Данни за Момчил юнак и Родопа

1. Христоматия по история на България, т. II, С., 1978 г.

Из "История" на Йоан Кантакузин

Когато императорът [Йоан Кантакузин] обсаждаше Перитеорион и се приготви да го нападне със стълби и машини, крепостите Света Ирина и Повисд в областта на Меропа (часто от Родопите) минаха на неговата страна. Жителите им дойдоха при императора и го помолиха да им назначи управител. Заедно с тях в същата планина живееха в неукрепени села и други номади, които поради благоразположеността си към императора (защото му бяха подчинени по-рано, още докато беше жив император Андроник) от всички други първи пристигнаха и доброволно се подчиниха на императора. Като обмисли кого да им постави за началник, реши, че трябва да повери властта над тях на Момчил не само поради това, че са едноплеменни, но и затова, че не му липсва храброст и смелост в сраженията и е твърде опитен в плячкосванията и грабежите. 

Този Момчил по род бе мизиец (българин), но поради плячкаджийство и грабеж избяга оттам и отиде при ромеите, където бе зачислен от императора в списъка на стратиотите. Понеже винаги с удоволствие плячкосваше и опустошаваше много Мизия (България), понеже познаваше местата, той бе често съветван от управителите на пограничните области между мизите и ромеите да не започва война и да не върши такива опустошения, понеже бяха в договорни отношения. Той изобщо не можеше да се убеди и за известно време мируваше, но след това отново се захвана със същите работи. И той щеше да бъде наказан за злодеянията си, понеже стана омразен на мизите (българите) заради грабежите и не се доверяваше на ромеите, които искаха да го хванат. Затова избяга при трибалите [сърбите] и там прекара продължително време. 

След това император Кантакузин пристигна от Верея в Перитеорион, а той, който малко преди това се отметна от краля на трибалите, се присъедини към императора. Като видя, че той е подходящ за тази служба, предаде му крепостите и останалите села в Меропа, които бяха немалко. От тях Момчил събра немалка разбойническа войска. Конниците бяха малко повече от триста, а пехотинците — над 5000. Тогава  императорът му повери командването над всички тях и нареди да опустошава градовете, които не биха минали на страната на императора.А понеже той нямаше успех в обсадата на Перитеорион, изгори приготвените машини и след като цялата флота отплува за родината си, сам заедно с Омур и 6000 отбрани перси пристигнаха в Димотика... Той прекара малко дни в Димотика и след това замина за Родопа. И веднага всички градчета в Мора минаха на негова страна — освен едно, наречено Ефрем. Миналите на негова страна градчета не претърпяха нищо лошо от персите, които обаче жестоко опустошиха Ефрем. Той постави за управител на градчетата брата на жена си Йоан Асен и веднага се върна в Димотика. Като изпрати ромейска и персийска [турска] войска срещу градовете в Тракия, той искаше да му се подчинят. Понеже не му се подчиняваха, опустоши ги, доколкото бе възможно, а всички села бяха разрушени и поробени се предаваха на близките им. И мнозина загинаха... Тъй като имаше и друга област в Родопа, подчинена на ромеите, наречена Станимака и Цепина, в които градове имал и не по-малко от хиляда твърде храбри конника и много пехота, той реши, че трябва да се отправи на поход срещу тях. Те излязоха от Димотика и дойдоха до Мора. Там, понеже Омур заболя, останаха, докато оздравее...

Императрица Ана, патриархът, великият дук и ocτaнaлиτe знатни решиха, че трябва да се проводи пратеничество при Александър, царя на мизите, за да им помага срещу император Кантакузин. Защото персийската войска опустошаваше и неговата страна. И той обеща, ако му дадат като награда за помощта градовете при Станимака и Цепина, по-големи и по-малки, заедно с намиращата се в тях войска. А те бяха девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Филипопол, град забележителен и голям, Станимака, Аетос, Беаден и Косник. Войската по-рано била над 1500 души. А тогава — по време на ромейската война, понеже [войниците] бяха избити, бяха останали малко повече от хиляда, всички твърде храбри и неотстъпващи по храброст на някои от останалите воюващи при ромеите. Те, когато узнаха молбата на Александър, предадоха на драго сърце градовете, понеже се уплашиха, както изглежда, да не би, ако и тези градове минат на страната на император Кантакузин, да ги имат за неприятели вместо съюзници и подчинени. И като че ли по споразумение предпочетоха да имат за съюзник повече Александър, отколкото император Кантакузин за неприятел. Така те проявиха голяма грижа и старание да не отслабне властта на ромеите. Когато Александър получи градовете, те поискаха [от него] военна помощ според уговорката. А той казал, че не може [да я даде], докато персите пребивават в Тракия. Ако могат по някакъв начин да ги убедят да се върнат в Азия, тогава вече на драго сърце ще потегли срещу Кантакузин...

И царят на мизите Александър дойде с цялата си войска при Стилбно, за да помогне на младия император Палеолог, както беше обещал... Те проводиха пратеничество и при Момчил, комуто император Кантакузин даде властта над крепостите в Меропа и над останалите номади, и го убедиха с много обещания да почне война срещу него. Защото той беше вече известен и разполагаше с достатъчно войска. Войната пламна отвсякъде около императора и той... проводи пратеничество при Александър, царя на мизите, и го увещаваше да мирува, тъй като войната срещу императора щяла да причини не след много нещастия на самия него...

А когато пратениците на император Кантакузин дойдоха при него и му съобщиха целта на идването, царят на мизите Александър не отговори нищо. Той пристигна с войската до Мора, за да си подчини, ако може, тамошните градчета, подвластни на императора. Едно от тях, наречено Хиперпиракион, преди да дойде Александър, бе приело изпратения от него архонт. Щели да приемат и гарнизон. Императорът, когато узна от пратениците тия неща, тъй като персийската войска беше налице..., с голяма бързина се отправи към Мора срещу мизите. Александър, като разбра, че не може да излезе в открит бой, с голяма бързина премина Хеброс безредно и неорганизирано и се разположи на лагер там, понеже реката щяла да попречи на императора да влезе в сражение с тях. При преминаването загинаха малко войници, а много коне и обоз не само поради течението, но и понеже наредените най-отпред от императора нападнаха мизите, докато още преминаваха. Императорът отново си възвърна Хиперпиракион, а началникът, [назначен] от Александър, можа да избяга, щом узна, че императорът идва. Александър пък, като влезе веднага във връзка с пратениците на императора, сключи договор и ги отпрати. Той каза, че нищо несправедливо не е извършил, за което императорът справедливо да си отмъщава, и се върна в родината си.

Императорът се зарадва, че е отстранил Александър, и се готвеше да нападне жителите на Хераклея, които бяха благоразположени към младия император. Момчил, убеден от цариградчани да почне война срещу императора, като узна, че той е пристигнал в Димотика, нападна Абдера, където стоели на котва пристигналите в помощ на императора петнадесет кораба, пратени преди това от Омур. Те се охраняваха от двеста и петдесет перси, а останалите следваха императора. По време на това нападение Момчил изгори три от тях, понеже останалите се спасиха. Нито един персиец не загина. А един човек пристигнал при хората на императора и съобщил, че Момчил при нападението бил изгорил всички кораби и бил избил стражите, като никой не е успял да избяга. Тези, които бяха въоръжени, веднага се втурнаха срещу Момчил. Императорът се опита да ги възпре, за да се отправят на поход срещу него със съответната подготовка и бързина, след като се завърнат от Хераклея, и доказваше, че походът срещу Хераклея е по-важен от всичко. А те отвърнаха, че няма нищо по-важно от това да отмъстят за гибелта на сънародниците си. Императорът видя, че не може да ги обуздае, и изпрати ромейска войска, за да опустоши владенията на Момчил, който вече явно се бе отметнал, а и защото се страхуваше за варварите да не бъдат избити от него, който имаше боеспособна войска и не отстъпваше на никого от тогавашните [военачалници] по храброст и мъжество. А Момчил, като подозираше, че императорът не ще понесе обидата, но ще изпрати войска срещу него, което и стана, събра хората си в градовете и крепостите и сам се приготви за сражение. Като видя, че персийската и византийската войска са по-силни, за да рискува срещу тях, реши в момента да кротува и да ги остави да плячкосват, а когато се завръщат, да ги нападне и ако може, да им навреди. Заедно с войската си пристигна при Перитеорион, който бе още подвластен на императрицата, и изчакваше заминаването на войската... Същевременно съгледвачите пристигнаха и известиха, че приближава войска, но те не видели точно откъде идва... Това бе Момчил с хиляда отбрани войници. Той се научил от съгледвачите си, които сам изпратил, че императорът се намира в настоящия момент в Месина. Защото Перитеорион отстои недалеч от Месина. Императорът събра хората около себе си и в боен ред се устреми през Месина към Комотини. Момчил, като видя, че те не побягнаха изведнъж, но заминаха бавно и в боен ред, уплаши се да не настане смут около него и да ги нападнат изведнъж неподредени и разпръснати, ако са останали в засада в развалините на града. Затова той събра войската си, която бавно потегли в три отреда. Когато императорът и хората около него бяха извън развалините [на града] и нямаше никакво подозрение за засада, хората на Момчил се нахвърлиха неудържимо върху тях. След като всички се втурнаха да бягат, тия от неприятелите, които бяха изтичали напред, се намериха близо до императора (защото той бе останал последен от другите). Той се защитаваше, заобиколен с тия, които бяха успели да се притекат първи. И когато императорът влезе в бой с неприятелите, конят му бе убит. Един от приближените на императора, който беше там, по име Ланзарет, слезе от коня си и го даде на императора, като същевременно му помогна да се качи. Когато се качваше на коня, някой го приближи и го удари с меч по главата, без да му навреди нещо, понеже здравият шлем издържа на удара. После той се бранеше през целия път, като нанасяше и получаваше удари (защото мнозина неприятели бяха връхлетели върху него) и така пристигна в Комотини, спасен като по чудо... Така, без някой да очаква, императорът се спаси от толкова голяма опасност, а Момчил незабавно се върна... А Момчил след малко, когато нападналата го войска се върна, проводи двама от пленниците, Апелмене и Теодор Каваларий, при императрица Ана а искаше възнаграждение за съюза и за участието си в битката срещу неприятеля. Тя радостно прие молбата и го провъзгласи за деспот. Той проводи пратеничество и при императора и го молеше да му прости, понеже се показал неблагодарен и се отблагодарил лошо на благодетеля си. Съобщи му, че вече не ще действа необмислено. Императорът, като видя, че е безсмислено да отмъщава тогава и че е безполезно да има Момчил за враг, който може да вреди, помири се и му прости, изчаквайки удобния момент. След като научи, че той е провъзгласен от императрицата за деспот, сам го удостои с титлата севастократор. [Момчил] реши, че е удостоен от него повече, отколкото от императрицата, и, разбира се, желаеше да бъде за кратко време на страната на императора... Същевременно царят на мизите развали договора с императора и обеща, че ще помага... Когато ставаха тия неща и Момчил, който бе удостоен от императрицата и се нарече деспот, почна веднага война срещу императора, за да опустоши градовете в Халкидика, колкото бе възможно... 

А Момчил се издигна и стана вече велик поради гражданската война всред ромеите и като сметна, че е достатъчно силен да образува свое царство, едновременно се отметна от император Кантакузин и от императрица Ана, макар че бе удостоен от нея с титлата деспот. Той воюваше едновременно и с двете страни и си подчини градове и села. Най-много бе безпощаден към сина на императора Матей, като го нападаше и вършеше постоянни грабежи. 

Той беше събрал близо четири хиляди конници, всички подбрани по храброст, и изглеждаше, че е непобедим поради храбростта си и природната защитеност на местата, които владееше...

Омур помоли императора да не се бавят, а да се отправят срещу Момчил. Варваринът му се гневеше заради дързостите му срещу императора. Понеже ромейската войска не беше готова, варварите се отправиха срещу Мизия, като казаха, че веднага ще се върнат, щом ромейската войска се приготви. Когато императорът се опита да ги възпре и им казваше, че е сключил договор и съюз с Александър, те не послушаха, като казваха, че са неприятели на мизите. Те нападнаха и се върнаха с голяма плячка от роби и добитък. След това, когато и ромейската войска се приготви, те настъпили срещу Момчил. А Момчил имаше вече голяма войска и си бе създал собствено царство. Той нападна и завзе Ксанти, владееше всички крепости в Меропа и достигна чак до Мора. Като се научи, че императорът се готви да отиде срещу него с персийската войска, проводи пратеничество и се опита да го измами, както и по-рано го бе измамил. Разкайваше се много за неблагодарността си към него, понеже, след като толкова много го е бил облагодетелствал, той се бил показал лош, забравил добрините, и ако му простел [сега], никога след това не щял да действа необмислено, но щял да му служи вярно. А когато молбите не му помогнали никак и като узна сигурно, че войската идва, събра колкото войска имаше около него и сам се отправи, за да се сражава с всички едновременно — и с ромеи, и с варвари. 

Наистина безумието и дързостта го докараха до такова голямо безразсъдство. Когато дойде в Перитеорион, пристигнала и персийската войска. А преди това настояваше пред жителите на Перитеорион и ги принуждаваше да го приемат, но те не го приеха, а му затвориха вратите, като сочеха варварите и го подканяха да се сражава с тях, та градът да бъде на победителите за храбростта им. Наистина те се бояха да не би, като избегне опасността, да ги накаже жестоко за предателството. Той беше неумолим в гнева си и сурово и нечовешки убиваше негодуващите и наказваше със смърт и при малки, и при по-големи провинения. И затова, за да не изглежда, че изобщо са се отметнали от него, те приеха братовчеда му Райко заедно с петдесет войници, та, ако победи, приемането на братовчеда да послужи като извинение при гнева му. А ако бъде победен и убит, онези, бидейки малцина, не биха били никаква пречка гражданите да направят това, което решат, че е полезно. Момчил нареди войската при укреплението пред града, като смяташе, че ще устои, като има и укреплението, което ще го подпомогне немалко. Персите прочее нападнаха първи, отблъснаха войската на Момчил, която беше около пет хиляди души, и разрушиха укреплението. Повечето от войската се пръсна за грабеж и същия ден нападна и опустоши всичко до Мигдония. Императорът, който вървеше отзад заедно с Омур и останалата войска, забеляза, че войската на Момчил не е била победена, но че само отстъпва по пътя пред персите. Защото виждаше, че е подредена правилно и в боен ред, поради което изглеждаше, че сражението тепърва предстои... И Момчил също така нареди войските и потегли за сражение. Когато се сблъскаха, стана тежко сражение и войските дълго време устояваха една срещу друга. Все пак войската на Момчил бе победена и мнозина от нея загинаха. Когато войските на Момчил бяха притиснати към стените на града, понеже за конете нямаше изход и място за разгръщане, тъй като оставаше малко пространство между неприятелите и стените на града, а жителите на Перитеорион не бяха наклонни да ги приемат, Момчил пръв слезе от коня, а след него и всички други и те се хвърлиха срещу неприятелите. Сражаваха се пеша, като се биеха мъжествено и устояваха дълго време било поради храбростта си, било понеже градът пречеше да бъдат обкръжени и мнозина паднаха в сражението. Докато Момчил бе жив, храбростта не ги напускаше и те не си предаваха оръжието. А когато и той падна в сражението, останалите веднага предадоха оръжието си и бяха пленени от ромеите и персите, без да може да избяга нито един. И това, което разправят при големите нещастия, че не бил останал дори факлоносец, същото тогава се случи и с войската на Момчил. Наистина едните паднаха в сражението, а другите бяха пленени. А тези в Перитеорион, които бяха застанали по стените, нито се сражаваха в полза на Момчил, нито сами се намесваха, но седяха по стените само като зрители на боевете. Императорът проля сълзи за нещастието не само поради промяната на положението, защото малко преди това той [Момчил] замисляше големи неща, като смяташе, че е непобедим и опитен стратег, и в един миг загина безславно, мачкан от враговете, но също и затова, че загиналите, които бяха толкова многобройни и бяха показали такава храброст и доблест, бяха ромеи... Така Момчил за кратко време достигна цветущо положение и изглеждаше, че се е издигнал до голяма слава, но бързо залезе и пропадна. След сражението императорът пристигна в Ксанти, където бе домът и съпругата на Момчил. Жителите на Ксанти, като не знаеха в началото нищо за Момчил, разпитваха за него къде е. Когато узнаха, че по време на сражението той и цялата войска са загинали, оплакаха смъртта на близките му и предадоха града на императора. Императорът прояви голямо внимание към съпругата на Момчил. Той заповяда да не ѝ отнемат нищо от имуществото, но да запази всичко и или да остане на ромейска земя, ако желае, или пък да замине за родината си. Защото тя беше от Мизия. Понеже предпочете да се върне в родината си, тя с цялото си имущество замина при мизите.

Из „Книгата за напътствията“ от Енвери

Историята на турския поет Енвери, завършена в 1465 г., описва войните на селджукските и османските турци в стихове. В нея основно място заема описанието на подвизите на владетеля на Смирна Умур паша. Съчинението на Енвери съдържа интересни сведения за българската история в периода 1343 — 1345 г., към който се отнасят и приведените откъси. Превод на В. Гюзелев от Le Destăn d'Umūr pacha (Düsturname-i Enveri). Texte, traduction et notes par Irene Melikoff-Sayar, Paris, 1954, c. 101, 104, 110, 123, 124.

Имаше в сръбската земя един войн,

наречен Момчил; той бе много висок.

Начело на четири хиляди души той дойде при пашата [Умур],

на когото тези отдадоха почит, скръствайки ръце пред гърдите.

Той целуна ръката на пашата и на текфура [Йоан Кантакузин]

и се постави в тяхна служба, този смелчага.

Всички, които го виждаха, биваха изумени,

всички бяха учудени от неговия величествен вид;

той бе висок, колкото двама души,

гледан отстрани, наподобяваше минаре.

Пашата го облече в турски дрехи и го взе на служба с армията му.

После корабите навлязоха в Марица и се отправиха

към Димотика.

А Пашата се върна в Гюмюлкюне [Гюмюрджина],

армия излезе срещу му, тя идеше като поток.    

Момчил се качи на своя кон и го пришпори,

воините на вярата атакуваха с него;

изумени от неговия величествен вид,

неверниците [християните] се уплашиха,

да се приближи никой не посмя.

Навсякъде се разнасяха викове, молеха „милост“.

Той, шахът на света, направи знак с ръка на Момчил,

пашата го извика и му рече: „Аз давам милост,

пощади тези хора, ο храбрецо.“

Оттам те взеха много богатства и платове,

злато и сребро, а също и скъпоценни камъни.

Имаше един град в близост до морето,

като напусна онова място, владетелят дойде тук;

това бе град Игрикан [Грацианопол]; много хора излязоха оттам

Пашата ги атакува, но отстъпи,

после се обърна и пришпори отново коня си срещу тях.

Врагът бе победен. Би ли се намерила възхвала за това?

Повечето бяха убити, а някои пленени,

емирът си присвои петдесет коне с ризници.

Те нахлуха в земите на сърбите и българите и

отвлякоха много волове, кобили и овце,

те заграбиха също ечемик и жито в изобилие и всичко

откараха в Димотика.

…

Неговите хора [на Умур] нахлуха в равнината Загоре,

те опустошиха, разориха и опожариха тази област.

После, като изпратиха конете си по пасбищата,

останаха в Димотика.

…

Албанците, гърците, българите и франките

се съюзиха, за да воюват срещу него [Умур паша].

Те отидоха да намерят папата и се оплакаха нему,

те му разказаха всичко, което пашата бе им сторил.

…

Пристигайки на другия бряг,

те [Умур паша и Сюлейман бег] починаха тук ден или два;

после нахлуха в страната на Александрос [Иван Александър],

оттам взеха богата плячка и я разориха.

Този път той [Умур] тръгна към Одрин

и рискува своята войска, за да направи лесно трудното.

Синът на текфура му отдаде почит,

целуна му ръката и му отвори вратите на крепостта.

Оттам се отправи към Димотика.

Неговият брат [текфурът] го посрещна и му отдаде почит;

той му даде угощение, те разговаряха;

пашата му разказа всички свои подвизи.

После текфурът тръгна с него [Умур],

за да се сражава срещу враговете си.

Те пристигнаха в Гюгерчинлик [Перистерна], там събраха хараджа,

после преминаха пред Игрикан, но и тук не останаха.

Игрикан и Гюгерчинлик им поднесоха дарове,

защото те още по-рано бяха покорени.

Момчил бе станал враг на текфура,

той бе хвърлил неговия пратеник в затвора и не

беше такъв, какъвто преди.

Той започна битка срещу пашата,

пашата го срази — не му остави сила

и му отряза главата, понеже Момчил не искаше милост.

И плени неговите храбри воини — този щастлив човек!

Той [Умур] вече пое пътя към Солун,

когато един пратеник му донесе вест: той му каза, че текфурът

на Истанбул [Алексий Апокавк]

бе напуснал вече този свят - големците го убили.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------

2. Бунтари и авантюристи в Средновековна България - Пламен Павлов, 2005

 Родопският юнак Момчил и цар Иван Александър

Личността на Момчил, този най-релефно очертан образ на "юнак", "хайдук", "народен герой" и т.н. от епохата на българското средновековие, неведнъж е предизвиквала силен, научно или емоционално мотивиран интерес. Ако за нас Момчил извън всякакво съмнение е българин от Родопите, то дори и в стойностни и далеч от елементарната пропаганда сръбски научни трудове се налага, най-малкото се прокрадва твърдението за неговия сръбски или смесен сръбско-български произход. Нашата цел тук не е да разглеждаме всички тези научни спорове в техните детайли, а да дадем един обобщен исторически портрет на този класически "бунтар и авантюрист", военачалник и владетел на една от намножилите се през XIV в. местни "Българии" - тази в Родопите и Беломорието, съществувала за съжаление твърде мимолетно.

От друга страна, ще се опитаме да покажем, че все пак и тази локална България не е останала без връзка с главната "България", наричана "Загора", или "Търновско царство". Защото през XIV в. царството със столица "Цариград" Търново все пак оставало не само най-силната българска държавна формация, но и общобългарския символ, олицетворението на българската държавна идея. На това се дължи и забравяната напоследък истина, че цели седем века Търново е легитимираната от българското общество и национално съзнание единствено възможна столица на българите - от края на XII до края на XIX в.!

По всичко личи, че Момчил произлизал от обикновения народ, от простолюдието. Това, както и някои други черти, го сближава с някогашния цар Ивайло, както и със съратниците и последователите на "Лахана" (вж. по-горе). Етническият му прозход безспорно е български - ако Никифор Григора казва, че той на младини бил разбойник "...по границата между трибали [сърби] и мизи [българи]", което уж дава основание на някои чужди историци да проявяват колебание по този въпрос, то Йоан Кантакузин категорично твърди: Момчил "...беше по потекло от мизите [българите]"! Още нещо, ако богословът Григора никога не е срещал Момчил и само е слушал за него, то Йоан Кантакузин го е познавал лично, и то много отблизо, сражавал се е и заедно с него, и против него! Кантакузин лично назначил войнствения българин за управител на неговите "съплеменници" българи в Родопите. Най-накрая, както пише на стари години бившият византийски император, той лично оплаквал току-що загиналия български воин пред стените на Перитеорион (Буруград) през юли 1345 г....

До около тридесетгодишна възраст Момчил бил разбойник по българо-византийската, а както пише Григора, може би и по българо-сръбската граници. Преследван от българските власти, той постъпил на византийска военна служба като "стратиот". През XIV в. това понятие най-често се отнася за прониарите, които срещу определен поземлен имот се задължавали да служат във войската. Така, подобно на други свои събратя, Момчил преминал в категорията на дребната служебна поземлена аристокрация. Йоан Кантакузин твърди, че това станало по волята на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.), т.е. няколко години преди 1341 г. Ние нямаме основание да се съмняваме в тази вест, доколкото именно Кантакузин бил фактическият "двигател" на държавните и особено на военните дела при царуването на Андроник "Млади".

Момчил поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но нерядко нахлувал в българската държавна територия. Тъй като познавал отлично тези места, той причинявал "много злини на Мизия [България]". Византийските "архонти" по границата го съветвали да изостави разбойничеството, тъй като така бил нарушаван мирният договор с българското царство, но Момчил явно бил непоправим... Доколкото можем приблизително да възстановим ситуацията, нещата стигнали дотам, че в България на Момчил била наложена най-тежка присъда (?), а византийските власти поели задължението да го заловят. И сега авантюристът намерил решение, отивайки в Сърбия. Крал Стефан Душан, независимо от приятелските си отношения с цар Иван Александър, приел беглеца на служба при себе си. Кога обаче е станало това, колко време е прекарал при сърбите и с какво точно се е занимавал Момчил, остава неизвестно.

Византийската гражданска война (1341-1347) заварила Момчил в Сърбия. След сериозните си неуспехи в началото на войната самообявилият се за император Йоан Кантакузин през 1342 г. бил принуден да отиде при Душан, търсейки помощ. След трудни преговори и неискрени споразумения Кантакузин и Душан сключили съюз. Заслугата за него в голяма степен принадлежала на енергичната Душанова съпруга, кралица Елена, сестра на Иван Александър. Няма данни обаче Момчил и знатният ромей да са се срещали в сръбския двор, макар подобно допускане да е много уместно. Във всеки случай бившият разбойник с гигантски ръст ("...приличаше на минаре!" - възкликва турският поет Енвери), завиден военен опит и необуздана смелост не бил някакъв "средностатистически" наемник. Той не само бил прочут "в сръбската страна" (пак по думите на Енвери), но и водел със себе си значително число "хора на меча". Момчил обаче явно не бил доволен от сръбския крал, пък и, както изглежда, предпочитал да се закрепи в родната земя пред перспективата да служи вечно на чужди господари.

Момчил преминал на страната на Кантакузин през 1343 г. Той бил назначен за управител на областта Меропа по течението на р. Арда докъм Чепеларската река, където били крепостите Света Ирина и Подвис (при едноименното село, недалече от Смолян). Скоро след това дръзкият българин превзел Ксанти, превърнат от него в своеобразна "столица". Територията му достигнала беломорския бряг, включвайки града Перитеорион, укрепен допълнително от Андроник III, т.е. само десетина години преди това. Момчил разполагал със сериозни за времето си въоръжени сили. Отначало се споменават 300 конници и 5 хиляди пехотинци, набирани, както изглежда, само от Меропа. През 1345 г. той имал четирихилядна конница и поне още пет хиляди души пехота! С тези значителни за времето си военни сили Момчил участвал в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, при които често страдала и българската държавна територия.

През май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк изпратил посланици при Момчил, предлагайки му съюз от името на императрицата Анна Савойска, както и най-високата дворцова титла - "деспот". Научавайки това, Кантакузин на свой ред удостоил някогашния български разбойник с титлата "севастократор". Така двете "партии" на византийската гражданска война достигнали до безпринципно наддаване, само и само да спечелят един силен съюзник, нарушавайки вековните правила на имперския дворцов ред... Момчил приел предложенията на цариградското правителство, отхвърляйки онези на Кантакузин. Причина за това съдбоносно решение надали бил само фактът, че Кантакузин бил свързан с турците. Вероятно Момчил вече бил във враждебни отношения с Йоан Асен, шурей на Йоан Кантакузин (Ирина, съпругата на Кантакузин, принадлежала към византийския клон на Асеневци), управител на Мора от 1343 г. Нещо повече, в Родопите се подвизавал и Матей Кантакузин, син и наследник на узурпатора. Именно Матей страдал най-много от Момчиловите нападения, както пише в своята "История" неговият баща. В крайна сметка, както следвало да се очаква, Момчил създал своя "държава". Той станал практически независим и от властите в Цариград, и от Кантакузин, лавирайки между тях. Същевременно обаче завладявал градове и земи, придлежащи и на двата лагера във византийската гражданска война. Най-голямото му постижение било превръщането на Ксанти в истинска собствена столица, където бил Момчиловият "дом" (т.е. дворец). Ориентацията на Момчил съвпадала и с онази на цар Иван Александър, който приблизително по същото време станал съюзник на цариградското правителство. Както ще се опитаме да покажем по-нататък, има все пак някакви основания да се предполага, че това съвпадение не е само една проста случайност.

През цялата византийска гражданска война правителството на Иван Александър следяло внимателно обстановката, опитвайки се да разшири българската територия на юг. Още през 1341 и 1342 г. българският цар се опитал да извлече максимални изгоди от междуособицата, опитвайки се изненадващо да превземе Одрин, а по-късно и Кантакузиновата "опорна база" Димотика. Иван Александър "експериментирал" и с една сложна сделка със сръбския крал Стефан Душан, когото бил убедил в това да му предаде Кантакузин! Душан изразил съгласие да изпълни искането на своя шурей, но тогава именно Елена, Иван-Александрова сестра и сръбска кралица, осуетила хитрия замисъл на своя брат... Така благодарение на Елена Сърбия запазила Кантакузин като свой "коз" в отношенията си с Византия. През юни 1344 г. Иван Александър все така изненадващо проникнал на юг и навлязъл в източнородопския район Мора (по р. Арда, част от днешната Кърджалийска област), завладявайки крепостта Иперперакион (дн. Перперек, Кърджалийско). Фактически България станала непосредствен съсед на Момчиловата държавица! Кантакузин, придружаван от турските орди на Умур, веднага настъпил към Мора и си върнал крепостта. Назначеният от Иван Александър управител избягал. Наистина, Иван Александър не могъл за запази Перперек, но, така или иначе, в негови ръце бил Пловдив с околните крепости. С други думи, между земите на Момчил и територията на царството имало достатъчно солидна обща граница.

Тук няма да преразказвам "историята" на Момчил, доколкото тя е добре известна. И все пак, нека обърнем внимание на стратегията, доколкото има такава в политиката на Момчил. Надали бившият разбойник е действал само "ден за ден", още повече, че си е имал работа с опитни и обиграни противници. Действията на Момчил срещу турци и ромеи по принцип се отдават на решимостта му да защитава своите земи и живеещото в тях българско население. Знаем обаче, че тази идеализирана представа е вярна само отчасти, тъй като месеци преди пролетта на 1345 г. дръзкият българин не се свенял да си сътрудничи с ромеи и турци, да напада с тях околните земи, та дори и българската държавна територия. Промяната в политическото поведение на Момчил според мен не може да няма поне известна връзка с политиката на цар Иван Александър. В този смисъл Момчиловите военни инициативи може би са част от някаква по-широка като замисъл българска стратегия за защита от презморските "варвари", изградена в Търново или като конкретна договореност между властите в Търново и Ксанти. Макар да няма данни Иван Александър да е изпращал подкрепления на Момчил, такава възможност (поне като перспектива) по принцип не може да бъде изключена. Споменаването на смъртта на Момчил във влахо-молдовските хроники, градени често на базата на недостигнали до нас български паметници, също загатва за някакъв "официализиран" български елемент в действията на Момчил през 1345 г. "Непобедимият и изкусен във войната" Момчил, човекът, "...когото храбростта не напускала никога", както е известно, загинал на 7 юли 1345 г. в бой с турците на Умур и ромеите на Кантакузин. Надмощието на враговете и измяната на ромейските жители на Перитеорион обрекли на гибел смелия българин и неговата вярна войска.

И така, може ли да има някаква връзка между действията на търновския цар и родопския господар? Макар преки данни да отсъстват, то според мен такава връзка е не само вероятна и логична, но и почти сигурна. С късна дата, т.е. в разказа за гибелта на Момчил през лятото на следващата 1345 г., Кантакузин съобщава, че на съпругата на Момчил било позволено да се завърне "...в Мизия", т.е. в България! Самата тя (за съжаление не знаем нито името й, нито нещо по-конкретно за нея...) била от България, имала "своите богатства" (зестра?) и т.н., към нея императорът проявил едно все пак "по-специално" внимание като към чужда високопоставена поданица.

Естествено, възниква възражението - защо Кантакузин не съобщава директно за съюз между Иван Александър и Момчил? Как е възможно най-прекият извор за събитията да премълчава нещо толкова важно? Моите предположения навярно ще събудят недоверие у някои специалисти, но по принцип това е напълно възможно! Макар че Йоан Кантакузин е извънредно точен и обстоятелствен автор, демонстриращ отлична памет, познаване на недостигнали до нас документи и т.н., в неговата "История" има и немалко пропуски. Така е и в други първокласни произведения на византийската историография. Достатъчно е да хвърлим поглед върху пропуските или неточностите именно във връзка с важни събития в историко-мемоарните трудове на Лъв Дякон, Михаил Псел, Никита Хониат, Георги Пахимер, Никифор Григора... При безспорно високите качества на византийската историография авторите по правило пишат десетилетия след събитията, и то обикновено в не особено спокойна и творческа среда... Така в общи линии стоят нещата и при Кантакузин или монаха Йоасаф, както се е казвал той след абдикацията си през 1354 г.

"Мизия" у Кантакузин, както стана дума, съответства на държавата България със столица Търново, а не просто на българските земи в етнически план. Макар Родопите по собственото му признание да са населени с българи, то те за него не са "Мизия", а неразделна част от Византия. С други думи, съпругата на Момчил била не просто българка (от Родопите, Беломорска Тракия, Македония и т.н.), а най-вероятно от българската столица Търново. Явно в някакъв момент, който няма как да е бил преди 1344 г., родопският господар се е оженил за една българска "знатна дама"! Самият факт, че няма данни Момчил да е имал деца, показва, че между брака и смъртта му (юли 1345 г.) са изтекли броени месеци - т.е. въпросната женитба е била през самата 1345 г. Както стана дума, Кантакузин великодушно разрешил на Момчиловата съпруга да се завърне в България с всичките си богатства, което косвено загатва, че става въпрос за форма на династичен брак. Вероятно Момчиловата съпруга била "мома" от някоя знатна търновска болярска фамилия, както обикновено в сходни случаи, царска родственица.

Важен ли е повдигнатият тук въпрос? Безспорно - да, и то не само в конкретните му политически и междуличностни измерения. Привличайки Момчил на своя страна, Иван Александър отново, макар и в по-особена форма, разпрострял българските предели до... Бялото море! С други думи, наистина мимолетно, но през пролетта-лятото на 1345 г. българското царство се простирало "...от море до море...", както било в отдавна отминалата епоха на великия Иван Асен II. Този акт е особено интересен, тъй като партньор на българския цар сега ставал един бивш български "разбойник", с произнесена няколко години по-рано присъда от същия този цар Иван Александър! Очевидно и двамата български владетели, този на официалната и все пак голяма държава, и онзи, на малката, "местната България" в Родопите и Беломорието, проявили зрелост, държавническа отговорност и взаимна толерантност. За съжаление, на това интересно българско обединение (или поне опит за съединяване на силите) не му било съдено да просъществува в размирните условия на балканския XIV в.

© Пламен Павлов

=============================

© Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.