http://macedonia.kroraina.com/nh/nh_polemiki_3.htm
II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ
3. ПЪТЕВОДИТЕЛИ ИЛИ. . . ПЪТЕВРЕДИТЕЛИ
Размърдаха се хората в наше време: едни доловиха здравословното значение на разходките из планината, за други природата стана естетическа необходимост, трети свикнаха да се разтоварват по баирити, когато ги „стегне шапката”, и така числото на туристите се увеличи през последните години неимоверно. Като естествена последица от това умножиха се и пътеводителите. Преди двайсетина години отпечатването на пътеводител беше събитие. Сега се печатат, препечатват, издават и преиздават като най-добрите романи от родната и световната класика. Пътеводителят „Родопи” например (автори Ив. Панайотов, Н. Папазов и К. Страшимиров), публикуван за първи път през 1965 г., беше преиздаден с леки видоизменения от „Медицина и физкултура” през 1973 година.
Аз писах веднъж за някои грешки в изданието от 1965 г. на този родопски пътеводител. В изданието от 1973 г. много от тях са поправени и все пак останали са още много.
Ще се спра накратко върху някои от тях: на стр. 32 авторите на пътеводителя пишат, че владетели на Доспат са били Григорий Бакуриани — основателят на Бачковския манастир,— и деспот Слав. Безспорно е, че една част от Родопите са били феодално владение на Григорий Бакуриани, по няма (засега поне) положителни данни Доспат да е влизал в границите на този феод.
Не е доказано да е имало край Доспат „дворец” на султан Мехмед IV, наречен Ловджият. В хрониките и в документите става дума за „военен лагер”, но не и за дворец в традиционния смисъл на думата. . .
Наивно е да се твърди, че населението, което се „било скрило” по време на агарянското нашествие в Триградските пещери, било „задушено със запалена слама”. (Същото се твърди и за населението на село Орехово, Смолянско, което се било скрило по време на турското нашествие в Челевешката пещера.) Първо, не може да става дума въобще за „населението”, а в най-добрия случай за част от него, и второ: специално за Орехово легендата за задушените ореховци се отнася за „кърджалийското време”, в края на XVIII в. (виж „Миналото на с. Орехово” от В. Вълчанов, стр. 3, архив. сп. „Родопи”).
Няма никакви доказателства с. Славейно, Смолянско, да е основано през втората половина на XVII в. (стр. 118). Напротив, открити са находки, които говорят, че селото е съществувало от много по-стари времена (виж „Миналото на Славейно” от П. Карапетков, стр. 14).
На стр. 141 от пътеводителя пише, че по време на турското робство на поляните край Персенк отсядал със своя харем султан Мехмех IV (Ловджият), но истината е, че Мехмед IV на отиване в Доспат е минавал през Пещерско и Батак, а не по билото на Персенк (виж сп. „Архив за поселищни проучвания”, г. I, кн. 4, стр. 91, превода на Ст. Аргиров).
В подножието на Модър е бил чифликът не „на първия син на прочутия Ахмед ага Тъмръшлията”, както се твърди в пътеводителя на стр. 145, а на бащата на Ахмед ага — Хасан ага Караходжов, както е засвидетелствувано от пътешественика Векенел (виж „Пътуване по Европейска Турция” от А. Векенел, Париж, 1868 г., т. II, стр. 187).
Произволно е и съобщението на стр. 146, че с. Тъмръш било свързано със Сенклеровия бунт в Родопите. Село Тъмръш не е съществувало по време на Сенклеровия метеж в Родопите, защото е било изгорено през януари 1878 г. (виж „Тъмръш” от А. Вълчев, стр. 193).
Съвършено невярно е писаното на стр. 148, че „зверствата” над населението на Перущица по време на Априлското въстание са били извършени от башибозуците на Адил ага от Тъмръш. Клането над предалите се в ръцете на башибозука на 27 април 1876 г. около 200 перущенци е извършено на Циганската могила по заповед на устинския турчин Ахмед Кърмаджи от устинските, кричимските башибозуци и голямоконарските черкези, а не от тъмръшките българи мохамедани (виж „Въстанието на героична Перущица” от проф. д-р К. Гълъбов, стр. 140, а също „История на Априлското въстание 1876 г.” от Д. Страшимиров, т. III, стр. 216 и 217).
Версията, че тъмръшките и въобще родопските българи мохамедани са извършили „зверствата” в Перущица, е отколе опровергана в най-сериозните исторически съчинения за въстанието в Перущица и време е да бъде разбрано това от авторите на родопския пътеводител, а особено от автора на дял 8 — „Чернатица” — Ив. Панайотов. Имам предвид именно него, защото той е автор и на малкото пътеводителче, озаглавено „ВЪРХОВРЪХ”, което представлява нещо като „рояче” от големия пътеводител и е издадено от „Медицина и физкултура” през 1974 година.
Интересно, че това ново пътеводителче, вместо да избегне някои от грешките на големия пътеводител, откъдето се е то „роило”, задълбава ги в още по-голяма степен. Така например в пасажа, посветен на Перущица, Ив. Панайотов не се е ограничил с писаното в големия пътеводител, а го е разширил: „Турците ограбили селището (пише той) и опожарили 350 къщи. Вместо Барутанлията тук братята на Ахмед ага Тъмръшлията — Адил ага и Исмаил ага — извършили същите кървави зверства, при които загинали 208 души селски първенци начело с П. Бонев, другар и съратник на Раковски и Левски. . .”, и т. н. (стр. 13).
Ако се вярва на този пасаж, излиза, че турците са участвували само при ограбването и опожаряването на Перущица, а „зверствата”, т. е. кланетата, са извършени от братята на Тъмръшлията, българите мохамедани Адил ага и Исмаил ага, и че тъкмо от тяхната ръка са загинали П. Бонев и другите въстанически водачи, общо 208 души „селски първенци”. А истината каква е? Истината е, че Петър Бонев, е бил убит от „един устински четник на име Али Агоолу”, който го улучил „от прозореца на Насковата къща с куршум в челото и го убил на място” (виж „Въстанието на героична Перущица” от проф. д-р К. Гълъбов, второ поправено издание, София, 1965 г., стр. 139). На същата и следващите страници от книгата на Гълъбов е описана и смъртта на останалите водачи на въстанието — паднали в бой, а не заклани от братята на Ахмед Тъмръшлията, както излиза от пасажа на Ив. Панайотов.
По-горе ние обяснихме, че „зверствата”, т. е. клането над беззащитни хора, е извършено на Циганската могила, наречена още Пазлака, от устински башибозуци (турци) под командата на Ахмед Кърмаджи върху предалите се около 200 души заложници. Според Панайотов само изкланите „селски първенци” били 208 души! Представете си колко ли ще са били изкланите простосмъртни!
Меко казано, това са нелепости, но нелепости, които стават вече наистина опасни, защото те са резонанс на антибългарската пропаганда по време на Априлското въстание, според която не турските власти са били причина за изстъпленията (зверствата), а неконтролираните от властта башибозушки и най-вече — помашки главатари.
Сто години след Априлското въстание тази версия на антибългарската пропаганда продължава да се лансира като свята истина в разни книги, книжчици и пътеводители и се обвиняват по този начин родопските българи мохамедани едва ли не като единствени извършители на всичките зверства по време на Априлското въстание.
Че посочените грешки на Панайотов не са случайни, а плод на цялостно убеждение (и заблуда), личи и в много други пасажи от неговото малко пътеводителче или пътевредителче както бих го нарекъл аз.
На стр. 8 от пътеводителчето си Ив. Панайотов твърди, че българите мохамедани „вдигнаха” Сенклеровия бунт в Родопите, когато е известно, че въпросният бунт или по-право „метеж” започва от Беломорието с военни части от разбитата Сюлейманпашова армия (виж сб. „Из миналото на българите мохамедани в Родопите”, издание на БАН, стр. 104 и 105). Ив. Панайотов твърди още, че „по време на турското робство (Устина) било българомохамеданско селище и жителите му взели активно участие в клането на перущенци” (стр. 31).
Излиза, че в своите „патриотични увлечения” Панайотов е готов да произведе чисто турското село Устина в българомохамеданско само и само да докаже, че Перущица е клана от българи мохамедани, а не от турци.
Всичко това е вярно, колкото е вярно, че най-старият документ за с. Чурен бил от XVII в. (стр. 46), когато е много добре известно в научната литература, че Чурен се споменава в турските регистри още в 1576 г. (виж сб. „По следите на насилието”, изд. „Наука и изкуство”, 1972 г., стр. 221) и т. н.
Може да се изброят и други грешки, допуснати в споменатите пътеводители за Родопите, но не става дума само за тези грешки, а за нещо много по-важно, за идейно-историческото направление на пътеводителите въобще.
Какво имам предвид? Имам предвид, че пътеводител „Родопи”, и в двете му издания, а след това и в неговото „рояче” „Върховръх” от Ив. Панайотов се повтарят упорито не само едни и същи грешки, но и едни и същи „забележителности”. И в трите издания например Доспат се свързва с ловджийските подвизи на султан Мехмед IV. Свързват се и поляните около Персенк с присъствието на тоя свиреп султан и даже с неговия харем. Дори названието „Пилафтепе” (край Персенк) Ив. Панайотов се опитва да го свърже пак с присъствието на Мехмед IV, като се позовава на някакво уж предание, че името на тепето „идвало от пилафа, който се готвел тук за турския султан Мехмед IV Ловджият” (стр. 145). Такова предание, разбира се, няма, но и да имаше, заслужава ли да се обявява то и да се свързва един родопски връх със зловещия „Авджи Султан”, по чието време беше насила помохамеданчена голяма част от родопското население? Оставаше само да обозначим с табелка где си е изул калеврите Авджи Султан, след като се е нахранил с пилафа.
Пътеводителят трябва да посочва забележителности, но не всички, а само тези или предимно тези, които ще вдъхват на туристите светли естетически и патриотични чувства, ще им вдъхват гордост и национално самочувствие.
А какво общо имат пилафът на Авджи Султан Мехмед, харемът и дори военният му лагер край Доспат, наречен в пътеводителя „дворец”, с това основно идейно-историческо и естетическо изискване към пътеводителите? Какво общо имат с това изискване съмнителните предания за задушените със слама триградчани и ореховчани? Обвиненията към родопските българи мохамедани, че те са едва ли не единствените виновници за т. нар. „Сенклеров бунт”, че те са палачите на Перущица по време на Априлското въстание?
Защо трябва да се сочи най-голяма забележителност на Триград обстоятелството, че там бил роден Хасан ага Триградлията, един от съуправителите на т. нар. „Самоволна помашка република”?
Няма ли други, по-светли върхове в историята на Триград? И ако непременно трябва да говорим за „Самоволната помашка република”, защо да не споменем наред с името на Хасан ага името на оня нещастен кмет на Девин, който беше против отцепниците и затова падна от ръката на „отцепниците” като Хасан ага?
Щом отбелязваме такива като Хасан ага, защо на минаване през Чепеларе мълчим, че тук се е родил известният родопски писател и общественик Васил Дечов? А когато минаваме през Рожен, край махалата Караманица, защо не кажем няколко думи за родопските комити, обитавали това комитско „свърталище”?
Много още примери от този характер можем да изброим и всички те говорят, че при съставянето на пътеводителя за Родопите не е правен никакъв отбор на историческите забележителности с оглед на тяхното целенасочено естетическо и патриотическо въздействие. Голяма част от тези „забележителности”, обосновани с разни хвърчащи легенди и предания, освен че са невярно обяснени, но са гнетящи, мрачни и паразитни.
Вярно е, че авторите на пътеводителя не са пренебрегнали новата ни история и навсякъде са отбелязали местата, свързани с героичната антифашистка борба. Поздравяваме ги за това. Но те трябваше да потърсят (и покажат!) в своя пътеводител всичко от по-старата история на Родопите, с което можем да се гордеем, да не повтарят никому непотребни (недоказани на това отгоре) легенди и предания за тоя или оня султан, за тоя или оня метежник, за това или онова зверство от миналото на Родопите.
Изобщо пътеводителите не са само географско, туристическо, историческо, те са и образователно, и идеологическо помагало, затова е от много голямо значение кое в тях ще сочим и кое ще подминем с мълчание, кое ще ни гнети и ожесточава, кое ще ни облагородява и възвисява.
www.kroraina.com/knigi/nh/nh_polemiki_3.htm
