Показват се публикациите с етикет николай. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет николай. Показване на всички публикации

понеделник, 11 април 2011 г.

Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "Исторически бележник"

Н. Хайтов - исторически полемики

.... Като основен извор за помохамеданчването на Средните Родопи П. Петров възприема т. нар. „Исторически бележник”. Първо две думи за „Исторически бележник”. Този документ, както го нарича П. Петров, за пръв път е публикуван в сп. „Родопски преглед” през 1931 г., като сам авторът на публикацията заявява, че е написан от него по спомени от онова, което са му разказвали за този летопис. Щом „Исторически бележник” не е стигнал до нас в оригинал, а съдържанието му е свободен преразказ, това би трябвало да накара П. Петров да се взре по-внимателно, за да избегне или поне да обясни противоречията, в които ни въвежда този т. нар. „документ”.

А ето и противоречията, за които става дума:

На с. 45 от главата „Помохамеданчване на българите в Средните Родопи”, поместена в сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), П. Петров започва със следния цитат от „Исторически бележник”:

„В 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV, излезе заповед да се помохамеданчат българите в Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха населението в следните села: Вйово (Кършилъ, дн. с. Виево), Смолен (дн. с. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис Витлово (Палас, дн. Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово (Пашмаклъ, дн. Смолян) и Беловидово (Даръдере, дн. Златоград).

В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой, дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно), Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (дн. Левочево), Пещера, Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си” (с. 45).

Смолен (Смилян) значи е помохамеданчено. За голяма наша изненада обаче следващите цитати говорят друго: „През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт се настаниха най-напред в крайморското селище Солинци и Ксанти, а оттам и във вътрешността, из селата, разположени в южните склонове на Родопите. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръсто поле. . . и Смолян (Смилян)” (с. 48).

Искаме да поясним, че се отнася до същото Смолян (днешното село Смилян), за което летописецът заедно с П. Петров ни уверяваше, че било помохамеданчено още през 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV. С други думи, нещастното село Смилян е било презавоювано от анадолците, които усвоили имота на населението, непокорните избивали и заробили много жени и девици (както се твърди в „Исторически бележник”).

Защо е трябвало анадолците да се нахвърлят така яростно върху едно вече помохамеданчено село — това нито летописецът, нито П. Петров са сметнали за необходимо да ни обяснят. Нещо повече, малко по-нататък те ни слисват с твърдението, че „жителите на селата Габрово и Кръсто поле на другото лято с юнашка борба заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен. Но смоленци не се оставиха да се смесят с тях, дошлите анадолци” (с. 49).

Излиза, че за втори път анадолците налитат върху превзетото вече Смилян (Смолян) и се опитват да го заемат, за да срещнат там съпротивата на оцелелите от двете нашествия смоленци. И въпреки че смоленци не се оставили да се смесят с анадолците, „прочутият християнски център Смолян, седалище на смоленския епископ (както ни уверява по-нататък летописецът) , стана тогава чисто мохамеданско село” (с. 49).

След всичко това, ако ние докрай се доверяваме на „Исторически бележник”, би трябвало да повярваме, че Смолян (Смилян) е бил презаселен с турци-анадолци, и да си бием главата как тези турци-анадолци проговориха след това на български и се превърнаха в българи мохамедани.

Не е необходима особена проницателност, за да се убедим, че разказът за анадолците и двукратното им нашествие в Смилян, след като селото уж било помохамеданчено още през 1661 г., е чиста фантазия. Че в този разказ има нещо, меко казано, неточно, говорят и други обстоятелства. „Двадесет и първата година от царуването на султан Мохамед IV” не съвпада с обозначената в летописа година 1661, а с 1669. Вярно, П. Петров в следващите издания, където помества „Исторически бележник”, е добавил годината 1669 в скоби, но това не амнистира невежеството на летописеца и с нищо не обяснява явното сгрешаване на точната година.

П. Петров би трябвало да обърне внимание на факта, че през пролетта на 1705 г. (когато става нашествието на анадолците към Смилян) не царува султан Махмуд I, а султан Ахмед III, който сяда на престола в 1703 г. и го напуска (бива свален) през 1730 г. Очевидно летописецът втори път ни мами в датите, а проф. П. Петров въобще не дава вид, че е забелязал това, или пък наистина не го е забелязал. Проличава си, че е забелязал грешката едва в книгата „Съдбоносни векове за българската народност”, издадена през 1975 г. На с. 203, където е поместен въпросният цитат от „Исторически бележник”, П. Петров след името на Махмуд I е сложил в скоби една въпросителна очевидно като знак за някакво съмнение. Вместо да слага въпросителна и да озадачава читателя какво означава тя, П. Петров следваше да обясни грешката.

П. Петров следваше да обърне внимание и на имената на селищата, които се споменават в „Исторически бележник”. Така например никога с. Влахово не се е наричало Упорово, нито Палас (дн. Рудозем) се е наричало Витлово, нито старото Пашмаклъ (дн. кв. Смолян) се е наричало Езерово, а Златоград — Беловидово. Нито пък Горно и Долно Дерекьой (сега Соколовци и Момчиловци) са се наричали някога Долно и Горно Руеново (виж „Съдбоносни векове за българската народност”, 1975 г., с. 203). Не е въобще известно Момчиловци (бившето Горно Дерекьой) да е съществувало през 1681 г. Нито е известно с. Чокманово да се е наричало Очинево, както е обозначено то в „Исторически бележник”.

Повтарям: досега няма нито едно сигурно потвърждение на тези споменати в „Исторически бележник” имена. Тъкмо напротив, доколкото някои от въпросните села са споменати в данъчни и съдебни документи от онова време или близко на онова време — те фигурират не с имената, обозначени в „Исторически бележник”.

Такъв е случаят с един съдебен протокол, съставен през 1672 г. (само три години след годината 1669!). Протоколът е поместен в сборника с документи под заглавие „По следите на насилието”, съставител П. Петров, на с. 263 и 264. В този документ, преведен от проф. Стр. Димитров, селото Пашмакли (дн. Смолян) се нарича Пашмакли, а не Езерово. Чокманово си е наречено Чокман (Зово), а не Очинево, Аламидере (дн. Полк. Серафимово) е наречено Аламут, а не Осиково, както е обозначено то в „Исторически бележник”, а село Смилян си фигурира като Смилян, а не Смолян, както П. Петров го обозначава в цитатите от „Исторически бележник”.

В друг съдебен протокол от 1677 г. имената на Пашмакли, Чокман(ово), Смилян и пр. са си изброени точно по същия начин, както и в протокола от 1672 г. В трети съдебен протокол от 6 юли 1720 г. вече намираме и други села, като Палас (дн. Рудозем, наречено Палаш), а не Витлово, както е в „Исторически бележник”. В същия документ Влахово си е наречено Влахово, а не Упорово. Тук днешният Смолян си е наречен Пашмакли, а не Езерово, и Смилян си е Смилян, а не Смолян (виж „По следите на насилието”, сб. документи, съставител П. Петров, с. 525).

П. Петров фигурира като съставител на сборника, където са поместени тези документи, знае следователно тяхното съдържание. Интересно как не се е досетил за очевидното противоречие между тези документи и имената на селищата, обозначени в „Исторически бележник”, и не е обяснил по някакъв начин тези очевидни противоречия.

В цитираната книга на П. Петров „По следите на насилието”, където е използуван „Исторически бележник”, намираме например следния пасаж:

„Това стана на 14 юли 1796 г., при царуването на султай Селим III. Калин Сгуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки деца, тръгна, яздещ на кон, за с. Езерово. На минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха всички, които пътуваха по този път, на около 600 крачки от който се намираше конакът на деребея Салих ага. Този се докачи от тази смела постъпка на Калин и заповяда на сеймените си да заловят непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника, повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара.” („По следите на насилието”, сб. документи, П. Петров, с. 286.)

А истината каква е? Както сам П. Петров отбелязва на с. 54 от сборника „Родопа — българска твърдина”, издание от 1960 г., Салих ага Смоленски от 1793 до 1838 г. е изпълнявал длъжността смоленски войвода. Излиза, че той си е позволил да обеси Калин Сгуров, преди да стане „войвода” и да придобие правото да коли и да беси. . .

Освен това известно е, че Салих ага Смоленски (както го е нарекъл и П. Петров) никога не е имал конак в Райково. Конакът му е бил в Смолян (старото Пашмаклъ) (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I.).

Много още факти биха могли да бъдат приведни, от които да се вижда, че „Исторически бележник” е използуван от П. Петров съвършено безкритично въпреки очевидните противоречия в него. В този летопис има нещо вярно, т. е. че е имало помохамеданчване в Средните Родопи, че е имало и проливане на кърви, и съпротива, но също така явно е, че този летописен разказ, когато е преразказван, е „обогатяван” и от това произхождат някои явни несъответствия, които водят към погрешни заключения (както е случаят с двукратното превземане на Смилян от „турци-анадолци” и други нелепости).

Въпреки очевидните на „Исторически бележник” пороци този „документ” П. Петров е използувал седем пъти в седем публикации: веднъж в сборника от 1960 г., втори път в неговото преиздание от 1961 г., трети път в сборника под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели” от 1964 г., четвърти път в следващия сборник от документи „Родопите през вековете” — 1966 г., пети път в сборника „По следите на насилието”, издаден през 1972 г., шести път в сборника „Родопите в българската история” — 1974 г., и за седми (надяваме се не за последен път) в книгата „Съдбоносни векове за българската народност” — 1975 г. (с. 200—204).
Пресметнете в колко страници е размножен този прословут „Исторически бележник”, който П. Петров нарича „остро изобличаващ документ”.

Заключенията от всичко изложено дотук се налагат сами по себе си: статиите на П. Петров върху родопската история, поместени в съставените от него помагала в помощ на учителя и въобще „учебни помагала”, са в много отношения несъстоятелни и утвърждават порочни становища, които рефлектират твърде зле към нашата съвременност.

Такъв е случаят с тезата на П. Петров за едва ли не поголовното изколване на родопското население по време на османското нашествие, за заселването на юруците в Родопите, за последиците от смяната на турските управници в Средните Родопи през XVIII в. и т. н., и т. н. Предоверявайки се на легенди и документи със съмнителна стойност, авторът, вместо да героизира родопската история, както личи да се е стремил, направил го е така несръчно и небрежно, че наместо да изпише вежди, извадил е очи.

Една от причините за това е, че на повечето от своите публикации П. Петров е и автор, и редактор (сборниците ог 1960 и 1961 г.) или пък и автор, и съставител (сборника от 1972 г.), или пък е редактор и съставител (сборниците от 1964 и 1968 г.), или пък е съставител и редактор (сборника от 1972 г.). Само в книгата си „Съдбоносни мигове” П. Петров е за пръв път само автор.

С малки изключения П. Петров въобще не е имал редактор на онова, което той е писал или съставил, и този именна своего рода монополизъм е една от причините да се стигне до допускането, повтарянето и задълбочаването на неговите авторски и съставителски грешки, за които стана дума в настоящите бележки.

Аз съм твърдо „за” издаването на исторически сборници, посветени на Родопите и родопската история, и поздравявам издателствата, които са прегърнали тази инициатива. Но е необходимо по-голямо внимание при съставянето на тези сборници, за да бъдат те на равнището на съвременната историческа наука. Това се налага не само в името на науката, но също в името на големите обществено-политически задачи, които се решават сега в Родопския край и които са твърде интимно свързани с историческото минало на този край.

Н. Хайтов - исторически полемики


родопски старини, николай хайтов, исторически полемики, исторически бележник, историческия бележник, средните родопи, родопска история, райковски бележник, рада казалиева, рада казалийска, исторически фалшификати, rodopski starini, rhodopes, rodopi, history, istoricheski belejnik,






Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

Николай Хайтов: Опровержение на Ат. Примовски

Виж също:
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите

II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ


6. ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ВСЯКА ЦЕНА


В началото на 1975 г. в кн. 1 и 2 на сп. „Родопи” беше публикувана моя критика под заглавие „Антипринос към историята на Родопите” за книгата на Анастас Примовски „Бит и култура на родопските българи” (въпросната статия беше препечатана същата година в сборника „Публицистика”, изд. БП, с. 179—237). Сега, седем години след моята публикация в сп. „Родопи”, в кн. 2/1982 г. на сп. „Исторически преглед” се появи в отговор статия от Ан. Примовски, озаглавена „Прав ли е Хайтов”.

Седем години са твърде дълъг период, за да могат читателите, които са имали случай навремето да се запознаят с моя „Антипринос...”, да го сравнят сега с отговора на Анастас Примовски и сами да си направят налагащите се изводи. Затова в интерес на истината налага се отново да взема думата. Не бих го направил, ако не се отнасяше за някои основни неща в историята на Родопите, чието изясняване е изцяло от обществен интерес.

Аз критикувах историческата част от „Бит и култура на родопските българи” в 142 точки. По девет от тях Примовски, макар и с половин уста, самопризнава някои свои „грешки и неточности”, по 40 се е опитал да ме обори, а по останалите 91 е предпочел да замълчи. Аз няма да засягам премълчаното, а само някои от пунктовете на неговата защита, в които най-добре проличават научноизследователските и критическите методи на моя опонент.

В моята критика упрекнах Примовски, че когато говори за тракийското население в Родопите през антично време, той споменава само племето беси, макар да са живели там освен беси и други родопски тракийски племена, като диите, диобесите, малоколайлетите, травсите, сапеите и пр. Примовски ми възразява, че той бил споменал тези племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения (от мене) цитат”.

Отваряме книгата му на с. 7 и четем въпросния пасаж: „Траките се делили на множество племена: одриси, дий, беси, сатри, колайлети, клиниони и други, които живеели враждебно помежду си и с това давали възможност на чуждите завоеватели да ги владеят с векове.” (Подчертаванията тук и от тук нататък са навсякъде мои — Н. X.)

Както се вижда, в този пасаж родопските тракийски племена диобеси, малоколайлети, травси, сапеи и др. не са споменати. Друго изброяване на тракийски племена в предшествуващите пасажи на с. 7 няма. Значи Ан. Примовски напразно е уверявал читателите, че той е споменал въпросните, „спорните” да ги наречем, тракийски племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения цитат”.

Във връзка с „второто” помохамеданчване в Родопите, наричано от Примовски „масовото”, „най-масовото”, „усиленото” и пр., той ни поднася шест датировки: 1669 г. (с. 23), 1670—700 (също с. 23), 1666—1670 (с. 25), 1675 (с. 217), 1657 (с. 261) и най-сетне през времето на султан Мехмед II (1451—1481) (с. 169), този път с около 200 години разлика от останалите датировки.

Обърнах внимание на Ан. Примовски върху тези наистина недопустими противоречия, а той ето сега какво ми отговаря: „тези дати са в зависимост от наличните сведения и писмени източници, отнасящи се за тях”.

Нека тогава Примовски да обясни как е станало така, че обявеното от него на с. 122 „първо помохамеданчване (1515—1520)” се е озовало подир „второто” през 1451—1481 г.? И това ли явно недоразумение е „в зависимост от налични сведения и писмени източници”?

Защо не си признае Ан. Примовски, че е сгрешил, а се опитва отново да ни подвежда, че каквото е писано, писано е въз основа на „налични сведения” и „писмени източници”. Добре, да ни каже тогава в кои от тези „източници” е написано, че второто помохамеданчване е извършено през 1451—1481 г.?

По-нататък:

Писах в моята критика, че е обидно и за автор, и за читател твърдението на Примовски, че „българомохамеданското население” в района на Бял извор е „доста турцизирано”, когато в този район има села като Жълтуша, които са по-български от „чисто българските”.

Примовски ми отговаря: „Аз не пиша, че българомохамеданското население в района на Бял извор било доста турцизирано, та да ми се напомня за Жълтуша, а казвам за населението в самото Бял извор.”

Разлистваме „Бит и култура...” на с. 211, където се намира писаното за Бял извор, и четем:

„В района на Белиизворската община се отглежда доброкачествен тютюн. Докъм Руско-турската война селяните се занимавали и с производство на барут, прочут навред из Родопско. По-голяма част от населението са българи мохамедани и малко турци. Българското мохамеданско население е доста турцизирано.” (Цитатът е без прекъсване.) Нужно ли е повече да се препираме?

Нарекох „смехотворно” твърдението на Примовски, че между „сърцатите мъже”, грабнали оръжието, за да дадат отпор на хайтите, е и Ангел войвода. Обърнах внимание, че въпросният Ангел войвода излиза хайдутин през 1832 г. (по това време той е бил на 18 години), така че не е бил още роден, когато хайтите на Мехмед Синап са върлували в Родопите между 1793 и 1796 година — годината, в която пада мъртъв Мехмед Синап.

Примовски троснато ми отговаря: „Аз не правя никаква връзка между хайтите и Мехмед Синап, но на Хайтов му е притрябвало, за да множи страниците на своята публицистика.”

Казано е „никаква връзка”, а ето какво пише на с. 27 от „Бит и култура...” под заглавието „Кърджалии (1793—1807)”:

„Бунтовете на кърджалиите започнали през 1793 г. Тогава именно е големият бунт на Мехмед Синап, който организирал и въоръжил няколкостотин гладни и голи родопци”. . . „Кърджалиите в Родопско са известни под името „хайти”.”

След всичко това може ли да има съмнение, че гладните и голи родопци, които Мехмед Синап е организирал и въоръжил, са кърджалии, известни в Родопите под името „хайти”, и че самият той е също един от родопските хайти, на които е и предводител? От туй по-здрава връзка между „хайтите” и Мехмед Синап — здраве му кажи!

Във връзка с Момчил юнак оспорих правото на Ан. Примовски да го нарича „разбойник” (с. 14 от „Бит и култура...”), след като няколко реда преди това, на същата страница, той е обявил, че Момчил излиза с дружина в горите, за да „отмъщава на потисниците за злодеянията им”, т. е. срещу феодалите.

В своето възражение по този повод Примовски се позовава на книгата ми „Родопски властелини”, където в очерка за Момчил юнак съм го бил нарекъл „разбойник” (с. 38), а по-нататък — „прочулият се разбойнически главатар” и „бившият разбойнически главатар”.

Примовски е подкрепил казаното със следния цитат от моята книга: „Момчил, преди да се е нарекъл мъж, получава званието разбойник.” Същият пасаж в моята книга („Родопски властелини”, с. 38) гласи: „Момчил. . ., преди да се е нарекъл мъж — получава званието „ускок” — разбойник.” Примовски съкращава поставената в кавички дума „ускок”, с която е наречен той от Н. Грегорас и която аз съм обяснил с думата „разбойник”, като по такъв начин успява да докаже, че и аз като него (Примовски) съм квалифицирал Момчила като „разбойник”.

Вярно е, че аз съм употребил думата „разбойник” още веднъж (на с. 41), само че съм я сложил в кавички, но Ан. Примовски е предпочел да не забележи кавичките, както не е „забелязал” думата „ускок”, нито обширните мои обяснения на с. 38 и 39, където пиша ясно и разбрано:

„Свързано с необикновени хайдушки подвизи, Момчиловото име придобива необичайна известност и става знаме на хайдушкото движение през първата половина на XIV век, а в дружината му се събират все хора „афоресани”, скъсали с обществото или сами плюли на него, които с меч и боздуган решават нерешените проблеми на живота.” И по-нататък, че „в този смисъл разбойничеството на Момчила, изобщо разбойническото движение през XIV век е спонтанно възникнал своеобразен бунт срещу имотната върхушка и властта, с корени дълбоко в народа.”

Всичко това е написано на същите страници 38 и 39, откъдето Примовски е почерпил трите си цитатчета, но това никак не му е попречило да го премълчи, за да ме обори „на всяка цена” — в случая — с цената на умишления подбор на въпросните цитати.
А този „случай” не е единствен: вижте каква пък е работата със спора около броя на Момчиловата войска. Според Примовски причината, задето тя не могла да маневрира на бойното поле по време на последната битка на Момчил под стените на крепостта Перитор (Перитеореон), е, че „пехотата на Момчила била с тежки ризници и мъчно маневрирала в полето”.

В моя „Антипринос. . .” обърнах внимание, че, както е известно от хрониката на Никифор Грегорас, Момчиловата войска не е била пехотна, а конна „на брой около 5000 души”, че след като са били отблъснати от Перитеореон, на момчиловци било невъзможно „да се измъкнат с конете си, тъй като останало малко пространство между врага им и градските стени, а жителите на Перитеореон не желаели да ги пуснат вътре” (цитатът е от хрониката на Н. Грегорас).

Какво ми възразява на това Ан. Примовски? Той ме препраща към съобщението на Златарски, че Момчиловата войска брояла „300 конника и 5000 пехотинци”, поместено в неговата студия „Родопският юнак Момчил” (Българска историческа библиотека, год. I, т. 2, С., 1928 г., с. 122). Вярно, че там е казано: „300 конника и 5000 пехотинци”, но тези данни за Момчиловата войска се отнасят за началния период от възхода на Момчил, когато „Кантакузин го назначил за управител на областта Меропа” (виж цит. студия на Златарски, същата с. 122). По време на битката под стените на Перитор, пак в същата студия на Златарски, само че на с. 129 четем: „Момчил от своя страна също построил войската си, която достигала до 4000 конника, и излязъл на бой. Завързало се кръвопролитно сражение, в което Момчил при всичката храброст на дружината му бил разбит. . . Той бил отново отблъснат към стените на града, където конницата му не могла да действува поради тясното пространство. Когато се опитали повторно да влязат в града и жителите на Перитор пак не ги пуснали, Момчил пръв слязъл от коня си, в което го последвали и другите войници и почнали сражението пеша.”

Анастас Примовски е видял, разбира се, и двата пасажа, но е решил да премълчи втория от тях заедно с неугодните му факти. По-нататък обаче той се е оказал способен на много по-дръзки неща, какъвто е случаят с долната и горната граница на кърджалийството.

„Относно обвинението на Хайтов (пише Примовски в своя отговор), че погрешно съм дал долната и горна граница на кърджалийството — 1793—1807 г., трябва да подчертая, че съм се ръководил от официалното академично издание на История на България (София, 1961, т. I, с. 322 и 325), където за край на това движение се приема 1807 г., когато във Видин се установява султанската администрация.”

Отваряме въпросната „История на България” от 1961 г., към която Примовски ни препраща, и на с. 320 четем: „към 1780 г. се открива тридесетгодишният период на феодалните размирици в Турция”, т. е. на кърджалийството, за което Примовски твърди, че долната му граница била 1793 г.

Що се отнася до горната граница, т. е. на кърджалийството, съвсем ясно е казано на с. 323 от „официалното академично издание на История на България”, на което Примовски се позовава, че „борбата с кърджалийството продължила до към 1815 година, когато това движение било, общо взето, ликвидирано”.

Препрочетохме страници 322 и 325 (веднъж от горе на долу, след това — от долу на горе), за да намерим къде е написано, че за край на кърджалийското движение „се приема 1807 г.”, но такова нещо не се намери.

Във връзка със съдбата на бесите в Родопа обърнах внимание на Примовски, че Марк Лукул ги е подчинил не в 75, а в 72 г. пр. н. е. Примовски ми отговаря: „Следва да поясня, че за тази моя грешка е „виновен” Цицерон, защото той в речта си срещу Вер говори за 75 г.”

Говорил, но какво, Ан. Примовски не благоволява да ни съобщи. Затова пък аз ще му кажа: каквото и да е говорил Цицерон на Вер, в науката си остава твърдо установено, че подчиняването на бесите е станало през 72—71 г. пр. н. е. (Виж „Извори за старата история на Тракия и Македония”, второ разширено издание, 1949 г., с. 427 и 431, където в забележка четем: „Марк Теренций Варон Лукул в 72—71 г. пр. н. е. воювал с мизите и подчинил траките.”)

Същото може да се прочете и в най-новата История на България, т. I, 1979 г., където пише: „Марк Теренций Варон Лукул, управител на провинция Македония, настъпил през 72 г. пр. н. е. в Тракия по Егнатиевия път, по долината на Марица и Тунджа, разбил бесите, завладял градовете Ускудама и Кабиле и оттам се появил на Черноморското крайбрежие” (с. 280, 281).

Това пише в историята, но Примовски се е хванал за Цицерон и не се пуща от него за нищо на света.

Такъв е случаят и с теорията за великотърновския произход на Устово (родното място на моя опонент). В „Бит и култура. . .” (с. 168) Примовски убеждава: „не може точно да се установи откъде са дошли първите заселници, но безспорно е, че между тях имало жители на старото селище (старото селище Устово, в подножието на крепостта Подвис, разпаднало се по думите на Примовски след смъртта на Момчиловата майка).

Вижте сега логика: хем „не може” да се установи откъде са дошли първите заселници, хем пък веднага се посочва кои са те и откъде. И, второ: след като е „безспорно”, че Устово е заселено от жителите на „старото селище”, което се намира в подножието на крепостта Подвис до 1345 г., изведнъж излиза на мегдан друго становище: че първите заселници на Устово са „заточеници от В. Търново”. Та не е ли ясно, че не може да са те „първите”, когато преди тях (според самия Примовски), и то безспорно, е имало още по-първи, и то около век и половина преди падането на Търновското царство.

И след всичко това, вместо да си признае, че не е изгладил противоречията между себе си и Миков и втори път — собствените си противоречия, Примовски без никакви признаци на стеснение и вместо да си мълчи — ме обвинява в липса на осведоменост.

Така се държи Примовски и в спора за славянизирането на Родопите. Той казва на едно място (с. 10), че „масови нашествия на славяните в Родопската област започват през втората половина на VI век, за което свидетелствува и сирийският историк Йоан Ефески”, и веднага след това на същата с. 10 продължава: „кога са навлезли славяните в Родопа — не може да се установи”. Следващото изречение гласи: „Според Прокопи Кесарийски, съвременник на император Юстиниан (527—565), в 549 г. „целите тракийски планини Родопите, във всичките им пространства изцяло били населени със славяни”.

