Веда Словена - Том 2, 1881
Веда Словена - Том 1, 1874
Източници:
1.
Wikipedia - Веда Словена
2.
www.runitravel.com
3.
Liternet.bg: Петър Динеков - Делото на Стефан Веркович
4.
Марияна Витанова - Рецензия към новото издание на Веда Словена
5.
Богдан Богданов - Загадката Веда Словена
„Веда Словена“ (Веда Словенахъ) е сборник с народно песенно творчество публикуван от босненския хърватин Стефан Веркович със заглавие "Веда Словена: Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха". Сборникът е издаден за пръв път в двутомно издание, томовете от което излизат през 1874 г. и през 1881 г. Съдържанието на сборника е представено за пръв път през май 1867 г. на Първата всеруска етнографска изложба в Москва, където предизвиква сензация, тъй като показва, че в песенното културно наследство на помаци и мърваци от югозападните Родопи има наличие на митологеми и исторически спомени от предхристиянски времена. Селата, в които са събирани песните и преданията са основно в Татар-Пазарджишка кааза - Селча, Чавдарли, Касакли, Доспат, Цицюво, Плетена, и в Неврокопска кааза - Джиджова, Теплен, Крушево, Карабула, Долно Дряново, Рибница, Абланица, Лъжен, Фъргова.
Песните от сборника са записани от българина Иван Гологанов от село Търлис, Неврокопско в продължение на 12 години. Двата тома на „Веда Словена“ включват цели 23 809 стиха. Изложените в сборника умотворения са с необикновена тематика и съдържание - говорят за езически богове, свръхестествени същества, митологически герои, древни царе и господари, съдържат знания, спомени, формирани далеч преди ислямизацията на помаците, но и преди християнизацията на българския народ.
Сензационното съдържание на „Веда Словена“ става повод за възникването на научен спор, полемики по който съществуват и днес. Редица сериозни учени като Константин Иречек, Иван Шишманов[1], Михаил Арнаудов смятат, че в действителност сборникът е мистификация, като в подкрепа на това твърдение съществуват различни аргументи.
Wikipedia - Веда Словена
.................................................................................
Константин Иречек - "Княжество България", 1899 г
За “доисторическите и дохристиянските песни”, които бошнякът Веркович, търговец с антики в Сяр, издаде под високозвyчния надслов “ Веда Словена ”, простите Родопци нищо не знаят. Това е още по-забележително, понеже издателят поименно изброява за личности, под чиято диктовка някои от сътрyдниците записали тия песни за него, не само помаци (също и от Доспат), но и християнски българи от железарите при Мелник и в Разлог, дори влашки пастири и цигани. От тyк може да се заключи за едно обширно пространство на територия, в което този образец на поезия щеше да бъде известен на един голям кръг хора от различни състояния и племена. Аз много пъти имах лично общyване с помаците от Доспат, Чепино, Неврокоп, имах по години за слyги християни от Разлог и Мелнишката местност, често съм говорил с християнските българи от целите Родопи, но никомy не бяха известни никакви песни за преселването в страната, за изнамерването на житото, на виното, на писмеността, за богове с индyски имена, за Орфея и тем подобни. Само Мyстафа от Доспат ми каза веднъж, че наистина той дома никога не бил чyвал за такова нещо, но че цяла книга с такива песни може да се намери в Пловдив в книжарницата. Мнозина българи, които добре познават България, отдавна ми са говорили за тези мними открития като за шарлатания, затова и аз в Българската история стр. 598 ги оборвах като неистински. Господин П. Р. Славейков, който най-добре познава българският народен живот, неведнъж решително ми е yтвърждавал, че тия Веди са изделие на цяло дрyжество yчители из местността на Сяр и Мелник; един път (той бе в София на 5 Янyари 1882) той ми разказа, че един yчител из Мелнишко, който може би и сега слyжи в Княжеството като съдия, мy се съзнал, че и той е земал деятелно yчастие като ортак в изникванието на Верковичовите песни. Те мислели били чрез това да послyжат за славата на своята народност; Веркович пък се надявал чрез тези песни да докаже автоктонията на българите и “изобретението на цивилицазията” от славяните. Тия песни естествено били съставяни повечето чрез преработване и оглаждане на истинските народни песни като предполагали, че “чyдовищната” дължина е признак на голяма древност. Междy българската интелигенция тия песни признават само някои “логиотати”, които се обyчават в странство и повечето познават отечеството си само от книги или съдрyжниците на Веркович, които сега всички се намират в Княжеството. Сам Веркович, доколкото зная, от последната тyрска война живее в Петербyрг.
.................................................................................
Константин Иречек - История на българитe -
Източник: promacedonia.org
... Бошнакът Стефан Веркович, който живее около 30 години в Серес, в 1860 г. издал лирични народни песни от Македония. Сетне в 1874 г. той обнародвал в Белград 15 песни за заселването на славяните на полуострова, за сватбата на слънцето с мома Вълкана, за крал Талатин и за Орфей. Тия епични произведения, събрани, както казват, от устата на родопските помаци, носят следния пълен с претенции наслов : „Веда Славянъ. Болгарскія народныя песни изъ до-историческихъ и до-христіанскихъ временъ”. Ала пълната липса на всякаква метрика вече свидетелствува, че тия Веди никога не са се пели от народа, и ни дава право да смятаме това откритие за една литературна мистификация, за каквато го и смятат в България.
... В истинския произход на българските „Веди”, особено горещо защищаван от учения поляк Алекс. Ходзько, проф. в Париж, пръв се усъмни проф. Луи Леже (вж. особено статията му : Un essai de mystification littéraire; Le Veda Slave, Bibl. univ. et Revue Suisse, Lausanne, fevrier 1876). В славянския свят, сред който тези произведения са въобще слабо познати, пръв обърна внимание на мистификацията Йосиф Иречек в заседанието на Крал. чешко научно дружество на 17 декември 1874г. Изглежда, какво около въпроса ще възникне цяла литература. Нашето мнение накъсо е следното. Вече а priori c пълно основание можем да се съмняваме, че са могли да се запазят в народната памет тъкмо в Родопите, които от Мелник и Чепино вечно са били арена на многобройни походи както на византийци, тъй и на българи, на сърби и турци, такива стари епични поеми за Орфей, Александър, за идването на българите и т. н. Освен това Родопите са много добре познати, та едва ли тези тъй интересни и, както разправят, разпространени песни биха могли да не обърнат внимание и да останат неизвестни. Сам Неофит Рилски е от Родопа, пък и Захариев е познавал както планините, така и обитателите им — мохамедани; и при все това ни единият, ни другият и въобще някой българин никога нищо не е съобщавал за подобни песни от доисторическо време. Към всичко това нека прибавим още, че в митологията на ведите никъде другаде не се явяват нечувани богове като Вишна и дори Коледа. В „песните” няма никакъв размер. В пъстро безредие се редуват 8-, 6-, 12-, 10- и дори 15-срични редове (стихове). Неизвестният им автор не се задоволил само с това да съчини самите песни, но дори и преиначил и онези, които добре са познати на всинца ни. Песента за женитбата на Слънцето с Улкана, съставена от 1028 стиха, не е нищо друго освен многословна фантастична преработка на познатата на мнозина в България песен за женитбата на Слънцето за Дева Мария, песен, заключаваща в себе си всичко на всичко 133 стиха и обнародвана от Раковски, от Дозон (според Славейковата транскрипция) и критически от Дринов (Пер. списание, XII, стр. 153). В четирите песни за цар Талатин, една от които е в 1542 стиха, лесно може да се долови перефразировката на тъй добре познатите на сърби и българи песни за цар Латинин и за персонификацията на западните крале. Неистински са и неметричните Верковичови песни в Дозоновия сборник, стр. 120, 128, 134, 135 и т. н. И все пак по всяка вероятност Веркович, изглежда, няма пръст в цялата тази фалшификация; тъй както излага работата сам Дозон, защитник на ведите (Premier rapport sur une mission littéraire en Macédoine, Archives des Missions при френското минист. на нар. просвещение, 1874), излиза, че най-компетентният човек, който би могъл да даде сведения по въпроса, е бившият крушовски учител, който е предал Ведите на Веркович срещу доста голяма сума пари. — [Библиография за Ведата в Сборник нар. умотворения, I, 1890, от Шишманов. — Стефан Веркович се поминал на 30 декември (изт. кал.) 1893 г. в София и бил погребан на държавни разноски (Глас Македонски, София, 1 януари 1894, г. I, бр. 6). Според „Югозападна България”, II, бр. 18 от 10 януари 1894 г. той е роден през 1827 г. в с. Угляра, Градачачка каза в Босна; на осмата си година останал сираче, учил се в манастира „Сутиска”, на 15-ата си година бил изпратен от манастира в Загреб, гдето завършил гимназия и следвал философия и богословие. През 1856 г. заминал за Македония, станал италиански поданик, живеел в Сер. След Сръбско-българската война живеел в Петроград, през май 1891 г. оттук се преселил в Пловдив, с пенсия от българското правителство. В Пловдив бил погребан и неговият син, който умрял като войник в Сръбско-българската война. Биография в Светлина, IX, г. II (и портрет), Свобода № 1287. — „Веда Словена”, II, 1881. „Топографическо-етнографический очерк Македонии”, 1890, добавка към него, Петроград, 1891.]
....................................................................................
ВЕДА СЛОВЕНА – НАЙ-СТАРИЯТ ФОЛКЛОР НА ЕВРОПА ИЛИ НАЙ-ГОЛЯМАТА НАУЧНА МИСТИФИКАЦИЯ
През 1874 г. в Белград и седем години по-късно в Санкт Петербург са публикувани двата обемисти тома на „Веда Словена„, съставени от босненеца Стефан Веркович, с подзаглавие „Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха“. Това откровено заявление, че българите също са създали свои „книги на знанието“ във време, когато повечето европейски народи дори не са познавали буквите, прозвучало направо фантастично. Самият Веркович дори настоявал в писанията си за приоритет на славяните пред индусите: „нашата“ Веда е по-стара от „тяхната“ и дори твърдял, че езикът на славяните е „придобил преднина над гръцкия“.
Индийските Веди са създадени през Х в.пр. Хр. и се считат за най-старите книги на човечеството. В тях се съдържат оригинални мисли и възгледи с философска насоченост на религиозна основа за различните сфери на живота. „Веда“ означава знание. Думата има същия произход, както исландската дума „едуа“. „Едуа“ се нарича сборникът от староисландски митологични песни, създадени през ХІІ в. Той, както и Ведите, е събрал химни и митове, етнографски и географски описания.
Публикуването на „Веда Словена“ станало най-голямата литературна и фолклорна сензация от Русия до Франция, която за кратко време разделила учени и инелектуалци на два враждуващи лагера. Правителството на Франция два пъти изпращало свои инспектори да проверяват достоверността на епоса в България – Югозападните Родопи. До днес не е заглъхнал спорът автентични народни умотворения ли съдържа „Веда Словена“. Въпреки многократно изказани мнения на авторитетни учени, еднозначен отговор на тази голяма загадка все още не е даден.
По времето, когато Веркович публикува „Веда Словена“, в Германия братя Грим вече били основали германистиката и започнали сериозни проучвания на германския национален фолклор. Събирателството на всякакви фолклорни материали било провокирано у интелектуалците от Стария континент благодарение на зародилия се романтизъм. Това изглежда подбудило и братя Миладинови да заработят със завидно упорство по съставянето на сборника „Български народни песни“. Където фактите понякога не достигали, ръководени от своя безкраен патриотизъм, романтиците често прибягвали към фалшификации, които считали за безобидни в името голямото си дело.
Ако „Веда Словена“ била фалшификат, общо било мнението, че той далеч надминава всичко известно до своето публикуване. Прочутият с големия си обем немски епос „Песен за Нибелунгите“ съдържал 9776 стиха, а само двата тома на нашенската“Веда“ включвали 23 809. Веркович в отговор на всички съмнения дори твърдял, че е събрал още поне десет пъти повече стихове.
Свръхголемият обем на „Ведата“, в която песни като „Женитбата на Талатинска крале со дъщере на Ситска крале“ е 1532 стиха, „Рождение Орфеово“ е 1153 стиха, „Сонцева женитба со мома Вълкана“ е 1028 стиха, „Орфеова женитба со керка на Арапска крале“ – 853 стиха, бил главният от аргументите на нейните противници. В отговор защитниците й заявявали, че дълги творения се срещат и в други сборници с български народни песни: „Стоян и потеря“ – 402 стиха, „Седем юнака и арапин“ – 442, „Радул бег, Мирчо Войвода и крал Шишман“ – 574 стиха, „Клането в Батак“ – 729 стиха… И в световната литература съвсем не липсват огромни поеми като византийската „Дигенис Акрит“ от X в., киргизкият епос „Манас“, съставен от два записа, всеки от които с по 200 хиляди стиха. Сказанията на Якутския героичен епос имат дължина 10-15 хиляди стиха. Много обемни са и устните сказания „Джангар“ – народният епос на калмиките и „Алпамиш“ – на узбекските.
Без особени основания критиците твърдят, че на народните певци не е присъщо помненето на много дълги песни. Познавам лично индийски духовни водачи и считани за живи светци садху, които знаят наизуст четирите Веди. В манастира Великата лавра на Света гора се запознах с монаха Абукум, който е наизустил Библията и може да реди цитати в продължение на часове. Да си припомним и за мюсюлманските мъдреци-мистици, които знаят Корана наизуст.
Много именити наши творци и интелектуалци през годините оценявали високо „Веда Словена“. П.Р.Славейков подканял родолюбците и учебните дружества в България да подпомогнат „за излязването в свят на една книга, толкоз интересна за нашата тъй малко позната древност“. Л.Каравелов пък казал: „ако ме попитат: „Колко книги имате на езикът си?“, тряба да отговорям: „Имаме две книги!“. И наистина две книги имаме за светът и само из тия книги можем да изучим народният си език, народът си, неговата история и неговият дух – тия книги са безценните сборници от народни песни, които са събрани от Миладинова и Верковича“.
През 1925 г. известният литературен историк и фолклорист Иван Шишмановзаявил: „макар и окончателно развенчана, „Веда Словена“ е първата българска книга от международно значение“.
Всъщност колкото и аргументирани да изглеждат „войните“ от двата лагера „за“ и „против“ „Веда Словена“, последната дума все още не е казана и изследването на този голям български литературен феномен безспорно трябва да продължи.
Цяло щастие е, че двата тома бяха издадени преди няколко години.
Стефан Веркович (1827-1893 г.) бил бивш францискански монах, който се установил да учителства в Македония през 1850 г. През дългогодишния си престой в страната той станал известен като страстен изследвач на нейния фолклор и етнография. Бил голям противник на политическите фалшификации и на великодържавните стремежи на Сърбия и Гърция към Македония, в която по общото европейско мнение преобладавали българите.
Иван Гологанов (1839-1895 г.) е учител, който срещу скромно възнаграждение се заел да събирането на народни песни от Югозападните Родопи в продължение на 12 години и да ги предоставя на Веркович. Вторият по-късно щял да ги издаде в своите прочути два тома, с твърдението, че били събирани от самия него. Гологанов е роден в село Търлис недалеч от днешния гръцки град Сидерокастрон. Произходът му съвсем не е „обкновен и селски“, теза поддържана от противниците на „Веда Словена“. Единият от братята му бил митрополит на Скопие, другият – игумен на Бачковския манастир. Самият Иван Гологанов свободно си служел със старогръцки и новогръцки езици и познавал отлично гръцката митология и творчеството на Омир.
Заради своята събирателска дейност бил преследван непрекъснато от турските власти и дори прекарал известно време в кауша. Това е очевидно доказателство за неговите патриотични и в никакакъв случай не комерсиални подбуди. Фактът, че българският премиер Стефан Стамболов му предлагал да се пресели в София и да получава висока пенсия, говори в полза на последното. На упреците, че иска да възнагради един явен литературен лъжец, Стамболов отвръщал с думите: „Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста или ги е измислял от своя глава, за нас българите е все едно…“
Последното издание на „Веда Словена“ на български език е на издателство „Отворено общество”, 1997 г.
www.runitravel.com
............................................................................................
ЗАГАДКАТА "ВЕДА СЛОВЕНА"
През 1874 г. в Белград и през 1881 г. в Санкт Петербург излизат двата тома на "Веда Словена" - "Български народни песни от предисторическата и предхристиянската епоха". Съставена от босненския сърбин Стефан Веркович, "Веда Словена" предизвиква фурор сред научния свят от Русия до Франция и влиза в историята като най-голямата фолклорна загадка, споровете около която продължават и днес.
Сензацията е там, че тези и други публикувани от Веркович песни, "записани" в един забутан край на българска Македония, представят материал, който преобръща наопаки представите за предписмената история на Европа. "Веди"-те, чието "индийско" название също не е случайно, не само съдържат предания за това как са възникнали ралото, сърпът, лодката, житото, виното, писмеността, но създават цяла легендарно-митологична концепция, в която фигурират индийският бог Вишну, тракийският певец Орфей, македонските царе Филип II и Александър Велики, Троянската война и т.н. При това, ако прочутият германски епос "Песен за Нибелунгите" съдържа "едва" 9776 стиха, то само двата тома на "Веда Словена" включват цели 23809, като самият Веркович твърди, че има на разположение поне още десет пъти по толкова.
В разразилите се спорове в европейската славистика възникват два лагера - "разобличители" и "апологети". "Веда Словена" успява да спечели подкрепата не само на мнозина авторитетни чуждестранни учени, но и на немалко български фолклористи от самата Македония, които познават в тънкости местното народно творчество и диалекти. Френското правителство на два пъти изпраща свои инспектори, които да проверяват достоверността на епоса там, където е "открит": в югозападните Родопи, сред т.нар. помаци - българоезична етнографска група, която изповядва исляма. Нито френските, нито по-късните български анкети, дават еднозначни и убедителни отговори на въпросите около "Веда Словена".
Онова, което се знае със сигурност, е, че загадката възниква благодарение на българина Иван Гологанов (1839-1895 г.). Роден в съседство със споменатия помашки район, в село Търлис недалеч от град Валовища (днешният Сидерокастрон в Гърция), той прекарва почти целия си живот като селски учител в родния си край. Именно той е човекът, който твърди, че е издирил и записал (срещу скромно заплащане от Веркович) песните от "Веда Словена". Това става в продължение на 12 години. Сърбинът Веркович издава под свое име събраните песни.
Критиците на Иван Гологанов, предишни и настоящи, отричат достоверността на "Веда Словена". Техен аргумент е грубо казано, че Гологанов е бил "прост" и затова е "лъгал". Но такъв аргумент е некоректен. Гологанов трудно може да бъде причислен към безпросветното простолюдие.
"Невзрачният" селски учител далеч не произхожда от случайно семейство. Единият му брат става академик, а също така и митрополит на Скопие, столицата на Вардарска Македония и днешна Република Македония. Другият му брат е игумен на Бачковския манастир, втората по важност българска обител. Самият Иван Гологанов владее старогръцки и новогръцки, познава в детайли елинската митология и негов кумир е безсмъртният Омир. Той познава перфектно неговото творчество.
За "Веда Словена" и днес се спори кое е автентично и кое измислено от Гологанов. Дали всичко е фалшификация? Дали всичко е автентично?
Сигурно е, че нито мащабите на "Веда Словена", нито художествените качества на песните, нито огромното им количество могат да бъдат дело на бездарен графоман. Освен това, както ще се види по-нататък, мотивацията за неговата удивителна работоспособност, ако той е съчинителят, съвсем не се свежда само до едното свързване на двата края.
Босненският сърбин Стефан Веркович (1827-1893 г.) също не е човек за подценяване. Бивш францискански монах, през 1850 г. той се установява в Македония, за да провежда като платен агент на сръбското правителство пропагандата му сред местното население. Историческият момент е такъв, че освободилите се в началото на века от четиристотингодишно турско господство Сърбия и Гърция кръстосват великодържавните си апетити в Македония. А в Македония, според османски и европейски статистики, преобладават българите. България все още е под султанска власт (нейната държавност ще възкръсне едва през 1878 г.).
Всъщност в началото Белград иска да създаде южнославянска федерация под сръбско господство. Белград все още е далеч от идеята да обяви македонските българи за "южни сърби" и още по-далеч да ги нарече "отделна нация". Напротив - в тези години Белград подпомага борбата на българите за откъсване от опеката на гръцката патриаршия и възстановяване на собствената църковна йерархия. В такъв смисъл дейността на Стефан Веркович е частен, но ярък пример за благородна дейност в името на Българското възраждане.
Нещо повече: когато официален Белград променя своята политика и започва широкомащабна дейност в ущърб на македонските българи, францисканецът Веркович остава верен на морала на своя орден. Той не отстъпва от историческата и фактическата истина, противник е на политическите фалшификации и продължава упорито да служи на онова, което смята за вярно и справедливо. През дългогодишния си престой в Македония той се изявява като забележителен учен в областта на нейния фолклор, етнография и география. Освен това благодарение на колекционерската си страст Веркович спасява множество старинни ръкописи, монети, предмети на изкуството и др.
Усилията на Веркович по проучването, съхраняването и популяризирането на македонската старина, както и дейността на неговия помощник Иван Гологанов имат и чисто практическа стойност за българите. По онова време в България (Мизия, Тракия и Македония) кипи трескава борба на два фронта - срещу националните поробители - турците и Османската империя, и срещу църковните подтисници - гръцката църква и духовенство. В такъв смисъл активността на Веркович и Гологанов е неделима от онзи мощен порив на тогавашна България към просветна, културна, религиозна и стопанска еманципация, увенчан с революционното движение и възстановяването на народностната държава.
Но колкото и да са специфични всички тези процеси, те са в пряка връзка с тенденциите и промените в цяла Европа от края на XVIII - средата на XIX в. Това е епохата на могъщия европейски революционен романтизъм, който се стреми към реформи и социална свобода, а при поробените народи - и към национално освобождение. Разочаровани от съществуващата действителност, романтиците търсят опора за нейното отрицание и преустройство в живителните корени на традицията, в идеализираното минало на своите страни. Във всички области на мисълта и изкуство те се отказват от античните образци и рационализма на Просвещението, като търсят вдъхновение в историята, народното творчество, фолклора, музиката, архитектурата на своите народи.
В идеологията нахлуват месинианските идеи, които възвеличават - естествено - своята собствена нация. Същевременно никоя друга културна епоха не е дала такива огромни натрупвания, проучвания и разработки на народен материал, както романтизмът. Макар и със закъснение от няколко десетилетия тази вълна залива и Балканите. Ако Германия има своите братя Грим, то българският им аналог са братя Миладинови. Навсякъде по Европа романтиците събират, преработват, обработват, авторизират народното творчество. Тъкмо на тази основа израстват гениите на Байрън и Пушкин, на Шопен и Лист.
А там, където фактите или силите не достигат, романтиците често прибягват кога към по-безобидни, кога към не съвсем невинни фалшификации. Родоначалник на този "похват" е шотландецът Джеймс Макферсън, предшественикът на романтиците, издал през 1765 г. своите преработки на келтски предания и легенди като автентичен сборник от съчинения на легендарния воин и бард Осиан. От кръга на езиковеда Вацлав Ханка през 1817-1818 г. пък излизат нашумелите на времето си "древни" ръкописи, които се представят за оригинални творби от IX и XIII в. Целта на мистификацията е да се докаже старинността на чешката култура и да се активизира националното самосъзнание на намиращите се под австрийска власт чехи.
Ако я сравним с тези примери, то по своите мащаби и размах "Веда Словена" надминава споменатите феномени. Нека предположим, че това произведение е фалшификат. Ако Веркович е въвлечен в неговото създаване неволно, то българинът далеч не го прави случайно. Според свидетелство на един от синовете му основната подбуда на баща му е била патриотичната. За тази си дейност впрочем Гологанов е преследван и затварян от турските власти, както се случва и с други български "романтици". Ето защо не всички съвременници са склонни да го осъждат. Най-бележитият държавник на нова България, премиерът Стефан Стамболов (1887-1894 г.), предлага на Гологанов да се пресели в София, обещавайки му значителна пенсия. На упреците, че иска да възнагради един мошеник, Стамболов отговаря: "Всички европейски академии се заинтересуваха за родопските песни, та дали ги е събирал от чужди уста, или ги е измислял от своя глава, за нас българите е все едно..."
Допускането, че "Веда Словена" е фалшификат, означава да признаем Иван Гологанов за поетически гений със свое място в историята на световната литература. Допускането, че това са автентични фолклорни текстове, означава необходимост от преразглеждане на културното развитие на цяла Европа. Тази дилема чака своя ред повече от век.
www.omda.bg
..............................................................................................
ДЕЛОТО НА СТЕФАН ВЕРКОВИЧ
Петър Динеков
web | Народни песни на македонските българи
Стефан Веркович, който преди повече от сто години издаде своята бележита книга с български народни песни, е една от най-интересните фигури в историята на българската фолклористика. Неговият сборник се появява в един период, когато интересът към българското народно творчество особено се засилва и в разстояние на няколко години излизат четири важни сборника, които показват пред света един нов богат извор на народно поетическо изкуство: "Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар" на П. Безсонов (1855), "Народне песме македонских бугара" на Веркович (1860), "Български народни песни" на Д. и К. Миладинови (1861) и "Памятники народното быта болгар" на Л. Каравелов (1861). В тези сборници се разкрива творческият гений на един малко познат славянски народ, който по своята поетическа надареност и художествено словесно богатство съвсем не отстъпва на славянските си братя, изявили вече големите си народнопоетически постижения.
Ненапразно историците на българската фолклористика говорят, че през 50-те и 60-те години на миналия век тя се намира вече в своя разцвет. Към народното поетическо творчество са насочили погледа си такива големи литературни и обществени дейци като Г. С. Раковски и Братя Миладинови, Н. Геров и П. Р. Славейков, Л. Каравелов и К. Шапкарев. Високо се оценява както значението на фолклора за издигане на националното самосъзнание и за разкриване на историческото минало, езика и бита на народа, така и огромната роля, която той може да играе за развитието на литературата като образец на изключително и велико поетическо изкуство. Тъкмо през тоя период потърсват вдъхновение и образи в народното творчество Раковски, Славейков, Н. Козлев, Каравелов и Ботев.
Делото на Ст. Веркович е неразделна част от тоя общ подем на българската фолклористика. То е израз на дълбока любов към историческата съдба и културата на българския народ и се нарежда до делото на онези благородни чужденци, които допринесоха извънредно много за проучване и популяризиране на богатото поетическо творчество на нашия народ през епохата на възраждането. Името на Веркович стои на едно от първите места в блестящата редица на В. Караджич и Ю. И. Венелин, В. Григорович и Ст. Враз, П. Безсонов и О. Дозон.
Минал през школата на илиризма - едно течение, вдъхновявано от идеята за културно издигане и обединение на южните славяни, - завладян от патриотичен славянски ентусиазъм и романтични схващания за величието на миналото, горещ ценител на народната поезия, Ст. Веркович прекарва много години в средата на нашия народ и свързва всичките си научни амбиции и цялата си жизнена съдба с неговата култура. Тая близост му носи големи радости, но и дълбоки огорчения; участта му го люшка между възторзите и отчаянието и той си отива от тоя свят буквално смазан от тежкото бреме, което с безкрайно въодушевение и наивна вяра е поел върху плещите си. Вазов го среща през 1892 г. в Родопите, където Веркович напразно търси следите на мнимите певци, от които неговият доверен сътрудник Ив. Гологанов уж бил записал огромните епически песни, поместени в двата сборника "Веда словена". След двете безрезултатни пътувания на Веркович до Родопите проф. Ив. Д. Шишманов отбелязва: "От това време Веркович като че се сломи не само морално, но и физически. Очевидно някогашната му фанатична вяра в автентичността на сбирката му беше рухнала. Докато по-напред той енергично отблъскваше и най-слабото съмнение във "Веда словена", след екскурзиите си в Родопите той мълчаливо изслушваше доводите ми против "епохалното му откритие". Нему сега само едно лежеше на сърце: да се покаже поне, че не той е фалшификаторът, за да може да склопи спокойно очи. В това време Веркович правеше впечатление на един несправедливо на смърт осъден, който е загубил всяка надежда да бъде помилван и иска поне с чест да умре." (Шишманов 1966: 251).
Вложил огромна амбиция в сборниците "Веда словена", посветил почти тридесет години от живота си, за да докаже автентичността на своите песни (уви, автентичност мнима), станал жертва на една от най-шумните мистификации в историята на славянската и европейската наука, Веркович умира сломен само две години след проверката, която е направил в родопските села.
Вазов справедливо отбелязва, приключвайки описанието на своята среща с Веркович в Родопите: "За добра чест г. Верковичевите заслуги лежат на много по-здрави основи и той няма защо твърде да се съкрушава за изпарението на "Веда словена". Преди нея и после нея той е издал трудове по българския фолклор и отечествоведение, които му обезпечават завинаги едно почтено място в народната признателност" ("В недрата на Родопите", гл. XVІІІ). Между тези трудове несъмнено едно от първите места заема сборникът "Народни песни на македонските българи".
Тоя сборник е резултат на прякото съприкосновение с нашия народ. Когато се е запътвал на юг, за Македония, Веркович може би не се е готвил за дейност на фолклорист. Но все пак той пристига като събирач на старини (макар че по същество мисията му е чисто политическа), въодушевен от славянски романтични иден. Срещата му с една среда, където народното поетическо творчество е необикновено живо и богато, разкрива пред него нови и неочаквани перспективи и го прави фолклорист за цял живот.
Роден на 5.ІІІ.1821 г. в с. Угляра, Босна, в бедно селско семейство 1, Веркович има не леко детство. Рано остава сирак. Прибран от роднини, той бива изпратен да учи във францисканско католическо училище, продължава образованието си във францискански манастир, където приема монашество, учи богословие в епископския лицей в Загреб. Но кариерата на католически духовник не успява да го увлече и Веркович напуска монашеството. Това става до голяма степен под влиянието на идеите на илиризма; Веркович заживява с мисълта за политическа дейност сред поробените южнославянски народи. В 1843 г. той се озовава в Белград и се поставя на разположение на сръбската национална пропаганда, ръководена от министър Ил. Гарашанин. Като неин таен агент първоначално Веркович пътува в Далмация, Черна гора и Албания, а от 1850 г. насочва изцяло дейността си към Македония. Тук живее почти непрекъснато до обявяването на Руско-турската война в 1877 г., след което прекарва няколко години в Русия. В 1891 г. се завръща в България и умира в София на 30.XII.1893 г.
В Македония Веркович се настанява в Сер. Това не е случайно - тук особено е силно гръцкото влияние. А целта на сръбската политика е да се попречи тези земи да бъдат присъединени към Гърция при бъдещото ликвидиране на турската империя. Веркович пътува из македонските краища, събира информации за положението на населението, като прикрива политическата си дейност с археологически издирвания, търсене на стари монети и т.н. Тук няма да се спираме на ролята, която играе като агент на сръбската пропаганда в Македония. Ще изтъкнем само, че Веркович се ориентира правилно върху българския национален характер на македонското славянско население, за което говори открито във всичките си трудове, бори се упорито срещу елинизаторската политика на цариградската гръцка патриаршия и срещу влиянието на гърцизма - за славянски училища и славянска просвета, поддържа тесни връзки с българската интелигенция в Македония, допринася твърде много за националното и културното раздвижване на тамошните българи.
Един от най-важните моменти в неговата дейност е интересът му към народното поетическо творчество. За тоя интерес говорят както издадените негови сборници с народни песни и приказки, така и богатата му кореспонденция и запазените материали в архива му в Българската академия на науките. Ст. Веркович се занимава с въпросите на фолклора в продължение на 40 години, обнародва няколко сборника с песни, които предизвикват огромен интерес, дълги години неговото име се намира в центъра на ожесточени научни спорове.
Първата му книга "Народне песме македонски бугара", която излиза в Белград през 1860 г., се оказа и най-ценният му принос в областта на българската фолклористика. Книгата съдържа 335 народни песни, наречени още в заглавието "женски", т.е. лирични ("Кньига прва: Женске песме"). Както се вижда от кореспонденцията му и от предговора към първия том на "Веда словена" (1874), Веркович започва да събира народни песни след настаняването си в Сер през 1855 г. Книгата излиза в Белград, поради което нейното заглавие, посвещението на княгиня Юлия Михаил Обренович, предговорът, бележките и обясненията към песните са на сръбски език. Че тя е била предназначена за сръбските читатели, говори и поместеният на края речник на непознатите български и чужди думи, обяснени на сръбски. Самите песни са обнародвани на оригиналния език, на който са записани; Веркович го нарича навсякъде български, изхождайки от единството на тоя език с езика на другите български краища и от националното съзнание на населението, сред което събира и записва песните.
Още в началото на своя интересен и ценен предговор Веркович обяснява подбудите, които са го накарали да се заеме със събирането и издаването на български народни песни:
"Пътувайки в разстояние на повече от девет години из Македония и съседните области на Европейска Турция, за да проучвам както народните наши славянски старини, така и различните антични паметници, имах възможност покрай тази главна задача да изготвя една сбирка български народни песни, която сега предоставям на общественото внимание и особено на българските и останалите славянски любители на нашето народно творчество и книжнина.
Тези песни принадлежат на онази част от славянството, която е най-малко известна от всички славяни, населяващи турската империя.
Тези славяни населяват онези македонски области, за които западните учени смятат и пишат, че са чисто гръцки или влашки (цинцарски), и на малцина е известно, че там живеят и славяни. Гръцките и почти всички западни автори, които са писали за Турция, без изключение наричат тези области гръцки, а защо постъпват така, тук е излишно да се говори, това всеки разумен читател лесно може да разбере.
Тъй като вече девет години живея и пътувам из тези краища, аз имах възможност достатъчно добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни."
Веркович посочва твърде подробно границите на географската област между Родопите и Егейско море, в която живеят описваните от него македонски българи, спира се на селищата и тяхното население, засяга твърде обстойно живота и съдбата на българските славяни, характеризира езика им. Неговите наблюдения имат важно значение за установяване на народностните отношения в тая част на Македония и Тракия през средата на миналия век.
В предговора Веркович прави кратка характеристика и на събраните и обнародвани в книгата народни песни. Той особено подчертава тяхната поетическа красота. Говори за голямата надареност на народа и горещо се възхищава от певицата Дафина от Серско, от която записал 270 песни (не всички поместени) - най-хубавите в сборника. Веркович е удивен от богатството на нейния песенен репертоар, от необикновената й памет, от поетическите й дарби и я нарича българска Омирка.
Посочвайки голямата важност на обнародваните песни за езикознанието, историята, археологията, етнографията и митологията, с особен възторг изтъква техните високи художествени достойнства: "Що се отнася до тяхната поетическа красота и полет, смятам, че всеки читател, който има поетически усет и непокварен вкус, ще открие и почувствува тази красота и ще се увери, че тези български славяни въпреки своята нещастна съдба и пораженията от чуждото влияние и господство не са загубили поетическото си чувство, по богатство и красота на народните песни са равни на останалите свои братя, клонове на един велик славянски народ, който може да се нарече предимно поетичен народ. Песните на певицата Дафина, струва ми се, представят венец на българската народна поезия."
Не може да не се подчертае заслугата на Веркович като един от първите и най-възторжени ценители на нашето народно поетическо творчество.
Песните произхождат от няколко селища на Македония: 235 от с. Просеник (Серско), 36 от с. Горно Броди (Серско), 7 от с. Лехово (Легенско), 4 от с. Добринище (Разложко), 40 от Велешко, 12 от Дебър, 1 от Крушево (Прилепско) 2. Огромна част от песните произлизат от с. Просеник и са записани в Сер от една певица - прочутата Дафина. В Сер са записвани и останалите песни от лица, които Веркович е могъл да срещне в града. Самият той изрично съобщава в бележка под линия, че песните от Легенско е записал от една стара жена, която дошла в Сер и която му е била посочена от Дафина, а тези от Дебърско - "от дебърци, които идват тук да търсят работа".
Ясно е, че песните, публикувани в сборника, са твърде единни по географски произход. Монолитността на сборника се засилва още повече от обстоятелството, че 235 песни принадлежат на една певица, представят нейния песенен репертоар. От друга страна, това са песни "женски", т.е. лирични (не случайно, с незначителни изключения, те са изпети само от жени, което още повече осмисля подзаглавието на книгата: "Женски песни"). Поместени са и известен брой епически песни (главно в групата на трапезарските), но това не променя общия облик на сборника. Трябва да се подчертае, че Веркович успява да създаде книга, подчинена на една основна задача: да разкрие богатството от лирически песни в българското народно творчество. Сборникът има свой стил - нещо, към което съставителят съзнателно се е стремял и което го отличава от излезлия пет години по-рано пръв сборник с български народни песни (като не се смята малката книжка на Ив. Богоров "Български народни песни" от 1842 г., съдържаща само 12 песни) - "Болгарские песни" на П. Безсонов. Тая стилност проличава по-късно и в двата тома на "Веда словена" (независимо от отношението ни към стойността на материалите) - в тях са публикувани ясно обособени епически песни. Очевидно, Веркович е живял с мисъл за обширно и планомерно издаване на българския фолклор; за това говорят и запазените материали в архива му. В предговора той отбелязва, че ще следва втора книга от сборника - с юнашки и трапезарски песни.
Можем да имаме сериозни възражения по разпределбата на песните и начина, по който са записани, но няма никакво съмнение, че в сборника на Веркович прозвучава силно и обаятелно лирическият глас на нашия народ. Тук е отразен преди всичко неговият интимен свят от чувства и мечти, тъги и радости. Огромен брой от поместените творби представят песни за любовта, която е показана във всекидневния живот на човека с удивително разнообразие. Посрещат ни не само стаени копнежи, но и дръзки, фриволни желания. В много от тези творби навлиза тъгата по скъпи и близки същества, сполетени от неочаквани нещастия, от тежки раздели, от мъчително чезнене в далечна чужбина. Чувствата са предадени с томителна нежност, любовта се разкрива с безкрайна взаимна преданост. Но заедно с това в редица песни избликва буйно радостта от живота, любовните копнежи се заливат от весели шеги и задевки; във възникналите конфликти се разменят духовити нападки, остри удари, но винаги в една атмосфера на радостна наслада от света. Читателят не очаква, че в народната патриархална среда любовната игра може да взима толкова разнообразни и остроумни форми. И това е една от големите изненади на тия песни.
Но с това не се изчерпва съдържанието на сборника. Наред с любовната лирика ние навлизаме и във фантастичния свят на юди и самодиви, на жестоки вграждания на живи същества в основите на постройки, на болни от тежка болест, на робски страдания, на хайдушки образи, на семейни трагедии. Много често мотивите се разкриват в жанровите рамки на баладата. Епически разгърнатите творби са малко; преобладават лирическите жанрове и по-кратките композиционни форми, но с това не се ограничава обсегът на изображението, не се обеднява картината на народния живот. Напротив, сборникът на Веркович отваря широк прозорец към него и той се явява пред нас със забележително богатство, многобагреност, пъстрота. За чужденеца това е един нов и малко познат свят, който привлича не толкова с екзотиката си, колкото със своята задушевност и човечност, благородна простота и наивност. Дълбоко прав е Веркович, когато изтъква в предговора си необикновената поетическа красота на тия творби.
Ако се опитаме да оценим работата на съставителя от специалното гледище на фолклористиката, не бива да забравяме, че сборникът излиза в твърде ранна епоха, когато Веркович има малко предходници в събирането и издаването на българското народно творчество. От друга страна, той започва работата си без предварителна специална подготовка, без основно познаване на езика. Всичко това се отразява върху качествата на сборника. Класификацията на песните - една област, в която и до днес съществуват толкова много колебания - е все още твърде обща, основана върху признака на времето и обстоятелствата, при които песните се пеят. Веркович разпределя материала си в десет групи (изреждаме ги така, както се появяват в сборника): великденски, гергьовски, константиновски (свързани с празника на св. Константин и Елена), петровденски, хороводни, аргатски, лазарски, сватбени, трапезарски, седенкарски. С изключение на името на Дафина не се отбелязват имената на другите певици и певци, поради което липсват и данни за тяхната възраст, социално положение, образование. Разбира се, може да се предполага, че това са изключително селяни, които в оная епоха са били най-често неграмотни. Като отбелязваме тая особеност в работата на Веркович, същевременно трябва да изтъкнем, че в един случай той ни дава извънредно интересни данни за една отделна певица - нещо, което твърде рядко се среща и при нашите по-късни фолклористи. Касае се за случая с певицата Дафина. Характеристиката, която й прави, е извънредно интересна от научно фолклористично гледище. Веркович привежда моменти от нейната биография, спира се на зараждането и развитието на нейния интерес към народните песни, изтъква дарбите и паметта й, посочва нейната популярност като певица и обществената роля, която играят песните й. Особено интересни и ценни са наблюденията на Веркович върху начина, по който Дафина възпроизвежда песните, за характера на нейната памет, за ролята на мелодията. Много интересна е и бележката под линия към песен № 235. От нея се вижда, че Веркович е прочитал повторно на Дафина записаните песни, за да постигне по-голяма точност. Недоволна от текста на една от песните, тя я казва отново, с променен текст. Веркович заключава: "Това донякъде свидетелствува, че много от тези песни Дафина сама дотъкмява със своята поетическа дарба и като истинска импровизаторка облича своите мисли в слова." Интересна е и бележката към песен № 272: Дафина сама е пожелала да съпостави по красота песните си с песните на старата жена от Легенско, която завежда при Веркович.
Характеристиката на Дафина трябва да се оцени като първи опит за проучване на отделен певец в историята на българската фолклористика, за записване и обнародване на целия му репертоар (не случайно Веркович подрежда и обнародва песните на Дафина в отделен, самостоятелен дял).
Всички изследвачи на Верковичовото дело отбелязват една основна слабост в неговата работа като събирач и издател на фолклорни материали: неточността при предаване на формалните и езиковите особености на песните. Започвайки фолклорната си дейност през 1855-1856 г. сред българска народностна среда, той не познавал българския език; не е могъл да предаде точно звуковете и формите на серския диалект, към който предимно се отнасят песните. Чувствува се силното влияние на западните говори и на сръбския език; многобройните сърбизми са очевидни. В записите са се вмъкнали твърде много неточности, неправилности, непоследователности, езикът твърде често е покварен. Картината се влошава още повече, като се изтъкнат и неточностите в метриката и ритмиката на песните. Преди всичко редица материали са незавършени; често се променя размерът на стихотворните редове; многобройни отделни стихове са непълни или удължени, което нарушава метриката и ритъма. Това се дължи не само на известна небрежност и бързина при записването (може би в редица случаи и на липса на музикален усет), но и на обстоятелството, че песните са предимно казвани, рецитирани, а не пети; отсъствието на ясно изразена мелодия е довеждало до метрична нестабилност при възпроизвеждането на текста. Трябва да се съжалява, че Веркович е допуснал тези слабости при записването на песните. В това отношение Димитър и Константин Миладинови са притежавали по-висок поетически усет, по-голяма поетическа и специална култура, поради което техният сборник, излязъл само една година по-късно, превъзхожда Верковичовия. Все пак независимо от своите недостатъци сборникът "Народни песни на македонските българи" представя голяма и ценна придобивка на българската национална култура - както с подбора и богатството на мотиви, така и с количеството на материала: това е най-обемистата сбирка с български народни песни, излязла до 1860 г. (335 песни с 10 889 стиха); огромната част от песните са нови и непознати (само малък брой представят варианти на обнародвани по-рано песни). Колко голяма е стойността на материала, който Веркович публикува, се вижда и от това, че няма избор от български народни песни, при който да не се черпи от тоя материал, нито пък по-голяма студия, в която той да не се използува научно. Книгата "Народни песни на македонските българи" е първата стъпка в дейността на Веркович като фолклорист; тя съдържа само част от материалите, които е събрал и продължава усърдно да събира през следващите години. Той върши това при пътуванията си из Македония, но си служи и със сътрудници, главно учители, както се вижда от кореспонденцията, запазена в архива му в Българската академия на науките. Там се намират и голямо количество от събраните материали. Веркович не успява да ги обнародва приживе главно защото неговото внимание бе насочено към "епохалните открития", които смяташе, че бе направил със старинните (всъщност мними) епически песни от Родопите.
Необнародваните фолклорни материали на Веркович са привличали след смъртта му неведнъж вниманието на български и чужди учени и някои от тях се появяват в печата: 9 песни в Сборника за народни умотворения, кн. X, 1894; две приказки от Солунско (сп. "Македонски преглед", г. IV, 1928); приказки и песни с гръцко писмо (пак там, издадени от Ст. Романски). Материали от Веркович излязоха и в две отделни книги. Първата е "Сборник Верковича, I, Народние песни македонских болгар" (Петроград, 1920), под редакцията на проф. П. А. Лавров. Сборникът съдържа онези 200 трапезарски песни, за които Веркович говори в предговора към първата си книга. За необнародвани фолклорни материали на Веркович проф. Лавров бе съобщил по-рано в обширната си статия "Сборник македонских песен, сказок и обичаев С. И. Верковича" (в Сборника в чест на В. И. Ламански, ч. II, Петербург, 1908).
Втората книга, появила се след смъртта на Веркович, представя сборника "Южномакедонски народни приказки. Из ръкописите на Ст. Веркович", издадени в Прага в 1932 г. от П. А. Лавров и И. Поливка (Лавров-Поливка 1932). Тук са публикувани приказките, запазени в Ленинград, и 34 приказки от софийския архив с вещ научен коментар, с резюме на чешки, с показалец на мотивите и обширно изследване върху езика. От изданието проличава голямата заслуга на Веркович като един от първите събирачи на български народни приказки.
Книжовното и научното дело на Веркович няма да бъде закръглено, ако не се споменат и неговите етнографски изследвания, намерили израз в две книги: "Описание бита болгар, населяющих Македонию" (Москва, 1868) и "Типографическо-этнографический очерк Македонии" (Петербург, 1889). Докато в първата се излагат някои фантастични теории за произхода, бита и езика на македонските българи, втората съдържа ценни проучвания и данни. Към тях трябва да се добавят и редица ръкописи в архива на Веркович, представящи доклади, бележки от пътувания, нумизматически издирвания и др.
Както бе вече загатнато, в дейността на Ст. Веркович има още една важна страница, която, колкото и печална, не може да се отмине без внимание. Касае се за голямата мистификация, на която горещият славянофил, влюбеният в славянската старина Веркович твърде лесно става жертва. Увлечен може би от фантастичните теории на пламенния патриот Раковски, закърмен с духа на романтизма от първата половина на XIX в., Веркович дълго време търси песни за македонски царе като Александър и Филип, за тракийски певци като Орфей и др., вярвайки, че славяните някога са се преселили от Индия и са прастари жители на Балканския полуостров. Усилията му остават напразни: "Моите другари - пише той през 1869-1870 г. в хърватския вестник "Народне новине" - ми обещаха, че ще изпълнят молбата ми, но между лицата, които горе-долу притежаваха някое образование, имаше някои, които не само се почудиха на моята мисъл, но дори я намериха смешна." Но Веркович не се отчайва; той обещава щедри парични възнаграждения на ония, които биха му издирили такива старинни народни песни. Случаят му помага да се срещне през 1865 г. с учителя Иван Икономов Гологанов (от с. Горно Броди, Серско), който добре разбира патриотичната страст на Веркович и умело я използува. Когато Гологанов му доставя първата песен за Орфей от 853 стиха, Веркович преживява необикновено щастлив ден: той смята, че започва нова епоха в славянската наука, и съобщава за своето откритие с възторжена телеграма до славянския събор в Москва (Всероссийская этнографическая выставка) в 1867 г. В края на същата година излиза в отделна малка книга "Древняя болгарская песня об Орфее" (с превод на руски от Р. Жинзифов). Последователно се появяват и двата големи тома: "Веда словена. Български народни песни от предисторично и предхристиянско доба. Книга 1" (Белград, 1874) и "Веда словенах. Обрядни песни от язическо време. Упазени со устно предание при македонско-родопските българопомаци. Книга друга" (С. Петербург, 1881).
От тези три публикации светът узнава, че в юнашко-митическите песни на българското население в Родопите са запазени прастари, предисторически представи и спомени за Орфей, за идването на славяните от Индия, за боговете им Огнебог, Сива, Вишну, Юда и пр., за борбите им с първобитните племена, които живеели на Балканския полуостров, и т.н. По-голяма сензация науката отдавна не бе познавала, при това касаеше се за предълги песни, съдържащи хиляди стихове. От тези открития бяха въодушевени не само славянски, но и видни френски, немски и други учени. Името на Веркович обиколи целия европейски научен свят; разнесе се бързо и славата на незнайните народни български певци от Родопите. На Веркович повярваха такива учени като Е. Бюрнуф, А. Дюмон, О. Дозон, Ал. Ходзко, Я. Шафарик, Вс. Милер, Л. Гайтлер и др. Двама французи анкетираха случая и "потвърдиха" откритието (Дюмон и Дозон). Но заедно с това сборниците "Веда словена" събудиха и съмнение и след дълги научни спорове с усилията на учени като Л. Леже, Йосиф и Конст. Иречек, В. Ягич, А. Пипин, Вл. Ламански, М. Дринов, Ив. Д. Шишманов и др. бе доказано че се касае за мистификация. Установи се, че отбелязаните певци, от които уж са били записвани песните, никога не са съществували или подобни песни никога не са знаели. Изтъкна се също от мнозина, че публикуваните песни по размер, строеж и стил не отговарят на народнопесенната поетика, че са слаби като художествени творби, неясни, мътни, несвързани по смисъл. Доказа се най-сетне, че Веркович е бил подведен - и автор на публикуваните песни е учителят Гологанов, учил в гръцко училище, имащ известни познания по митология, вероятно запознат и с трудовете на Раковски. Веркович му се бе доверил напълно, получавайки тетрадките му с дълги епически песни. Той бе се постарал да го осигури материално, за да може да посвети повече време на издирване и записване на песните.
Да се проследи историята на тая голяма мистификация значи да се разлисти един интересен роман, изпълнен с истинско драматично напрежение. Шумът около "Веда словена" е отдавна отминал и страстите са успокоени. Но все пак не всичко е още изяснено в тоя изключителен епизод от историята на българската фолклористика. Струва ми се, че подлежи на известна ревизия общоприетото становище, че създадените песни от Гологанов представят само празно и бездарно съчинителство. Работоспособността на скромния селски учител е удивителна - за кратък срок той съчинява няколко десетки хиляди стиха. Внимателният анализ на двата тома "Веда словена" може би - без да открива нов и необикновен поетически талант в българската литература през 60-те и 70-те години на миналия век - би ни показал някои интересни творчески пориви. Това е една задача, която българската наука трябва да извърши без излишно въодушевение, но и без предубеждение.
Случаят с "Веда словена" говори за особената роля, която в епохата на нашето национално възраждане се отреждаше на фолклора. Тая мистификация не бе единствена в историята на славянските народи. Тя се предхождаше от мнимото откритие, което в началото на XIX в. бе направил чешкият патриот, писател и учен Вацлав Ханка, издателят на подправените лирически и епически песни "Краледворски ръкопис" (1819) и "Зеленогорски ръкопис" (1820). За тия творби се води борба цял век и най-сетне бе доказана тяхната неавтентичност, но те също изиграха важна роля в чешкото национално възраждане. От патриотично-романтични съображения се бе ръководил и Ст. Веркович, за да повярва на мистификацията на Гологанов. В неговото дело обаче - както Вазов правилно отбелязва - има достатъчно изпълнени с благороден труд и чисто въодушевение моменти, за да не се помрачат несъмнените му заслуги в историята на българския народ и южните славяни изобщо. Дошъл в нашата страна като агент на една чужда национална пропаганда, Веркович обикна нашия народ, изпълни се с дълбоко уважение към творческия му гений, опита се да проникне в неговата историческа съдба и стана негов горещ приятел и почитател, истински български патриот.
* * *
Първото издание на бележитата книга на Ст. Веркович "Народне песме македонски бугара" отдавна е библиографска рядкост. Преиздаването на книгата се налага както за научни цели, така и за да стане достъпен на по-широк кръг читатели богатият избор от песни, който тя съдържа. Всъщност настоящото издание е трето поред, като се вземе пред вид изданието, направено преди няколко години в Югославия от д-р К. Пенушлиски с променено заглавие "Македонски народни песни" (Скопие, 1960).
Поставихме си за задача да възпроизведем точно текста на Веркович - на съвременен правопис, но с пълно спазване на всички езикови особености. Това не бе твърде лесно, като се имат пред вид непоследователността и грешките, допуснати от Веркович. Той не е познавал добре българския език; не е могъл да долови много особености на диалекта на песните (така например, смесва архаичната ятова гласна с обикновено е). Не се старахме обаче да прокарваме някаква последователност в езика и правописа, да отстраняваме неправилностите и неточностите - оставихме ги така, както са в оригиналното първо издание (оправени са само очевидните буквени грешки).
Преводът на посвещението и на предговора е направен от А. Игов, преподавател по сърбохърватски език в Софийския университет "Климент Охридски"; речникът на непознатите думи е изработен от Ел. Огнянова. Оригиналният сръбски текст на посвещението и на предговора и обяснителният речник на Веркович, предназначен за сръбските читатели, даваме във факсимиле.
Liternet.bg: Петър Динеков - Делото на Стефан Веркович
.........................................................................................
Марияна Витанова - Ново издание на Веда Словена
МВит - ВСл Рец by Rodopski_Starini on Scribd
.........................................................................................
Богдан Богданов - Загадката Веда Словена
Богд - ВСл by Rodopski_Starini on Scribd
Виж също:
Родопски песни - 1, 1905
Родопски песни - 2, 1905
Родопски песни - 3, 1906
Родопски песни - 4, 1906
Родопски песни - 5, 1906
Родопски песни - 6, 1906
Родопски песни - 7, 1880-1906
Родопски песни - 8, 1906
Родопски песни - 9, 1906
Родопски песни - 10, 1907
Родопски песни - 11, 1907
Родопски песни - 12, 1907
Родопски песни - 13, 1907
Родопски песни - 14, 1907
Сватбените родопски песни на българите мохамедани
Песни от Ахъ-Челебийската кааза, 1872
К. Иречек - Помашки песни от Чепино, 1889
Родопски песни от Девинско и с. Давидково, 1903-1929
Родопски песни, 1903 г. Записал Ал. Шулговски
Веда Словена - "За" и "Против"
Веда Словена - Том 2, 1881
Веда Словена - Том 1, 1874
Песни от Чепино и Ахъ-Челебийско - 1895
1897 Ст. Н. Шишков - Песни от Ахъ-Челебийско (См)
родопски старини, rodopski starini