Петър Маринов, Някога, кн. 4: "...Наскоро след това излезе романът "Време разделно" от Антон Дончев. Това бе един фалшификат на родопското минало, шарлатания - както казваше Станислав Сивриев - с родопските исторически събития и личности. Представяше се в карикатурна форма поп Глигорко, родопският "отец Паисий", който, за да покаже, че е българска народност, се помохамеданчил!... Представяха се в много развратена светлина старите родопчани, което не бе вярно. Бъркаха се събития по време, преиначаваха се характери на лица и пр. Писаха се някои хвалебствени рецензии, но широката маса родопчани не одобри романа. Намери се даже вреден за културната революция. Група интелектуалци-родопчани в София бяха направили възражение до Съюза на писателите срещу изопачаване родопското минало, прочетено бе там, но не се направи нищо за разобличаване или критика на писателя, който бе продължавал да пренебрегва общественото мнение и преиздавал романа. Така се опошляваше родопският бит и интереси. Написах и аз рецензия, като сравних изопачаването на събитията и образите по един оригинален начин. Така мина лятото и зимата на 1963 г."
Цветана Георгиева
ИСТОРИОГРАФСКИ МИТОВЕ И ЛИТЕРАТУРА
(РОМАНЪТ НА АНТОН ДОНЧЕВ “ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО”)
Романът на Антон Дончев “Време разделно”, излязъл през 1964 г., в интерпретацииите на критиците традиционно се класифицира като исторически роман. Ако прегледаме обаче критическите статии и части от монографии, посветени на тази творба, бихме констатирали голямо разнообразие в определянето на жанровата му типология. През 1967 г. Катя Тончева в сп. “Литературна мисъл” определя романа действително като “исторически” (Тончева, 1967), а Димитър Кирков в статия от 1974 г. го определя като “епически роман” (Кирков, 1974). Боян Ничев говори за “баладен модел” на сюжета на “романа” (Сапарев, 1988. 189), а Иван Станков без уговорки анализира творбата като “балада” (Станков, 2001). Вера Найденова в рецензия за едноименния филм с режисьор Людмил Стайков, публикувана във вестник “Народна култура” от 1988 г., възприема текста на “Време разделно” като “героико-епическа притча” (Найденова, 1988), а Любка Минчева-Пранджева в книгата си “Бързият сън на митовете” (Минчева Пранджева, 1999. 161–194) окачествява повествованието като “романова легенда”. Подобно разнообразие в оценяването на жанровия характер на “Време разделно” насочва най-малкото към поливалентността на творбата, но също и към факта, че не е намерен правилния ключ към жанровата типология на този текст.
Интенцията на автора на “Време разделно” е създаването на исторически
роман, който се стреми към историческа правдоподобност. Антон Дончев си служи с
документи, които отразяват епохата и настройват към достоверност на възприемането на повествованието. Доказателство за това са историческите, извороведски указания в “Предисловие” и “Забележки” (в началото и края на романа), които неслучайно изпълняват функцията на рамка.
В този смисъл трябва да споменем, че през 60-те години – времето, в което е писан и романа “Време разделно”, 1964 г., въпросът за автентичността на използваните извори и документи е в центъра на вниманието на редица творци. Именно в тези години се разгръща дискусията за характера на историко-документалната драма. За това има ли право драматургът да променя историческите факти, доколко творецът е длъжен да се придържа към историческата достоверност и до каква степен може да използва
фикцията. Последното се отнася за пиесата на Никола Русев “Старчето и стрелата”, писана през 1968 г. В драматургията надделява все пак тенденцията към документалистика; върху документа като основен похват са изградени пиесата “Процесът срещу богомилите” (1969) на Стефан Цанев и драмата “Законодателят” на Рангел Игнатов.
Наблюденията на повечето интерпретатори върху художествените особености на “Време разделно” в крайна сметка водят до откриването на десетина характеристики на тази творба, които бихме обобщили до следното:
Фолклорни вставки, предимно от народни песни; Библейски мотиви и реминисценции; Използване на исторически легенди и суеверия;
Затваряне на повествованието в определен регион; Вплитане в сюжета на обреден цикъл или народен обичай;
Стилизация и сказ.
Трябва да отбележим обаче, че тези характеристики, отнесени към “Време разделно”, важат със същата сила въобще за наратива от 60-те години – и по специално за сборниците “Диви разкази” на Николай Хайтов, “Родихме се змейове” на Йордан Вълчев, “Приказки за мен и за вас” на Георги Марковски и други. Проза от този тип на друго място (вж. Георгиева, 1999) нарекохме “митологична”. Това е тип повествование, което се опира на митологема или си служи с митологичните компоненти в различна степен.
Ако обобщим казаното до тук намерението на автора във “Време разделно” е да пресъздаде историческите събития като внуши достоверност; в същото време в крак с времето си Антон Дончев стилизира и се стреми към епичност чрез митологизация на изображението. В нашето изложение по-нататък ще се спрем на първия момент в рецептивната оценка на “Време разделно”: тезата за историчността на романа. Или,
казано с други думи, е ли “Време разделно” исторически роман?
Както е известно темата на романа “Време разделно” на Антон Дончев е насилственото масово помохамеданчване на българите в Родопите през ХVІІ в. Антон Дончев написва роман със сериозната задача (вж. Станков, 2001: “Интервю”) да претвори по художествен начин трагичните исторически събития от ХVІІ в.. В контекста на 60-те години писателят се опитва да запази “ненакърнимостта на историческата истина” и да следва тази тенденция от художествената практика на онова време. Интересно е да се посочи, че в свое интервю Антон Дончев споделя, че “Време разделно” е писано по поръчка. Романът е трябвало да бъде предназначен “за няколко десетки хиляди българи родопчани” (Станков, 2001, с. 263), но в процеса на работа авторът бил завладян от идеята “и хора извън България да се запознаят с историческата правда за помохамеданчването”. Затова в търсенето на универсалност той избрал тона на сказанието, който между другото го избавял и от необходимостта, по признанието на писателя, да пресъздаде “атмосферата на една пределно точна историческа правда” (Станков, 2001, с. 263).
Все пак в намерението си да напише исторически роман писателят си служи с извори и документи. Чрез позоваването на документи, осъществено от автора в романа под формата на “Забележки”, Антон Дончев постига впечатлението за по-голяма достоверност. В “Забележки” в края на „Време раздилно” е посочено, че ”Разказът на
баба Сребра дума по дума повтаря част от летописния разказ на поп Методий Драгинов от
село Корова”, а разказът на попа смоленчанин е записан в “Исторически бележник”. “Забележки” имат функцията да потвърдят историческата достоверност на разказаното
– тук се определя и географското място на събитията – Кръстогорската област в
Родопите.
По-нататък ще се опитам да покажа, че при всички усилия на Антон Дончев да спази “историческата правда”, писателят възпроизвежда в своята творба не реални исторически събития, а един историографски мит за помохамеданчването на Родопите, който е формиран още през Възраждането. Датиращата още от епохата на Възраждането история за “насилственото масово помюсюлманчване” се базира на малка група източници и маргинални бележки в старобългарски ръкописи, публикувани най-вече след 1870 г. Една част от тях са мистификации, писани от родолюбиви българи, които по този начин са отговаряли на необходимостите на своето време. Тезата за “насилственото масово помюсюлманчване” обаче намира почва по понятни конюнктурни причини и в социалистическата историографска наука от 60–70-
те години (представяна от автори и съставители на сборници като Петър Петров. Както ще видим по това време друг един кръг от учени-османисти (Вера Мутафчиева, Страшимир Димитров и други) изказват доводи против тази теза).
И така, създавайки своя роман Антон Дончев се ориентира именно към Летописния разказ на поп Методи Драгинов за покръстването на Чепино и към Исторически бележник. Т.нар. “Летопис на поп Методи Драгинов от с. Корова” (в долината на Чепино, Централни Родопи) е бил “открит” и публикуван от пазаржишкия патриот Стефан Захариев в неговото “Географско-историко-статистическо описание на Татар Пазарджишката кааза”, излязло във Виена през 1870 г. Текстът е най-детайлната съществуваща версия на историята на помюсюлманчването на чепинските села. Историята на Поп Методий Драгинов не е била видяна от никого, освен от човека, който я публикувал. Същото се отнася и за “Исторически бележник” – другият най-богат на ужасяващи детайли източник, който третира помюсюлманчването на Източните и
Централните Родопи. Тези два, както ще стане ясно, изключително съмнителни извора са в основата на мистифицирания историографски образ за насилственото ислямизиране на Родопите.
Официалната версия за насилственото масово помохамеданчване на Родопите е
лансирана от Петър Петров, който, като съставител публикува през 1962 година, “Сборник документи за помохамеданчвания и потурчвания (ХV–ХІХ век)” под заглавие “Асимилаторската политика на турските завоеватели” (Петров, 1962). Тук е поместен откъс от “Исторически бележник”. През 1964 г. посоченият сборник излиза във второ, допълнено издание. През 1972 г., отново като съставител, Петър Петров публикува сборник, наречен “По следите на насилието. Документи за помохамеданчвания и потурчвания” (Петров, 1972). Последната книга използва материали от издадения през
1964 г. сборник от документи, но включва и нови, за периода ХVІ–ХІХ век, както и такива
за периода 1878–1912. С претенцията, че осмисля документите от предишните два сборника е книгата на Петър Петров “Съдбоносни векове за българската народност. Краят на ХІV век–1912 г.”, излязла през 1975 г. (Петров, 1975). В нея, в главата “Помохамеданчвания в Чепино”, авторът се опира на Летописния разказ на поп Методий Драгинов, Беловската хроника и Летописа на манастира “Св. Петър”. В главата “Помохамеданчвания на Източните и Средните Родопи” авторът черпи сведения от
друг съмнителен източник – Исторически бележник. Петър Петров утвърждава тезата, че
„помохамеданчването в Родопите взело масов характер. Въпреки оказаната съпротива били помохамеданчени цели райони – Доспатско и Чеч. В останалите райони като Чепинско, Девинско, Смолянско (...) тук-там се запазили отделни селища” ( Петров, 1975. 209).
Действително изявени български историци като Васил Кънчов, Марин Дринов, Петър Мутафчиев са считали Летописния разказ на поп Методий Драгинов и Исторически бележник за автентични извори и са ги използвали в трудовете си. Но в историографската наука още през 60-те години на ХХ век се изказват съмнения относно достоверността на посочените два “исторически” източника. През 1965 г. въз основата на джизие-регистрите от Западните Родопи Страшимир Димитров доказва, че ислямизацията не е резултат от една масова и насилствена кампания, заповядана от властта, а по-скоро от продължителен процес (Димитров, 1965, с. 82). Вера Мутафчиева отрича достоверността на посочената по-горе книга на Стефан Захариев и доказва, че българите-мохамедани от района на Чепино (Родопите) преминават във вакъфски
статут (вид религиозна фондация) още преди населението в Чепино да приеме исляма – т. е. още през 1520–1566 (Мутафчиева, 1965, 115–127). Този статут е оказал голямо влияние върху икономическия и юридическия статус на селото, изразяващ се под формата на привилегии, а този факт очевидно не е бил известен на поп Методи Драгинов.
През 1977 г. се появяват редица дискусионни статии по повод истинността на Исторически бележник: Николай Хайтов изтъква несъобразностите в него, намира го за мистификация и се учудва от факта, че Петър Петров използва този източник като автентичен седем пъти в своите сборници (Хайтов, 1977, с. 104). Петър Маринов в списание “Родопи” разказва своите перипетии около установяването на автентичността на “Исторически бележник”, за да достигне до извода, че въпреки упоменаването на годината 1622 в пълното заглавие на бележника, той вероятно е писан през 1880 г. и то е “възсъздаден по памет” (Маринов, 1977, с. 30). Георги Кузманов намира за неправдоподобни главните събития и факти от “Бележника”, а също за неприемливи някои от цифрите, посочени в него (Кузманов, 1977).
През следващото десетилетие – 80-те години – езиковедът Илия Тодоров
(Тодоров, 1984), както и Антонина Желязкова (Желязкова, 1990) в сравнителен
езиковедски и исторически анализ стигат до извода, че Летописният разказ на поп Методий Драгинов е продукт съответно от началото или от средата на ХІХ в., когато в Европа циркулират подобни фалшиви истории.
През 1993 г. нашите учени получават достъп до османските регистри в Турция и правят фотокопия. В редица статии например от сборника “Мюсюлманската култура по българските земи” (1998) на базата на османските регистри на населението и данъчното облагане от ХVІ–ХVІІІ в. (хиляди документи, съхранявани в Османския архив в Истанбул и в по-малка степен в Анкара) се доказва, че разказите от “Летописния
разказ на поп Методи Драгинов” и от “Исторически бележник” са фалшификати и мистификации. Регистрите, които са доста убедителен неутрален документ, още от
1516 г. сочат началото на бавен процес на помохамеданчване на Чепино, който ще продължи
повече от две пълни столетия. Съгласно църковната история никога не е съществувала
епископия Кръстогорие както и епископ Висарион (Кил, 1989, с. 59). Проучванията в архивите показват, че споменатите в Исторически бележник села Перуново и Нижнец всъщност не съществуват в османските регистри от началото на ХVІ в. С помощта на църковната география и османските административни източници, писани с практични, повседневни цели се стига до отхвърлянето като неправдоподобни на ужасите от Историческия бележник: “те са продукт на въображението от началото на ХХ в. И очевидно са писани с политически цели”. Изтъква се фактът, че всички регистри, включително и тези на джизието, посочват имената на свещениците, но името на Методи Драгинов липсва, което е още едно доказателство да се отхвърли достоверността на Летописния разказ (Кил, 1989, 62–63). С други думи 90-те години в науката с още по- сигурни доказателства е отречена достоверността на двата най-експлоатирани от Антон Дончев за написването на „Време разделно” исторически документа – Летописния разказ на поп Методий Драгинов и Историческия бележник.
На базата вече и на турските регистрите се отхвърля също тезата за “масовото
помюсюлманчване”. Говори се за бавно преминаване към исляма през ХVІ в. “Ислямизацията като бавен, стабилен и доброволен процес е добре изразена в цифрите от ХVІ в.” (Кил, 1998, с. 77). За повратната точка, в която мюсюлманите стават мнозинство, се приема годината 1640.
Корекции претърпява и тезата за насилственото приемане на исляма. Холандският учен Махиел Кил утвърждава, че османските регистри на чепинското население показват, че ислямизацията на района
“е резултат не на еднократна акция, а на доброволен процес, продължил близо два века и половина. Доброволен процес, който не е бил направляван от пряка държавна намеса. Цял век преди предполагаемото време на поп Методи Драгиновия разказ някои от селата в района са вече почти наполовина населявани от последователи на арабския пророк”.
“Мотивите за приемането на исляма от едни и за упорството в християнството на други не могат да бъдат разкрити с помощта на османските извори, използвани тук. Това, което те показват обаче, е много бавният, пълзящ процес на ислямизация, който приключва някъде през ХVІІІ в. Дефтерите не регистрират вече нито един син на Абдуллах” (Кил, 1998, 80–81).
Изказват се предположенията, първо, че е съществувало доброволното приемане на мюсюлманството може би по икономически мотиви: на нововъведените в исляма се правели специални подаръци, докато в същото време християните са имали поголовен данък и разнообразни такси, дължими на православния епископи на неговия свещеник, според османското законодателство. Изчислено в акчета се получава, че “човек, който би предпочел да остане християнин, трябвало да работи 11–12 дни, за да заплати правото си да бъде християнин”. Второ, че когато през 1526 г. войските на Османската империя побеждават могъщото някога Унгарско кралство престижа на мюсюлманството пораства. (Кил, 1998, 75–76), мюсюлманството “идва на мода” като нова и по-прогресивна религия, надграждаща християнството (Лозанова, 1998, с. 461).
Да се върнем на романа на Антон Дончев и на историографския мит.
Подмяната на историческа истина, основана на извори и достоверни източници с някакъв историографски мит, изграден върху мистификации или манипулативен подбор на фактите, е нещо познато в българската култура. Среща се още в “Историята” на Паисии. Митологизиращият подход към историографията създава опорните точки за градежа на цялостната ни Възрожденската митология. В най-ново време – 60-те години, за които става дума, когато е писан романът на Антон Дончев, подмяната на факти може да се обясни единствено с политически цели. Интересното е, че такава подмяна е била утвърждавана от редица значими учени в българската медиевистика (като Донка Петканова, Иван Богданов), а разказът на поп Методи Драгинов е включван в учебници и антологии на старобългарската литература. Колонизацията и ислямизацията на България през средновековието са интересни от гл. т. на историографската теория, защото разкриват как се създава обществено мнение и как се формират образи на историята.
С “Време разделно” на Антон Дончев имаме случая, когато създадените от историографията митове се преповтарят и пренаписват под формата на силни и въздействащи художествени творби. Такива творби изпълняват задачата окончателно, “образно”, да затвърдят в съответната култура, произведената от идеологизираната историческа наука митологема. (Използвам израза “окончателно да затвърдят”, тъй като романът “Време разделно” до 1992 г. има 12 издания на български език и същевременно 24 издания на чужди езици (вж. Речник по нова българска литература,
1994). Сюжетът е преработван в драма и в сценарии – за киното и за телевизията
(Станков, 2001, с. 263). С други думи образът на насилственото помохамеданчване на Родопите е многократно преекспониран и е останал трайно в съзнанието на масовия потребител на културата.
Още през 1989 г. Антонина Желязкова (Желязкова, 1990) изказва възмущението си по повод екранизирането на “Време разделно”, като в статията си дава тон за ново търсене на историческата истина и за деидеологизацията на историографския мит. Но историята за обръщането към исляма на Родопите е един от “неудобните” проблеми в българската историография. Селото на Методий Драгинов се нарича Драгиново от 1966 г., а статуята на мъченика епископ Висарион стои на площада в с. Смилян. Екранната версия на романа “Време разделно” продължава да се излъчва без коментари (последната му поява по една от телевизионните програми беше през настоящата 2001 г.).
Що се отнася до романа на Антон Дончев той се ситуира по особен начин в историческата ни романистика. Творбата не пресъздава историческата истина, а митологизира, предава в образ идеята за ужасяващото насилие над вярата, над човешката идентичност, над свободата на избора. “Без да се стреми” към това “Време разделно” на Антон Дончев се оказва роман митологичен в този смисъл, че преексплоатира една митологема, създадена не от художествената ни практика, а от науката.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Георгиева, Цветана. Българска митологична проза. С., 1999.
Димитров, Страшимир. Демографски отношения и проникване на исляяма в
Западните Родопи и долината на Места през ХV–ХVІІІ в. // Родопски сборник, т.1, 1965, 63–114.
Желязкова, Антонина. Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография // Социологически преглед № 3/ 1990,63–72.
Кил, Махиел. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV-ХVІІІ в.): колонизация и ислямизация // сб. Мюсюлманската култура по българските земи, С., 1998, 56–125.
Кирков, Димитър. Антон Дончев. Време разделно. Вдъхновени от народа // Сборник литературно-критически статии. С., 1974, 211–217.
Кузманов, Г. Исторически документ ли е Историческият бележник? // Родопи,1977, 11, 26–27.
Лозанова, Галина. Сакралната срещу реалната история на българите мюсюлмани в Родопите // сб. Мюсюлманската култура по българските земи, С., 1998ь 451–465.
Липчева-Пранджеваь Любка. Дошло е време разделно // Липчева-Пранджева
Любка. Бързият сън на митовете. С., 1999 161–194.
Маринов, Петър. Истини и заблуди // сп. Родопи, 1977, 11, 30–32.
Мутафчиева, Вера. Към въпроса за статута на българското население в
Чепинско под османска власт // Родопски сборник, т.1, 1965, 115–127.
Найденова, Вера. Мъдростта на избора // в-к Народна култура, 1988, бр. 14, с.,1,
Петров, Петров. Асимилаторската политика на турските завоеватели. С., 1962.
Петров, Петров. По следите на насилието. С., 1972.
Петров, Петър. Предизвикан отговор // сп. Исторически перглед. 1977, 2, 108–
Петров, Петров. Съдбоносни векове за българската народност. С., 1972. Речник по нова българска литература 1878–1992. С., 1994.
Сапарев, Огнян. Прозата на Антон Дончев или естетика на прекаляването //
Сапарев Огнян. Литература и интерпретация. Пловдив, 1988, 181–186.
Славов, Атанас. Още за възродителния процес (Разговор с проф. Халил
Иналджък) // в-к „Култура”, бр. 8, 2 март 2001, с. 9.
Станков, Иван. Баладата за разделното време // Следите на свещената книга в българската литература. В. Търново, 2001, 257–267.
Тодоров, Илия. Летописният разказ на поп Методи Драгинов // сп. Старобългарска литература № 16/ 1984, 56–79.
Тончева, Катя. “Време разделно” и някои проблеми на историческия роман //
сп. Литературна мисъл, 1967, №4, 80–94.
Хайтов, Николай. Родопската история в някои статии и книги на проф. П. Петров // сп. „Исторически преглед”, 1977/ 2, 103–105.
25.06.2001 – гр. Шумен
Виж също:
Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
понеделник, 11 април 2011 г.
П. Маринов за фалшификацията, наречена "Исторически бележник"
http://liternet.bg/publish20/p_marinov/ocherci/content.htm
РАДА ВЪЛЧЕВА КАЗАЛИЕВА И "ИСТОРИЧЕСКИЯТ БЕЛЕЖНИК"
РАДА ВЪЛЧЕВА КАЗАЛИЕВА И "ИСТОРИЧЕСКИЯТ БЕЛЕЖНИК"
Петър Маринов
Нека кажем няколко думи и за него:
За съществуването на този бележник й казал самият йеромонах Григорий:
- Радке, заклевам те в името на Бога и Иисуса Христа да не кажеш никому, за да не се научат турците! В църквата "Св. Неделя", където ми е стаята, в едно скришно място се пази една книга ръкописна, която носи датата 1622 година. В тази книга всички йеромонаси, които са идвали от Света гора, са записвали каквото са намерили за добре. Тая книга са я предавали тайно от ръка на ръка и на мене е дадена тайно, та и аз записах за спомен кога си станала учителка в Кръстата гора.
След това той го занел у дома й. Там тя направила някои извадки, като преписала ония части, отнасящи се за "Карстата гора", както се наричала в нея Родопската област. Извличането на преписи от нея станало на няколко пъти, тъй като йеромонах Григорий го държал у себе си и не го оставял в нейния дом за по-дълго. По едно време тя, заедно с мъжа си, както пише в спомените си, се опитали да го вземат от стаичката му при църквата, като в негово отсъствие влезли и я претърсили, но не могли да го намерят.
По време на разгара на българо-гръцката църковна разпра йеромонах Григорий бил мъмрен от митрополията, че взел страната на българите и в края на краищата манастирското му началство го отзовало и той си заминал за Света гора много съкрушен. С него изчезнал и "Историческият бележник", като не се разбрало той ли го е занел там или заместникът му (Диомед, Никанор или Пахомий - не се знае точно кой), който дошъл също от Света гора, престоял два месеца в същата стая и ако е намерил въпросната книга, или я унищожил, или я взел и занесъл в манастира.
Преписите и извадките обаче, които направила Рада Казалиева, останали у нея, като ведно с други книжа били онаследени от сина й Хр. п.Панделиев (Хр. Попов) в Асеновград. Там той през 1901 година по време на "комитското движение" емигрирал и се установил до края на живота си в 1939 година. Към края на живота си Рада Казалиева останала вдовица и се прибрала при сина си, също в Асеновград. След смъртта на съпруга си тя осъществила желанието си за монашество, като се покалугерила без обезателство да живее в манастир и както казваше старият свещ. Димитър Мавров в Райково, се нарекла Евдокия, Дукя или баба Дукя, под които имена била известна сред старите хора. Умряла е в Асеновград през 1907 година. Заслугата й като учителка и будителка на българската народностна свяст през време на робството е безспорна и днешните млади поколения трябва да са й признателни и благодарни за това.
Бележките й, автобиографичните спомени и др. били останали у сина й Хр. Попов, от когото пък ги бил взел споменатия по-напред Анастас Поптодоров, който обнародва през 1931 година част от тях, а другите изгубил.
Някои от тях обаче били възстановени по черновките от сина й втори и трети път, за да се дойде до създаване на специална архива по този въпрос. Последните чернови и преписи, както се разбира, се съхраняват у наследниците на Пантелей Хр. Попов в Асеновград.
Какво представляват тези бележки, спомени и преписи?
Когато през 1937 година влязох в писмовна връзка с Хр. п.Панделиев за някои мои публикации в смолянския в. "Красногор" за миналото на Смолянска околия, аз получих от същия един пълен комплект ръкописни преписи от тези бележки и спомени. Прочетох най-внимателно всичко. Те са и сега пред очите ми. Според съдържанието им може да се разделят на части:
1. Писма с лица и учреждения;
2. Автобиографични спомени на Рада Казалиева и родови сведения;
3. Нравоучителни изречения и стихотворение в акростих "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията" и
4. "Исторически бележник" в отделни откъси. Дадено е заглавието и на гръцки език: "Историкон симеоматарион ис то опион та енграфонте олла та спондиа гегоната епи тон ктисеон автон катикион тис перифериас Ставровунион. Ано-Райково, етос 1622". (Превод: Исторически бележник, в който се записват всичките случаи, станали над това и от това население в Красногорската област. Горно Райково, година 1622.)
... АНАЛИЗ НА МАТЕРИАЛИТЕ ...
Съдържанието на първите два раздела се изчерпва с изнесеното дотук, а за стихотворението в акростих ми направи впечатление, че има дата 10 авг. 1852 година. Това ме накара да търся първообраза, от който бе направен пратеният ми препис, и се оказа, че той е написан с почерка на Хр.п. Панделиев по правописа от 1921 година (земеделския) с широко Ь, без ер-голям и е-двойно, на карирана хартия, огънат и избледнял от времето и пипане с ръце. Личеше, че е писан от сина на Рада Казалиева, може би по нейна диктовка в преклонната й възраст, преписван и възсъздаван след нейната смърт няколко пъти, като е сложена датата 1852 година, за да има по-архаичен вид. Изпуснато е предвид, че през посочената година и правописът е бил друг, и калиграфията, и хартията, пък и самият Вълчо Казалията си е бил жив тогава и както казваха наследниците му, е умрял по-късно. Това изтъквам по повод опита на някои в последно време да се приеме, че с това Рада Казалиева се врежда като първа българска поетеса (преди Елена Мутева) в новата българска литература. Правеше се даже опит да се факсимилира стихотворението, но като че не излезе. Откъм строеж и съдържание то носи всичките слабости на творба от тоя род, но е с подчертан патриотичен дух. Твърде е вероятно вмешателството тук на сина на авторката, за когото още през 1900 година във в. "Прогрес" (Цариград, г. ІІ, бр. 6, стр. 3, от 20 окт.) е писано, че бил "наречен с прозвището "парче поет" и единственият му дар е да поетизира, та каквото ще да бъде".
... ГРУБИТЕ ФАКТОЛОГИЧЕСКИ ГРЕШКИ В БЕЛЕЖНИКА ...
По-интересни ми се видяха известията от "Историческия бележник", които не са събрани на едно място в преписката, а са разпръснати на различни места. В тях се говори за едни събития извън приетите в научната история и неотговарящи напълно на едно обективно обяснение на фактите. Говори се за помохамеданчване или опити за такова в селища като Долно Езерово (долната махала на Смолян), Долно Руеново (Соколовци), Пещера и др., за които по родови предания се знае, че са заселени по-късно и като тъй неправдоподобно е да са съществували тогава, та даже и войводи да са излезли от тях. В турски документи и други летописи, съвременни на "Историческия бележник", не се споменава нито Езерово, нито такова на гр. Смолян (Пашмакли), а местността и развалините на селището и досега се нарича "Могилата". Като се има предвид, че имената на места и селища най-мъчно се поддават на изменение, явява се и неправдоподобна метаморфозата от "Могилата" на Езерово. Имената и на другите селища: Упорово - Влахово, Витлово - Рудозем, Беловидово - Златоград, Руеново - Момчиловци, Кутлово - Славеино, Очиново - Чокманово и Осиково - Серафимово също не се потвърждават от народни предания, че са били такива, пък и в турските документи от онова време не се споменават тъй. Говори се още за настаняване на турци анадолци в с. Смилян, от които няма ни следа, ни предания сега. Началната година на бележника "1622" наумява нещо ново, тъй като тогава по приетия ред, особено в черковните книги, се е писало по леточислението "от создание мира", т.е. преди около 6-7000 години. За "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200. А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували. При многократното преписване и преработване на тоя бележник и от Хр. Попов, и от Анастас Поптодоров лесно е обяснимо варирането между 80 и 200 било в имената, било в бройките, като даже и 80 е голямо число за малкия "Каювски дол". Предизвиква се и недоумение - щом това са само "първенците", то общото население тогава трябва да е било няколко хиляди. Казва се още, че конакът на Салих ага бил в Райково, а знае се, че още преди 1796 година конакът на дерибея Сюлейман ага, а и на сина му Салих ага е бил в гр. Смолян, дето са днес казармите, тъй че неправдоподобно се сочи тоя конак в Райково, от който на 600 крачки бил забелязан ездач, който за това, че не слязъл от коня, бил обесен. Туй объркване не е много чудно, тъй като Хр. п.Константинов, един от най-добрите познавачи на миналото в този край, в едно свое съчинение сочи, че конакът на Салих ага бил пък в Устово. Но най-показателно е съобщението в "Историческия бележник" за "Унищожението на Смолянската епископия и убийството на Висарион Смолянски", както го е озаглавил и публикувал Анастас Поптодоров. Говори се, че епископът пътувал "с десет души въоръжена охрана на коне". Това е невероятно за ония времена (1662), когато българите без страх от смърт не могли да се показват даже от къщите си, но не и да се движат свободно между селищата, при това и оръжие да носят. Казва се, че залавянето на Висариона станало, когато той пътувал "от Долно Езерово за Горно Езерово", т.е. от долната махала на Смолян за Горната. Това обаче е невероятно, защото от най-задълбочените родови проучвания през 1938 година се установи, че през 1662 година долната махала на Смолян не е съществувала, а и в горната махала на същия град не е имало християни, при които да е отивал епископ Висарион. Немного след посочената година Пол Люкас определено сочи: "Минавахме през едно село, наречено Пашмакли, населено само с мохамедани, които не говорят турски, а видоизменен славянски и пр." По родови предания се знае, че в тая махала християни са се заселили около и след 1750 година, време, характерно с установяване на веротърпимост сред родопското население, след като властта взели местни помохамеданчени българи от рода Кьор ходжа. Тук дошли Узунци и Киряновци от Димотишко, Томовци и Станчовци от Хасковско, Начовци и Таковци от Арда и др., предимно за работници при агите; Начо бил им терзия (шивач), други - зидари, овчари и др. Поради гоненията от Али паша Янински в тая махала са се заселили и епироти - Яневци, Гареловци и Хроневци, като фурнаджии, халваджии и зидари. Долната махала на Смолян води началото си също от втората половина на ХVІІІ век, като според родовите им предания родоначалниците са Мандолци, Чакоровци, Белювци, Полчикутювци и др. Също били овчари и измекяри на агите от мехмед Кьор ходжа насетне. В Поповската махала пак по това време "слезли от колибите при Чернока" няколкото християнски семейства на Митрю, Янчо и Куртю, които поради страх от кърджалиите положили началото на махалата. (Виж по-подробно в очерците ми "Смолян - 1944", "Смолян и околията - 1939" и "Българите мохамедани в Родопите - нови изследвания из тяхното минало", гл. ІІ - машинопис.) Затова и имената Горно Езерово и Долно Езерово, и отиването на Висариона през 1662 година в едни села, където не е имало християни, е невероятно. Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година. За това свидетелствува и книгата "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски) от Райково, която заслужава доверие. Има още несъобразности в тоя бележник, но на тях не се спирам.
Това значи, че "Историческият бележник" навярно е писан въз основа на някакви по-стари (?) приписки и бележки по стари черковни книги и възсъздаден по предания и памет, като описаните събития са добили тоя вид през втората половина на миналия век, когато са преписвани и преработвани в момент на патриотично вдъхновение, характерно за годините на Възраждането ни и при съществуването на новите вече селища, които било лесно да се прибавят към старите.
А и наличието на черковни книги в Райково от тогава (1660-1670 г.) е съмнително, защото, както се каза, църквата "Св. Неделя" е строена през 1836 година, а дотогава там било оброчище, върху което се извършвали религиозни треби, та да се съхраняват черковни книги през толкова векове и при такава обстановка е неприемливо.
... МНЕНИЕТО НА СТАРИТЕ РОДОПСКИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ ...
Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. п.Панделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: "Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне" и пр. С това намекваше може би за писаното във в. "Прогрес" през 1900 година. В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата. А за Рада Казалиева казваше, че я помни като много въодушевена патриотка, какъвто бил и синът й. Това се потвърждава и от писмото на Ст. Н. Шишков, намиращо се в архивата преписка за Рада Казалиева и "Историческия бележник". През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в "Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно: "Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна."
Такива бяха мненията на тези от най-старите и най-добри познавачи на родопското минало. С това обаче не се изчерпва въпросът, защото тоя бележник досега не е разглеждан компетентно, критично и задълбочено. А това трябва да стане от нашите историци, като се подходи правилно за установяване както произхода му, така и съхранението, превъплощението и авторството му. За да се установи достоверността на него - селищата, цитираните имена, датите и събитията, тъй както са напечатани, би трябвало тоя бележник да се разгледа с вещина и историческа съпоставка както в съдържанието, така и по преписите му, па тогава да се използва за аргументация като изворов материал за изучаване миналото на Родопите. Това не са направили нито Петър Петров, нито Кирил Пасилев, които са го използвали и цитирали досега, като са вземали всичко писано в него за чиста истина.
... СЪВРЕМЕННИЦИТЕ ЗА РАДА КАЗАЛИЕВА ...
Интересно е, че и в книгата "Портрет на гръцко фенерско духовенство и коварните му дела в Родопите" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски), 1887 г., която е основна история на Райково и по съдържание и дух отразява съвсем реалистично времето и събитията, през които е живяла и работила Рада Казалиева, не се споменава нищо за нея. А в тая книга се говори подробно за борбите на българите за национално самосъзнание и чувство, за мъчнотиите и жертвите по тези борби и, както споменах, заслужава доверие. Говори и за поп Глигорко, за борбата срещу Патриаршията, гръцките владици и местното гръкоманско духовенство. Авторът й, макар че описва предимно черковните борби, и както се вижда, бил добър патриот, за когото определено може да се каже, че ако имаше малка или голяма доза истина по патриотичната дейност на Рада Казалиева, както е видно от архивата й, мисля, че не би пропуснал да го отбележи. Нещо повече, споменава се няколко пъти за мъжа й, свещеник Пантелеймон Вълчев, че бил непостоянен, минавал ту към българите, ту към гръцката страна и при "премиросването" (приобщаването) към Патриаршията на свещениците през 1876 година той бил един от тези, които драговолно приели това "премиросване", а и ревностно го поддържал. От това се вижда каква атмосфера витаела в дома му.
Не споменава нищо за Рада Казалиева и свещеник Василий Аврамов, неин съвременник и пръв български архиерейски наместник в тоя край, който с право може да се каже, че бил "стълб и утвърждение" на българщината през онова тъмно време. В спомените си "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби" (сп. "Славиеви гори", 1894 г., кн. 5-7), където доста подробно и обективно описва събитията от 1847 година насетне, говори за учителите тогава, свещениците и други деятели по нашето Възраждане в тоя край, говори със силен пиетет и за йеромонах Григорий (поп Глигорко), но за свещеник Пантелеймон Вълчев и Рада Казалиева не говори нищо. А в добросъвестността на този доблестен деец по възраждането на българщината в Смолянско не бива да се съмняваме.
Трябва да отбележим накрай, че освен публикацията в сп. "Родопски преглед", 1931 г., сведения за "Историческия бележник" не могат да се черпят от никъде другаде. Запазена е само архива с кореспонденция (в преписи) по този бележник и Рада Казалиева, която архива също може да се използва за издирвания, при все че липсват в нея данни за потвърждение научността и пълноценната достоверност както за делото и заслугите на Рада Казалиева като първа българска учителка и първа българска поетеса, така и за същността, значението и достоверността на споменатия "Исторически бележник".
Архива има навярно и у наследниците на Хр. Попов в Асеновград или другаде нейде. Моите "преписи", пратени ми от същия Хр. Попов през 1937 година, се съхраняват в Пловдивския окръжен държавен архив, фонд "Петър Маринов", където всеки любознателен книжовен труженик може да ги прочете.
1974
http://liternet.bg/publish20/p_marinov/ocherci/content.htm
Виж също:
Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "Исторически бележник"
Н. Хайтов - исторически полемики
.... Като основен извор за помохамеданчването на Средните Родопи П. Петров възприема т. нар. „Исторически бележник”. Първо две думи за „Исторически бележник”. Този документ, както го нарича П. Петров, за пръв път е публикуван в сп. „Родопски преглед” през 1931 г., като сам авторът на публикацията заявява, че е написан от него по спомени от онова, което са му разказвали за този летопис. Щом „Исторически бележник” не е стигнал до нас в оригинал, а съдържанието му е свободен преразказ, това би трябвало да накара П. Петров да се взре по-внимателно, за да избегне или поне да обясни противоречията, в които ни въвежда този т. нар. „документ”.
А ето и противоречията, за които става дума:
На с. 45 от главата „Помохамеданчване на българите в Средните Родопи”, поместена в сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), П. Петров започва със следния цитат от „Исторически бележник”:
„В 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV, излезе заповед да се помохамеданчат българите в Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха населението в следните села: Вйово (Кършилъ, дн. с. Виево), Смолен (дн. с. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис Витлово (Палас, дн. Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово (Пашмаклъ, дн. Смолян) и Беловидово (Даръдере, дн. Златоград).
В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой, дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно), Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (дн. Левочево), Пещера, Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си” (с. 45).
Смолен (Смилян) значи е помохамеданчено. За голяма наша изненада обаче следващите цитати говорят друго: „През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт се настаниха най-напред в крайморското селище Солинци и Ксанти, а оттам и във вътрешността, из селата, разположени в южните склонове на Родопите. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръсто поле. . . и Смолян (Смилян)” (с. 48).
Искаме да поясним, че се отнася до същото Смолян (днешното село Смилян), за което летописецът заедно с П. Петров ни уверяваше, че било помохамеданчено още през 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV. С други думи, нещастното село Смилян е било презавоювано от анадолците, които усвоили имота на населението, непокорните избивали и заробили много жени и девици (както се твърди в „Исторически бележник”).
Защо е трябвало анадолците да се нахвърлят така яростно върху едно вече помохамеданчено село — това нито летописецът, нито П. Петров са сметнали за необходимо да ни обяснят. Нещо повече, малко по-нататък те ни слисват с твърдението, че „жителите на селата Габрово и Кръсто поле на другото лято с юнашка борба заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен. Но смоленци не се оставиха да се смесят с тях, дошлите анадолци” (с. 49).
Излиза, че за втори път анадолците налитат върху превзетото вече Смилян (Смолян) и се опитват да го заемат, за да срещнат там съпротивата на оцелелите от двете нашествия смоленци. И въпреки че смоленци не се оставили да се смесят с анадолците, „прочутият християнски център Смолян, седалище на смоленския епископ (както ни уверява по-нататък летописецът) , стана тогава чисто мохамеданско село” (с. 49).
След всичко това, ако ние докрай се доверяваме на „Исторически бележник”, би трябвало да повярваме, че Смолян (Смилян) е бил презаселен с турци-анадолци, и да си бием главата как тези турци-анадолци проговориха след това на български и се превърнаха в българи мохамедани.
Не е необходима особена проницателност, за да се убедим, че разказът за анадолците и двукратното им нашествие в Смилян, след като селото уж било помохамеданчено още през 1661 г., е чиста фантазия. Че в този разказ има нещо, меко казано, неточно, говорят и други обстоятелства. „Двадесет и първата година от царуването на султан Мохамед IV” не съвпада с обозначената в летописа година 1661, а с 1669. Вярно, П. Петров в следващите издания, където помества „Исторически бележник”, е добавил годината 1669 в скоби, но това не амнистира невежеството на летописеца и с нищо не обяснява явното сгрешаване на точната година.
П. Петров би трябвало да обърне внимание на факта, че през пролетта на 1705 г. (когато става нашествието на анадолците към Смилян) не царува султан Махмуд I, а султан Ахмед III, който сяда на престола в 1703 г. и го напуска (бива свален) през 1730 г. Очевидно летописецът втори път ни мами в датите, а проф. П. Петров въобще не дава вид, че е забелязал това, или пък наистина не го е забелязал. Проличава си, че е забелязал грешката едва в книгата „Съдбоносни векове за българската народност”, издадена през 1975 г. На с. 203, където е поместен въпросният цитат от „Исторически бележник”, П. Петров след името на Махмуд I е сложил в скоби една въпросителна очевидно като знак за някакво съмнение. Вместо да слага въпросителна и да озадачава читателя какво означава тя, П. Петров следваше да обясни грешката.
П. Петров следваше да обърне внимание и на имената на селищата, които се споменават в „Исторически бележник”. Така например никога с. Влахово не се е наричало Упорово, нито Палас (дн. Рудозем) се е наричало Витлово, нито старото Пашмаклъ (дн. кв. Смолян) се е наричало Езерово, а Златоград — Беловидово. Нито пък Горно и Долно Дерекьой (сега Соколовци и Момчиловци) са се наричали някога Долно и Горно Руеново (виж „Съдбоносни векове за българската народност”, 1975 г., с. 203). Не е въобще известно Момчиловци (бившето Горно Дерекьой) да е съществувало през 1681 г. Нито е известно с. Чокманово да се е наричало Очинево, както е обозначено то в „Исторически бележник”.
Повтарям: досега няма нито едно сигурно потвърждение на тези споменати в „Исторически бележник” имена. Тъкмо напротив, доколкото някои от въпросните села са споменати в данъчни и съдебни документи от онова време или близко на онова време — те фигурират не с имената, обозначени в „Исторически бележник”.
Такъв е случаят с един съдебен протокол, съставен през 1672 г. (само три години след годината 1669!). Протоколът е поместен в сборника с документи под заглавие „По следите на насилието”, съставител П. Петров, на с. 263 и 264. В този документ, преведен от проф. Стр. Димитров, селото Пашмакли (дн. Смолян) се нарича Пашмакли, а не Езерово. Чокманово си е наречено Чокман (Зово), а не Очинево, Аламидере (дн. Полк. Серафимово) е наречено Аламут, а не Осиково, както е обозначено то в „Исторически бележник”, а село Смилян си фигурира като Смилян, а не Смолян, както П. Петров го обозначава в цитатите от „Исторически бележник”.
В друг съдебен протокол от 1677 г. имената на Пашмакли, Чокман(ово), Смилян и пр. са си изброени точно по същия начин, както и в протокола от 1672 г. В трети съдебен протокол от 6 юли 1720 г. вече намираме и други села, като Палас (дн. Рудозем, наречено Палаш), а не Витлово, както е в „Исторически бележник”. В същия документ Влахово си е наречено Влахово, а не Упорово. Тук днешният Смолян си е наречен Пашмакли, а не Езерово, и Смилян си е Смилян, а не Смолян (виж „По следите на насилието”, сб. документи, съставител П. Петров, с. 525).
П. Петров фигурира като съставител на сборника, където са поместени тези документи, знае следователно тяхното съдържание. Интересно как не се е досетил за очевидното противоречие между тези документи и имената на селищата, обозначени в „Исторически бележник”, и не е обяснил по някакъв начин тези очевидни противоречия.
В цитираната книга на П. Петров „По следите на насилието”, където е използуван „Исторически бележник”, намираме например следния пасаж:
„Това стана на 14 юли 1796 г., при царуването на султай Селим III. Калин Сгуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки деца, тръгна, яздещ на кон, за с. Езерово. На минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха всички, които пътуваха по този път, на около 600 крачки от който се намираше конакът на деребея Салих ага. Този се докачи от тази смела постъпка на Калин и заповяда на сеймените си да заловят непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника, повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара.” („По следите на насилието”, сб. документи, П. Петров, с. 286.)
А истината каква е? Както сам П. Петров отбелязва на с. 54 от сборника „Родопа — българска твърдина”, издание от 1960 г., Салих ага Смоленски от 1793 до 1838 г. е изпълнявал длъжността смоленски войвода. Излиза, че той си е позволил да обеси Калин Сгуров, преди да стане „войвода” и да придобие правото да коли и да беси. . .
Освен това известно е, че Салих ага Смоленски (както го е нарекъл и П. Петров) никога не е имал конак в Райково. Конакът му е бил в Смолян (старото Пашмаклъ) (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I.).
Много още факти биха могли да бъдат приведни, от които да се вижда, че „Исторически бележник” е използуван от П. Петров съвършено безкритично въпреки очевидните противоречия в него. В този летопис има нещо вярно, т. е. че е имало помохамеданчване в Средните Родопи, че е имало и проливане на кърви, и съпротива, но също така явно е, че този летописен разказ, когато е преразказван, е „обогатяван” и от това произхождат някои явни несъответствия, които водят към погрешни заключения (както е случаят с двукратното превземане на Смилян от „турци-анадолци” и други нелепости).
Въпреки очевидните на „Исторически бележник” пороци този „документ” П. Петров е използувал седем пъти в седем публикации: веднъж в сборника от 1960 г., втори път в неговото преиздание от 1961 г., трети път в сборника под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели” от 1964 г., четвърти път в следващия сборник от документи „Родопите през вековете” — 1966 г., пети път в сборника „По следите на насилието”, издаден през 1972 г., шести път в сборника „Родопите в българската история” — 1974 г., и за седми (надяваме се не за последен път) в книгата „Съдбоносни векове за българската народност” — 1975 г. (с. 200—204).
Пресметнете в колко страници е размножен този прословут „Исторически бележник”, който П. Петров нарича „остро изобличаващ документ”.
Заключенията от всичко изложено дотук се налагат сами по себе си: статиите на П. Петров върху родопската история, поместени в съставените от него помагала в помощ на учителя и въобще „учебни помагала”, са в много отношения несъстоятелни и утвърждават порочни становища, които рефлектират твърде зле към нашата съвременност.
Такъв е случаят с тезата на П. Петров за едва ли не поголовното изколване на родопското население по време на османското нашествие, за заселването на юруците в Родопите, за последиците от смяната на турските управници в Средните Родопи през XVIII в. и т. н., и т. н. Предоверявайки се на легенди и документи със съмнителна стойност, авторът, вместо да героизира родопската история, както личи да се е стремил, направил го е така несръчно и небрежно, че наместо да изпише вежди, извадил е очи.
Една от причините за това е, че на повечето от своите публикации П. Петров е и автор, и редактор (сборниците ог 1960 и 1961 г.) или пък и автор, и съставител (сборника от 1972 г.), или пък е редактор и съставител (сборниците от 1964 и 1968 г.), или пък е съставител и редактор (сборника от 1972 г.). Само в книгата си „Съдбоносни мигове” П. Петров е за пръв път само автор.
С малки изключения П. Петров въобще не е имал редактор на онова, което той е писал или съставил, и този именна своего рода монополизъм е една от причините да се стигне до допускането, повтарянето и задълбочаването на неговите авторски и съставителски грешки, за които стана дума в настоящите бележки.
Аз съм твърдо „за” издаването на исторически сборници, посветени на Родопите и родопската история, и поздравявам издателствата, които са прегърнали тази инициатива. Но е необходимо по-голямо внимание при съставянето на тези сборници, за да бъдат те на равнището на съвременната историческа наука. Това се налага не само в името на науката, но също в името на големите обществено-политически задачи, които се решават сега в Родопския край и които са твърде интимно свързани с историческото минало на този край.
Н. Хайтов - исторически полемики
родопски старини, николай хайтов, исторически полемики, исторически бележник, историческия бележник, средните родопи, родопска история, райковски бележник, рада казалиева, рада казалийска, исторически фалшификати, rodopski starini, rhodopes, rodopi, history, istoricheski belejnik,
Виж също:
Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
.... Като основен извор за помохамеданчването на Средните Родопи П. Петров възприема т. нар. „Исторически бележник”. Първо две думи за „Исторически бележник”. Този документ, както го нарича П. Петров, за пръв път е публикуван в сп. „Родопски преглед” през 1931 г., като сам авторът на публикацията заявява, че е написан от него по спомени от онова, което са му разказвали за този летопис. Щом „Исторически бележник” не е стигнал до нас в оригинал, а съдържанието му е свободен преразказ, това би трябвало да накара П. Петров да се взре по-внимателно, за да избегне или поне да обясни противоречията, в които ни въвежда този т. нар. „документ”.
А ето и противоречията, за които става дума:
На с. 45 от главата „Помохамеданчване на българите в Средните Родопи”, поместена в сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), П. Петров започва със следния цитат от „Исторически бележник”:
„В 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV, излезе заповед да се помохамеданчат българите в Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха населението в следните села: Вйово (Кършилъ, дн. с. Виево), Смолен (дн. с. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис Витлово (Палас, дн. Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово (Пашмаклъ, дн. Смолян) и Беловидово (Даръдере, дн. Златоград).
В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой, дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно), Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (дн. Левочево), Пещера, Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си” (с. 45).
Смолен (Смилян) значи е помохамеданчено. За голяма наша изненада обаче следващите цитати говорят друго: „През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт се настаниха най-напред в крайморското селище Солинци и Ксанти, а оттам и във вътрешността, из селата, разположени в южните склонове на Родопите. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръсто поле. . . и Смолян (Смилян)” (с. 48).
Искаме да поясним, че се отнася до същото Смолян (днешното село Смилян), за което летописецът заедно с П. Петров ни уверяваше, че било помохамеданчено още през 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV. С други думи, нещастното село Смилян е било презавоювано от анадолците, които усвоили имота на населението, непокорните избивали и заробили много жени и девици (както се твърди в „Исторически бележник”).
Защо е трябвало анадолците да се нахвърлят така яростно върху едно вече помохамеданчено село — това нито летописецът, нито П. Петров са сметнали за необходимо да ни обяснят. Нещо повече, малко по-нататък те ни слисват с твърдението, че „жителите на селата Габрово и Кръсто поле на другото лято с юнашка борба заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен. Но смоленци не се оставиха да се смесят с тях, дошлите анадолци” (с. 49).
Излиза, че за втори път анадолците налитат върху превзетото вече Смилян (Смолян) и се опитват да го заемат, за да срещнат там съпротивата на оцелелите от двете нашествия смоленци. И въпреки че смоленци не се оставили да се смесят с анадолците, „прочутият християнски център Смолян, седалище на смоленския епископ (както ни уверява по-нататък летописецът) , стана тогава чисто мохамеданско село” (с. 49).
След всичко това, ако ние докрай се доверяваме на „Исторически бележник”, би трябвало да повярваме, че Смолян (Смилян) е бил презаселен с турци-анадолци, и да си бием главата как тези турци-анадолци проговориха след това на български и се превърнаха в българи мохамедани.
Не е необходима особена проницателност, за да се убедим, че разказът за анадолците и двукратното им нашествие в Смилян, след като селото уж било помохамеданчено още през 1661 г., е чиста фантазия. Че в този разказ има нещо, меко казано, неточно, говорят и други обстоятелства. „Двадесет и първата година от царуването на султан Мохамед IV” не съвпада с обозначената в летописа година 1661, а с 1669. Вярно, П. Петров в следващите издания, където помества „Исторически бележник”, е добавил годината 1669 в скоби, но това не амнистира невежеството на летописеца и с нищо не обяснява явното сгрешаване на точната година.
П. Петров би трябвало да обърне внимание на факта, че през пролетта на 1705 г. (когато става нашествието на анадолците към Смилян) не царува султан Махмуд I, а султан Ахмед III, който сяда на престола в 1703 г. и го напуска (бива свален) през 1730 г. Очевидно летописецът втори път ни мами в датите, а проф. П. Петров въобще не дава вид, че е забелязал това, или пък наистина не го е забелязал. Проличава си, че е забелязал грешката едва в книгата „Съдбоносни векове за българската народност”, издадена през 1975 г. На с. 203, където е поместен въпросният цитат от „Исторически бележник”, П. Петров след името на Махмуд I е сложил в скоби една въпросителна очевидно като знак за някакво съмнение. Вместо да слага въпросителна и да озадачава читателя какво означава тя, П. Петров следваше да обясни грешката.
П. Петров следваше да обърне внимание и на имената на селищата, които се споменават в „Исторически бележник”. Така например никога с. Влахово не се е наричало Упорово, нито Палас (дн. Рудозем) се е наричало Витлово, нито старото Пашмаклъ (дн. кв. Смолян) се е наричало Езерово, а Златоград — Беловидово. Нито пък Горно и Долно Дерекьой (сега Соколовци и Момчиловци) са се наричали някога Долно и Горно Руеново (виж „Съдбоносни векове за българската народност”, 1975 г., с. 203). Не е въобще известно Момчиловци (бившето Горно Дерекьой) да е съществувало през 1681 г. Нито е известно с. Чокманово да се е наричало Очинево, както е обозначено то в „Исторически бележник”.
Повтарям: досега няма нито едно сигурно потвърждение на тези споменати в „Исторически бележник” имена. Тъкмо напротив, доколкото някои от въпросните села са споменати в данъчни и съдебни документи от онова време или близко на онова време — те фигурират не с имената, обозначени в „Исторически бележник”.
Такъв е случаят с един съдебен протокол, съставен през 1672 г. (само три години след годината 1669!). Протоколът е поместен в сборника с документи под заглавие „По следите на насилието”, съставител П. Петров, на с. 263 и 264. В този документ, преведен от проф. Стр. Димитров, селото Пашмакли (дн. Смолян) се нарича Пашмакли, а не Езерово. Чокманово си е наречено Чокман (Зово), а не Очинево, Аламидере (дн. Полк. Серафимово) е наречено Аламут, а не Осиково, както е обозначено то в „Исторически бележник”, а село Смилян си фигурира като Смилян, а не Смолян, както П. Петров го обозначава в цитатите от „Исторически бележник”.
В друг съдебен протокол от 1677 г. имената на Пашмакли, Чокман(ово), Смилян и пр. са си изброени точно по същия начин, както и в протокола от 1672 г. В трети съдебен протокол от 6 юли 1720 г. вече намираме и други села, като Палас (дн. Рудозем, наречено Палаш), а не Витлово, както е в „Исторически бележник”. В същия документ Влахово си е наречено Влахово, а не Упорово. Тук днешният Смолян си е наречен Пашмакли, а не Езерово, и Смилян си е Смилян, а не Смолян (виж „По следите на насилието”, сб. документи, съставител П. Петров, с. 525).
П. Петров фигурира като съставител на сборника, където са поместени тези документи, знае следователно тяхното съдържание. Интересно как не се е досетил за очевидното противоречие между тези документи и имената на селищата, обозначени в „Исторически бележник”, и не е обяснил по някакъв начин тези очевидни противоречия.
В цитираната книга на П. Петров „По следите на насилието”, където е използуван „Исторически бележник”, намираме например следния пасаж:
„Това стана на 14 юли 1796 г., при царуването на султай Селим III. Калин Сгуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки деца, тръгна, яздещ на кон, за с. Езерово. На минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха всички, които пътуваха по този път, на около 600 крачки от който се намираше конакът на деребея Салих ага. Този се докачи от тази смела постъпка на Калин и заповяда на сеймените си да заловят непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника, повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара.” („По следите на насилието”, сб. документи, П. Петров, с. 286.)
А истината каква е? Както сам П. Петров отбелязва на с. 54 от сборника „Родопа — българска твърдина”, издание от 1960 г., Салих ага Смоленски от 1793 до 1838 г. е изпълнявал длъжността смоленски войвода. Излиза, че той си е позволил да обеси Калин Сгуров, преди да стане „войвода” и да придобие правото да коли и да беси. . .
Освен това известно е, че Салих ага Смоленски (както го е нарекъл и П. Петров) никога не е имал конак в Райково. Конакът му е бил в Смолян (старото Пашмаклъ) (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I.).
Много още факти биха могли да бъдат приведни, от които да се вижда, че „Исторически бележник” е използуван от П. Петров съвършено безкритично въпреки очевидните противоречия в него. В този летопис има нещо вярно, т. е. че е имало помохамеданчване в Средните Родопи, че е имало и проливане на кърви, и съпротива, но също така явно е, че този летописен разказ, когато е преразказван, е „обогатяван” и от това произхождат някои явни несъответствия, които водят към погрешни заключения (както е случаят с двукратното превземане на Смилян от „турци-анадолци” и други нелепости).
Въпреки очевидните на „Исторически бележник” пороци този „документ” П. Петров е използувал седем пъти в седем публикации: веднъж в сборника от 1960 г., втори път в неговото преиздание от 1961 г., трети път в сборника под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели” от 1964 г., четвърти път в следващия сборник от документи „Родопите през вековете” — 1966 г., пети път в сборника „По следите на насилието”, издаден през 1972 г., шести път в сборника „Родопите в българската история” — 1974 г., и за седми (надяваме се не за последен път) в книгата „Съдбоносни векове за българската народност” — 1975 г. (с. 200—204).
Пресметнете в колко страници е размножен този прословут „Исторически бележник”, който П. Петров нарича „остро изобличаващ документ”.
Заключенията от всичко изложено дотук се налагат сами по себе си: статиите на П. Петров върху родопската история, поместени в съставените от него помагала в помощ на учителя и въобще „учебни помагала”, са в много отношения несъстоятелни и утвърждават порочни становища, които рефлектират твърде зле към нашата съвременност.
Такъв е случаят с тезата на П. Петров за едва ли не поголовното изколване на родопското население по време на османското нашествие, за заселването на юруците в Родопите, за последиците от смяната на турските управници в Средните Родопи през XVIII в. и т. н., и т. н. Предоверявайки се на легенди и документи със съмнителна стойност, авторът, вместо да героизира родопската история, както личи да се е стремил, направил го е така несръчно и небрежно, че наместо да изпише вежди, извадил е очи.
Една от причините за това е, че на повечето от своите публикации П. Петров е и автор, и редактор (сборниците ог 1960 и 1961 г.) или пък и автор, и съставител (сборника от 1972 г.), или пък е редактор и съставител (сборниците от 1964 и 1968 г.), или пък е съставител и редактор (сборника от 1972 г.). Само в книгата си „Съдбоносни мигове” П. Петров е за пръв път само автор.
С малки изключения П. Петров въобще не е имал редактор на онова, което той е писал или съставил, и този именна своего рода монополизъм е една от причините да се стигне до допускането, повтарянето и задълбочаването на неговите авторски и съставителски грешки, за които стана дума в настоящите бележки.
Аз съм твърдо „за” издаването на исторически сборници, посветени на Родопите и родопската история, и поздравявам издателствата, които са прегърнали тази инициатива. Но е необходимо по-голямо внимание при съставянето на тези сборници, за да бъдат те на равнището на съвременната историческа наука. Това се налага не само в името на науката, но също в името на големите обществено-политически задачи, които се решават сега в Родопския край и които са твърде интимно свързани с историческото минало на този край.
Н. Хайтов - исторически полемики
родопски старини, николай хайтов, исторически полемики, исторически бележник, историческия бележник, средните родопи, родопска история, райковски бележник, рада казалиева, рада казалийска, исторически фалшификати, rodopski starini, rhodopes, rodopi, history, istoricheski belejnik,
Виж също:
Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Николай Хайтов: Опровержение на Ат. Примовски
Виж също:
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите
II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ
6. ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ВСЯКА ЦЕНА
В началото на 1975 г. в кн. 1 и 2 на сп. „Родопи” беше публикувана моя критика под заглавие „Антипринос към историята на Родопите” за книгата на Анастас Примовски „Бит и култура на родопските българи” (въпросната статия беше препечатана същата година в сборника „Публицистика”, изд. БП, с. 179—237). Сега, седем години след моята публикация в сп. „Родопи”, в кн. 2/1982 г. на сп. „Исторически преглед” се появи в отговор статия от Ан. Примовски, озаглавена „Прав ли е Хайтов”.
Седем години са твърде дълъг период, за да могат читателите, които са имали случай навремето да се запознаят с моя „Антипринос...”, да го сравнят сега с отговора на Анастас Примовски и сами да си направят налагащите се изводи. Затова в интерес на истината налага се отново да взема думата. Не бих го направил, ако не се отнасяше за някои основни неща в историята на Родопите, чието изясняване е изцяло от обществен интерес.
Аз критикувах историческата част от „Бит и култура на родопските българи” в 142 точки. По девет от тях Примовски, макар и с половин уста, самопризнава някои свои „грешки и неточности”, по 40 се е опитал да ме обори, а по останалите 91 е предпочел да замълчи. Аз няма да засягам премълчаното, а само някои от пунктовете на неговата защита, в които най-добре проличават научноизследователските и критическите методи на моя опонент.
В моята критика упрекнах Примовски, че когато говори за тракийското население в Родопите през антично време, той споменава само племето беси, макар да са живели там освен беси и други родопски тракийски племена, като диите, диобесите, малоколайлетите, травсите, сапеите и пр. Примовски ми възразява, че той бил споменал тези племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения (от мене) цитат”.
Отваряме книгата му на с. 7 и четем въпросния пасаж: „Траките се делили на множество племена: одриси, дий, беси, сатри, колайлети, клиниони и други, които живеели враждебно помежду си и с това давали възможност на чуждите завоеватели да ги владеят с векове.” (Подчертаванията тук и от тук нататък са навсякъде мои — Н. X.)
Както се вижда, в този пасаж родопските тракийски племена диобеси, малоколайлети, травси, сапеи и др. не са споменати. Друго изброяване на тракийски племена в предшествуващите пасажи на с. 7 няма. Значи Ан. Примовски напразно е уверявал читателите, че той е споменал въпросните, „спорните” да ги наречем, тракийски племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения цитат”.
Във връзка с „второто” помохамеданчване в Родопите, наричано от Примовски „масовото”, „най-масовото”, „усиленото” и пр., той ни поднася шест датировки: 1669 г. (с. 23), 1670—700 (също с. 23), 1666—1670 (с. 25), 1675 (с. 217), 1657 (с. 261) и най-сетне през времето на султан Мехмед II (1451—1481) (с. 169), този път с около 200 години разлика от останалите датировки.
Обърнах внимание на Ан. Примовски върху тези наистина недопустими противоречия, а той ето сега какво ми отговаря: „тези дати са в зависимост от наличните сведения и писмени източници, отнасящи се за тях”.
Нека тогава Примовски да обясни как е станало така, че обявеното от него на с. 122 „първо помохамеданчване (1515—1520)” се е озовало подир „второто” през 1451—1481 г.? И това ли явно недоразумение е „в зависимост от налични сведения и писмени източници”?
Защо не си признае Ан. Примовски, че е сгрешил, а се опитва отново да ни подвежда, че каквото е писано, писано е въз основа на „налични сведения” и „писмени източници”. Добре, да ни каже тогава в кои от тези „източници” е написано, че второто помохамеданчване е извършено през 1451—1481 г.?
По-нататък:
Писах в моята критика, че е обидно и за автор, и за читател твърдението на Примовски, че „българомохамеданското население” в района на Бял извор е „доста турцизирано”, когато в този район има села като Жълтуша, които са по-български от „чисто българските”.
Примовски ми отговаря: „Аз не пиша, че българомохамеданското население в района на Бял извор било доста турцизирано, та да ми се напомня за Жълтуша, а казвам за населението в самото Бял извор.”
Разлистваме „Бит и култура...” на с. 211, където се намира писаното за Бял извор, и четем:
„В района на Белиизворската община се отглежда доброкачествен тютюн. Докъм Руско-турската война селяните се занимавали и с производство на барут, прочут навред из Родопско. По-голяма част от населението са българи мохамедани и малко турци. Българското мохамеданско население е доста турцизирано.” (Цитатът е без прекъсване.) Нужно ли е повече да се препираме?
Нарекох „смехотворно” твърдението на Примовски, че между „сърцатите мъже”, грабнали оръжието, за да дадат отпор на хайтите, е и Ангел войвода. Обърнах внимание, че въпросният Ангел войвода излиза хайдутин през 1832 г. (по това време той е бил на 18 години), така че не е бил още роден, когато хайтите на Мехмед Синап са върлували в Родопите между 1793 и 1796 година — годината, в която пада мъртъв Мехмед Синап.
Примовски троснато ми отговаря: „Аз не правя никаква връзка между хайтите и Мехмед Синап, но на Хайтов му е притрябвало, за да множи страниците на своята публицистика.”
Казано е „никаква връзка”, а ето какво пише на с. 27 от „Бит и култура...” под заглавието „Кърджалии (1793—1807)”:
„Бунтовете на кърджалиите започнали през 1793 г. Тогава именно е големият бунт на Мехмед Синап, който организирал и въоръжил няколкостотин гладни и голи родопци”. . . „Кърджалиите в Родопско са известни под името „хайти”.”
След всичко това може ли да има съмнение, че гладните и голи родопци, които Мехмед Синап е организирал и въоръжил, са кърджалии, известни в Родопите под името „хайти”, и че самият той е също един от родопските хайти, на които е и предводител? От туй по-здрава връзка между „хайтите” и Мехмед Синап — здраве му кажи!
Във връзка с Момчил юнак оспорих правото на Ан. Примовски да го нарича „разбойник” (с. 14 от „Бит и култура...”), след като няколко реда преди това, на същата страница, той е обявил, че Момчил излиза с дружина в горите, за да „отмъщава на потисниците за злодеянията им”, т. е. срещу феодалите.
В своето възражение по този повод Примовски се позовава на книгата ми „Родопски властелини”, където в очерка за Момчил юнак съм го бил нарекъл „разбойник” (с. 38), а по-нататък — „прочулият се разбойнически главатар” и „бившият разбойнически главатар”.
Примовски е подкрепил казаното със следния цитат от моята книга: „Момчил, преди да се е нарекъл мъж, получава званието разбойник.” Същият пасаж в моята книга („Родопски властелини”, с. 38) гласи: „Момчил. . ., преди да се е нарекъл мъж — получава званието „ускок” — разбойник.” Примовски съкращава поставената в кавички дума „ускок”, с която е наречен той от Н. Грегорас и която аз съм обяснил с думата „разбойник”, като по такъв начин успява да докаже, че и аз като него (Примовски) съм квалифицирал Момчила като „разбойник”.
Вярно е, че аз съм употребил думата „разбойник” още веднъж (на с. 41), само че съм я сложил в кавички, но Ан. Примовски е предпочел да не забележи кавичките, както не е „забелязал” думата „ускок”, нито обширните мои обяснения на с. 38 и 39, където пиша ясно и разбрано:
„Свързано с необикновени хайдушки подвизи, Момчиловото име придобива необичайна известност и става знаме на хайдушкото движение през първата половина на XIV век, а в дружината му се събират все хора „афоресани”, скъсали с обществото или сами плюли на него, които с меч и боздуган решават нерешените проблеми на живота.” И по-нататък, че „в този смисъл разбойничеството на Момчила, изобщо разбойническото движение през XIV век е спонтанно възникнал своеобразен бунт срещу имотната върхушка и властта, с корени дълбоко в народа.”
Всичко това е написано на същите страници 38 и 39, откъдето Примовски е почерпил трите си цитатчета, но това никак не му е попречило да го премълчи, за да ме обори „на всяка цена” — в случая — с цената на умишления подбор на въпросните цитати.
А този „случай” не е единствен: вижте каква пък е работата със спора около броя на Момчиловата войска. Според Примовски причината, задето тя не могла да маневрира на бойното поле по време на последната битка на Момчил под стените на крепостта Перитор (Перитеореон), е, че „пехотата на Момчила била с тежки ризници и мъчно маневрирала в полето”.
В моя „Антипринос. . .” обърнах внимание, че, както е известно от хрониката на Никифор Грегорас, Момчиловата войска не е била пехотна, а конна „на брой около 5000 души”, че след като са били отблъснати от Перитеореон, на момчиловци било невъзможно „да се измъкнат с конете си, тъй като останало малко пространство между врага им и градските стени, а жителите на Перитеореон не желаели да ги пуснат вътре” (цитатът е от хрониката на Н. Грегорас).
Какво ми възразява на това Ан. Примовски? Той ме препраща към съобщението на Златарски, че Момчиловата войска брояла „300 конника и 5000 пехотинци”, поместено в неговата студия „Родопският юнак Момчил” (Българска историческа библиотека, год. I, т. 2, С., 1928 г., с. 122). Вярно, че там е казано: „300 конника и 5000 пехотинци”, но тези данни за Момчиловата войска се отнасят за началния период от възхода на Момчил, когато „Кантакузин го назначил за управител на областта Меропа” (виж цит. студия на Златарски, същата с. 122). По време на битката под стените на Перитор, пак в същата студия на Златарски, само че на с. 129 четем: „Момчил от своя страна също построил войската си, която достигала до 4000 конника, и излязъл на бой. Завързало се кръвопролитно сражение, в което Момчил при всичката храброст на дружината му бил разбит. . . Той бил отново отблъснат към стените на града, където конницата му не могла да действува поради тясното пространство. Когато се опитали повторно да влязат в града и жителите на Перитор пак не ги пуснали, Момчил пръв слязъл от коня си, в което го последвали и другите войници и почнали сражението пеша.”
Анастас Примовски е видял, разбира се, и двата пасажа, но е решил да премълчи втория от тях заедно с неугодните му факти. По-нататък обаче той се е оказал способен на много по-дръзки неща, какъвто е случаят с долната и горната граница на кърджалийството.
„Относно обвинението на Хайтов (пише Примовски в своя отговор), че погрешно съм дал долната и горна граница на кърджалийството — 1793—1807 г., трябва да подчертая, че съм се ръководил от официалното академично издание на История на България (София, 1961, т. I, с. 322 и 325), където за край на това движение се приема 1807 г., когато във Видин се установява султанската администрация.”
Отваряме въпросната „История на България” от 1961 г., към която Примовски ни препраща, и на с. 320 четем: „към 1780 г. се открива тридесетгодишният период на феодалните размирици в Турция”, т. е. на кърджалийството, за което Примовски твърди, че долната му граница била 1793 г.
Що се отнася до горната граница, т. е. на кърджалийството, съвсем ясно е казано на с. 323 от „официалното академично издание на История на България”, на което Примовски се позовава, че „борбата с кърджалийството продължила до към 1815 година, когато това движение било, общо взето, ликвидирано”.
Препрочетохме страници 322 и 325 (веднъж от горе на долу, след това — от долу на горе), за да намерим къде е написано, че за край на кърджалийското движение „се приема 1807 г.”, но такова нещо не се намери.
Във връзка със съдбата на бесите в Родопа обърнах внимание на Примовски, че Марк Лукул ги е подчинил не в 75, а в 72 г. пр. н. е. Примовски ми отговаря: „Следва да поясня, че за тази моя грешка е „виновен” Цицерон, защото той в речта си срещу Вер говори за 75 г.”
Говорил, но какво, Ан. Примовски не благоволява да ни съобщи. Затова пък аз ще му кажа: каквото и да е говорил Цицерон на Вер, в науката си остава твърдо установено, че подчиняването на бесите е станало през 72—71 г. пр. н. е. (Виж „Извори за старата история на Тракия и Македония”, второ разширено издание, 1949 г., с. 427 и 431, където в забележка четем: „Марк Теренций Варон Лукул в 72—71 г. пр. н. е. воювал с мизите и подчинил траките.”)
Същото може да се прочете и в най-новата История на България, т. I, 1979 г., където пише: „Марк Теренций Варон Лукул, управител на провинция Македония, настъпил през 72 г. пр. н. е. в Тракия по Егнатиевия път, по долината на Марица и Тунджа, разбил бесите, завладял градовете Ускудама и Кабиле и оттам се появил на Черноморското крайбрежие” (с. 280, 281).
Това пише в историята, но Примовски се е хванал за Цицерон и не се пуща от него за нищо на света.
Такъв е случаят и с теорията за великотърновския произход на Устово (родното място на моя опонент). В „Бит и култура. . .” (с. 168) Примовски убеждава: „не може точно да се установи откъде са дошли първите заселници, но безспорно е, че между тях имало жители на старото селище (старото селище Устово, в подножието на крепостта Подвис, разпаднало се по думите на Примовски след смъртта на Момчиловата майка).
Вижте сега логика: хем „не може” да се установи откъде са дошли първите заселници, хем пък веднага се посочва кои са те и откъде. И, второ: след като е „безспорно”, че Устово е заселено от жителите на „старото селище”, което се намира в подножието на крепостта Подвис до 1345 г., изведнъж излиза на мегдан друго становище: че първите заселници на Устово са „заточеници от В. Търново”. Та не е ли ясно, че не може да са те „първите”, когато преди тях (според самия Примовски), и то безспорно, е имало още по-първи, и то около век и половина преди падането на Търновското царство.
И след всичко това, вместо да си признае, че не е изгладил противоречията между себе си и Миков и втори път — собствените си противоречия, Примовски без никакви признаци на стеснение и вместо да си мълчи — ме обвинява в липса на осведоменост.
Така се държи Примовски и в спора за славянизирането на Родопите. Той казва на едно място (с. 10), че „масови нашествия на славяните в Родопската област започват през втората половина на VI век, за което свидетелствува и сирийският историк Йоан Ефески”, и веднага след това на същата с. 10 продължава: „кога са навлезли славяните в Родопа — не може да се установи”. Следващото изречение гласи: „Според Прокопи Кесарийски, съвременник на император Юстиниан (527—565), в 549 г. „целите тракийски планини Родопите, във всичките им пространства изцяло били населени със славяни”.
Малко по-нататък, на с. 12, Ан. Примовски отново се връща на тази тема, за да ни каже, че „през VII—VIII век славяните са вече здраво установени в пределите на днешните български земи, включително в Родопска област”.
Обърнах внимание на Примовски, първо: че той си противоречи, когато пише, че „не може да се установи кога славяните са навлезли в Родопа”, след като ни е съобщил точни данни (годината 549) за тяхното навлизане там. И, второ: че греши, като отнася „здравото установяване” на славяните в Родопа към VII—VIII в., когато ни е вече уверил, позовавайки се на цитат от Прокопи Кесарийски, че „Родопите във всичките им пространства изцяло били заселени със славяни” още през 549 г., т. е. още по средата на VI в.
Как ми отговаря по тези въпроси Ан. Примовски? По първия пункт той е предпочел дипломатично да мълчи, а по втория ми възразява, че употребените от него понятия „масови нашествия”, „навлизане”, „здраво установяване” показвали ясно, че става въпрос за различие в процесите и степените на заселване. Но нали спорът е конкретен: кога „здраво” са се установили славяните в Родопа, дали по средата на VI или между VII и VIII в., т. е. един или два века по-късно?
Все по същия начин „оперира” Примовски, когато става дума за Мехмед Синап и неговото значение в кърджалийските размирици. В моята критика обърнах внимание, че не може бунтът на Мехмед Синап и неговите „няколкостотин гладни и голи родопци” да се нарича „голям”, когато е имало кърджалийски дружини с по 12 000 души.
А ето с какви „доводи” се опитва Ан. Примовски да ме обори: „За класификацията на бунта (пише той) по-важно е да се знае не аритметиката, а на кого е този бунт — на масите или на отделните главатари. Явно е, че да се направи тази оценка, е нужен марксистки подход!”
Важна е значи „класификацията на бунта”! Добре! Да видим как самият Примовски класифицира бунта на Мехмед Синап: „Кърджалиите в Родопско (пише той на с. 27) са известни с името „хайти”. .. познати не само с разбойническите си набези и убийства, а и като последни ревностни разпространители на мохамеданството в Родопско.” Още по-нататък (на с. 195) четем: „Наред с „чумите” в Родопско шетал в края на XVIII век и Мехмед Синап, който нападал и опожарявал на няколко пъти ония селища, чиито жители не му се подчинявали. Опожарен бил и Мадан. Една част от жителите му били разбити, а други избягали в балкана.”
Това ли е „марксисткият подход” на Примовски за оценката на едно и също явление: веднъж като „бунт на масите” и веднага след това като „чума” и „разбойничество”? И как се случи така, че няколкостотин „гладни и голи родопци”, които хайта Мехмед Синап въоръжи и поведе срещу родопското население, под чудотворната писалка на Ан. Примовски изведнъж се превърнаха в „маси”? И най-сетне, какво общо има тука истинският марксистки подход с въпросните полемични „похвати” на Примовски?
Несполучлив е опитът на Примовски да ме опровергае при спора ни за името на родното ми село Яврово (Пловдивско). Според него „турското име на селото е „Яврумкьой”. Обясних му, че Яврово е споменато под същото име още през 1084 г. в Устава на Бачковския манастир, около три века преди завладяването на България от турците, така че нищо турско не може да има в него. Посочих за справка моята книга „Миналото на село Яврово”, издание на БАН, 1958 г., където са дадени съответните пасажи от Устава на Бачковския манастир. Самият Примовски цитира този мой труд на с. 569 от „Бит и култура. . .” и я нарича „добър принос”, от което се разбира, че тя му е добре известна.
Казано накратко: налице е факт необорим (Уставът на Бачковския манастир от 1084 г.), отлично известен и на Примовски, и въпреки това, напук на всякакъв научен подход той не е благоволил да се съобрази с него. А след моята критика, вместо да си направи изводите — високомерно ме поучава, че преди да отправя упрека си към него, трябвало да прочета — ако не статията на Б. Христов в „Юбилеен сборник на българското село” от 1931 г., то поне статията на брат ми Г. Хайтов, поместена в сп. „Родопски преглед” от 1933 г., където селото се наричало „Яврумкьой” и се давало значението на тази дума.
Явно Примовски за втори път не желае да повярва на Устава на Бачковския манастир, а предпочита да се довери, на Б. Христов и на брат ми Г. Хайтов. Не е ли това явно преднамерено отношение към наличните факти?
Така се държи Примовски и в спора за Ахъчелебийския войвода и деребей Салих ага. Примовски ме обвинява, че съм „идеализирал неговата роля” и хитричко добавя по-нататък, че не можело да се разбере „по силата на какви причини Н. Хайтов неведнъж изразява подчертан стремеж за реабилитирането на личности, играли отрицателна роля в историята на Родопския край”, и т. н. Аз няма да се отбранявам от явния политически обход, който Примовски се е опитал да ми направи, защото това не ми е нужно, но не мога да не го попитам: щом е толкоз социално бдителен, на какво се дължи собствената му идеализация на Салих ага, наречен от него „малък родопски султан. . . умен и обичан от местното население”, „бележитият народник, българин мохамеданин Салих ага”. (Виж „Българите мохамедани в нашата народностна общност, 1940, с. 48 и „Родопа в нашата литература”, 1947, с. 4.) И как се случи така, че тоя умен и обичан от населнието, макар и малък родопски султан, „бележит народник” и пр., стана изведнъж по-черен от дявола?
Особено се е постарал (да не кажа престарал) Ан. Примовски в своята насрещна атака по повод моя всъщност най-сериозен упрек, дето е провъзгласил родопските българи мохамедани за „вдъхновители”, „водачи” и току-речи единствено виновни за всичко палачи при потушаване на Априлското въстание не само в природопските, но и в средногорските села.
На този упрек Ан. Примовски отговаря ето как: „Да, вярно е, че съм обвинил, но не цялото българомохамеданско население, а неговата върхушка, т. е. разни бейове, аги и агиларе.”
А сега да дадем отново думата на Ан. Примовски: „При потушаването на въстанието в Батак и Перущица най-дейно участие са взели чепинските българи мохамедани. От Бабешко, Доспат и особено от Тъмръш били изпратени най-жестоките потушители на Априлската епопея. Не са се държали добре и българите мохамедани от Рупчос”, „българското мохамеданско население по време на Априлската епопея взело участие при кланетата и палежите в Батак — там те били с кучетата” (Бит и култура..., с. 34, 65, 114 и др.).
Не се ли отнасят тези жестоки — и което е още по-важно, безогледни обвинения към „българското мохамеданско население”, та авторът е седнал да ни уверява, че той не бил обвинил него, а само „неговата върхушка”? Що за подход е този: да се отрича (когато потрябва) дори и написаното от собствена ръка?
Ще добавя само, че приписвайки изцяло на българите мохамедани вината за потушаването на Априлското въстание, без нито с една дума да спомене участието на турската редовна войска, на турските и черкезки башибозушки орди, Примовски обективно утвърждава официалното англо-турско становище по този въпрос и го укоренява в нашата история заедно с всичките му фактически и политически последици.
Така се държи Примовски и в спора за Ахмед ага Тъмръшлията. В моята критика на „Бит и култура. . .” на „Прочутото клане в Перущица” съм посветил цяла глава, в която аргументирано установявам, че по време на априлския бунт в Перущица Ахмед ага Тъмръшлията не е бил там, а клането в местността Пазлака на 27 април е било извършено от устинските турци (башибозуци) по заповед на Ахмед ага Кърмаджи. (Виж К. Гълъбов, Въстанието в героична Перущица, с. 126, 127; Ив. Кепов, Въстанието в Перущица, с. 140, 141 и следващите.) Доказателствата в това отношение са категорични.
Примовски не пожела да вярва на Кепов и Гълъбов (историците на въстанието в Перущица) и на участника в това въстание Г. Натев, а продължава да „доказва виновността на Ахмед ага Тъмръшлията за клането в Перущица, този път чрез едно писмо на Макгахан до Скайлер, в което се препоръчва „обесването на Ахмед ага, унищожителя на Батак, и другият Ахмед ага, еднакво позорен, който се е отличил в Перущица”.
Явно Макгахан не е знаел кой е „другият”, отличилият се в Перущица Ахмед ага, но чрез Кепов ние точно знаем, че това е устинският турчин Ахмед ага с прозвището „Кърмаджи”. Знае го това и Примовски, защото сведението на Кепов е убедително.
Всъщност на каква обективност да се надяваме при Ан. Примовски, когато в антитъмръшките си увлечения той писа в „Бит и култура...”, с. 160, че „и името и на Хасан ага Тъмръшки (бащата на Ахмед ага) било свързано с Априлското въстание и преди всичко с кланетата в Батак и Перущица”, въпреки че Хасан ага е починал през 1855 г., 21 години преди въпросните събития!
Примовски ме обвинява, че оневинявайки Тъмръшлията, аз съм искал да докажа, че „Няма виновни българи мохамедани е потушаването на Априлското въстание в Родопите”. Щом е тъй, нека да припомня на моя опонент какво съм писал в моя „Антипринос. . .” по въпроса за виновността на българите мохамедани, а пък читателят да съди кой е крив и кой е прав!
„В баташкото клане са участвували заедно с турците от Нова махала и българи мохамедани от Барутин, Чепинско, Доспатско и пр. — това е безспорно, но това е вина все пак на определено число хора — нека да са хиляда, нека да са две . . . Абсурдно е на това основание да приписваме вината на няколкостотин фанатици върху българомохамеданското население — изобщо, и да създаваме по този начин нови психологически бариери между „едните” и „другите” родопски българи. . . Очевидно, ако трябва непременно да се разисква клането в Батак, трябва на всяка цена да се разграничи вината на палачите от вината на техните идейни подбудители, ръководители и вдъхновители — пазарджишките бейове и въобще турските власти, за които Примовски не е казал във връзка с баташкото и перущенското клане нито една думица!” (Виж Антипринос към историята на Родопите, сб. Публицистика, 1975, с. 223–224.)
Примовски твърди (без да има данни подръка), че в Източнородопската област по време на османското нашествие „българското население е било жестоко и масово изклано”, че в Родопската област „по-голяма част от българите били избити”. Той не отговаря на въпроса за допуснатите очевидни грешки при осветляването на турската колонизация в Родопите, оповестявайки масовото презаселване на Родопите с турски (юрушки и др.) племена на мястото на „изкланите” или прогонени българи.
Това са все възлови въпроси, важни, и грешките, свързани с тях, могат да доведат до много сериозни заблуди относно народностния облик на съвременните Родопи и да рефлектират твърде зле върху съвременната родопска (и не само родопска) проблематика.
Защо Примовски не събра кураж да си признае грешката по тези и по другите, възлови ще ги нарека, въпроси (ако смята, че е сгрешил) или да презащити своята позиция, ако смята, че е прав? Вместо да направи това, той се хваща за дребното, старае се да ме изобличи в дребнавост и заяждане и се опитва или да отрича, или да омаловажи слабостите на своя „Исторически преглед”.
Изобщо в отговора си Анастас Примовски доказа, че той не желае да води истински спор, а се стреми към опровержение „на всяка цена”, без да подбира нито средствата, нито прийомите. И ако е постигнал по този начин някакъв полезен резултат, той се изразява главно в това, че ни е дал един живописен пример как не бива и не трябва да се води научен спор.
Виж също:
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите
II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ
6. ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ВСЯКА ЦЕНА
В началото на 1975 г. в кн. 1 и 2 на сп. „Родопи” беше публикувана моя критика под заглавие „Антипринос към историята на Родопите” за книгата на Анастас Примовски „Бит и култура на родопските българи” (въпросната статия беше препечатана същата година в сборника „Публицистика”, изд. БП, с. 179—237). Сега, седем години след моята публикация в сп. „Родопи”, в кн. 2/1982 г. на сп. „Исторически преглед” се появи в отговор статия от Ан. Примовски, озаглавена „Прав ли е Хайтов”.
Седем години са твърде дълъг период, за да могат читателите, които са имали случай навремето да се запознаят с моя „Антипринос...”, да го сравнят сега с отговора на Анастас Примовски и сами да си направят налагащите се изводи. Затова в интерес на истината налага се отново да взема думата. Не бих го направил, ако не се отнасяше за някои основни неща в историята на Родопите, чието изясняване е изцяло от обществен интерес.
Аз критикувах историческата част от „Бит и култура на родопските българи” в 142 точки. По девет от тях Примовски, макар и с половин уста, самопризнава някои свои „грешки и неточности”, по 40 се е опитал да ме обори, а по останалите 91 е предпочел да замълчи. Аз няма да засягам премълчаното, а само някои от пунктовете на неговата защита, в които най-добре проличават научноизследователските и критическите методи на моя опонент.
В моята критика упрекнах Примовски, че когато говори за тракийското население в Родопите през антично време, той споменава само племето беси, макар да са живели там освен беси и други родопски тракийски племена, като диите, диобесите, малоколайлетите, травсите, сапеите и пр. Примовски ми възразява, че той бил споменал тези племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения (от мене) цитат”.
Отваряме книгата му на с. 7 и четем въпросния пасаж: „Траките се делили на множество племена: одриси, дий, беси, сатри, колайлети, клиниони и други, които живеели враждебно помежду си и с това давали възможност на чуждите завоеватели да ги владеят с векове.” (Подчертаванията тук и от тук нататък са навсякъде мои — Н. X.)
Както се вижда, в този пасаж родопските тракийски племена диобеси, малоколайлети, травси, сапеи и др. не са споменати. Друго изброяване на тракийски племена в предшествуващите пасажи на с. 7 няма. Значи Ан. Примовски напразно е уверявал читателите, че той е споменал въпросните, „спорните” да ги наречем, тракийски племена „тъкмо в пасажа, непосредствено предшествуващ приведения цитат”.
Във връзка с „второто” помохамеданчване в Родопите, наричано от Примовски „масовото”, „най-масовото”, „усиленото” и пр., той ни поднася шест датировки: 1669 г. (с. 23), 1670—700 (също с. 23), 1666—1670 (с. 25), 1675 (с. 217), 1657 (с. 261) и най-сетне през времето на султан Мехмед II (1451—1481) (с. 169), този път с около 200 години разлика от останалите датировки.
Обърнах внимание на Ан. Примовски върху тези наистина недопустими противоречия, а той ето сега какво ми отговаря: „тези дати са в зависимост от наличните сведения и писмени източници, отнасящи се за тях”.
Нека тогава Примовски да обясни как е станало така, че обявеното от него на с. 122 „първо помохамеданчване (1515—1520)” се е озовало подир „второто” през 1451—1481 г.? И това ли явно недоразумение е „в зависимост от налични сведения и писмени източници”?
Защо не си признае Ан. Примовски, че е сгрешил, а се опитва отново да ни подвежда, че каквото е писано, писано е въз основа на „налични сведения” и „писмени източници”. Добре, да ни каже тогава в кои от тези „източници” е написано, че второто помохамеданчване е извършено през 1451—1481 г.?
По-нататък:
Писах в моята критика, че е обидно и за автор, и за читател твърдението на Примовски, че „българомохамеданското население” в района на Бял извор е „доста турцизирано”, когато в този район има села като Жълтуша, които са по-български от „чисто българските”.
Примовски ми отговаря: „Аз не пиша, че българомохамеданското население в района на Бял извор било доста турцизирано, та да ми се напомня за Жълтуша, а казвам за населението в самото Бял извор.”
Разлистваме „Бит и култура...” на с. 211, където се намира писаното за Бял извор, и четем:
„В района на Белиизворската община се отглежда доброкачествен тютюн. Докъм Руско-турската война селяните се занимавали и с производство на барут, прочут навред из Родопско. По-голяма част от населението са българи мохамедани и малко турци. Българското мохамеданско население е доста турцизирано.” (Цитатът е без прекъсване.) Нужно ли е повече да се препираме?
Нарекох „смехотворно” твърдението на Примовски, че между „сърцатите мъже”, грабнали оръжието, за да дадат отпор на хайтите, е и Ангел войвода. Обърнах внимание, че въпросният Ангел войвода излиза хайдутин през 1832 г. (по това време той е бил на 18 години), така че не е бил още роден, когато хайтите на Мехмед Синап са върлували в Родопите между 1793 и 1796 година — годината, в която пада мъртъв Мехмед Синап.
Примовски троснато ми отговаря: „Аз не правя никаква връзка между хайтите и Мехмед Синап, но на Хайтов му е притрябвало, за да множи страниците на своята публицистика.”
Казано е „никаква връзка”, а ето какво пише на с. 27 от „Бит и култура...” под заглавието „Кърджалии (1793—1807)”:
„Бунтовете на кърджалиите започнали през 1793 г. Тогава именно е големият бунт на Мехмед Синап, който организирал и въоръжил няколкостотин гладни и голи родопци”. . . „Кърджалиите в Родопско са известни под името „хайти”.”
След всичко това може ли да има съмнение, че гладните и голи родопци, които Мехмед Синап е организирал и въоръжил, са кърджалии, известни в Родопите под името „хайти”, и че самият той е също един от родопските хайти, на които е и предводител? От туй по-здрава връзка между „хайтите” и Мехмед Синап — здраве му кажи!
Във връзка с Момчил юнак оспорих правото на Ан. Примовски да го нарича „разбойник” (с. 14 от „Бит и култура...”), след като няколко реда преди това, на същата страница, той е обявил, че Момчил излиза с дружина в горите, за да „отмъщава на потисниците за злодеянията им”, т. е. срещу феодалите.
В своето възражение по този повод Примовски се позовава на книгата ми „Родопски властелини”, където в очерка за Момчил юнак съм го бил нарекъл „разбойник” (с. 38), а по-нататък — „прочулият се разбойнически главатар” и „бившият разбойнически главатар”.
Примовски е подкрепил казаното със следния цитат от моята книга: „Момчил, преди да се е нарекъл мъж, получава званието разбойник.” Същият пасаж в моята книга („Родопски властелини”, с. 38) гласи: „Момчил. . ., преди да се е нарекъл мъж — получава званието „ускок” — разбойник.” Примовски съкращава поставената в кавички дума „ускок”, с която е наречен той от Н. Грегорас и която аз съм обяснил с думата „разбойник”, като по такъв начин успява да докаже, че и аз като него (Примовски) съм квалифицирал Момчила като „разбойник”.
Вярно е, че аз съм употребил думата „разбойник” още веднъж (на с. 41), само че съм я сложил в кавички, но Ан. Примовски е предпочел да не забележи кавичките, както не е „забелязал” думата „ускок”, нито обширните мои обяснения на с. 38 и 39, където пиша ясно и разбрано:
„Свързано с необикновени хайдушки подвизи, Момчиловото име придобива необичайна известност и става знаме на хайдушкото движение през първата половина на XIV век, а в дружината му се събират все хора „афоресани”, скъсали с обществото или сами плюли на него, които с меч и боздуган решават нерешените проблеми на живота.” И по-нататък, че „в този смисъл разбойничеството на Момчила, изобщо разбойническото движение през XIV век е спонтанно възникнал своеобразен бунт срещу имотната върхушка и властта, с корени дълбоко в народа.”
Всичко това е написано на същите страници 38 и 39, откъдето Примовски е почерпил трите си цитатчета, но това никак не му е попречило да го премълчи, за да ме обори „на всяка цена” — в случая — с цената на умишления подбор на въпросните цитати.
А този „случай” не е единствен: вижте каква пък е работата със спора около броя на Момчиловата войска. Според Примовски причината, задето тя не могла да маневрира на бойното поле по време на последната битка на Момчил под стените на крепостта Перитор (Перитеореон), е, че „пехотата на Момчила била с тежки ризници и мъчно маневрирала в полето”.
В моя „Антипринос. . .” обърнах внимание, че, както е известно от хрониката на Никифор Грегорас, Момчиловата войска не е била пехотна, а конна „на брой около 5000 души”, че след като са били отблъснати от Перитеореон, на момчиловци било невъзможно „да се измъкнат с конете си, тъй като останало малко пространство между врага им и градските стени, а жителите на Перитеореон не желаели да ги пуснат вътре” (цитатът е от хрониката на Н. Грегорас).
Какво ми възразява на това Ан. Примовски? Той ме препраща към съобщението на Златарски, че Момчиловата войска брояла „300 конника и 5000 пехотинци”, поместено в неговата студия „Родопският юнак Момчил” (Българска историческа библиотека, год. I, т. 2, С., 1928 г., с. 122). Вярно, че там е казано: „300 конника и 5000 пехотинци”, но тези данни за Момчиловата войска се отнасят за началния период от възхода на Момчил, когато „Кантакузин го назначил за управител на областта Меропа” (виж цит. студия на Златарски, същата с. 122). По време на битката под стените на Перитор, пак в същата студия на Златарски, само че на с. 129 четем: „Момчил от своя страна също построил войската си, която достигала до 4000 конника, и излязъл на бой. Завързало се кръвопролитно сражение, в което Момчил при всичката храброст на дружината му бил разбит. . . Той бил отново отблъснат към стените на града, където конницата му не могла да действува поради тясното пространство. Когато се опитали повторно да влязат в града и жителите на Перитор пак не ги пуснали, Момчил пръв слязъл от коня си, в което го последвали и другите войници и почнали сражението пеша.”
Анастас Примовски е видял, разбира се, и двата пасажа, но е решил да премълчи втория от тях заедно с неугодните му факти. По-нататък обаче той се е оказал способен на много по-дръзки неща, какъвто е случаят с долната и горната граница на кърджалийството.
„Относно обвинението на Хайтов (пише Примовски в своя отговор), че погрешно съм дал долната и горна граница на кърджалийството — 1793—1807 г., трябва да подчертая, че съм се ръководил от официалното академично издание на История на България (София, 1961, т. I, с. 322 и 325), където за край на това движение се приема 1807 г., когато във Видин се установява султанската администрация.”
Отваряме въпросната „История на България” от 1961 г., към която Примовски ни препраща, и на с. 320 четем: „към 1780 г. се открива тридесетгодишният период на феодалните размирици в Турция”, т. е. на кърджалийството, за което Примовски твърди, че долната му граница била 1793 г.
Що се отнася до горната граница, т. е. на кърджалийството, съвсем ясно е казано на с. 323 от „официалното академично издание на История на България”, на което Примовски се позовава, че „борбата с кърджалийството продължила до към 1815 година, когато това движение било, общо взето, ликвидирано”.
Препрочетохме страници 322 и 325 (веднъж от горе на долу, след това — от долу на горе), за да намерим къде е написано, че за край на кърджалийското движение „се приема 1807 г.”, но такова нещо не се намери.
Във връзка със съдбата на бесите в Родопа обърнах внимание на Примовски, че Марк Лукул ги е подчинил не в 75, а в 72 г. пр. н. е. Примовски ми отговаря: „Следва да поясня, че за тази моя грешка е „виновен” Цицерон, защото той в речта си срещу Вер говори за 75 г.”
Говорил, но какво, Ан. Примовски не благоволява да ни съобщи. Затова пък аз ще му кажа: каквото и да е говорил Цицерон на Вер, в науката си остава твърдо установено, че подчиняването на бесите е станало през 72—71 г. пр. н. е. (Виж „Извори за старата история на Тракия и Македония”, второ разширено издание, 1949 г., с. 427 и 431, където в забележка четем: „Марк Теренций Варон Лукул в 72—71 г. пр. н. е. воювал с мизите и подчинил траките.”)
Същото може да се прочете и в най-новата История на България, т. I, 1979 г., където пише: „Марк Теренций Варон Лукул, управител на провинция Македония, настъпил през 72 г. пр. н. е. в Тракия по Егнатиевия път, по долината на Марица и Тунджа, разбил бесите, завладял градовете Ускудама и Кабиле и оттам се появил на Черноморското крайбрежие” (с. 280, 281).
Това пише в историята, но Примовски се е хванал за Цицерон и не се пуща от него за нищо на света.
Такъв е случаят и с теорията за великотърновския произход на Устово (родното място на моя опонент). В „Бит и култура. . .” (с. 168) Примовски убеждава: „не може точно да се установи откъде са дошли първите заселници, но безспорно е, че между тях имало жители на старото селище (старото селище Устово, в подножието на крепостта Подвис, разпаднало се по думите на Примовски след смъртта на Момчиловата майка).
Вижте сега логика: хем „не може” да се установи откъде са дошли първите заселници, хем пък веднага се посочва кои са те и откъде. И, второ: след като е „безспорно”, че Устово е заселено от жителите на „старото селище”, което се намира в подножието на крепостта Подвис до 1345 г., изведнъж излиза на мегдан друго становище: че първите заселници на Устово са „заточеници от В. Търново”. Та не е ли ясно, че не може да са те „първите”, когато преди тях (според самия Примовски), и то безспорно, е имало още по-първи, и то около век и половина преди падането на Търновското царство.
И след всичко това, вместо да си признае, че не е изгладил противоречията между себе си и Миков и втори път — собствените си противоречия, Примовски без никакви признаци на стеснение и вместо да си мълчи — ме обвинява в липса на осведоменост.
Така се държи Примовски и в спора за славянизирането на Родопите. Той казва на едно място (с. 10), че „масови нашествия на славяните в Родопската област започват през втората половина на VI век, за което свидетелствува и сирийският историк Йоан Ефески”, и веднага след това на същата с. 10 продължава: „кога са навлезли славяните в Родопа — не може да се установи”. Следващото изречение гласи: „Според Прокопи Кесарийски, съвременник на император Юстиниан (527—565), в 549 г. „целите тракийски планини Родопите, във всичките им пространства изцяло били населени със славяни”.
Малко по-нататък, на с. 12, Ан. Примовски отново се връща на тази тема, за да ни каже, че „през VII—VIII век славяните са вече здраво установени в пределите на днешните български земи, включително в Родопска област”.
Обърнах внимание на Примовски, първо: че той си противоречи, когато пише, че „не може да се установи кога славяните са навлезли в Родопа”, след като ни е съобщил точни данни (годината 549) за тяхното навлизане там. И, второ: че греши, като отнася „здравото установяване” на славяните в Родопа към VII—VIII в., когато ни е вече уверил, позовавайки се на цитат от Прокопи Кесарийски, че „Родопите във всичките им пространства изцяло били заселени със славяни” още през 549 г., т. е. още по средата на VI в.
Как ми отговаря по тези въпроси Ан. Примовски? По първия пункт той е предпочел дипломатично да мълчи, а по втория ми възразява, че употребените от него понятия „масови нашествия”, „навлизане”, „здраво установяване” показвали ясно, че става въпрос за различие в процесите и степените на заселване. Но нали спорът е конкретен: кога „здраво” са се установили славяните в Родопа, дали по средата на VI или между VII и VIII в., т. е. един или два века по-късно?
Все по същия начин „оперира” Примовски, когато става дума за Мехмед Синап и неговото значение в кърджалийските размирици. В моята критика обърнах внимание, че не може бунтът на Мехмед Синап и неговите „няколкостотин гладни и голи родопци” да се нарича „голям”, когато е имало кърджалийски дружини с по 12 000 души.
А ето с какви „доводи” се опитва Ан. Примовски да ме обори: „За класификацията на бунта (пише той) по-важно е да се знае не аритметиката, а на кого е този бунт — на масите или на отделните главатари. Явно е, че да се направи тази оценка, е нужен марксистки подход!”
Важна е значи „класификацията на бунта”! Добре! Да видим как самият Примовски класифицира бунта на Мехмед Синап: „Кърджалиите в Родопско (пише той на с. 27) са известни с името „хайти”. .. познати не само с разбойническите си набези и убийства, а и като последни ревностни разпространители на мохамеданството в Родопско.” Още по-нататък (на с. 195) четем: „Наред с „чумите” в Родопско шетал в края на XVIII век и Мехмед Синап, който нападал и опожарявал на няколко пъти ония селища, чиито жители не му се подчинявали. Опожарен бил и Мадан. Една част от жителите му били разбити, а други избягали в балкана.”
Това ли е „марксисткият подход” на Примовски за оценката на едно и също явление: веднъж като „бунт на масите” и веднага след това като „чума” и „разбойничество”? И как се случи така, че няколкостотин „гладни и голи родопци”, които хайта Мехмед Синап въоръжи и поведе срещу родопското население, под чудотворната писалка на Ан. Примовски изведнъж се превърнаха в „маси”? И най-сетне, какво общо има тука истинският марксистки подход с въпросните полемични „похвати” на Примовски?
Несполучлив е опитът на Примовски да ме опровергае при спора ни за името на родното ми село Яврово (Пловдивско). Според него „турското име на селото е „Яврумкьой”. Обясних му, че Яврово е споменато под същото име още през 1084 г. в Устава на Бачковския манастир, около три века преди завладяването на България от турците, така че нищо турско не може да има в него. Посочих за справка моята книга „Миналото на село Яврово”, издание на БАН, 1958 г., където са дадени съответните пасажи от Устава на Бачковския манастир. Самият Примовски цитира този мой труд на с. 569 от „Бит и култура. . .” и я нарича „добър принос”, от което се разбира, че тя му е добре известна.
Казано накратко: налице е факт необорим (Уставът на Бачковския манастир от 1084 г.), отлично известен и на Примовски, и въпреки това, напук на всякакъв научен подход той не е благоволил да се съобрази с него. А след моята критика, вместо да си направи изводите — високомерно ме поучава, че преди да отправя упрека си към него, трябвало да прочета — ако не статията на Б. Христов в „Юбилеен сборник на българското село” от 1931 г., то поне статията на брат ми Г. Хайтов, поместена в сп. „Родопски преглед” от 1933 г., където селото се наричало „Яврумкьой” и се давало значението на тази дума.
Явно Примовски за втори път не желае да повярва на Устава на Бачковския манастир, а предпочита да се довери, на Б. Христов и на брат ми Г. Хайтов. Не е ли това явно преднамерено отношение към наличните факти?
Така се държи Примовски и в спора за Ахъчелебийския войвода и деребей Салих ага. Примовски ме обвинява, че съм „идеализирал неговата роля” и хитричко добавя по-нататък, че не можело да се разбере „по силата на какви причини Н. Хайтов неведнъж изразява подчертан стремеж за реабилитирането на личности, играли отрицателна роля в историята на Родопския край”, и т. н. Аз няма да се отбранявам от явния политически обход, който Примовски се е опитал да ми направи, защото това не ми е нужно, но не мога да не го попитам: щом е толкоз социално бдителен, на какво се дължи собствената му идеализация на Салих ага, наречен от него „малък родопски султан. . . умен и обичан от местното население”, „бележитият народник, българин мохамеданин Салих ага”. (Виж „Българите мохамедани в нашата народностна общност, 1940, с. 48 и „Родопа в нашата литература”, 1947, с. 4.) И как се случи така, че тоя умен и обичан от населнието, макар и малък родопски султан, „бележит народник” и пр., стана изведнъж по-черен от дявола?
Особено се е постарал (да не кажа престарал) Ан. Примовски в своята насрещна атака по повод моя всъщност най-сериозен упрек, дето е провъзгласил родопските българи мохамедани за „вдъхновители”, „водачи” и току-речи единствено виновни за всичко палачи при потушаване на Априлското въстание не само в природопските, но и в средногорските села.
На този упрек Ан. Примовски отговаря ето как: „Да, вярно е, че съм обвинил, но не цялото българомохамеданско население, а неговата върхушка, т. е. разни бейове, аги и агиларе.”
А сега да дадем отново думата на Ан. Примовски: „При потушаването на въстанието в Батак и Перущица най-дейно участие са взели чепинските българи мохамедани. От Бабешко, Доспат и особено от Тъмръш били изпратени най-жестоките потушители на Априлската епопея. Не са се държали добре и българите мохамедани от Рупчос”, „българското мохамеданско население по време на Априлската епопея взело участие при кланетата и палежите в Батак — там те били с кучетата” (Бит и култура..., с. 34, 65, 114 и др.).
Не се ли отнасят тези жестоки — и което е още по-важно, безогледни обвинения към „българското мохамеданско население”, та авторът е седнал да ни уверява, че той не бил обвинил него, а само „неговата върхушка”? Що за подход е този: да се отрича (когато потрябва) дори и написаното от собствена ръка?
Ще добавя само, че приписвайки изцяло на българите мохамедани вината за потушаването на Априлското въстание, без нито с една дума да спомене участието на турската редовна войска, на турските и черкезки башибозушки орди, Примовски обективно утвърждава официалното англо-турско становище по този въпрос и го укоренява в нашата история заедно с всичките му фактически и политически последици.
Така се държи Примовски и в спора за Ахмед ага Тъмръшлията. В моята критика на „Бит и култура. . .” на „Прочутото клане в Перущица” съм посветил цяла глава, в която аргументирано установявам, че по време на априлския бунт в Перущица Ахмед ага Тъмръшлията не е бил там, а клането в местността Пазлака на 27 април е било извършено от устинските турци (башибозуци) по заповед на Ахмед ага Кърмаджи. (Виж К. Гълъбов, Въстанието в героична Перущица, с. 126, 127; Ив. Кепов, Въстанието в Перущица, с. 140, 141 и следващите.) Доказателствата в това отношение са категорични.
Примовски не пожела да вярва на Кепов и Гълъбов (историците на въстанието в Перущица) и на участника в това въстание Г. Натев, а продължава да „доказва виновността на Ахмед ага Тъмръшлията за клането в Перущица, този път чрез едно писмо на Макгахан до Скайлер, в което се препоръчва „обесването на Ахмед ага, унищожителя на Батак, и другият Ахмед ага, еднакво позорен, който се е отличил в Перущица”.
Явно Макгахан не е знаел кой е „другият”, отличилият се в Перущица Ахмед ага, но чрез Кепов ние точно знаем, че това е устинският турчин Ахмед ага с прозвището „Кърмаджи”. Знае го това и Примовски, защото сведението на Кепов е убедително.
Всъщност на каква обективност да се надяваме при Ан. Примовски, когато в антитъмръшките си увлечения той писа в „Бит и култура...”, с. 160, че „и името и на Хасан ага Тъмръшки (бащата на Ахмед ага) било свързано с Априлското въстание и преди всичко с кланетата в Батак и Перущица”, въпреки че Хасан ага е починал през 1855 г., 21 години преди въпросните събития!
Примовски ме обвинява, че оневинявайки Тъмръшлията, аз съм искал да докажа, че „Няма виновни българи мохамедани е потушаването на Априлското въстание в Родопите”. Щом е тъй, нека да припомня на моя опонент какво съм писал в моя „Антипринос. . .” по въпроса за виновността на българите мохамедани, а пък читателят да съди кой е крив и кой е прав!
„В баташкото клане са участвували заедно с турците от Нова махала и българи мохамедани от Барутин, Чепинско, Доспатско и пр. — това е безспорно, но това е вина все пак на определено число хора — нека да са хиляда, нека да са две . . . Абсурдно е на това основание да приписваме вината на няколкостотин фанатици върху българомохамеданското население — изобщо, и да създаваме по този начин нови психологически бариери между „едните” и „другите” родопски българи. . . Очевидно, ако трябва непременно да се разисква клането в Батак, трябва на всяка цена да се разграничи вината на палачите от вината на техните идейни подбудители, ръководители и вдъхновители — пазарджишките бейове и въобще турските власти, за които Примовски не е казал във връзка с баташкото и перущенското клане нито една думица!” (Виж Антипринос към историята на Родопите, сб. Публицистика, 1975, с. 223–224.)
Примовски твърди (без да има данни подръка), че в Източнородопската област по време на османското нашествие „българското население е било жестоко и масово изклано”, че в Родопската област „по-голяма част от българите били избити”. Той не отговаря на въпроса за допуснатите очевидни грешки при осветляването на турската колонизация в Родопите, оповестявайки масовото презаселване на Родопите с турски (юрушки и др.) племена на мястото на „изкланите” или прогонени българи.
Това са все възлови въпроси, важни, и грешките, свързани с тях, могат да доведат до много сериозни заблуди относно народностния облик на съвременните Родопи и да рефлектират твърде зле върху съвременната родопска (и не само родопска) проблематика.
Защо Примовски не събра кураж да си признае грешката по тези и по другите, възлови ще ги нарека, въпроси (ако смята, че е сгрешил) или да презащити своята позиция, ако смята, че е прав? Вместо да направи това, той се хваща за дребното, старае се да ме изобличи в дребнавост и заяждане и се опитва или да отрича, или да омаловажи слабостите на своя „Исторически преглед”.
Изобщо в отговора си Анастас Примовски доказа, че той не желае да води истински спор, а се стреми към опровержение „на всяка цена”, без да подбира нито средствата, нито прийомите. И ако е постигнал по този начин някакъв полезен резултат, той се изразява главно в това, че ни е дал един живописен пример как не бива и не трябва да се води научен спор.
Виж също:
Ат. Примовски и антиприносът му към историята на Родопите
Абонамент за:
Публикации (Atom)