Малко по-нататък, на с. 12, Ан. Примовски отново се връща на тази тема, за да ни каже, че „през VII—VIII век славяните са вече здраво установени в пределите на днешните български земи, включително в Родопска област”.

Обърнах внимание на Примовски, първо: че той си противоречи, когато пише, че „не може да се установи кога славяните са навлезли в Родопа”, след като ни е съобщил точни данни (годината 549) за тяхното навлизане там. И, второ: че греши, като отнася „здравото установяване” на славяните в Родопа към VII—VIII в., когато ни е вече уверил, позовавайки се на цитат от Прокопи Кесарийски, че „Родопите във всичките им пространства изцяло били заселени със славяни” още през 549 г., т. е. още по средата на VI в.

Как ми отговаря по тези въпроси Ан. Примовски? По първия пункт той е предпочел дипломатично да мълчи, а по втория ми възразява, че употребените от него понятия „масови нашествия”, „навлизане”, „здраво установяване” показвали ясно, че става въпрос за различие в процесите и степените на заселване. Но нали спорът е конкретен: кога „здраво” са се установили славяните в Родопа, дали по средата на VI или между VII и VIII в., т. е. един или два века по-късно?

Все по същия начин „оперира” Примовски, когато става дума за Мехмед Синап и неговото значение в кърджалийските размирици. В моята критика обърнах внимание, че не може бунтът на Мехмед Синап и неговите „няколкостотин гладни и голи родопци” да се нарича „голям”, когато е имало кърджалийски дружини с по 12 000 души.

А ето с какви „доводи” се опитва Ан. Примовски да ме обори: „За класификацията на бунта (пише той) по-важно е да се знае не аритметиката, а на кого е този бунт — на масите или на отделните главатари. Явно е, че да се направи тази оценка, е нужен марксистки подход!”

Важна е значи „класификацията на бунта”! Добре! Да видим как самият Примовски класифицира бунта на Мехмед Синап: „Кърджалиите в Родопско (пише той на с. 27) са известни с името „хайти”. .. познати не само с разбойническите си набези и убийства, а и като последни ревностни разпространители на мохамеданството в Родопско.” Още по-нататък (на с. 195) четем: „Наред с „чумите” в Родопско шетал в края на XVIII век и Мехмед Синап, който нападал и опожарявал на няколко пъти ония селища, чиито жители не му се подчинявали. Опожарен бил и Мадан. Една част от жителите му били разбити, а други избягали в балкана.”

Това ли е „марксисткият подход” на Примовски за оценката на едно и също явление: веднъж като „бунт на масите” и веднага след това като „чума” и „разбойничество”? И как се случи така, че няколкостотин „гладни и голи родопци”, които хайта Мехмед Синап въоръжи и поведе срещу родопското население, под чудотворната писалка на Ан. Примовски изведнъж се превърнаха в „маси”? И най-сетне, какво общо има тука истинският марксистки подход с въпросните полемични „похвати” на Примовски?

Несполучлив е опитът на Примовски да ме опровергае при спора ни за името на родното ми село Яврово (Пловдивско). Според него „турското име на селото е „Яврумкьой”. Обясних му, че Яврово е споменато под същото име още през 1084 г. в Устава на Бачковския манастир, около три века преди завладяването на България от турците, така че нищо турско не може да има в него. Посочих за справка моята книга „Миналото на село Яврово”, издание на БАН, 1958 г., където са дадени съответните пасажи от Устава на Бачковския манастир. Самият Примовски цитира този мой труд на с. 569 от „Бит и култура. . .” и я нарича „добър принос”, от което се разбира, че тя му е добре известна.

Казано накратко: налице е факт необорим (Уставът на Бачковския манастир от 1084 г.), отлично известен и на Примовски, и въпреки това, напук на всякакъв научен подход той не е благоволил да се съобрази с него. А след моята критика, вместо да си направи изводите — високомерно ме поучава, че преди да отправя упрека си към него, трябвало да прочета — ако не статията на Б. Христов в „Юбилеен сборник на българското село” от 1931 г., то поне статията на брат ми Г. Хайтов, поместена в сп. „Родопски преглед” от 1933 г., където селото се наричало „Яврумкьой” и се давало значението на тази дума.

Явно Примовски за втори път не желае да повярва на Устава на Бачковския манастир, а предпочита да се довери, на Б. Христов и на брат ми Г. Хайтов. Не е ли това явно преднамерено отношение към наличните факти?

Така се държи Примовски и в спора за Ахъчелебийския войвода и деребей Салих ага. Примовски ме обвинява, че съм „идеализирал неговата роля” и хитричко добавя по-нататък, че не можело да се разбере „по силата на какви причини Н. Хайтов неведнъж изразява подчертан стремеж за реабилитирането на личности, играли отрицателна роля в историята на Родопския край”, и т. н. Аз няма да се отбранявам от явния политически обход, който Примовски се е опитал да ми направи, защото това не ми е нужно, но не мога да не го попитам: щом е толкоз социално бдителен, на какво се дължи собствената му идеализация на Салих ага, наречен от него „малък родопски султан. . . умен и обичан от местното население”, „бележитият народник, българин мохамеданин Салих ага”. (Виж „Българите мохамедани в нашата народностна общност, 1940, с. 48 и „Родопа в нашата литература”, 1947, с. 4.) И как се случи така, че тоя умен и обичан от населнието, макар и малък родопски султан, „бележит народник” и пр., стана изведнъж по-черен от дявола?

Особено се е постарал (да не кажа престарал) Ан. Примовски в своята насрещна атака по повод моя всъщност най-сериозен упрек, дето е провъзгласил родопските българи мохамедани за „вдъхновители”, „водачи” и току-речи единствено виновни за всичко палачи при потушаване на Априлското въстание не само в природопските, но и в средногорските села.

На този упрек Ан. Примовски отговаря ето как: „Да, вярно е, че съм обвинил, но не цялото българомохамеданско население, а неговата върхушка, т. е. разни бейове, аги и агиларе.”

А сега да дадем отново думата на Ан. Примовски: „При потушаването на въстанието в Батак и Перущица най-дейно участие са взели чепинските българи мохамедани. От Бабешко, Доспат и особено от Тъмръш били изпратени най-жестоките потушители на Априлската епопея. Не са се държали добре и българите мохамедани от Рупчос”, „българското мохамеданско население по време на Априлската епопея взело участие при кланетата и палежите в Батак — там те били с кучетата” (Бит и култура..., с. 34, 65, 114 и др.).

Не се ли отнасят тези жестоки — и което е още по-важно, безогледни обвинения към „българското мохамеданско население”, та авторът е седнал да ни уверява, че той не бил обвинил него, а само „неговата върхушка”? Що за подход е този: да се отрича (когато потрябва) дори и написаното от собствена ръка?

Ще добавя само, че приписвайки изцяло на българите мохамедани вината за потушаването на Априлското въстание, без нито с една дума да спомене участието на турската редовна войска, на турските и черкезки башибозушки орди, Примовски обективно утвърждава официалното англо-турско становище по този въпрос и го укоренява в нашата история заедно с всичките му фактически и политически последици.

Така се държи Примовски и в спора за Ахмед ага Тъмръшлията. В моята критика на „Бит и култура. . .” на „Прочутото клане в Перущица” съм посветил цяла глава, в която аргументирано установявам, че по време на априлския бунт в Перущица Ахмед ага Тъмръшлията не е бил там, а клането в местността Пазлака на 27 април е било извършено от устинските турци (башибозуци) по заповед на Ахмед ага Кърмаджи. (Виж К. Гълъбов, Въстанието в героична Перущица, с. 126, 127; Ив. Кепов, Въстанието в Перущица, с. 140, 141 и следващите.) Доказателствата в това отношение са категорични.

Примовски не пожела да вярва на Кепов и Гълъбов (историците на въстанието в Перущица) и на участника в това въстание Г. Натев, а продължава да „доказва виновността на Ахмед ага Тъмръшлията за клането в Перущица, този път чрез едно писмо на Макгахан до Скайлер, в което се препоръчва „обесването на Ахмед ага, унищожителя на Батак, и другият Ахмед ага, еднакво позорен, който се е отличил в Перущица”.

Явно Макгахан не е знаел кой е „другият”, отличилият се в Перущица Ахмед ага, но чрез Кепов ние точно знаем, че това е устинският турчин Ахмед ага с прозвището „Кърмаджи”. Знае го това и Примовски, защото сведението на Кепов е убедително.

Всъщност на каква обективност да се надяваме при Ан. Примовски, когато в антитъмръшките си увлечения той писа в „Бит и култура...”, с. 160, че „и името и на Хасан ага Тъмръшки (бащата на Ахмед ага) било свързано с Априлското въстание и преди всичко с кланетата в Батак и Перущица”, въпреки че Хасан ага е починал през 1855 г., 21 години преди въпросните събития!

Примовски ме обвинява, че оневинявайки Тъмръшлията, аз съм искал да докажа, че „Няма виновни българи мохамедани е потушаването на Априлското въстание в Родопите”. Щом е тъй, нека да припомня на моя опонент какво съм писал в моя „Антипринос. . .” по въпроса за виновността на българите мохамедани, а пък читателят да съди кой е крив и кой е прав!

„В баташкото клане са участвували заедно с турците от Нова махала и българи мохамедани от Барутин, Чепинско, Доспатско и пр. — това е безспорно, но това е вина все пак на определено число хора — нека да са хиляда, нека да са две . . . Абсурдно е на това основание да приписваме вината на няколкостотин фанатици върху българомохамеданското население — изобщо, и да създаваме по този начин нови психологически бариери между „едните” и „другите” родопски българи. . . Очевидно, ако трябва непременно да се разисква клането в Батак, трябва на всяка цена да се разграничи вината на палачите от вината на техните идейни подбудители, ръководители и вдъхновители — пазарджишките бейове и въобще турските власти, за които Примовски не е казал във връзка с баташкото и перущенското клане нито една думица!” (Виж Антипринос към историята на Родопите, сб. Публицистика, 1975, с. 223–224.)

Примовски твърди (без да има данни подръка), че в Източнородопската област по време на османското нашествие „българското население е било жестоко и масово изклано”, че в Родопската област „по-голяма част от българите били избити”. Той не отговаря на въпроса за допуснатите очевидни грешки при осветляването на турската колонизация в Родопите, оповестявайки масовото презаселване на Родопите с турски (юрушки и др.) племена на мястото на „изкланите” или прогонени българи.

Това са все възлови въпроси, важни, и грешките, свързани с тях, могат да доведат до много сериозни заблуди относно народностния облик на съвременните Родопи и да рефлектират твърде зле върху съвременната родопска (и не само родопска) проблематика.

Защо Примовски не събра кураж да си признае грешката по тези и по другите, възлови ще ги нарека, въпроси (ако смята, че е сгрешил) или да презащити своята позиция, ако смята, че е прав? Вместо да направи това, той се хваща за дребното, старае се да ме изобличи в дребнавост и заяждане и се опитва или да отрича, или да омаловажи слабостите на своя „Исторически преглед”.

Изобщо в отговора си Анастас Примовски доказа, че той не желае да води истински спор, а се стреми към опровержение „на всяка цена”, без да подбира нито средствата, нито прийомите. И ако е постигнал по този начин някакъв полезен резултат, той се изразява главно в това, че ни е дал един живописен пример как не бива и не трябва да се води научен спор.



Виж също:
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите

Николай Хайтов: Родопската история в някои книги и статии на проф. Петър Петров

http://www.kroraina.com/knigi/nh/nh_polemiki_5.htm


II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ

5. РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ В НЯКОИ СТАТИИ И КНИГИ НА ПРОФ. ПЕТЪР ПЕТРОВ

От 1960 до 1975 г. проф. П. Петров е участвувал като автор, редактор и съставител в 6 сборника (повечето сборници с документи), посветени на историята на Родопите. Следва да отбележа, че особено със съставените от него сборници с документи П. Петров извърши, общо взето, една полезна работа за родопското краеведение, като направи чрез тези сборници достъпни за читателите известни и по-малко известни материали и документи за ислямизацията на част от българското население в Родопите. Заедно с това обаче П. Петров допусна (предимно в своите авторски материали — статии и студии) фактически грешки и погрешни схващания, които изопачават родопската история и стават източник на погрешна информация. В настоящата публикация аз не си поставям за цел да правя обстойна рецензия на всички статии, сборници и книги на П. Петров, а да посоча само някои грешки и погрешни схващания в тях.

□ □ □

Ще започна със статията на П. Петров „Родопите в Българското средновековие”, поместена в книгата „Родопите в българската история” — сборник от статии в помощ на учителя (съставител доц. Петър Петров, издание на „Народна просвета”, София, 1974 г.). Още в началото на въпросната статия авторът ни предлага формулировки, които будят недоумение. Той твърди, че през 971 г. на византийците се удало да покорят Североизточна България и че „в същата година и Родопите изпитали горчивината на чуждото иго” (с. 38). Очевидно П. Петров смята, че до зловещата 971 г. Родопите са влизали все в пределите на България.

Много странно разбиране има П. Петров за понятието „българска твърдина”, когато отнася това понятие към Родопите.

630

Веднъж той ни съобщава (на с. 37), че след първото присъединяване на Родопа към България през 837 г. „тя се превърнала в непристъпна българска твърдина”. На следващата страница въз връзка със завоеванието на Родопите от Калоян той отбелязва, че „Родопите отново станали непристъпна българска твърдина”. Излиза според П. Петров, че те са били временно загубили своето качество на твърдина, докато не са били в границите на България, и отново са придобили своята твърдост по времето на Калоян.

Очевидно за П. Петров понятието твърдина е свързано с държавния статут на областта Родопи: вътре ли са в границите на България, те са твърдина, вън ли са — престават да бъдат. С това, разбира се, не можем да се съгласим: твърдината в Родопите са били хората, коренното славянско население, което е давало етническия облик на този край от нашата родина и е определяло тежненията му към българската държава независимо дали е бил той под владичеството на Византия или на османците.

Не споделяме и друго едно схващане на П. Петров, изразено на с. 37, че „през цялото средновековие Родопите споделяли съдбата на българската държава”. Разбира се, че когато родопското население е било вън от границите на България, то не е могло цялостно да споделя нейната съдба. А е известно, че не през цялото средновековие Родопите са били съставка от България.

Ненаучно е и твърдението на П. Петров (на с. 37), че „През втората половина на X век, когато Византия замислилапокоряването на българската държава, тя трябвало да се съобразява с родопската укрепителна система. . .” Нима наистина сериозно П. Петров вярва, че Византия е замислила покоряването на българската държава едва през втората половина на X в.? И освен това тъкмо през втората половина на X в. родопската укрепителна система в по-голямата си част е била в ръцете на Византия (виж В. Златарски, „История на българската държава”, ч. II, с. 328), така че тя не е имала никаква нужда поне през този период да се опасява от тази укрепителна система.

Греши П. Петров, когато ни съобщава (с. 38), че обявилият се в края на XII в. за независим владетел на Родопите болярин Иванко (убиецът на Асеня II) скоро бил „заставен да мине на страната на българската държава”, а след това, ко-

631

гато на византийския император се удало да ликвидира Иванко, „Родопите не станали византийски”.

След като Иванко се обявил за независим владетел на Родопите, той от никого не бил „заставян” да мине на страната на българската държава. Самият цар Калоян според проф. Златарски се съгласил да признае неговата независимост и на тази основа те двамата (Иванко и Калоян) сключват военен и политически съюз (виж „История на българската държава”, т. III, с. 113). След смъртта на Иванко (1200 г.) Родопите не останали византийски, както П. Петров твърди, а били завоювани отново от Алекси III и в тях били поставени ромейски войски (виж В. Златарски, „История на българската държава”, т. III, с. 134).

Много досадни грешки е направил П. Петров.

Така например за крепостта Станимака П. Петров твърди, че тя е едно и също с „днешната Асенова крепост над Асеновград” (с. 43), когато е широко известно в историческата литература, че крепостта, наричана днес Асенова, се е наричала някога Петричос, а не Станимака. С името „Стенимахос” е обозначавано средновековното укрепено селище, което се намирало в югозападната част на днешния Асеновград около метоха (виж по този въпрос статията на проф. Йордан Иванов .„Асеновата крепост и Бачковският манастир”, поместена в Изв. на Арх. дружество, 1911 г.).

П. Петров твърди, че „крепостта Станимака съществува от XI век”. Ако е за крепостта, наричана Асеновата, многобройни археологически находки свидетелствуват за нейното съществуване още през IX в., в това число монети от времето на император Теофил, 829—842 г. Ако се отнася до Стенимахос като укрепено селище, тя води началото си още от антично време.

Греши П. Петров, като твърди, че през 1205 г. крепостта Станимака минала в ръцете на българите, след като бил прогонен оттам „кръстоносния ръководител Рене дьо Три”. Един латински отряд освобождава обсадения в Станимака Рене дьо Три през юни 1206 г. и едва тогава станало възможно българите да заемат отново крепостта, а не през 1205 г., както е предатирал това събитие П. Петров (виж Хрониката на Жофроа дьо Вилардуен, проф. В. Николаев, с. 295 и сл.).

Неточно е и твърдението на П. Петров (на с. 39), че латинският солунски крал Бонифаций Монфератски бил и „главен предводител на Четвъртия кръстоносен поход”. Той бил само

632

„един от водачите на похода” (виж Хрониката на Вилардуен от В. Николаев, с. 28 и сл.).

За крепостта Баткун П. Петров пише, че по време на въстанието на родопското население през 1255 г. тя минала на страната на българите, а „когато на другата година никейският император я обсадил, тя се оказала недостъпна” (с. 44). Истината в случая е друга: през 1256 г. никейският император Теодор II Ласкарис отвоювал всички крепости, които през 1255 г. преминали към България, като Станимака, Перущица, Кричим и други укрепени места, в това число и Баткун, с изключение само на Цепина (Чепино). Крепостта Баткун не само че се оказала достъпна и била превзета от Ласкарис, но станала отправна точка за атакуване на Цепина, след което селището Баткунион било плячкосано (виж „Извори за българската история”, т. 15, с. 189—193, Хрониката на Георги Акрополит, а също „История на българската държава” от Златарски, т. III, с. 451, изд. 1940 г.).

Освен това П. Петров твърди, че крепостта Цепина „била създадена в края на XII век”, което не почива на никакви доказателства. Ако има някакви доказателства (имам предвид археологически), те говорят за едно много по-ранно съществуване на крепостта, обитавана по всяка вероятност още по времето на траките.

Крепостта Бяден край днешното родопско село Беден се наричала през средновековието не Бяден, както П. Петров я нарича, а Беадност (виж „Пътувания по България” от К. Иречек, изд. 1974 г., с. 449). И никак не е доказано да е пазела тя „пътя на юг към Смолян и Чепеларе” по простата причина, че средновековното присъствие на Чепеларе все още не е установено.

За крепостта Зареница П. Петров твърди, че се намирала „над крепостта Станимака, на 3 км от днешното село Наречен”. Крепостта Зареница се намира на 3 км, само че не над с. Наречен, а над Нареченските бани (ако трябва да сме точни) и не „над”, а цели 25 километра на юг от Станимака (Асеновград).

„Още по-нагоре (пише по-нататък П. Петров), на 1 км ог с. Забърдо, се издигала крепостта Заград.” Това „по-нагоре представлява едно разстояние от около нови 25 километра в югозападна посока от крепостта Зареница. Изобщо много по-добре и по-научно щеше да е, ако П. Петров не си служеше с

633

„по-нагоре” и „по-надолу”, а обозначаваше с точни мерки местонаходището на историческите забележителности, за които ни разказва в своята студия.

Така например той пише за крепостта Устра, че се намирала „между Устрем и Джебел” на височината Сиврикая, а истината е, че височината Сиврикая и крепостта Устра се намират не „между”, а встрани от Джебел и селцето Устрино (а не Устрем, както П. Петров го е назовал).

Не е вярно също, че крепостта Аетос (Сокол) се намирала на височината над Смолян, между Турлука, Невестата и Соколица (с. 46). Крепостта Аетос се намирала тъкмо на върха, наричан днес Соколица, където през 1936 г. са намерени остатъци от зидовете на тази средновековна твърдина („Соколица” всъщност е превод на „Аетос”) (виж „Смолян” от Н. Гигов и А. Печилков, 1972 г., с. 9).

Не отговаря на истината и твърдението на П. Петров, че в „района на Девин над р. Дампладере се издигали крепостите Каурското кале и Девин” (с. 46). Има стара крепост, наричана Каурското кале, но крепост Девин все още няма. Освен това едва ли предназначението на Каурското кале е било да пази, както П. Петров твърди, „пътя по реката”, защото по реката Дампладере поради урвестото и́ корито не е имало въобще никакъв път.

Все така по инерция П. Петров твърди, че „в района на Доспат се издигала крепостта Доспат, а истината е, че крепостта край Доспат се нарича просто Хисарлъка, а не Доспат.

„Културата от времето на Втората българска държава в Родопите е много добре проучена” — твърди П. Петров на с. 47, а в края на с. 49 четем, че „проучването на българската култура и бит в Родопите през средновековието е все още в самото начало...” На кое да вярваме?

Всички тези неща могат да изглеждат „дребни” за големите мащаби на историята, но работата е в това, че грешките, неточностите и небрежностите в разглежданата статия на П. Петров са доста и деформират някои от основните характеристики на средновековното минало в Родопите.

Това е положението с опита на П. Петров да очертае в своето помагало за учителите средновековната история на Родопите. А сега няколко думи за неговата статия „Родопите под турска власт”. Статията е поместена в учебното помагало „Родопа — българска твърдина” от 1960 г. През същата го-

634

дина тя била препечатана с леки видоизменения в следващото „учебно помагало”, озаглавено както и първото. Въпросните два сборника, в които имаше поместени и други (според мене полезни) статии и материали, скоро придобиха известност като популярен източник за историята на Родопите. Причините бяха две: големият тираж на двата сборника — общо 23 000 бройки, афиширането му като „учебно помагало” и острата нужда по това време от подобни издания. В следващите сборници, на които беше съставител Петър Петров, той се освободи от своята статия върху падането на Родопите под османско владичество, но тя остана в първите два — най-популярните, продължава да се използува и това налага да се спрем, макар и накратко, върху нейните научни качества.

На с. 30 от въпросната статия П. Петров съобщава, че „завладяването на Родопите в главни линии било извършено през годините 1371—1373. . .” Но веднага след това добавя, че „окончателното налагане на турската власт обаче станало след около 40 години” (с. 30).

Откъде е почерпил П. Петров сведението, че Родопите са били окончателно дозавладявани в продължение на 40 години, за да го лансира категорично и без уговорки като чиста научна истина? Това той е заимствувал от книгата на Ст. Шишков „Миналото на Пловдив” (с. 74), където четем: „Едно предание, и до днес запазено, казва, че цели 40 години родопските българи водили упорита и кървава борба с турците, докато най-после ги принудили да им дадат известни права”. Очевидно става дума за предание, което П. Петров ни е поднесъл без никакви уговорки като безспорен научен факт.

Заслужава да се отбележи освен това начинът, по който коментира П. Петров падането на Второто българско царство под османското владичество. „Успехите на турците се дължали не на тяхната сила, а на разединеността и престъпното нехайство на балканските владетели” (с. 24). Само страница и половина след това обаче П. Петров заявява, че балканските народи се сражавали против турците с „една учудваща упоритост и героизъм” (с. 26).

Възниква въпросът: ако те (турците) наистина не бяха силни, що за геройство са проявили балканските народи при сблъскването си с тоя, по думите на Петров, слаб неприятел? Що се отнася до „нехайството на балканските владетели”, до ,„голямото престъпно нехайство”, както П. Петров се изразява,

635

когато говори върху причините за неуспеха на балканските народи в борбата им с турците, необходимо е да отбележим, че този вид обяснения никак не говорят за научен поглед върху въпросните събития. Думата „нехайство”, та макар и „голямо, престъпно нехайство”, не е никак подходяща за обясняваме на сложната социално-политическа, пък, ако щете, и психологическа обстановка на Балканите, която доведе до завладяването им от османците.

По-нататък (с. 26—303), когато Петър Петров описва как станало завладяването на Родопите, той ни въвежда в едно опасно заблуждение. Става дума за неговото твърдение, че завладяването на Родопите от османците било съпроводено „с избиване на населението, с разрушаване на селата, с опожаряването на горите” (с. 30). Никакви разграничения не е сметнал за необходимо да направи П. Петров: той говори изобщо за Родопите и просто за „избиване на населението”, а не на част от това население, за „разрушаване на селата”, а не за някаква част от тях. За „избиване” говори П. Петров и по-нататък в своята статия, както например на с. 33, където пише, че „още в първите години на завоеванието те (турците) започнали да избиват всички непокорни, а още по-нататък (на с. 37), че „жителите на цели села били избивани, ако откажели да приемат исляма”. Когато говори за помохамеданчването в Разложкия край, Петров твърди, че „селата били разсипани до основи, а жителите им — разпилени. Едни били изклани, някои приели исляма, а повечето избягали по горите”.

Изобщо избиването на родопските българи е станало лайтмотив в статията на П. Петров, без да се е обосновал той с каквито и да било научни доказателства за поголовния характер на тези избивания в Родопите въобще.

Степента на разрухата в отделните части на Родопите не е била еднаква и в никакъв случай така съкрушителна, както ни я представя П. Петров. Достоверно доказателство за това са неотдавна публикуваните турски документи от XVI и XVII в., които разкриват поселищната картина в Средните и Западните Родопи (по брой на селата) почти такава, каквато е днес. Това говори, че нито селата са били така масово унищожавани, нито хората — така поголовно избивани, както излиза от твърденията на П. Петров.

Въпреки всичко П. Петров е, изглежда, искрено убеден, че родопското население е било избито, както личи от обстоятел-

636

ството, че на негово място той заселва юруците. „По планините най-хубавите пасища били заети от турски скотовъдци” (пише той на с. 31), за да направи веднага след това заключението, че „особено характерно е това за Родопите, където се заселило турско пастирско население, известно под името юруци”. По-нататък Петров на няколко места говори за „заселването” на юруците, за да не остави никакво съмнение, че той напълно сериозно вярва да е имало такова заселване. „Слаба опора за турската власт в Родопите (пише той на с. 36) се оказали местните юруци”, т. е. родопските юруци. „В Гюмюрджинско и в Средните Родопи се заселили юруците от 78 оджак” (с. 36) и т. н.

Истината е, че юруците не са се заселили в Родопите, а в съседните на Родопите равнини, главно в Беломорската, че там са били техните постоянни обиталища и селища, а в Родопите са прекарвали само временно през лятото заедно със своите стада, докато най-сетне (през втората половина на XVIII в.) те започват да изоставят своите летни пасбища и окончателно се изтеглят от Родопите (виж сборника „Из миналото на българите мохамедани”, изд. на БАН, студията на В. Мутафчиева, с. 49 и сл.).

Ако П. Петров беше обърнал известно внимание на този сборник, издаден още през 1958 г., той щеше да се запознае и със студията на проф. Д. Ангелов, озаглавена „Населението на Родопите под турско иго”, където авторът прави убедителен анализ на фактите, за да дойде до заключението, че „въпреки тежките опустошения от разоряванията, избиванията и поробванията родопските краища успели да запазят и след завоеванието им от турците своя чисто български характер” (виж „Из миналото на българите мохамедани,” сборник на БАН, с. 43).

И в следващата глава 9-а от сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), където се говори за участието на родопското население в борбите против турския феодален гнет, П. Петров остава все така противоречив и голословен. Той застава на становището, че родопското население не е могло да вземе участие в многобройните въстания против османското владичество, защото било изолирано и „заобиколено от турски административни и военни центрове”, но веднага след това добавя, че „за сметка на това пък тук се развило такова мощно хайдушко движение, което сериозно разклатило

637

турската власт в този край” (с. 53). „Началото на хайдушкото движение в Родопите (продължава веднага след това това П. Петров) е свързано с името на легендарния Гордю войвода.” Става дума за родопския болярин Гордю, за когото В. Дечов ни разказва в своята история на Чепеларе, че е последният защитник на крепостта Беден при нашествието на турците. Този среднородопски болярин П. Петров е обявил за основоположник на хайдушкото движение в Родопите. И то не какво да е движение, а „мощно”, дотолкова мощно, че разклатило турската власт в този край!!! Кога се е била разклащала тази власт и по какъв начин, П. Петров не обяснява и едва ли ще може да обясни, защото хайдутството въобще не е могло да разклати устоите на турската власт в Родопите, тъй като то не си е поставяло националноосвободителни задачи нито в Родопите, нито в България изобщо.

П. Петров ни уверява по-нататък, че „Турската власт не била в състояние да преодолее съпротивата на родопското население, поради което се видяла принудена да направи някои отстъпки — от средата на XVIII век за управители на родопските области били назначавани вече не турци, а местни богати българи мохамедани” (с. 54).

Преди всичко не може да се говори за родопски области, когато става дума за назначаване на местни управници българи мохамедани. Достоверни данни за такава практика в администрацията имаме само за Ахъчелебийската покрайнина. Нито за Кърджалийската, нито за Западнородопската покрайнина имаме данни турските управници да са били подменявани с местни българи мохамедани. Що се отнася до твърдението на П. Петров, че турската власт пристъпила към подобна практика, защото не била в състояние да „преодолее съпротивата на родопското население”, това е, меко казано, недоразумение. . .

Около средата на XVIII в. турците са все още достатъчно силни, за да разбият войските на най-могъщата по това време средноевропейска сила — Австрия (във войната през 1736—1737 г.), а П. Петров иска да ни убеди, че тези същите турци не били в състояние да преодолеят съпротивата на шепата родопчани, при това поне половината помохамеданчени. Но нека да видим какво ще ни каже Петър Петров по-нататък. Той твърди, че новите, местните управители българи мохамедани „станали истински феодали, като засилили експлоатацията и

638

насилията над подвластните им територии”, и още по-нататък, че „между старите и новите управители не се чувствувала никаква разлика и положението на народа останало непроменено” (с. 55).

Ще оставим настрана езиковата отливка на тези Петър-Петрови мисли и няма да питаме възможно ли е да се насилват „подвластни територии”, но ни се иска да попитаме как е възможно местните управници българи мохамедани да засилят експлоатацията върху местното население и въпреки това положението му да остане непроменено?

Какви факти има П. Петров предвид, за да твърди, че местните българи мохамедани се оказали по-лоши управници от турците? Никакво ли преимущество не съзира той в обстоятелството, че среднородопските управници след втората половина на XVIII в. са българи по произход, навици, бит и манталитет?

Аз не зная дали среднородопските управници българи мохамедани са били по-лоши или по-добри администратори от турците, но родопската книжнина изобилствува с факти и документи, че те са изиграли определено задържаща роля за проникването на турцизма в бита на поислямчените родопски българи и за задържане на ислямизацията въобще (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I, с. 81 и сл.). Защо П. Петров е отминал с мълчание тези доводи и факти?

Безкритично е пристъпил П. Петров и към темата „помохамеданчване на родопските българи”. Ето и примери: на с. 38 веднъж той твърди, че Доспат планина била помохамеданчена по времето на султан Селим от пълководеца Мурза Татарски, а след това на следващата страница (39) пише, че Югозападните Родопи били помохамеданчени през 1661 г., като „с особено настървение било извършено помохамеданчването на Доспатския район”. И по-нататък, че „цялото българско население от Девин до Доспат било принудено да приеме исляма”„ очевидно за втори път, след като веднъж същото това население беше помохамеданчено според П. Петров по времето на султан Селим (1512—1520 г.).

И по-нататък, когато става дума за помохамеданчването, П. Петров допуска подобни противоречия, както е например на с. 51. В началото на страницата той твърди, че „още през първата половина на XVIII век турската власт се видяла принудена да се откаже от масовото помохамеданчване на българ-

639

ското родопско население”. А на следващата страница прочитаме, че „масовото помохамеданчване на българското родопско население продължило около 200 години — от началото на XVI до началото на XVIII век”. Ако масовото помохамеданчване е траяло до „началото на XVIII век”, защо е трябвало турската власт да се отказва от масовото помохамеданчване „през първатаполовина” на XVIII век?

Като основен извор за помохамеданчването на Средните Родопи П. Петров възприема т. нар. „Исторически бележник”. Първо две думи за „Исторически бележник”. Този документ, както го нарича П. Петров, за пръв път е публикуван в сп. „Родопски преглед” през 1931 г., като сам авторът на публикацията заявява, че е написан от него по спомени от онова, което са му разказвали за този летопис. Щом „Исторически бележник” не е стигнал до нас в оригинал, а съдържанието му е свободен преразказ, това би трябвало да накара П. Петров да се взре по-внимателно, за да избегне или поне да обясни противоречията, в които ни въвежда този т. нар. „документ”.

А ето и противоречията, за които става дума:

На с. 45 от главата „Помохамеданчване на българите в Средните Родопи”, поместена в сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), П. Петров започва със следния цитат от „Исторически бележник”:

„В 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV, излезе заповед да се помохамеданчат българите в Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха населението в следните села: Вйово (Кършилъ, дн. с. Виево), Смолен (дп. с. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис Витлово (Палас, дн. Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово (Пашмаклъ, дн. Смолян) и Беловидово (Даръдере, дн. Златоград).

В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой, дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно), Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (дн. Левочево), Пещера, Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си” (с. 45).

Смолен (Смилян) значи е помохамеданчено. За голяма наша изненада обаче следващите цитати говорят друго: „През

640

пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт се настаниха най-напред в крайморското селище Солинци и Ксанти, а оттам и във вътрешността, из селата, разположени в южните склонове на Родопите. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръсто поле. . . и Смолян (Смилян)” (с. 48).

Искаме да поясним, че се отнася до същото Смолян (днешното село Смилян), за което летописецът заедно с П. Петров ни уверяваше, че било помохамеданчено още през 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV. С други думи, нещастното село Смилян е било презавоювано от анадолците, които усвоили имота на населението, непокорните избивали и заробили много жени и девици (както се твърди в „Исторически бележник”).

Защо е трябвало анадолците да се нахвърлят така яростно върху едно вече помохамеданчено село — това нито летописецът, нито П. Петров са сметнали за необходимо да ни обяснят. Нещо повече, малко по-нататък те ни слисват с твърдението, че „жителите на селата Габрово и Кръсто поле на другото лято с юнашка борба заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен. Но смоленци не се оставиха да се смесят с тях, дошлите анадолци” (с. 49).

Излиза, че за втори път анадолците налитат върху превзетото вече Смилян (Смолян) и се опитват да го заемат, за да срещнат там съпротивата на оцелелите от двете нашествия смоленци. И въпреки че смоленци не се оставили да се смесят с анадолците, „прочутият християнски център Смолян, седалище на смоленския епископ (както ни уверява по-нататък летописецът) , стана тогава чисто мохамеданско село” (с. 49).

След всичко това, ако ние докрай се доверяваме на „Исторически бележник”, би трябвало да повярваме, че Смолян (Смилян) е бил презаселен с турци-анадолци, и да си бием главата как тези турци-анадолци проговориха след това на български и се превърнаха в българи мохамедани.

Не е необходима особена проницателност, за да се убедим, че разказът за анадолците и двукратното им нашествие в Смилян, след като селото уж било помохамеданчено още през Л661 г., е чиста фантазия. Че в този разказ има нещо, меко ка-

641

зано, неточно, говорят и други обстоятелства. „Двадесет и първата година от царуването на султан Мохамед IV” не съвпада с обозначената в летописа година 1661, а с 1669. Вярно, П. Петров в следващите издания, където помества „Исторически бележник”, е добавил годината 1669 в скоби, но това не амнистира невежеството на летописеца и с нищо не обяснява явното сгрешаване на точната година.

П. Петров би трябвало да обърне внимание на факта, че през пролетта на 1705 г. (когато става нашествието на анадолците към Смилян) не царува султан Махмуд I, а султан Ахмед III, който сяда на престола в 1703 г. и го напуска (бива свален) през 1730 г. Очевидно летописецът втори път ни мами в датите, а проф. П. Петров въобще не дава вид, че е забелязал това, или пък наистина не го е забелязал. Проличава си, че е забелязал грешката едва в книгата „Съдбоносни векове за българската народност”, издадена през 1975 г. На с. 203, където е поместен въпросният цитат от „Исторически бележник”, П. Петров след името на Махмуд I е сложил в скоби една въпросителна очевидно като знак за някакво съмнение. Вместо да слага въпросителна и да озадачава читателя какво означава тя, П. Петров следваше да обясни грешката.

П. Петров следваше да обърне внимание и на имената на селищата, които се споменават в „Исторически бележник”. Така например никога с. Влахово не се е наричало Упорово, нито Палас (дн. Рудозем) се е наричало Витлово, нито старото Пашмаклъ (дн. кв. Смолян) се е наричало Езерово, а Златоград — Беловидово. Нито пък Горно и Долно Дерекьой (сега Соколовци и Момчиловци) са се наричали някога Долно и Горно Руеново (виж „Съдбоносни векове за българската народност”, 1975 г., с. 203). Не е въобще известно Момчиловци (бившето Горно Дерекьой) да е съществувало през 1681 г. Нито е известно с. Чокманово да се е наричало Очинево, както е обозначено то в „Исторически бележник”.

Повтарям: досега няма нито едно сигурно потвърждение на тези споменати в „Исторически бележник” имена. Тъкмо напротив, доколкото някои от въпросните села са споменати в данъчни и съдебни документи от онова време или близко на онова време — те фигурират не с имената, обозначени в „Исторически бележник”.

Такъв е случаят с един съдебен протокол, съставен през 1672 г. (само три години след годината 1669!). Протоколът е

642

поместен в сборника с документи под заглавие „По следите на насилието”, съставител П. Петров, на с. 263 и 264. В този документ, преведен от проф. Стр. Димитров, селото Пашмакли (дн. Смолян) се нарича Пашмакли, а не Езерово. Чокманово си е наречено Чокман (Зово), а не Очинево, Аламидере (дн. Полк. Серафимово) е наречено Аламут, а не Осиково, както е обозначено то в „Исторически бележник”, а село Смилян си фигурира като Смилян, а не Смолян, както П. Петров го обозначава в цитатите от „Исторически бележник”.

В друг съдебен протокол от 1677 г. имената на Пашмакли, Чокман(ово), Смилян и пр. са си изброени точно по същия начин, както и в протокола от 1672 г. В трети съдебен протокол от 6 юли 1720 г. вече намираме и други села, като Палас (дн. Рудозем, наречено Палаш), а не Витлово, както е в „Исторически бележник”. В същия документ Влахово си е наречено Влахово, а не Упорово. Тук днешният Смолян си е наречен Пашмакли, а не Езерово, и Смилян си е Смилян, а не Смолян (виж „По следите на насилието”, сб. документи, съставител П. Петров, с. 525).

П. Петров фигурира като съставител на сборника, където са поместени тези документи, знае следователно тяхното съдържание. Интересно как не се е досетил за очевидното противоречие между тези документи и имената на селищата, обозначени в „Исторически бележник”, и не е обяснил по някакъв начин тези очевидни противоречия.

В цитираната книга на П. Петров „По следите на насилието”, където е използуван „Исторически бележник”, намираме например следния пасаж:

„Това стана на 14 юли 1796 г., при царуването на султай Селим III. Калин Сгуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки деца, тръгна, яздещ на кон, за с. Езерово. На минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха всички, които пътуваха по този път, на около 600 крачки от който се намираше конакът на деребея Салих ага. Този се докачи от тази смела постъпка на Калин и заповяда на сеймените си да заловят непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника, повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара.” („По следите на насилието”, сб. документи, П. Петров, с. 286.)

А истината каква е? Както сам П. Петров отбелязва на с. 54 от сборника „Родопа — българска твърдина”, издание от

643

1960 г., Салих ага Смоленски от 1793 до 1838 г. е изпълнявал длъжността смоленски войвода. Излиза, че той си е позволил да обеси Калин Сгуров, преди да стане „войвода” и да придобие правото да коли и да беси. . .

Освен това известно е, че Салих ага Смоленски (както го е нарекъл и П. Петров) никога не е имал конак в Райково. Конакът му е бил в Смолян (старото Пашмаклъ) (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I.).

Много още факти биха могли да бъдат приведни, от които да се вижда, че „Исторически бележник” е използуван от П. Петров съвършено безкритично въпреки очевидните противоречия в него. В този летопис има нещо вярно, т. е. че е имало помохамеданчване в Средните Родопи, че е имало и проливане на кърви, и съпротива, но също така явно е, че този летописен разказ, когато е преразказван, е „обогатяван” и от това произхождат някои явни несъответствия, които водят към погрешни заключения (както е случаят с двукратното превземане на Смилян от „турци-анадолци” и други нелепости).

Въпреки очевидните на „Исторически бележник” пороци този „документ” П. Петров е използувал седем пъти в седем публикации: веднъж в сборника от 1960 г., втори път в неговото преиздание от 1961 г., трети път в сборника под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели” от 1964 г., четвърти път в следващия сборник от документи „Родопите през вековете” — 1966 г., пети път в сборника „По следите на насилието”, издаден през 1972 г., шести път в сборника „Родопите в българската история” — 1974 г., и за седми (надяваме се не за последен път) в книгата „Съдбоносни векове за българската народност” — 1975 г. (с. 200—204).

Пресметнете в колко страници е размножен този прословут „Исторически бележник”, който П. Петров нарича „остро изобличаващ документ”.

□ □ □

Заключенията от всичко изложено дотук се налагат сами по себе си: статиите на П. Петров върху родопската история, поместени в съставените от него помагала в помощ на учителя и въобще „учебни помагала”, са в много отношения несъстоя-

644

телни и утвърждават порочни становища, които рефлектират твърде зле към нашата съвременност.

Такъв е случаят с тезата на П. Петров за едва ли не поголовното изколване на родопското население по време на османското нашествие, за заселването на юруците в Родопите, за последиците от смяната на турските управници в Средните Родопи през XVIII в. и т. н., и т. н. Предоверявайки се на легенди и документи със съмнителна стойност, авторът, вместо да героизира родопската история, както личи да се е стремил, направил го е така несръчно и небрежно, че наместо да изпише вежди, извадил е очи.

Една от причините за това е, че на повечето от своите публикации П. Петров е и автор, и редактор (сборниците ог 1960 и 1961 г.) или пък и автор, и съставител (сборника от 1972 г.), или пък е редактор и съставител (сборниците от 1964 и 1968 г.), или пък е съставител и редактор (сборника от 1972 г.). Само в книгата си „Съдбоносни мигове” П. Петров е за пръв път само автор.

С малки изключения П. Петров въобще не е имал редактор на онова, което той е писал или съставил, и този именна своего рода монополизъм е една от причините да се стигне до допускането, повтарянето и задълбочаването на неговите авторски и съставителски грешки, за които стана дума в настоящите бележки.

Аз съм твърдо „за” издаването на исторически сборници, посветени на Родопите и родопската история, и поздравявам издателствата, които са прегърнали тази инициатива. Но е необходимо по-голямо внимание при съставянето на тези сборници, за да бъдат те на равнището на съвременната историческа наука. Това се налага не само в името на науката, но също в името на големите обществено-политически задачи, които се решават сега в Родопския край и които са твърде интимно свързани с историческото минало на този край.


http://www.kroraina.com/knigi/nh/nh_polemiki_5.htm



Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова