Показват се публикациите с етикет фалшификация. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет фалшификация. Показване на всички публикации

понеделник, 11 април 2011 г.

П. Маринов за фалшификацията, наречена "Исторически бележник"

http://liternet.bg/publish20/p_marinov/ocherci/content.htm


РАДА ВЪЛЧЕВА КАЗАЛИЕВА И "ИСТОРИЧЕСКИЯТ БЕЛЕЖНИК"
Петър Маринов


... ВЕРСИЯТА НА КАЗАЛИЕВА ЗА БЕЛЕЖНИКА ...
Нека кажем няколко думи и за него:
За съществуването на този бележник й казал самият йеромонах Григорий:
- Радке, заклевам те в името на Бога и Иисуса Христа да не кажеш никому, за да не се научат турците! В църквата "Св. Неделя", където ми е стаята, в едно скришно място се пази една книга ръкописна, която носи датата 1622 година. В тази книга всички йеромонаси, които са идвали от Света гора, са записвали каквото са намерили за добре. Тая книга са я предавали тайно от ръка на ръка и на мене е дадена тайно, та и аз записах за спомен кога си станала учителка в Кръстата гора.
След това той го занел у дома й. Там тя направила някои извадки, като преписала ония части, отнасящи се за "Карстата гора", както се наричала в нея Родопската област. Извличането на преписи от нея станало на няколко пъти, тъй като йеромонах Григорий го държал у себе си и не го оставял в нейния дом за по-дълго. По едно време тя, заедно с мъжа си, както пише в спомените си, се опитали да го вземат от стаичката му при църквата, като в негово отсъствие влезли и я претърсили, но не могли да го намерят.
По време на разгара на българо-гръцката църковна разпра йеромонах Григорий бил мъмрен от митрополията, че взел страната на българите и в края на краищата манастирското му началство го отзовало и той си заминал за Света гора много съкрушен. С него изчезнал и "Историческият бележник", като не се разбрало той ли го е занел там или заместникът му (Диомед, Никанор или Пахомий - не се знае точно кой), който дошъл също от Света гора, престоял два месеца в същата стая и ако е намерил въпросната книга, или я унищожил, или я взел и занесъл в манастира.
Преписите и извадките обаче, които направила Рада Казалиева, останали у нея, като ведно с други книжа били онаследени от сина й Хр. п.Панделиев (Хр. Попов) в Асеновград. Там той през 1901 година по време на "комитското движение" емигрирал и се установил до края на живота си в 1939 година. Към края на живота си Рада Казалиева останала вдовица и се прибрала при сина си, също в Асеновград. След смъртта на съпруга си тя осъществила желанието си за монашество, като се покалугерила без обезателство да живее в манастир и както казваше старият свещ. Димитър Мавров в Райково, се нарекла Евдокия, Дукя или баба Дукя, под които имена била известна сред старите хора. Умряла е в Асеновград през 1907 година. Заслугата й като учителка и будителка на българската народностна свяст през време на робството е безспорна и днешните млади поколения трябва да са й признателни и благодарни за това.
Бележките й, автобиографичните спомени и др. били останали у сина й Хр. Попов, от когото пък ги бил взел споменатия по-напред Анастас Поптодоров, който обнародва през 1931 година част от тях, а другите изгубил.
Някои от тях обаче били възстановени по черновките от сина й втори и трети път, за да се дойде до създаване на специална архива по този въпрос. Последните чернови и преписи, както се разбира, се съхраняват у наследниците на Пантелей Хр. Попов в Асеновград.
Какво представляват тези бележки, спомени и преписи?
Когато през 1937 година влязох в писмовна връзка с Хр. п.Панделиев за някои мои публикации в смолянския в. "Красногор" за миналото на Смолянска околия, аз получих от същия един пълен комплект ръкописни преписи от тези бележки и спомени. Прочетох най-внимателно всичко. Те са и сега пред очите ми. Според съдържанието им може да се разделят на части:
1. Писма с лица и учреждения;
2. Автобиографични спомени на Рада Казалиева и родови сведения;
3. Нравоучителни изречения и стихотворение в акростих "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията" и
4. "Исторически бележник" в отделни откъси. Дадено е заглавието и на гръцки език: "Историкон симеоматарион ис то опион та енграфонте олла та спондиа гегоната епи тон ктисеон автон катикион тис перифериас Ставровунион. Ано-Райково, етос 1622". (Превод: Исторически бележник, в който се записват всичките случаи, станали над това и от това население в Красногорската област. Горно Райково, година 1622.)


... АНАЛИЗ НА МАТЕРИАЛИТЕ ...
Съдържанието на първите два раздела се изчерпва с изнесеното дотук, а за стихотворението в акростих ми направи впечатление, че има дата 10 авг. 1852 година. Това ме накара да търся първообраза, от който бе направен пратеният ми препис, и се оказа, че той е написан с почерка на Хр.п. Панделиев по правописа от 1921 година (земеделския) с широко Ь, без ер-голям и е-двойно, на карирана хартия, огънат и избледнял от времето и пипане с ръце. Личеше, че е писан от сина на Рада Казалиева, може би по нейна диктовка в преклонната й възраст, преписван и възсъздаван след нейната смърт няколко пъти, като е сложена датата 1852 година, за да има по-архаичен вид. Изпуснато е предвид, че през посочената година и правописът е бил друг, и калиграфията, и хартията, пък и самият Вълчо Казалията си е бил жив тогава и както казваха наследниците му, е умрял по-късно. Това изтъквам по повод опита на някои в последно време да се приеме, че с това Рада Казалиева се врежда като първа българска поетеса (преди Елена Мутева) в новата българска литература. Правеше се даже опит да се факсимилира стихотворението, но като че не излезе. Откъм строеж и съдържание то носи всичките слабости на творба от тоя род, но е с подчертан патриотичен дух. Твърде е вероятно вмешателството тук на сина на авторката, за когото още през 1900 година във в. "Прогрес" (Цариград, г. ІІ, бр. 6, стр. 3, от 20 окт.) е писано, че бил "наречен с прозвището "парче поет" и единственият му дар е да поетизира, та каквото ще да бъде".


... ГРУБИТЕ ФАКТОЛОГИЧЕСКИ ГРЕШКИ В БЕЛЕЖНИКА ...
По-интересни ми се видяха известията от "Историческия бележник", които не са събрани на едно място в преписката, а са разпръснати на различни места. В тях се говори за едни събития извън приетите в научната история и неотговарящи напълно на едно обективно обяснение на фактите. Говори се за помохамеданчване или опити за такова в селища като Долно Езерово (долната махала на Смолян), Долно Руеново (Соколовци), Пещера и др., за които по родови предания се знае, че са заселени по-късно и като тъй неправдоподобно е да са съществували тогава, та даже и войводи да са излезли от тях. В турски документи и други летописи, съвременни на "Историческия бележник", не се споменава нито Езерово, нито такова на гр. Смолян (Пашмакли), а местността и развалините на селището и досега се нарича "Могилата". Като се има предвид, че имената на места и селища най-мъчно се поддават на изменение, явява се и неправдоподобна метаморфозата от "Могилата" на Езерово. Имената и на другите селища: Упорово - Влахово, Витлово - Рудозем, Беловидово - Златоград, Руеново - Момчиловци, Кутлово - Славеино, Очиново - Чокманово и Осиково - Серафимово също не се потвърждават от народни предания, че са били такива, пък и в турските документи от онова време не се споменават тъй. Говори се още за настаняване на турци анадолци в с. Смилян, от които няма ни следа, ни предания сега. Началната година на бележника "1622" наумява нещо ново, тъй като тогава по приетия ред, особено в черковните книги, се е писало по леточислението "от создание мира", т.е. преди около 6-7000 години. За "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200. А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували. При многократното преписване и преработване на тоя бележник и от Хр. Попов, и от Анастас Поптодоров лесно е обяснимо варирането между 80 и 200 било в имената, било в бройките, като даже и 80 е голямо число за малкия "Каювски дол". Предизвиква се и недоумение - щом това са само "първенците", то общото население тогава трябва да е било няколко хиляди. Казва се още, че конакът на Салих ага бил в Райково, а знае се, че още преди 1796 година конакът на дерибея Сюлейман ага, а и на сина му Салих ага е бил в гр. Смолян, дето са днес казармите, тъй че неправдоподобно се сочи тоя конак в Райково, от който на 600 крачки бил забелязан ездач, който за това, че не слязъл от коня, бил обесен. Туй объркване не е много чудно, тъй като Хр. п.Константинов, един от най-добрите познавачи на миналото в този край, в едно свое съчинение сочи, че конакът на Салих ага бил пък в Устово. Но най-показателно е съобщението в "Историческия бележник" за "Унищожението на Смолянската епископия и убийството на Висарион Смолянски", както го е озаглавил и публикувал Анастас Поптодоров. Говори се, че епископът пътувал "с десет души въоръжена охрана на коне". Това е невероятно за ония времена (1662), когато българите без страх от смърт не могли да се показват даже от къщите си, но не и да се движат свободно между селищата, при това и оръжие да носят. Казва се, че залавянето на Висариона станало, когато той пътувал "от Долно Езерово за Горно Езерово", т.е. от долната махала на Смолян за Горната. Това обаче е невероятно, защото от най-задълбочените родови проучвания през 1938 година се установи, че през 1662 година долната махала на Смолян не е съществувала, а и в горната махала на същия град не е имало християни, при които да е отивал епископ Висарион. Немного след посочената година Пол Люкас определено сочи: "Минавахме през едно село, наречено Пашмакли, населено само с мохамедани, които не говорят турски, а видоизменен славянски и пр." По родови предания се знае, че в тая махала християни са се заселили около и след 1750 година, време, характерно с установяване на веротърпимост сред родопското население, след като властта взели местни помохамеданчени българи от рода Кьор ходжа. Тук дошли Узунци и Киряновци от Димотишко, Томовци и Станчовци от Хасковско, Начовци и Таковци от Арда и др., предимно за работници при агите; Начо бил им терзия (шивач), други - зидари, овчари и др. Поради гоненията от Али паша Янински в тая махала са се заселили и епироти - Яневци, Гареловци и Хроневци, като фурнаджии, халваджии и зидари. Долната махала на Смолян води началото си също от втората половина на ХVІІІ век, като според родовите им предания родоначалниците са Мандолци, Чакоровци, Белювци, Полчикутювци и др. Също били овчари и измекяри на агите от мехмед Кьор ходжа насетне. В Поповската махала пак по това време "слезли от колибите при Чернока" няколкото християнски семейства на Митрю, Янчо и Куртю, които поради страх от кърджалиите положили началото на махалата. (Виж по-подробно в очерците ми "Смолян - 1944", "Смолян и околията - 1939" и "Българите мохамедани в Родопите - нови изследвания из тяхното минало", гл. ІІ - машинопис.) Затова и имената Горно Езерово и Долно Езерово, и отиването на Висариона през 1662 година в едни села, където не е имало християни, е невероятно. Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година. За това свидетелствува и книгата "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски) от Райково, която заслужава доверие. Има още несъобразности в тоя бележник, но на тях не се спирам.
Това значи, че "Историческият бележник" навярно е писан въз основа на някакви по-стари (?) приписки и бележки по стари черковни книги и възсъздаден по предания и памет, като описаните събития са добили тоя вид през втората половина на миналия век, когато са преписвани и преработвани в момент на патриотично вдъхновение, характерно за годините на Възраждането ни и при съществуването на новите вече селища, които било лесно да се прибавят към старите.
А и наличието на черковни книги в Райково от тогава (1660-1670 г.) е съмнително, защото, както се каза, църквата "Св. Неделя" е строена през 1836 година, а дотогава там било оброчище, върху което се извършвали религиозни треби, та да се съхраняват черковни книги през толкова векове и при такава обстановка е неприемливо.


... МНЕНИЕТО НА СТАРИТЕ РОДОПСКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ ...
Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. п.Панделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: "Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне" и пр. С това намекваше може би за писаното във в. "Прогрес" през 1900 година. В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата. А за Рада Казалиева казваше, че я помни като много въодушевена патриотка, какъвто бил и синът й. Това се потвърждава и от писмото на Ст. Н. Шишков, намиращо се в архивата преписка за Рада Казалиева и "Историческия бележник". През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в "Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно: "Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна."
Такива бяха мненията на тези от най-старите и най-добри познавачи на родопското минало. С това обаче не се изчерпва въпросът, защото тоя бележник досега не е разглеждан компетентно, критично и задълбочено. А това трябва да стане от нашите историци, като се подходи правилно за установяване както произхода му, така и съхранението, превъплощението и авторството му. За да се установи достоверността на него - селищата, цитираните имена, датите и събитията, тъй както са напечатани, би трябвало тоя бележник да се разгледа с вещина и историческа съпоставка както в съдържанието, така и по преписите му, па тогава да се използва за аргументация като изворов материал за изучаване миналото на Родопите. Това не са направили нито Петър Петров, нито Кирил Пасилев, които са го използвали и цитирали досега, като са вземали всичко писано в него за чиста истина.


... СЪВРЕМЕННИЦИТЕ ЗА РАДА КАЗАЛИЕВА ...
Интересно е, че и в книгата "Портрет на гръцко фенерско духовенство и коварните му дела в Родопите" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски), 1887 г., която е основна история на Райково и по съдържание и дух отразява съвсем реалистично времето и събитията, през които е живяла и работила Рада Казалиева, не се споменава нищо за нея. А в тая книга се говори подробно за борбите на българите за национално самосъзнание и чувство, за мъчнотиите и жертвите по тези борби и, както споменах, заслужава доверие. Говори и за поп Глигорко, за борбата срещу Патриаршията, гръцките владици и местното гръкоманско духовенство. Авторът й, макар че описва предимно черковните борби, и както се вижда, бил добър патриот, за когото определено може да се каже, че ако имаше малка или голяма доза истина по патриотичната дейност на Рада Казалиева, както е видно от архивата й, мисля, че не би пропуснал да го отбележи. Нещо повече, споменава се няколко пъти за мъжа й, свещеник Пантелеймон Вълчев, че бил непостоянен, минавал ту към българите, ту към гръцката страна и при "премиросването" (приобщаването) към Патриаршията на свещениците през 1876 година той бил един от тези, които драговолно приели това "премиросване", а и ревностно го поддържал. От това се вижда каква атмосфера витаела в дома му.
Не споменава нищо за Рада Казалиева и свещеник Василий Аврамов, неин съвременник и пръв български архиерейски наместник в тоя край, който с право може да се каже, че бил "стълб и утвърждение" на българщината през онова тъмно време. В спомените си "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби" (сп. "Славиеви гори", 1894 г., кн. 5-7), където доста подробно и обективно описва събитията от 1847 година насетне, говори за учителите тогава, свещениците и други деятели по нашето Възраждане в тоя край, говори със силен пиетет и за йеромонах Григорий (поп Глигорко), но за свещеник Пантелеймон Вълчев и Рада Казалиева не говори нищо. А в добросъвестността на този доблестен деец по възраждането на българщината в Смолянско не бива да се съмняваме.

Трябва да отбележим накрай, че освен публикацията в сп. "Родопски преглед", 1931 г., сведения за "Историческия бележник" не могат да се черпят от никъде другаде. Запазена е само архива с кореспонденция (в преписи) по този бележник и Рада Казалиева, която архива също може да се използва за издирвания, при все че липсват в нея данни за потвърждение научността и пълноценната достоверност както за делото и заслугите на Рада Казалиева като първа българска учителка и първа българска поетеса, така и за същността, значението и достоверността на споменатия "Исторически бележник".
Архива има навярно и у наследниците на Хр. Попов в Асеновград или другаде нейде. Моите "преписи", пратени ми от същия Хр. Попов през 1937 година, се съхраняват в Пловдивския окръжен държавен архив, фонд "Петър Маринов", където всеки любознателен книжовен труженик може да ги прочете.
1974


http://liternet.bg/publish20/p_marinov/ocherci/content.htm

Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова

Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "Исторически бележник"

