мъчно маневрирала в полето”.

В моя „Антипринос. . .” обърнах внимание, че, както е известно от хрониката на Никифор Грегорас, Момчиловата войска не е била пехотна, а конна „на брой около 5000 души”, че след като са били отблъснати от Перитеореон, на момчиловци било невъзможно „да се измъкнат с конете си, тъй като останало малко пространство между врага им и градските стени, а жителите на Перитеореон не желаели да ги пуснат вътре” (цитатът е от хрониката на Н. Грегорас).

Какво ми възразява на това Ан. Примовски? Той ме препраща към съобщението на Златарски, че Момчиловата войска брояла „300 конника и 5000 пехотинци”, поместено в неговата студия „Родопският юнак Момчил” (Българска историческа библиотека, год. I, т. 2, С., 1928 г., с. 122). Вярно, че там е казано: „300 конника и 5000 пехотинци”, но тези данни за Момчиловата войска се отнасят за началния период от възхода на Момчил, когато „Кантакузин го назначил за управител на областта Меропа” (виж цит. студия на Златарски, същата с. 122). По време на битката под стените на Перитор, пак в същата студия на Златарски, само че на с. 129 четем: „Момчил от своя страна също построил войската си, която достигала до 4000 конника, и излязъл на бой. Завързало се кръвопролитно сражение, в което Момчил при всичката храброст на дружината му бил разбит. . . Той бил отново отблъснат към стените на града, където конницата му не могла да действува поради тясното пространство. Когато се опитали повторно да влязат в града и жителите на Перитор пак не ги пуснали, Момчил пръв слязъл от коня си, в което го последвали и другите войници и почнали сражението пеша.”

Анастас Примовски е видял, разбира се, и двата пасажа, но е решил да премълчи втория от тях заедно с неугодните му факти. По-нататък обаче той се е оказал способен на много по-дръзки неща, какъвто е случаят с долната и горната граница на кърджалийството.

„Относно обвинението на Хайтов (пише Примовски в своя отговор), че погрешно съм дал долната и горна граница на кърджалийството — 1793—1807 г., трябва да подчертая, че съм се ръководил от официалното академично издание на История на България (София, 1961, т. I, с. 322 и 325), където за край на това движение се приема 1807 г., когато във Видин се установява султанската администрация.”

Отваряме въпросната „История на България” от 1961 г., към която Примовски ни препраща, и на с. 320 четем: „към 1780 г. се открива тридесетгодишният период на феодалните размирици в Турция”, т. е. на кърджалийството, за което Примовски твърди, че долната му граница била 1793 г.

Що се отнася до горната граница, т. е. на кърджалийството, съвсем ясно е казано на с. 323 от „официалното академично издание на История на България”, на което Примовски се позовава, че „борбата с кърджалийството продължила до към 1815 година, когато това движение било, общо взето, ликвидирано”.

Препрочетохме страници 322 и 325 (веднъж от горе на долу, след това — от долу на горе), за да намерим къде е написано, че за край на кърджалийското движение „се приема 1807 г.”, но такова нещо не се намери.

Във връзка със съдбата на бесите в Родопа обърнах внимание на Примовски, че Марк Лукул ги е подчинил не в 75, а в 72 г. пр. н. е. Примовски ми отговаря: „Следва да поясня, че за тази моя грешка е „виновен” Цицерон, защото той в речта си срещу Вер говори за 75 г.”

Говорил, но какво, Ан. Примовски не благоволява да ни съобщи. Затова пък аз ще му кажа: каквото и да е говорил Цицерон на Вер, в науката си остава твърдо установено, че подчиняването на бесите е станало през 72—71 г. пр. н. е. (Виж „Извори за старата история на Тракия и Македония”, второ разширено издание, 1949 г., с. 427 и 431, където в забележка четем: „Марк Теренций Варон Лукул в 72—71 г. пр. н. е. воювал с мизите и подчинил траките.”)

Същото може да се прочете и в най-новата История на България, т. I, 1979 г., където пише: „Марк Теренций Варон Лукул, управител на провинция Македония, настъпил през 72 г. пр. н. е. в Тракия по Егнатиевия път, по долината на Марица и Тунджа, разбил бесите, завладял градовете Ускудама и Кабиле и оттам се появил на Черноморското крайбрежие” (с. 280, 281).

Това пише в историята, но Примовски се е хванал за Цицерон и не се пуща от него за нищо на света.

Такъв е случаят и с теорията за великотърновския произход на Устово (родното място на моя опонент). В „Бит и култура. . .” (с. 168) Примовски убеждава: „не може точно да се установи откъде са дошли първите заселници, но безспорно е, че между тях имало жители на старото селище (старото селище Устово, в подножието на крепостта Подвис, разпаднало се по думите на Примовски след смъртта на Момчиловата майка).

Вижте сега логика: хем „не може” да се установи откъде са дошли първите заселници, хем пък веднага се посочва кои са те и откъде. И, второ: след като е „безспорно”, че Устово е заселено от жителите на „старото селище”, което се намира в подножието на крепостта Подвис до 1345 г., изведнъж излиза на мегдан друго становище: че първите заселници на Устово са „заточеници от В. Търново”. Та не е ли ясно, че не може да са те „първите”, когато преди тях (според самия Примовски), и то безспорно, е имало още по-първи, и то около век и половина преди падането на Търновското царство.

И след всичко това, вместо да си признае, че не е изгладил противоречията между себе си и Миков и втори път — собствените си противоречия, Примовски без никакви признаци на стеснение и вместо да си мълчи — ме обвинява в липса на осведоменост.

Така се държи Примовски и в спора за славянизирането на Родопите. Той казва на едно място (с. 10), че „масови нашествия на славяните в Родопската област започват през втората половина на VI век, за което свидетелствува и сирийският историк Йоан Ефески”, и веднага след това на същата с. 10 продължава: „кога са навлезли славяните в Родопа — не може да се установи”. Следващото изречение гласи: „Според Прокопи Кесарийски, съвременник на император Юстиниан (527—565), в 549 г. „целите тракийски планини Родопите, във всичките им пространства изцяло били населени със славяни”.

Малко по-нататък, на с. 12, Ан. Примовски отново се връща на тази тема, за да ни каже, че „през VII—VIII век славяните са вече здраво установени в пределите на днешните български земи, включително в Родопска област”.

Обърнах внимание на Примовски, първо: че той си противоречи, когато пише, че „не може да се установи кога славяните са навлезли в Родопа”, след като ни е съобщил точни данни (годината 549) за тяхното навлизане там. И, второ: че греши, като отнася „здравото установяване” на славяните в Родопа към VII—VIII в., когато ни е вече уверил, позовавайки се на цитат от Прокопи Кесарийски, че „Родопите във всичките им пространства изцяло били заселени със славяни” още през 549 г., т. е. още по средата на VI в.

Как ми отговаря по тези въпроси Ан. Примовски? По първия пункт той е предпочел дипломатично да мълчи, а по втория ми възразява, че употребените от него понятия „масови нашествия”, „навлизане”, „здраво установяване” показвали ясно, че става въпрос за различие в процесите и степените на заселване. Но нали спорът е конкретен: кога „здраво” са се установили славяните в Родопа, дали по средата на VI или между VII и VIII в., т. е. един или два века по-късно?

Все по същия начин „оперира” Примовски, когато става дума за Мехмед Синап и неговото значение в кърджалийските размирици. В моята критика обърнах внимание, че не може бунтът на Мехмед Синап и неговите „няколкостотин гладни и голи родопци” да се нарича „голям”, когато е имало кърджалийски дружини с по 12 000 души.

А ето с какви „доводи” се опитва Ан. Примовски да ме обори: „За класификацията на бунта (пише той) по-важно е да се знае не аритметиката, а на кого е този бунт — на масите или на отделните главатари. Явно е, че да се направи тази оценка, е нужен марксистки подход!”

Важна е значи „класификацията на бунта”! Добре! Да видим как самият Примовски класифицира бунта на Мехмед Синап: „Кърджалиите в Родопско (пише той на с. 27) са известни с името „хайти”. .. познати не само с разбойническите си набези и убийства, а и като последни ревностни разпространители на мохамеданството в Родопско.” Още по-нататък (на с. 195) четем: „Наред с „чумите” в Родопско шетал в края на XVIII век и Мехмед Синап, който нападал и опожарявал на няколко пъти ония селища, чиито жители не му се подчинявали. Опожарен бил и Мадан. Една част от жителите му били разбити, а други избягали в балкана.”

Това ли е „марксисткият подход” на Примовски за оценката на едно и също явление: веднъж като „бунт на масите” и веднага след това като „чума” и „разбойничество”? И как се случи така, че няколкостотин „гладни и голи родопци”, които хайта Мехмед Синап въоръжи и поведе срещу родопското население, под чудотворната писалка на Ан. Примовски изведнъж се превърнаха в „маси”? И най-сетне, какво общо има тука истинският марксистки подход с въпросните полемични „похвати” на Примовски?

Несполучлив е опитът на Примовски да ме опровергае при спора ни за името на родното ми село Яврово (Пловдивско). Според него „турското име на селото е „Яврумкьой”. Обясних му, че Яврово е споменато под същото име още през 1084 г. в Устава на Бачковския манастир, около три века преди завладяването на България от турците, така че нищо турско не може да има в него. Посочих за справка моята книга „Миналото на село Яврово”, издание на БАН, 1958 г., където са дадени съответните пасажи от Устава на Бачковския манастир. Самият Примовски цитира този мой труд на с. 569 от „Бит и култура. . .” и я нарича „добър принос”, от което се разбира, че тя му е добре известна.

Казано накратко: налице е факт необорим (Уставът на Бачковския манастир от 1084 г.), отлично известен и на Примовски, и въпреки това, напук на всякакъв научен подход той не е благоволил да се съобрази с него. А след моята критика, вместо да си направи изводите — високомерно ме поучава, че преди да отправя упрека си към него, трябвало да прочета — ако не статията на Б. Христов в „Юбилеен сборник на българското село” от 1931 г., то поне статията на брат ми Г. Хайтов, поместена в сп. „Родопски преглед” от 1933 г., където селото се наричало „Яврумкьой” и се давало значението на тази дума.

Явно Примовски за втори път не желае да повярва на Устава на Бачковския манастир, а предпочита да се довери, на Б. Христов и на брат ми Г. Хайтов. Не е ли това явно преднамерено отношение към наличните факти?

Така се държи Примовски и в спора за Ахъчелебийския войвода и деребей Салих ага. Примовски ме обвинява, че съм „идеализирал неговата роля” и хитричко добавя по-нататък, че не можело да се разбере „по силата на какви причини Н. Хайтов неведнъж изразява подчертан стремеж за реабилитирането на личности, играли отрицателна роля в историята на Родопския край”, и т. н. Аз няма да се отбранявам от явния политически обход, който Примовски се е опитал да ми направи, защото това не ми е нужно, но не мога да не го попитам: щом е толкоз социално бдителен, на какво се дължи собствената му идеализация на Салих ага, наречен от него „малък родопски султан. . . умен и обичан от местното население”, „бележитият народник, българин мохамеданин Салих ага”. (Виж „Българите мохамедани в нашата народностна общност, 1940, с. 48 и „Родопа в нашата литература”, 1947, с. 4.) И как се случи така, че тоя умен и обичан от населнието, макар и малък родопски султан, „бележит народник” и пр., стана изведнъж по-черен от дявола?

Особено се е постарал (да не кажа престарал) Ан. Примовски в своята насрещна атака по повод моя всъщност най-сериозен упрек, дето е провъзгласил родопските българи мохамедани за „вдъхновители”, „водачи” и току-речи единствено виновни за всичко палачи при потушаване на Априлското въстание не само в природопските, но и в средногорските села.

На този упрек Ан. Примовски отговаря ето как: „Да, вярно е, че съм обвинил, но не цялото българомохамеданско население, а неговата върхушка, т. е. разни бейове, аги и агиларе.”

А сега да дадем отново думата на Ан. Примовски: „При потушаването на въстанието в Батак и Перущица най-дейно участие са взели чепинските българи мохамедани. От Бабешко, Доспат и особено от Тъмръш били изпратени най-жестоките потушители на Априлската епопея. Не са се държали добре и българите мохамедани от Рупчос”, „българското мохамеданско население по време на Априлската епопея взело участие при кланетата и палежите в Батак — там те били с кучетата” (Бит и култура..., с. 34, 65, 114 и др.).

Не се ли отнасят тези жестоки — и което е още по-важно, безогледни обвинения към „българското мохамеданско население”, та авторът е седнал да ни уверява, че той не бил обвинил него, а само „неговата върхушка”? Що за подход е този: да се отрича (когато потрябва) дори и написаното от собствена ръка?

Ще добавя само, че приписвайки изцяло на българите мохамедани вината за потушаването на Априлското въстание, без нито с една дума да спомене участието на турската редовна войска, на турските и черкезки башибозушки орди, Примовски обективно утвърждава официалното англо-турско становище по този въпрос и го укоренява в нашата история заедно с всичките му фактически и политически последици.

Така се държи Примовски и в спора за Ахмед ага Тъмръшлията. В моята критика на „Бит и култура. . .” на „Прочутото клане в Перущица” съм посветил цяла глава, в която аргументирано установявам, че по време на априлския бунт в Перущица Ахмед ага Тъмръшлията не е бил там, а клането в местността Пазлака на 27 април е било извършено от устинските турци (башибозуци) по заповед на Ахмед ага Кърмаджи. (Виж К. Гълъбов, Въстанието в героична Перущица, с. 126, 127; Ив. Кепов, Въстанието в Перущица, с. 140, 141 и следващите.) Доказателствата в това отношение са категорични.

Примовски не пожела да вярва на Кепов и Гълъбов (историците на въстанието в Перущица) и на участника в това въстание Г. Натев, а продължава да „доказва виновността на Ахмед ага Тъмръшлията за клането в Перущица, този път чрез едно писмо на Макгахан до Скайлер, в което се препоръчва „обесването на Ахмед ага, унищожителя на Батак, и другият Ахмед ага, еднакво позорен, който се е отличил в Перущица”.

Явно Макгахан не е знаел кой е „другият”, отличилият се в Перущица Ахмед ага, но чрез Кепов ние точно знаем, че това е устинският турчин Ахмед ага с прозвището „Кърмаджи”. Знае го това и Примовски, защото сведението на Кепов е убедително.

Всъщност на каква обективност да се надяваме при Ан. Примовски, когато в антитъмръшките си увлечения той писа в „Бит и култура...”, с. 160, че „и името и на Хасан ага Тъмръшки (бащата на Ахмед ага) било свързано с Априлското въстание и преди всичко с кланетата в Батак и Перущица”, въпреки че Хасан ага е починал през 1855 г., 21 години преди въпросните събития!

Примовски ме обвинява, че оневинявайки Тъмръшлията, аз съм искал да докажа, че „Няма виновни българи мохамедани е потушаването на Априлското въстание в Родопите”. Щом е тъй, нека да припомня на моя опонент какво съм писал в моя „Антипринос. . .” по въпроса за виновността на българите мохамедани, а пък читателят да съди кой е крив и кой е прав!

„В баташкото клане са участвували заедно с турците от Нова махала и българи мохамедани от Барутин, Чепинско, Доспатско и пр. — това е безспорно, но това е вина все пак на определено число хора — нека да са хиляда, нека да са две . . . Абсурдно е на това основание да приписваме вината на няколкостотин фанатици върху българомохамеданското население — изобщо, и да създаваме по този начин нови психологически бариери между „едните” и „другите” родопски българи. . . Очевидно, ако трябва непременно да се разисква клането в Батак, трябва на всяка цена да се разграничи вината на палачите от вината на техните идейни подбудители, ръководители и вдъхновители — пазарджишките бейове и въобще турските власти, за които Примовски не е казал във връзка с баташкото и перущенското клане нито една думица!” (Виж Антипринос към историята на Родопите, сб. Публицистика, 1975, с. 223–224.)

Примовски твърди (без да има данни подръка), че в Източнородопската област по време на османското нашествие „българското население е било жестоко и масово изклано”, че в Родопската област „по-голяма част от българите били избити”. Той не отговаря на въпроса за допуснатите очевидни грешки при осветляването на турската колонизация в Родопите, оповестявайки масовото презаселване на Родопите с турски (юрушки и др.) племена на мястото на „изкланите” или прогонени българи.

Това са все възлови въпроси, важни, и грешките, свързани с тях, могат да доведат до много сериозни заблуди относно народностния облик на съвременните Родопи и да рефлектират твърде зле върху съвременната родопска (и не само родопска) проблематика.

Защо Примовски не събра кураж да си признае грешката по тези и по другите, възлови ще ги нарека, въпроси (ако смята, че е сгрешил) или да презащити своята позиция, ако смята, че е прав? Вместо да направи това, той се хваща за дребното, старае се да ме изобличи в дребнавост и заяждане и се опитва или да отрича, или да омаловажи слабостите на своя „Исторически преглед”.

Изобщо в отговора си Анастас Примовски доказа, че той не желае да води истински спор, а се стреми към опровержение „на всяка цена”, без да подбира нито средствата, нито прийомите. И ако е постигнал по този начин някакъв полезен резултат, той се изразява главно в това, че ни е дал един живописен пример как не бива и не трябва да се води научен спор.



Виж също:
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите