"Ние знаем много добре, че в никоя дрyга наука не е така трудно да се разчистят заблудите и фалшификациите, както в историческата наука, тъй като зад всяка заблуда или фалшификация най-често стоят цели обществени групи, слоеве, класи, понякога и държави. За да се разсеят упорито поддържаните и насаждани с десетилетия заблуждения, са необходими многолетни усилия."
Откъси от "Среднородопски конаци" - арх. Матей Матеев
Страници от българската архитектyрна история
Автор: Матей Матеев
Обем: 645 стр.
Формат в мм.: 245х175
Издател: Национална академия на архитектурата, Пловдив
Твърда подвързия
Година на издаване: 2007
ПРЕДГОВОР И ПОСЛЕСЛОВ
ОДИСЕЯТА НА ТАЗИ КНИГА
Като се вдъхновявах от стиховете на Вазов, избрани за мото на моята книга, подвластен на непреодолимото желание да направя известни на писаната българска архитектурна история КОНАЦИТЕ НА СРЕДНОРОДОПСКИТЕ ФЕОДАЛИ, след двегодишен труд върху чертежите и графичните материали и неколкократна редакция и подредба на текста в 1960 година тя бе завършена заедно с един първоначален макет и предоставена за оценка на различни институции и лица.
Горещо вярвах, че като капитално документално проучване на тези изключителни като явления и като архитектура - ансамбли и сгради, като научно изложение на техните монографии, на техните специфични особености като творение от предвъзрожденското време, сама по себе си книгата като съществен принос към историята на българската архитектура ще си проправи път в издателската бюрокрация тогава, за да излезе на бял свят.
Пред мен бе примерът на големия български изследовател от Пловдив арх. Христо Пеев, чиято книга „Пловдивската къща през епохата на Възраждането" излезе след смъртта му в същата година, в която аз завърших моята „Среднородопски конаци" -1960.
Тогава съвсем не предполагах, че с моята книга може да се случи нещо още по-лошо - почти да умре надеждата да я издам, докато съм жив.
Моите научни интереси към среднородопските конаци датират от студентските ми години в София. През двете лета на 1953 и 1954 година бях избран като родопчанин и като отличен студент (бях познат като добър „майстор" на ръчни'скици), и включен като участник в двете „родопски експедиции" на БАН - Институт по градоустройство и архитектура, под ръководството на чл.-кор. проф. арх. Любен Тонев.
Тогава за пръв път се срещнах с примери и факти, които насочиха вниманието ми в различна от „господстващата" тогава насока на родопските изследвания. Като преодолях „екскурзионното възхищение" на двете родопски експедиции, които „напъхаха" в епохата на Българското възраждане цялото архитектурно наследство от Родопския край, което по-късно доказах колко е несъстоятелно и исторически неточно, имах амбицията с един капитален труд върху предвъзрож-денските конаци от Средните Родопи да покажа и потвърдя колко сложно, богато и многообразно е развитието на българската архитектура като материален и духовен феномен на архитектурното творчество на българите в историческите и териториални граници на Отоманската империя, особено на Балканския полуостров.
Одисеята за евентуалното издаване на книгата се оказа злополучна, неумолима и безпощадна към мен не само като млад автор - бях само на 28 години, - но и като изследовател, запленен в архитектурните съкровища на родния си край. В тази одисея ми се предлагаше да заменя тезата си за произхода и типа на среднородопските конаци с „официалната" теза на БАН, както и да приема сътрудничество на авторитети от нея без каквото и да е тяхно участие в съставянето и илюстрирането на книгата.
(А в мнението на рецензента-историк проф. Христо Христов се съдържаше “смъртната присъда” за издаването на моята книга.)
Моят отказ - колкото на мен да ми се струваше естествен и логичен - се оказа... фатален.
Под различни предлози книгата ми неколкократно, методично и безапелационно бе сваляна от издателските „планове", за да се стигне до състоянието, в което аз трябваше „да забравя", че съм я написал, и много години тя да лежи неиздадена в моя личен професионален архив.
В края на книгата сега читателят ще намери копие от бдокументите, които подробно илюстрират тази необичайна и мъчителна одисея По-късно към тези уводни думи към читателя добавих следното: Надявам се, в първата година на новото хилядолетие - 2001, моя капитален труд „Среднородопски конаци" да успея сам да издам. Свободен от „диктаторските" рецензии на учени от БАН и при съпричастието на днешни институции, мои колеги и лица за нейното финансиране, това става възможно в 2004 година.
Всеки автор би могъл да напише историята на своята книга, нейното създаване и издаване. Но аз желая да сторя непременно това, не самоцелно, за да бъде ясно защо поднасям своя труд в неговия оригинален вид и защо правя това сега.
Когато пиша тези уводни редове към одисеята на моята „голяма първа любов" като архитектурен историк, вече са изминали цели 45 години от нейното изживяване. Споменът за 1960 година - началото на одисеята, още е жив в паметта ми. Бях само на 28 години, когато не само сложих точка след последната дума на текста, но собственоръчно напечатах на пишеща машина „макета й" от 425 страници с поместени между текста 467 илюстрации. Дадох ги на подвързия в „Капана" на Пловдив при майстор Кольо. Бях щастлив, когато прегърнах подвързания оригинал в тъмнокафява подвързия от изкуствена кожа. Едно голямо архитектурно-историческо изследване бе в прегръдката ми - завършено. Тук трябва да добавя, че то започна с увлеченията на студента по архитектура втора година (1950), за да завърши в „подвързаната тухла" (1960). Не си спомням колко дни и нощи от младия ми живот отне собственоръчното изпълнение на всички чертежи и съставянето на макета. Сглупих, че години по-късно се съгласих НИПК - София, да ми откупи оригиналните чертежи, но нямах възможности къде да ги съхранявам, а вероятно парите, които съм получил, твърде скромни, не са ми били излишни тогава - току-що задомен, без собствено жилище в Пловдив.
Когато представих в БАН на новия директор на ИГА проф. Станчо Белковски, който бе сменил на този пост чл.-кор. проф. арх. Любен Тонев - главния противник и „спъвател" на моя труд той се усмихна с неговата строга усмивка. Посочи бележката на последната страница на макета, където бях напечатал думите на Леон Батиста Алберти:
„Аз не чакам никакво друго признание, освен това, че в границите на моето усърдие, труд и талант съм се стремил да бъда полезен на моя народ." И каза: „Махнете това! Малко е претенциозно." бд
Той не предполагаше, че времето ще докаже, че моята бележка беше много точна.
След цялата одисея на книгата в годините от 1960 до 1983, изпълнена с програмни издателски каламбури, с „магиите" на факторите от БАН, рецензиите им, въпреки добрите думи на по-достойни от тях учени извън БАН, след политически препоръки и отрицания (без място в архитектурната история на българските векове) и безочливи „предложения" за съавторство, съколективизъм и други подобни „комбинации", срещнали моя адекватен отказ, днес още имам в съзнанието си някаква утай-
Мъчно ми е днес да си представя, че времето за правилното разбиране на културните явления, влияния и взаимодействия на Балканите през вековете е настъпило. От наслоенията на минали времена на много злоба и презрение, недоверие и омраза, плод на „национални" подстрекателства, може би нужни за минали времена, но абсолютно безсмислени, ненужни, безразсъдни и неинтелигентни в съвременен смисъл, много български изследователи нямат точно отношение към българите мохамедани, тяхното място и тяхната роля в българската история и особено в историята на Родопския край. Българите мюсюлмани са изхвърлени, презрени от историците ни, защото техните прадеди са приели исляма или корените им са закотвени в натурализацията на пришълци мюсюлмани в Родопския край. Без да знаят, че именно един от тях, неспоменат никъде в българските истории, е бил Салих ага Пашмаклийски - последен феодал в балканските владения на Отоманската империя - българин мохамеданин, една личност, която, когато Наполеон е наблюдавал запалената от армията му Москва, е слагал своя печат върху документите на управлението му на Смолянския край, на който четем надписа: „Олла исмим гиби амелим - Салих!" (което значи на староарабски: „Да бъде всяко мое дело, както името ми -Чист").
Тази книга разказва за строителните дела на неговия голям род, които историята бележи с почти стогодишно управление на Смолянския край в Родопите. Ако краят на тези културни парадокси е близък, или вече дошъл и почувствам това, вероятно трябва да се смятам след цялата одисея на книгата ми за щастлив автор.
Родът на Мехмед Кьор Ходжа и неговият принос в старата архитектурна история на Родопите го няма в нито една отпечатана до днес българска история, нито в обемистата „История на Османската империя" под редакцията на Робер Мантран (издадена на български език в 1999 година). А още по-малко великолепните архитектурни ансамбли в Смолянския край в периода на управлението на средно-Родопските феобдали (от средата на XVIII до средата на XIX век) са намерили своето точно място в българската архитектурна история и в историята на архитектурата на Балканския полуостров.
Доколкото някои от тях са станали известни на науката, благодарение на други автори, тяхната историческа идентификация е далеч от истинската.
Заедно с това, за съжаление, творческите приноси на майсторите им дюлгери са покрити с незаслужена анонимност и се "радват" на липса на изследвания и публикации за цялостното творчество на тези забележителни майстори творци на среднородопските конаци.
От тази книга България, Европа и светът (макар да се публикува сега само на български език) ще научат за забележителните архитектурни творения, свързани с живота на две големи средно-родопски феодални фамилии, два родови "династични" клана.
ТЕЗИ ТВОРЕНИЯ СА ОБОЗНАЧЕНИТЕ ТУК "СРЕДНОРОДОПСКИ КОНАЦИ" ОТ СМОЛЯНСКИЯ КРАЙ НА РОДОПИТЕ
---------------------------------------------------------------------------------------
Предговор към първото издание
"Скиталец в недрата на твоето величие, син на твоята утроба, аз се връщам в пазвата на твоята красота да вдишам упойката на великото и вечното, родени от твоя сън на вековете. Надничат островърхи чуки, като челата на палави деца, на твоята снага, майко Родопа, и плахо оглеждат света и тъмните пазви на девствени гори. Смутената душа на човека, който слуша несмълкаемия шепот на борови листа от твоите гори, става пленник на славата ти, красотата и живота, пленник, който те обича и мечтае.
И шепнеш легендата на миналото, страстна като палещо слънце на зноен юг, пленително сладка като очите на горските дриади. Сред спящи долини и гори, окъпани в блясъка на луната, възземат се от гробищата на вековете сенките на онези, които са били твое величие, а ти, свидетел ням и утроба велика, нашепваш техния живот. Буйните води на Харпезус шумят в полите ти, а ти бдиш в своя път - минало, но оставило следи за тези, които ще пребъдат."
Тома Садукей - (Из „Родопски легенди")
Как добре подхождат думите на Тома Садукей (родопчанина Тома Папратилов) от неговите "Родопски легенди" за начало на този предговор.
Днес, 45 години след написването на оригиналния текст на книгата, когато съм изправен пред практическата реална стъпка на публикуването му заедно с всички илюстрации към него, безспорно възниква проблемът: Дали оригиналният текст да бъде прередактиран на места от сегашни мои научни позиции, или да бъде оставен такъв, какъвто бе завършен преди почти половин век.
Внимателното вникване в същността на документалния материал, в неговото монографично подреждане и описание, архитектурно-историческо и архитектонично тълкуване ми подсказа (и поради липсата на публикации в този регионален и научен диапазон, които да налагат това), че по-правилно би било ОРИГИНАЛНИЯТ ТЕКСТ ДА БЪДЕ СЪХРАНЕН, а само на няколко - особено важни за разбирането на явленията и съдържанието на архитектурното наследство от Предвъз-раждането - фрагмента от текста да бъдат поднесени нови на места подробни и съществени сегашни мои пояснения и бележки. Добавих към оригиналния труд и една серия от допълнителни илюстрации.
Любезни читателю,
Пред теб е един изследователски труд, създаден от един много млад тогава архитектурен историк. След толкова много години се връщам към това мое дело от моята 28-годишна възраст. Сега, на повече от 70 години, ти поднасям увлекателната легенда и история за две големи феодални фамилии и техните архитектурни инициативи в границите на едно столетие - от средата на XVIII до средата на XIX век в Среднородопието - един своеобразен архитектурен остров в планинското море на Родопите. Инициативите на тези феодални владетели са дали творческия шанс на плеяда стари родопски майстори дюлгери да сътворят архитектурни шедьоври във времето на Предвъзраждането, отдалечено на две столетия от нашето съвремие. И лишен от фалшива скромност, имам пълното основание да перефразирам думите от печата на Сал их ага: „Олла исмим гиби амелим - Матей" (на български: „Да бъдат делата ми, както и името ми - „Благородни").
Бих искал с тази моя книга действително да бъда Матей Благородни.
Като автор на тази научна студия за "конаците" бях обвинен в "липса на патриотизъм", защото не съм твърдял, че българинът през вековете е бил "сложен в консерва", т.е. той се е развивал абсолютно независимо и самобитно, вместо да се гордеем с това, че е бил "отворен" за световната култура и нейните примери в кое и да е историческо време.
Като проучих изследванията на немски, турски, гръцки, сръбски и български бд изследователи, установих, че ТИПЪТ НА СРЕДНОРОДОПСКИТЕ КОНАЦИ е краен резултат на културни взаимодействия с Юга на Империята на отоманите във времето преди Българското възраждане. Голямата заслуга на творците им - родопските майстори, е, че са интерпретирали със своя духовен планински усет тип на жилище, който е тръгнал от Мала Азия, за да стигне Сараево и още по на Запад, додето се е простирала Империята. Така те внасят своя принос като таланти на архитекти, за които географските понятия и народностната определеност имат условен смисъл в една империя, в която регионалната архитектурна специфика има своите определени прояви.
Античните каменоделци на колоните на Партенона в Атина са работили върху канелюрите на всяка колона по цели две години.
След две години работа само по оформянето на тази книга мога да кажа: ЕТО ЕДНА КОЛОНА ОТ „ПАРТЕНОНА НА БЪЛГАРСКАТА АРХИТЕКТУРА" СЪМ ИЗДЯЛАЛ. Имах търпението и умението за това върху „мрамора", който преди почти 50 години бях "откъртил" от БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРНА ИСТОРИЯ НА СРЕДНОРОДОПИЕТО.
---------------------------------------------------------------------------------------
ТЪЖЕН ПОСЛЕСЛОВ
25.06.2004. Смолян
КОШМАР!
Когато след 45 години надзърнах в местата, където са били Ахъ-челебийските конаци, за повечето от тях нямаше камък върху камък.
Те бяха станали жертва на тотално разрушение, озлочестени от културното невежество на съвременниците ми, за които историческата памет няма никакво значение. Тяхното самолюбие ги превръща в дървета без корени.
Едно столетие от културната история на Среднородопието със завидна лекота и варварско (крадливо) усърдие бе изтрито. Няма ги неговите материални и духовни архитектурни следи.
Тази книга по своята съдба се превръща във Възкресение на една голяма и столетна архитектурна българска история.
Тя ще позволи в приглушените от патината на времето части от фрагменти на Райково, Пашмакли, Смолен, Тозбурун и Черешево в старите фотографии от началото на XX век бъдещите изследователи да откриват онези пунктове, които съответстват на някогашното съществувание и съдбоносно значение на конаците на Мехмед Кьор Ходжа и Аджи Осман (баща на Агуш ага в Райково), конаците на Салих ага Пашмаклийски, на баща му Сюлейман, на сина му Тахир бей, на Пир ага - брат на Сюлейман, и на Брахом бей - брат на Салих ага - всичките в Пашмакли; петте конака на синовете на Аджи ага в Смолен, стария конак на Агуш ага в Тозбурун, чифлишките Агушеви ансамбли в Черешево.
Когато бъдещият изследовател ще се взира в тези стари фотографии, той с неизразимо удивление ще открива колко много - десетки, дори стотици къщи от Пред-възраждането и българското възраждане в среднородопските селища на някогашната Ахъчелебийска кааза са изличени от лицето на родния ми край във времето от годината преди моето раждане до сегашните ми над 70 лета.
Може без каквото и да е съмнение да се твърди днес, че не съществува нито един в оригиналния си вид среднородопски конак въпреки реставрацията на конака на Дели бей и Али бей в Райково и конаците на синовете на Агуш ага в Тозрубун (Могилица). Не е утешително и ако добавим към това полуразрушените два конака на Емин бей (с напълно разрушена половина към двора) и на Хасан бей (целият в руини) в Смолен (днес с. Смилян). Като автор на поднасяната в тази книга „колекция" на среднородопските конаци чувствам една голяма духовна празнота и угризение на българин от тяхната безразсъдно и безвъзвратно изтрита история и архитектурна култура.
Варварите, които са разрушили Рим и Филиппополис (балканския Рим), все пак не са успели да премахнат следите на голямата римска архитектура, архитектура на една световна империя.
Ние, българите, сме успели да изкъртим до основи и основите на най-големите архитектурни творения на XVIII и XIX век в Среднородопието, за да докажем силата на своето варварство.
И това сме го сторили за краткото време до датата, в която пиша тези тъжни слова. От гибелта на конака на Салих ага Пашмаклийски (1931 г.) до 25.06.2004 година, на която един багер усърдно издънваше мястото на последните останки на конака на Брахом бей в кв. "Смолян" на днешния град Смолян.
Словата на Вазов "Гордей се, Родопа!" придобиват звученето на един пасквил, като подигравка на родопското културно безумие спрямо най-крупните творения на старата българска родопска архитектура и нейните създатели и архитектурни творци.
Невежество и безпаметност се сродяват в това безпримерно културно варварство.
Потресаващо!
Съмнявам се, ако светът знае това, дали ще ни нарече културна нация. И горещо се надявам обединена Европа в следващите десетилетия да помогне най-великото от спомена за конаците на среднородопските феодали да бъде възобновено "ин сито" за паметта и културната история на целия Балкански полуостров и Европа.
---------------------------------------------------------------------------------------
МЯСТОТО НА МОНУМЕНТИ НА РОДОПСКАТА АРХИТЕКТУРА В АРХИТЕКТУРНАТА СЪКРОВИЩНИЦА НА СВЕТА
Матей Матеев
Национална академия на архитектурата - Пловдив
(Доклад на конференция в Смолян - 2000 г.)
Когато днес се изправяме пред прага на Третото хилядолетие след Христа, с основание може да бъде зададен въпросът: Имаме ли нещо в родопската архитектура толкова значимо, че да е достойно да се нареди в СВЕТОВНАТА ГАЛЕРИЯ НА АРХИТЕКТУРАТА за всички времена и на всички народи?
Отговорът на този въпрос е ПОЛОЖИТЕЛЕН!
И неговото утвърдително звучене не иде от някаква предвзета самовлюбеност по нашето минало, нито пък извира от странен извор на идеализация и преувеличения за прехвалени собствени възможности и способности като народ и нация, родили личности и таланти от световна величина.
Така ли е, стари родопски майстори - АРХИТИТЕКТОНИ, УСТА НЕИЗВЕСТНИ? Така е. Макар ние днес все още да сме безсилни и не можем със сигурност да напишем ВАШИТЕ ИМЕНА И ТВОРЧЕСКИ ЖИТИЯ, а имената на вашите „възложители" тънат в забрава толкова отчайваща, колкото смъртта. дб.
Един от тях, роден и живял като връстник на Наполеон Бонапарти е гордият родопчанин, син на християнка, сам мюсюлманин, САЛИХ АГА ПАШМАКЛИЙСКИ, удушен чрез измама в Гюмюрджина (дн. Комо-тини в Северна Гърция) по заповед на султан Махмуд II. Той е една изключителна и противоречива, като всички духовни колоси на света, личност. Той прилича твърде много на онези подобни нему по ранг и обществена съдба личности от началото на Италианското възраждане, на Италианския ренесанс, той - „балканският двойник" на Сиджизмон-до Малатеста.
Само си представете, а ако не можете, погледнете снимките от 1911 година на конака на Салих (Чистият - в превод от староарабски на неговото име) - една огромна сграда с фронт от 58 метра в подножието на Червената стена край Смолян. Кацнал като бял, не мраморен, а от камък, мазилка и дърво - благороден къс от история и легенди.
Днес него го няма. Няма и следа от него! А той е бил УНИКАЛЕН МОНУМЕНТ НА БЪЛГАРСКАТА РОДОПСКА АРХИТЕКТУРА ОТ ПРЕДВЪЗРОЖДЕНСКИЯ ПЕРИОД НА НЕЙНАТА ИСТОРИЯ. Защото намерете, моля, подобен в кой да е кът на Балканите. Няма такъв! Съперничеството на конаците на Агуш ага и синовете му в Тозбурун (дн. Могилица) е твърде слабо, каквото е било житейското съперничество на сродника на Салих - Агуш ага. Потърсете в Мала Азия, в Анадола. Няма такъв! Чак в Кайро може да се намери съперник на неговата големина, но не и на неговата творческа прелест, на удивителната му хармония с канарите на Червената скала зад него, с горите около него, която показва изключителна съразмерност на обеми и членения. И всичко това, свързано с името и делата на последния феодал с неотомански произход в Отоманската империя. Затова е уникален този великолепен ансамбъл от жилищна и династично управленческа резиденция на един изключителен "управител" на долината на Кара дере (река Черна) и околните й планински вериги - БЪЛГАРИН МОХАМЕДАНИН!
Гордея се, че съм го документирал в значителна пълнота и научна достоверност и съм го направил известен на смолянци, на родопчани, на тракийци и пловдивчани, на българите, на балканските народи, на Европа, на света! Това стана възможно чрез издадената в 1998 г. моя неголяма книжка „Едно забележително творение на старата архитектура в Родопите"
по случай 200 години от построяването му. Дълбоко вярвам, че няма да е далеч времето, когато, ако не ние, българите, то някои европейци, ще пожелаят отново да го има на света и ЗА СВЕТА! Тогава може би войните ще са вече завинаги отминал кошмар от времето на XX век и по-ранни векове. Може би вече няма да има тогава армии, настръхнали за човекоизтребление и празната казарма на мястото на конака на Салих ага Пашмаклийски под Червената стена ще бъде вече излишна и никому ненужна. Държавата ще реши с международна финансова помощ да я взриви за секунди, както това направи на 22 април 2000 година с „чучелото" на многоетажната сграда офис-фабрика в „Медет" край Пирдоп, за да открие терена за изчезнало древно селище. И тогава ЮНЕСКО обезателно ще включи възобновения изцяло архитектурен ансамбъл на конака на Салих ага Пашмаклийски и сина му Тахир бей в СВЕТОВНИЯ РЕГИСТЪР НА УНИКАЛНИТЕ МОНУМЕНТИ НА ЧОВЕШКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. бд
Нека тръгнем в 2005 година, да речем, заедно с турист, любознателен да види къде е БЕЛИЯТ ДВОРЕЦ НА САЛИХ, запътил се нагоре към Червената стена и нейното подножие - обикновен турист или изследовател, дошъл чак от „Гетти институт" на Лос Анджелис, от парижката Сорбона или от Шведската академия на науките, европеец, африканец или американец, китаец от Великата китайска стена, или индус от квартала на „Тач махал", австралиец или новозеландец, канадец или сибирски тонгуз, благородник от Обединеното кралство или арабски изследовател на европейския Югоизток - всички те ще минат и ще замрат от удивление пред гордата осанка на ПАНГАЛОВАТА КЪЩА В РАЙКОВО. Днес тя принадлежи на Голям Смолян, но за историята и историята на българската архитектура ще си остане Райковска. Един жилищен дворец от шестото десетилетие на деветнадесети век: домът на Волчо Пангала. Кой е той? Търговец като Георги хаджи Белев от Пашмакли, наричан "Пампора". На негово име, по-точно на неговия псевдоним, съвременният най-известен зимен курорт, земите на когото са били негова собственост, е кръстен "Пампорово".
Колко българи знаят това?
Когато на световното Колумбово изложение в Чикаго в 1893 година се появява един експонат на РОДОПЧАНИН ОТ УСТОВО (ЧЕТАК) до името му в специалната грамота за участие е написано - не Бьлгария, а ОТОМАН ЕМПАЙЕР (ОТОМАНСКА ИМПЕРИЯ). Един родопчанин представя Империята на отоманите в Съединените щати на Америка.
Такива като него са поръчали, а майстори-виртуози и архитекти строители са създали РОДОПСКИТЕ ШЕДЬОВРИ НА БЪЛГАРСКАТА БАРОКОВА АРХИТЕКТУРА ОТ ВРЕМЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ. Братя Чешитеви в Долно Райково въздигат своята дворцова къща, последвани от рода на Гьорджевите и още няколко търговско-занаятчийски фамилии. дб. Житейският и творчески извор на Шереметевата къща в Устово - къща на Тако Згуров и синовете му, е същият. Това са бисери от съкровищницата на БЪЛГАРСКИЯ БАРОК! За гордост на Родопите, за гордост на българите и България!
Защо за гордост?
Защото онова, което ги прави различни от всички останали родопски къщи, е пламнало като олимпийски огън във Виена в сърцето на Европа в нейния великолепен дворец „Белведере" на арх. Лукас фон Хилдебранд, за да бъде пренесен след два века като живителна топлина на новата възрожденска българска душа в съзнанието и творческото пристрастие на търговци български и домоградители пловдивски и копривщенски, в цяла България чак до Средните Родопи (отделили се от Отоманската империя едва във второто десетилетие на 20в.)
И още една моя лична гордост.
Скоро ще можете да държите в ръцете си моята книга „Пловдив - столица на българския барок", в която късновъзрожденските къщи на Среднородопието заемат такова място, което прави да блести най-ярко диадемата на възрожденския Пловдив с блясъка на неговите барокови архитектурни диаманти.
Като многозвучието на старите родопски песни, пригласяни от диханието на родопската гайда, с техните вдъхновени от земята и небето на Родопите широта и самочувствие, с гордост днес можем да кажем: Господи, от кого го крием голямото богатство на старата българска родопска архитектура, за да не го показваме с цялата му величина на уникалност и прелест. То е това, което са създали талантливите личности - майстори, и „ваятелството" на прегърнати с неизмерима любов ПРИРОДА И АРХИТЕКТУРА, подвластни само на желанията на мъдри и интелигентни за своето време собственици.
Тогава с пълна сила и творческа страст ще зазвучи песента
БЯЛА СЪМ, БЯЛА, ЮНАЧЕ, ЦЯЛА СЪМ СВЕТА ОГРЯЛА
---------------------------------------------------------------------------------------
ЗА МОЕ НАЙ-ГОЛЯМО ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКО НЕЩАСТИЕ СЪВСЕМ НАСКОРО ОТКРИХ, ЧЕ ГОЛЯМОТО МНОГОВЕКОВНО АРХИТЕКТУРНО НАСЛЕДСТВО НА РОДОПИТЕ НЕ САМО СМЕ ГО СКРИВАЛИ ПРЕВРАТНО ОЦЕНЯВАЛИ. НО И ПОДЛОЖИЛИ НА ЧУДОВИЩНО РАЗРУШЕНИЕ.
---------------------------------------------------------------------------------------
Конаците на Салих ага и сина мy Тахир бей, разрyшени през 1931 г.
---------------------------------------------------------------------------------------
Агушевите конаци в Черешово рухнаха до основи. Източник: 24 часа
Някога бляскави и кипящи с живот, конаците на легендарния Агуш ага в смолянското с. Черешово вече рухнаха съвсем. Останали са само основите. Около 2 млн. евро са нужни за възстановяването на този национален паметник на културата и на замъка в Могилица, твърди депутатът от ДПС Ариф Агуш.
Агушевите конаци в Черешово са строени повече от 30-40 г. За разлика от запазения им събрат в Могилица те са били самостоятелни комплекси от къщи и стопански сгради - с по-големи разстояния между тях и без общ ограждащ зид.
В постройки наоколо се отглеждали от 12 000 до 14 000 овце и кози и от 2000 до 3000 едър рогат добитък. През лятото - по високопланинските пасища, където са били и мандрите, през зимата - на пасищата край Бяло море.
Първият от замъците в Черешово е строен през 1780-1790 г. от Агуш ага, който го използвал лятно време. Около 1810 г. построява втория и се настанява в него заедно със сина си Юсеин.
В предишния конак остава вече семейният му син Салимехмед. В началото на 1812 г. се задомява и другият му син. Невястата обаче не харесала комплекса. Затова в следващите една-две години изграждат и третия. Това разказа наследникът на фамилията Ариф Агуш, депутат от ДПС в сегашния парламент.
“Държавата е виновна да рухнат и не е потърсила отговорност от виновните", твърди Агуш. Той е един от 9-имата наследници и притежава 2/10 от имотите.
Мястото, където са били замъците, говори и сега защо легендарният владетел е избрал Черешово. От руините на някогашните сараи се вижда море от баири - гледка като за художник. Съседният скат пази района от ветровете, а склоновете са така полегати, че все едно са се подредили да ги пече по-добре слънцето.
И сега тук има много ниви с картофи. Местните се хвалят, че почвата е благодатна, стига да има кой да я работи. Тъй като не е високо, кътчето е райско за стада.
Агушевите конаци били добре поддържани до 1950 г., докато фамилията ги обитава. Но тогава дошла заповедта за изселване. Бил даден ултиматум само за час семейството да се изнесе в Северна България. С протокол от същата 1950 г. Агушевите конаци били присъединени към общонародната собственост на трудещите се.
По-късно с указ №169 на Президиума на НС от 4 март 1965 г. държавата ги обявява за национални паметници на културата от първа категория. Вместо конаците да се реставрират обаче и вътре да влязат историци, те стават склад за торове на ТКЗС. Някогашните сгради са проядени от изпаренията и една по една рухнали. От покрива на единствения оцелял обор в комплекса крадци отмъкнали всички каменни плочи от покрива.
През 2006 г. ВКС ги връща на собствениците им, без държавата да е вложила и един лев в съхраняването и реставрацията им.
"Властта е позволила на мародери да разграбват сградите, на колекционери да събират сувенири, на иманяри да ровят стени и дворове, на ръководителите на ТКЗС да складират пестициди - така се стигна до разрушаването им", казват наследниците.
Най-младите от тях знаят за летните конаци само по разкази на възрастните и от 2 снимки, правени през 1947 г. Учените оприличават зданията на Агушевци в Могилица и Черешево на закъснели реплики на родови замъци от късносредновековен тип. По-помпозен е бил замъкът в Могилица. Той е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Върху два декара е изграден комплекс от 3 здания, оградени с общ зид и кула. Те са с отделен двор, кладенец и всичко необходимо за живот независимо една от друга. Една от външните кули е дело на родопския майстор Харалампи Поповски и не се среща другаде.
Строителите от средата на XIX век са направили помещение за къпане и тоалетни. В най-светлата стая с най-много прозорци била библиотеката. Там се съхранявали книги от VI-VII век на персийски, арабски, старотурскил След като семейството е изселено, замъкът става казарма. Войниците унищожили част от книгите, а други били изнесени.
Основателят на рода Агуш ага се появил в Родопите към 1750 година. Бил е близък до властта и е изпълнявал длъжност, подобна на областен управител. Имал двама синове - Хаджиисен и Тахир.
Един от наследниците на фамилията - Хюсеин, до смъртта си през 1886 г. участвал в управлението на околията. По време на Априлското въстание не позволил разправа с местните християни.
Имал трима сина - Салих-Сами, Рашид и Тахир.
Най-начетен от тях бил Салих-Сами, който завършил местното медресе, училището в Кавала, а след това и богословие в Цариград. От 1879 до 1913 г. бил ахъчелебийски мюфтия. Помнят го като много толерантен, по негово време християните в областта са получили право да строят църкви. Имал най-голямата частна библиотека на Балканите. Починал през 1921 г.
Другият син на Хюсеин - Рашид, бил земеделец, а най-малкият Тахир - скотовъдец. Начетен бил и синът на Салих - Ариф, който за отлично познаване на Корана получил титлата "хафъз".
Дядото на сегашния депутат Ариф Агуш бил народен представител от БЗНС по времето на Стамболийски. След преврата на 9 юни 1923 г. е осъден на смърт. Събитията го сварват в Турция и се задържа там. Братовчед му Афуз Емин пък е депутат по времето на Андрей Ляпчев. Тогавашният министър-прдеседател Ляпчев ходил лично в имението в Могилица. През 60-те години Емин Афузов, чиито корени са от Агушевци, също е депутат. Така фамилията излъчва двама народни представители преди Втората световна война, един през комунизма и един в наши дни.
"Винаги сме живели с идеята за възстановяване на конаците в Черешово, но не можем да открием чертежите.
През 2008 г. дори със съмишленици с достатъчно пари бяхме пред споразумение за възстановяването им, но кризата попречи", казва депутатът Ариф Агуш. Идеята била да кандидатстват за финансиране от международни организации.
Според него запазеният замък в Могилица може и да не последва съдбата на замъците от Черешово, ако наследниците получат съдействие от държавата.
"Ние като собственици не можем да поемем цялата отговорност за националните паметници на културата - да съхраним автентичността и възможността да се посещават от туристи, ако нямаме държавна подкрепа", признава депутатът. По изчисления на наследниците за реставрацията на конаците в Могилица и възстановяване на тези в Черешово са нужни към 2 млн. евро.
Фамилията води дългогодишна съдебна сага и за горите си. През 2009 г. наследниците на Агуш ага окончателно загубиха възможността да си върнат над 50 000 дка гори. "Няма да се откажем. Потърсили сме правата си в Страсбург. Всеки възрастен човек в Смолянско знае, че тези гори са наши", казва Ариф Агуш.
ВАЛЕНТИН ХАДЖИЕВ
ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ ЗА КОРЕНИТЕ НА РОДА
Преди Агуш ага Ахъчелебийска околия (Смолянско - б.а.) се управлявала 40 години от Салих ага. Агуш ага го изместил, нищо, че двамата били в родствени връзки след женитбата на сина на Агуш ага - Хюсеин, и дъщерята на Салих ага - Фатме. Това посочва изледователят на родовата история Светослав Духовников в “Агушевият архив”.
Според данните, събрани от Дичо Узунов в книгата му “При изворите на Арда” (1993 г.), Агуш ага идва в Могилица от сегашния смолянски квартал Райково след 1800 г. През 1821 г. като билюкбашия в конака на Салих ага участва в потушаването на гръцкото въстание на Халкидическия полуостров. Оттам довежда като робини 3 гъркини, за едната от които се оженил. След смъртта на Салих ага през 1838 г. Агуш ага оглавява околията.
Според Атанас Примовски в “Бит и култура на родопските българи” “Агушевци са голям и стар род, дошъл от другаде”, “от рода Бостанджи баши Юсенаа, сановници на султана”, които се заселили в Райково след опит за преврат.
Николай Хайтов оспорва това. На базата на документ за прехвърляне на конак и земи в Райково между членове на фамилията той прави извод, че Агушевци са “коренни българи мохамедани от Райково”. (24часа)
--------------------------------------------------------------------------------------
родопски старини родопите родопска архитектyра салих ага българи мохамедани българи мюсюлмани помаци помак pomaks pomak rhodope mountains architecture арх матей матеев смолян пашмакли райково четак yстово Агушеви конаци салих ага кьорходжов мехмед сюлейман тахир бей Агуш ага могилица тозборyн черешово Боян Добрев, Boyan Dobrev