Н. Хайтов - исторически полемики

.... Като основен извор за помохамеданчването на Средните Родопи П. Петров възприема т. нар. „Исторически бележник”. Първо две думи за „Исторически бележник”. Този документ, както го нарича П. Петров, за пръв път е публикуван в сп. „Родопски преглед” през 1931 г., като сам авторът на публикацията заявява, че е написан от него по спомени от онова, което са му разказвали за този летопис. Щом „Исторически бележник” не е стигнал до нас в оригинал, а съдържанието му е свободен преразказ, това би трябвало да накара П. Петров да се взре по-внимателно, за да избегне или поне да обясни противоречията, в които ни въвежда този т. нар. „документ”.

А ето и противоречията, за които става дума:

На с. 45 от главата „Помохамеданчване на българите в Средните Родопи”, поместена в сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), П. Петров започва със следния цитат от „Исторически бележник”:

„В 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV, излезе заповед да се помохамеданчат българите в Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха населението в следните села: Вйово (Кършилъ, дн. с. Виево), Смолен (дн. с. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис Витлово (Палас, дн. Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово (Пашмаклъ, дн. Смолян) и Беловидово (Даръдере, дн. Златоград).

В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой, дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно), Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (дн. Левочево), Пещера, Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си” (с. 45).

Смолен (Смилян) значи е помохамеданчено. За голяма наша изненада обаче следващите цитати говорят друго: „През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт се настаниха най-напред в крайморското селище Солинци и Ксанти, а оттам и във вътрешността, из селата, разположени в южните склонове на Родопите. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръсто поле. . . и Смолян (Смилян)” (с. 48).

Искаме да поясним, че се отнася до същото Смолян (днешното село Смилян), за което летописецът заедно с П. Петров ни уверяваше, че било помохамеданчено още през 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV. С други думи, нещастното село Смилян е било презавоювано от анадолците, които усвоили имота на населението, непокорните избивали и заробили много жени и девици (както се твърди в „Исторически бележник”).

Защо е трябвало анадолците да се нахвърлят така яростно върху едно вече помохамеданчено село — това нито летописецът, нито П. Петров са сметнали за необходимо да ни обяснят. Нещо повече, малко по-нататък те ни слисват с твърдението, че „жителите на селата Габрово и Кръсто поле на другото лято с юнашка борба заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен. Но смоленци не се оставиха да се смесят с тях, дошлите анадолци” (с. 49).

Излиза, че за втори път анадолците налитат върху превзетото вече Смилян (Смолян) и се опитват да го заемат, за да срещнат там съпротивата на оцелелите от двете нашествия смоленци. И въпреки че смоленци не се оставили да се смесят с анадолците, „прочутият християнски център Смолян, седалище на смоленския епископ (както ни уверява по-нататък летописецът) , стана тогава чисто мохамеданско село” (с. 49).

След всичко това, ако ние докрай се доверяваме на „Исторически бележник”, би трябвало да повярваме, че Смолян (Смилян) е бил презаселен с турци-анадолци, и да си бием главата как тези турци-анадолци проговориха след това на български и се превърнаха в българи мохамедани.

Не е необходима особена проницателност, за да се убедим, че разказът за анадолците и двукратното им нашествие в Смилян, след като селото уж било помохамеданчено още през 1661 г., е чиста фантазия. Че в този разказ има нещо, меко казано, неточно, говорят и други обстоятелства. „Двадесет и първата година от царуването на султан Мохамед IV” не съвпада с обозначената в летописа година 1661, а с 1669. Вярно, П. Петров в следващите издания, където помества „Исторически бележник”, е добавил годината 1669 в скоби, но това не амнистира невежеството на летописеца и с нищо не обяснява явното сгрешаване на точната година.

П. Петров би трябвало да обърне внимание на факта, че през пролетта на 1705 г. (когато става нашествието на анадолците към Смилян) не царува султан Махмуд I, а султан Ахмед III, който сяда на престола в 1703 г. и го напуска (бива свален) през 1730 г. Очевидно летописецът втори път ни мами в датите, а проф. П. Петров въобще не дава вид, че е забелязал това, или пък наистина не го е забелязал. Проличава си, че е забелязал грешката едва в книгата „Съдбоносни векове за българската народност”, издадена през 1975 г. На с. 203, където е поместен въпросният цитат от „Исторически бележник”, П. Петров след името на Махмуд I е сложил в скоби една въпросителна очевидно като знак за някакво съмнение. Вместо да слага въпросителна и да озадачава читателя какво означава тя, П. Петров следваше да обясни грешката.

П. Петров следваше да обърне внимание и на имената на селищата, които се споменават в „Исторически бележник”. Така например никога с. Влахово не се е наричало Упорово, нито Палас (дн. Рудозем) се е наричало Витлово, нито старото Пашмаклъ (дн. кв. Смолян) се е наричало Езерово, а Златоград — Беловидово. Нито пък Горно и Долно Дерекьой (сега Соколовци и Момчиловци) са се наричали някога Долно и Горно Руеново (виж „Съдбоносни векове за българската народност”, 1975 г., с. 203). Не е въобще известно Момчиловци (бившето Горно Дерекьой) да е съществувало през 1681 г. Нито е известно с. Чокманово да се е наричало Очинево, както е обозначено то в „Исторически бележник”.

Повтарям: досега няма нито едно сигурно потвърждение на тези споменати в „Исторически бележник” имена. Тъкмо напротив, доколкото някои от въпросните села са споменати в данъчни и съдебни документи от онова време или близко на онова време — те фигурират не с имената, обозначени в „Исторически бележник”.

Такъв е случаят с един съдебен протокол, съставен през 1672 г. (само три години след годината 1669!). Протоколът е поместен в сборника с документи под заглавие „По следите на насилието”, съставител П. Петров, на с. 263 и 264. В този документ, преведен от проф. Стр. Димитров, селото Пашмакли (дн. Смолян) се нарича Пашмакли, а не Езерово. Чокманово си е наречено Чокман (Зово), а не Очинево, Аламидере (дн. Полк. Серафимово) е наречено Аламут, а не Осиково, както е обозначено то в „Исторически бележник”, а село Смилян си фигурира като Смилян, а не Смолян, както П. Петров го обозначава в цитатите от „Исторически бележник”.

В друг съдебен протокол от 1677 г. имената на Пашмакли, Чокман(ово), Смилян и пр. са си изброени точно по същия начин, както и в протокола от 1672 г. В трети съдебен протокол от 6 юли 1720 г. вече намираме и други села, като Палас (дн. Рудозем, наречено Палаш), а не Витлово, както е в „Исторически бележник”. В същия документ Влахово си е наречено Влахово, а не Упорово. Тук днешният Смолян си е наречен Пашмакли, а не Езерово, и Смилян си е Смилян, а не Смолян (виж „По следите на насилието”, сб. документи, съставител П. Петров, с. 525).

П. Петров фигурира като съставител на сборника, където са поместени тези документи, знае следователно тяхното съдържание. Интересно как не се е досетил за очевидното противоречие между тези документи и имената на селищата, обозначени в „Исторически бележник”, и не е обяснил по някакъв начин тези очевидни противоречия.

В цитираната книга на П. Петров „По следите на насилието”, където е използуван „Исторически бележник”, намираме например следния пасаж:

„Това стана на 14 юли 1796 г., при царуването на султай Селим III. Калин Сгуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки деца, тръгна, яздещ на кон, за с. Езерово. На минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха всички, които пътуваха по този път, на около 600 крачки от който се намираше конакът на деребея Салих ага. Този се докачи от тази смела постъпка на Калин и заповяда на сеймените си да заловят непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника, повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара.” („По следите на насилието”, сб. документи, П. Петров, с. 286.)

А истината каква е? Както сам П. Петров отбелязва на с. 54 от сборника „Родопа — българска твърдина”, издание от 1960 г., Салих ага Смоленски от 1793 до 1838 г. е изпълнявал длъжността смоленски войвода. Излиза, че той си е позволил да обеси Калин Сгуров, преди да стане „войвода” и да придобие правото да коли и да беси. . .

Освен това известно е, че Салих ага Смоленски (както го е нарекъл и П. Петров) никога не е имал конак в Райково. Конакът му е бил в Смолян (старото Пашмаклъ) (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I.).

Много още факти биха могли да бъдат приведни, от които да се вижда, че „Исторически бележник” е използуван от П. Петров съвършено безкритично въпреки очевидните противоречия в него. В този летопис има нещо вярно, т. е. че е имало помохамеданчване в Средните Родопи, че е имало и проливане на кърви, и съпротива, но също така явно е, че този летописен разказ, когато е преразказван, е „обогатяван” и от това произхождат някои явни несъответствия, които водят към погрешни заключения (както е случаят с двукратното превземане на Смилян от „турци-анадолци” и други нелепости).

Въпреки очевидните на „Исторически бележник” пороци този „документ” П. Петров е използувал седем пъти в седем публикации: веднъж в сборника от 1960 г., втори път в неговото преиздание от 1961 г., трети път в сборника под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели” от 1964 г., четвърти път в следващия сборник от документи „Родопите през вековете” — 1966 г., пети път в сборника „По следите на насилието”, издаден през 1972 г., шести път в сборника „Родопите в българската история” — 1974 г., и за седми (надяваме се не за последен път) в книгата „Съдбоносни векове за българската народност” — 1975 г. (с. 200—204).
Пресметнете в колко страници е размножен този прословут „Исторически бележник”, който П. Петров нарича „остро изобличаващ документ”.

Заключенията от всичко изложено дотук се налагат сами по себе си: статиите на П. Петров върху родопската история, поместени в съставените от него помагала в помощ на учителя и въобще „учебни помагала”, са в много отношения несъстоятелни и утвърждават порочни становища, които рефлектират твърде зле към нашата съвременност.

Такъв е случаят с тезата на П. Петров за едва ли не поголовното изколване на родопското население по време на османското нашествие, за заселването на юруците в Родопите, за последиците от смяната на турските управници в Средните Родопи през XVIII в. и т. н., и т. н. Предоверявайки се на легенди и документи със съмнителна стойност, авторът, вместо да героизира родопската история, както личи да се е стремил, направил го е така несръчно и небрежно, че наместо да изпише вежди, извадил е очи.

Една от причините за това е, че на повечето от своите публикации П. Петров е и автор, и редактор (сборниците ог 1960 и 1961 г.) или пък и автор, и съставител (сборника от 1972 г.), или пък е редактор и съставител (сборниците от 1964 и 1968 г.), или пък е съставител и редактор (сборника от 1972 г.). Само в книгата си „Съдбоносни мигове” П. Петров е за пръв път само автор.

С малки изключения П. Петров въобще не е имал редактор на онова, което той е писал или съставил, и този именна своего рода монополизъм е една от причините да се стигне до допускането, повтарянето и задълбочаването на неговите авторски и съставителски грешки, за които стана дума в настоящите бележки.

Аз съм твърдо „за” издаването на исторически сборници, посветени на Родопите и родопската история, и поздравявам издателствата, които са прегърнали тази инициатива. Но е необходимо по-голямо внимание при съставянето на тези сборници, за да бъдат те на равнището на съвременната историческа наука. Това се налага не само в името на науката, но също в името на големите обществено-политически задачи, които се решават сега в Родопския край и които са твърде интимно свързани с историческото минало на този край.

Н. Хайтов - исторически полемики


родопски старини, николай хайтов, исторически полемики, исторически бележник, историческия бележник, средните родопи, родопска история, райковски бележник, рада казалиева, рада казалийска, исторически фалшификати, rodopski starini, rhodopes, rodopi, history, istoricheski belejnik,






Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова