четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Помаците според българската етнодемографска статистика - Михаил Иванов

Помаците според българската етнодемографска статистика - Михаил Иванов


Публикации - Либерален Преглед

Михаил И. Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрена изследвания и ядрена енергетика към БАН. Защитил е докторска дисертация, ст.н.с. ІІ степен по теоретична и математическа физика. Научните му трудове са в областта на нелинейните явления и на приложението на теорията на симетриите за класификация на елементарните частици и атомните ядра. През пролетта на 1968 г. Михаил Иванов организира дискусионен клуб във Физическия факултет на Софийския университет, който е разтурен от управляващите, като „трибуна за клевети и хули срещу политическата линия на Комунистическата партия“. От 1973 до март 1990 г. е член на БКП. През 1973-1975 г. е секретар на комсомолския комитет при БАН. През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. той се обявява против асимилаторската политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява „Комитет за национално помирение“, на който той става секретар и един от тримата говорители. В Комитета се включват много представители на интелигенцията с различна етническа и религиозна принадлежност – българи, турци, роми, евреи, а също така – мюсюлмани и християни. До 1991 г. тази неправителствена организация играе активна роля за възстановяването на етническите права, спадането на етническото напрежение и утвърждаваното на толерантни етнически отношения в страната. През целия мандат на президента Желю Желев (1990-1997) Михаил Иванов е негов съветник по етническите въпроси, а от 1992 г. – и по вероизповеданията. От октомври 2001 г. до юни 2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Член е на управителния съвет на Фондация „Д-р Желю Желев“ от нейното основаване през 1997 година. От 1998 г. чете лекции по права на човека, етническа политика и защита на малцинствата в Новия български университет и Русенския университет „Ангел Кънчев“. Има многобройни публикации, посветени на етническите отношения, защитата на малцинствата и демографското развитие. През 2002 г. излиза негова стихосбирка „Заради малката сребърна камбанка“.

МхИв-Пом by Rodopski_Starini




В сп. „Население”, 2012, кн. 1-2, стр.163.

Помаците според българската етнодемографска статистика. Pomaks according to the Bulgarian ethno-demographic statistics.
Михаил И. Иванов, д-р, доц., БАН; Mihail I. Ivanov PhD, Associated Professor, BAS

Abstract
This study presents how Bulgarian ethno-demographic statistics has represented the identities of Bulgarian speaking Muslims (including Pomak identity) throughout its existence. A comparative analysis of the available data for this specific group is provided.
It is note that official information about the Pomaks exists only in the publications of the censuses of 1900, 1905, 1910 and 1920 and partly in the 1926 census, although this population is observed (under the name of Bulgarian-Mahometans) also in the censuses of 1956, 1992, 2001 and possibly 1934. Thus, it becomes evident that Bulgarian official statistics ignores the existence of the Pomaks for a very long period – from the 1926 census until now.
The comparison of the data shows that, at the beginning of the 20th century (until 1920), the group of the Bulgarian-speaking Muslims largely coincided with that of the Pomaks, especially in the districts and counties of Southern Bulgaria, where more than 90 % of both groups lived. However, at present, the group of the Bulgarian-speaking Muslims is split into several subgroups according to ethnic self-identification, the main of which are Pomaks, Bulgarians and Turks.
The article ends with a recommendation to consider the Pomaks separately and in an adequate manner at future censuses and to publicize officially the relevant data concerning them.

Резюме
Целта на настоящото изследване е да се очертае как българската етнодемографска статистика е разглеждала идентичностите на българоезичните мюсюлмани (включително идентичността на помаците) през времето на своето съществуване. Представен е сравнителен анализ на наличните данни за тази специфична група.
Констатирано е, че официална информация за помаците е налице само в публикациите за преброяванията през 1900, 1905, 1910, 1920 и частично през 1926 г., макар че те са наблюдавани (под названието българомохамедани) също така през 1956, 1992, 2001 и вероятно през 1934 г. Така става очевидно, че българската официална статистика игнорира съществуването на помаците за твърде дълъг период – от 1926 г. до сега.
Сравнението на данните показва, ча в началото на 20 век (до 1920 г.) групата на говорещите български език мюсюлмани приблизително съвпада с групата на помаците, особено в окръзите и околиите на Южна България, където тогава живеят повече от 90 % и от двете групи. Понастоящем обаче групата на българоезичните мюсюлмани се е разцепила според тяхното етническо самоопределение в няколко подгрупи, главно помаци, българи и турци.
Накрая е направена препоръката помаците да бъдат разглеждани отделно и по адекватен начин при бъдещите преброявания, като съответните данни, отнасящи се до тях, бъдат публикувани официално.

Целта на настоящото изследване е да се очертае как българската етнодемографска статистика е отразявала във времето идентичностите сред българоезичните мюсюлмани (включително идентичността на помаците). Във връзка с това ще бъде направен сравнителен анализ на наличните данни за тази специфична група, получени по време на преброяванията в България, като наред с другото се обърне специално внимание на използваната терминология и прилаганите методики.
През ХVІІІ и ХІХ някои изследователи установяват, че в Османската империя съществува специфично население, изповядващо исляма и говорещо български, за което е широко разпространено названието (и самоназванието) „помаци” . Едно от първите сведения е на преминалия през 1706 г. Средните Родопи французин Пол Люка, който пише, че селото Пашмакли (днешен Смолян) е обитавано само от „турци”, които „не знаят своя език”, а говорят „изопачен славянски, смесен с гръцки и български”. (Цветкова, 1975: 272 )
Според Стоян Райчевски за първи път в литературата споменава названието „помаци” през 1841 г. Васил Априлов: „Във Филипополската епархия, Румелия и част от Македония в селищата живеят българи, които изповядват мохамеданска вяра…Всички тези потурчени свои братя българите наричат помаци…” (Априлов 1841: 87). За помаци говори и Раковски: „В България живее народ, под имянем помаци, кои говорят българский язык, а исповедат мохамедовая вяра.” (Раковски, 1857: 252-257) Друго сведение от това време е на Еужен Пужад, който, описвайки населението на България, споменава за около 50 хиляди души, „познати под името помаци”, които са се отказали от вярата си и са приели исляма, но които говорят български и изпълняват тайно „християнски церемонии”. (Poujade, 1856: 716)
Помаците са трудна тема за българската етнодемографска статистика. По време на преброяванията и в статистическите публикации в продължение на нейната повече от 130-годишна история сме свидетели на три взаимно изключващи се подхода:
• помаците, макар и мюсюлмани, са етнически българи и, следователно, те не трябва да бъдат наблюдавани самостоятелно;
• помаците са етнически българи, но представляват специфична група и затова трябва да бъдат наблюдавани самостоятелно;
• помаците образуват етнически обособена група, която трябва да бъде наблюдавана като такава.
Проблемът добива съвременното си измерение, ако се приеме стандартът, според който по време на преброяванията отговорите на етнодемографските въпроси за етническа група, вероизповедание и майчин език трябва да се запишат точно така, както свободно са дадени от лицата, а след това тези отговори трябва да се обобщят и оповестят без да се подменя волеизявлението на преброяваните.
Не на последно място е и въпросът как да бъдат наричани – помаци, българомохамедани, българи мюсюлмани или по друг начин.
Демографски изследвания на помаците в Османската империя. На османската демографска статистика през 19 век не се налага да преодолява такива трудности. В рамките на установената милет-структура на обществото се отчита само принадлежността към мюсюлманската общност като цяло без да се държи сметка за народностната специфика (отделно се дават понякога циганите мюсюлмани). Така например в своето етнодемографско изследване на Македония Васил Кънчов се позовава на салнаме на Солунския вилает от 1890 г. (1307 г. според мюсюлманския календар), което дава данни за населението на вилаета през 1885 г., когато са правени общи пресмятания за населението в Османската империя. Графите на тази официална статистика са „мухамедани”, „гърци”, „християни българи” и „евреи”. Освен това той цитира и салнаме от 1895 г. (1313), в което графата „мюсюлмани” обхваща всички турци, помаци, черкези и цигани мюсюлмани без да се дават количествени данни за всяка от тези групи. (Кънчов, 1900)
Друга илюстрация на този подход е организираното през 1865 г. от Ахмед Мидхат паша в качеството му на валия преброяване на населението в Дунавския вилает (Тафрова, 2010). Резултатите са публикувани в обобщен вид в русенския вестник Дунав (Дунав 1874). Общият брой на населението във вилаета се оказва 1 141 051 души. Групата на мюсюлманите е разбита на три: стари жители - 392 369, преселници – 64 398 и мюсюлмански цигани - 25 031 или общо – 481 791. От текста на публикацията става ясно, че в така наречените „преселници” са включени татари, ногайци, черкези, хаджеми, арнаути, бошняци и кюрди, за които не се привеждат количествени данни. Вероятно в по-голямата си част това са преселници от Русия в резултат на войните между двете империи. Следователно може да се направи заключението, че помаците са включени в групата на старите мюсюлмани. Три години по-късно А. Мошин, използвайки резултатите от преброяването, публикува свои оценки за населението в Дунавския вилает. Според него във вилаета има около 10 000 помаци, като останалите мюсюлмани са около 140 000 (става дума само за мъжко население). (Мошин, 1877)
През 1874-75 г. се провежда поредното всеобщо преброяване. Резултатите са публикувани в османския официален годишник по вилаети (области), санджаци (окръзи) и каази (околии). Цялото мъжко население над 16-годишна възраст е на брой 13 679 648 души. (Тодоров и Косев, 1987) След преброяването руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров съобщава в дипломатическо писмо от 4.12.1876 г. следните данни за състава на населението в Пловдивския санджак (мъже над 16 години):
• мюсюлмани – 139 731, от които 127 260 турци и 12 471 цигани;
• немюсюлмани – 208 292, от които българи православни – 196 393, българи католици – 3 642, гърци – 4 300, цигани православни – 1 421, арменци – 477, евреи – 2 059.
От даденото в писмото пояснение се вижда, че официалната османска статистика по онова време не упоменава броя на помаците, като го включва в броя на мюсюлманите:
„Мюсюлманското население на Филипополския санджак се състои от собствено турци и така наречените помаци, т. е. българи мохамедани, говорещи български. Смята се, че помаците са до 20 000 души , което представлява една седма част от цялото мюсюлманско население на санджака.” (Геров, 1932: док. № 273)
През 19 век в Османската империя се провеждат етнодемографски изследвания и от редица независими автори,. В преобладаващата си част те разглеждат помашкото население като принадлежащо към българската народност, но което има своя специфика и затова изисква специално изучаване.
През 1842 година чешкият славист Павел Йозеф Шафарик публикува изследване на славянските езици, в което прилага таблични разпределения на народите, които говорят славянски език. В една от таблиците - според наречието и по държави (podlé nářeči a státúw) - са и българите (bulharowe) - общо 3 587 000 души, живеещи в Турция (3 500 000), Русия (80 000) и Австрия (7 000). Друга таблица представя разпределението на народите според наречието и вероизповеданието (podlé nářeči a nábozenstwi). В нея за българите е дадено: гръко-православни 3 287 000, католици 50 000 и мохамедани 250 000). Това е и първата оценка за броя на говорещите български език мюсюлмани в Османската империя. Трябва да се подчертае, че Шафарик припокрива езиковата и народностната идентичност – българите са народът, който говори български език. (Šafarik, 1842: 106-108)
В навечерието на руско-турската война от 1877-78 г. руският дипломат Владимир Теплов анализира резултатите от преброяването през 1874 -75 г. След като ги сравнява и с други източници (сведенията на руските консули, Българската екзархия, Феликс Каниц, ген. Николай Обручев, Стефан Веркович и др.), той публикува през 1877 г. свои оценки за етнодемографската картина на османските територии, населявани от българско население - вилаетите Дунав, Одрин, Солун и Монастир (България, Тракия и Македония, както той още нарича тези територии). Теплов разглежда помаците, които изповядват исляма, като част от българския народ, както и павликяните (13 160), които са католици. Дадени са отделно две разпределения по народности – на мюсюлманското и на немюсюлманското население. Помаците на брой 300 000 души (4.6 %) са включени в групата на мюсюлманите като отделна народност. (Теплов, 1877: ХХІV - ХХVІ)
През 80-те години на 19 век Стефан Веркович провежда топографско и етнодемографско изследване на Македония. Неговите резултати, публикувани през 1889 г., се основават както на собствените му наблюдения, така и на сведения, които получава от местни жители. Понякога получената от него информация от различни източници взаимно си противоречи. Такъв е случаят с Неврокопската кааза, за която, Веркович разполага с две описания, които, както той се изразява, „релефно се отличават в редакцията” и той решава да ги остави без каквито и да било изменения. В едното от тях (на „тракиец помак от село Скребатно”) помаците, за които се казва, че са мохамедани с български произход, са описани като отделна група. Дадени са чисто помашките и чисто християнските села, както и смесените, като например Сатофче, което се състои от „45 християнски къщи” и „80 помашки къщи”. В другото описание (на „македонец марвак от село Либяхово”) помаците, без да са споменати въобще, са включени в групата на българите. Според самия Веркович помаците са родствени на българите („их рóдичи мусульманы-помаки”), както пише в уводния си текст. Той обобщава своите изследвания в таблици по каази и населени места, където наред с графите „българи”, „турци” (или в някои таблици - „мохамедани-турци”), „гърци”, „мохамедани-гърци”, „евреи”, „албанци”, „куцовласи”, „цигани” е дадена и отделна графа – „мюсюлмани-помаци” (или в някои таблици – „мохамедани-помаци”). Сумарно според данните на Веркович в Македония по това време има 39 535 помашки къщи, като броят на мъжете помаци е 144 051. По-специално в Неврокопската кааза има 3 434 помашки къщи и 11 655 мъже, а в Разложката кааза – 1601 помашки къщи и 5 770 мъже. (Веркович, 1889)
Десетина години по-късно публикува етнодемографски данни за Македония Васил Кънчов (Кънчов, 1900). Своите оценки за разпределението на населението по народности той основава на броя на къщите. Този брой би могъл да се установи с относително по-голяма точност по данни на общините, а също така и по сведения на търговци, свещеници, учители, както и на частни лица. Кънчов предполага, че при турците на една къща съответстват 5 души жители, при помаците и „арнаутите мухамедани” – между 5 ½ и 6 души (според населеното място), при циганите и евреите – между 6 и 6 ½, при българите – в градовете от 5 до 6 души и в селата – от 6 до 7 души на къща. Правейки сравнителен анализ с предишни публикации, включително с официалните османски годишници и календари, както и със сведенията на „добри познавачи на всяка местност” и на публични служители, той внася съответни доуточнения. Накрая съпоставя данните в своите окончателни таблици с оценките на други автори, включително с данните на Веркович, които смята за относително остарели и завишени.
Кънчов отделя специално внимание в своето изследване на така наречените от него „българи мухамедани”, определяйки ги като потурчени българи („потурняци”). Отбелязва, че тяхното преобладаващо название е помаци - в Родопите (където е тяхната най-многочислена група), в Княжество България и на други места, но се срещат и други по-малко разпространени названия, като например торбеши (в Шар планина), аповци (в Кичево) и други. В таблиците, които прилага, населението е разпределено в следните графи: българи (с две подграфи – християни и мухамедани), турци, черкези, гърци (християни и мухамедани), арнаути (християни и мухамедани), власи, евреи, цигани и разни.
Според пресмятанията на Кънчов българите мухамедани в Македония са 146 803, а ако се добавят и помашките села Доспат и Барутин (с общо около 2 000 жители), броят им става 148 803. По-специално в каазата Неврокоп помаците са 26 972 души, в Разлог – 8 870, в Петрич – 865, в Мелник – 700 и в Горна Джумая – 3 900. Оценките му наистина значително се различават от тези на Веркович, който, както видяхме по-горе, дава за броя само на мъжете помаци в Македония общо 144 051 души.
В навечерието на Балканските войни Любомир Милетич изучава обстойно населението в Одринския вилает на Османската империя, който по това време включва: почти цялата европейска територия на днешна Турция (без малка част от тогавашния Истанбулски вилает), южните склонове на Родопите и Западна Тракия в днешна Гърция, част от Централните Родопи, Източните Родопи, малка част от Тракийската низина и Северна Странджа в днешна България. Оценките му се основават на сравнителен анализ на авторови изследвания (Т. Карайовев, Стою Н. Шишков), екзархийски и общински източници, както и на сведения от самото население. Милетич събира числени данни както за броя на жителите, така и за броя на къщите (на семействата). При сравняването на числата той предполага, че на едно семейство (на една къща) съответстват 5 души (подход, подобен на този, който, както видяхме по-горе, е използван от Васил Кънчов). И Милетич отделя специално внимание на „помаците”, както той ги нарича, които разглежда като „български елемент”, причислявайки ги към българите.
Отбелязвайки, че в Османската империя няма точна етнодемографска статистика, Милетич приема, че населението на Одринския вилает към 1912 година е около 1 000 000 души, от които турците са не повече от 400 000 души, а гърците са до 200 000. Той прави описание на разпределението на българите по каази и населени места, като прави уговорката, че сравнително най-несигурни са числата за помашкото население. Според данните, дадени от него в приложение, българите във вилаета са общо 299 826 души , от които 116 190 души са помаци. Интересно е какъв е, според Милетич, броят на помаците в родопските каази, които след Първата световна война остават в границите на България, както и техният дял от българското население в тези каази:
• Ахър челеби (Смолянско) – 26 485 помаци (64.2 % от посочения от Милетич общ брой на българите – 41 260 души), Даръдере (Златоград) – 16 990 (96.6 % от 17 590), Дьовлен (Девин) – 26 810 (100 %), Кърджали – 3 755 (96.5 % от 3 890), Егридере (Ардино) – 20 000 (95 % от 21 050) или общо 94 400; в тези данни турците и циганите (последните са много малко на брой) не са взети предвид.
Наред с тях 11 985 помаци живеят в селища, които са се намирали на територията на днешна европейска Турция, а 10 165 помаци – на територията на днешна Гърция.
Помаците в Източна Румелия. След учредяването на автономната област Източна Румелия в нея се предприема през май 1880 г. събиране и обобщаване по административен път на данни за броя на населението по народност. Публикуваните резултати са представени в таблици по департаменти, околии и населени места. Резултатите не обхващат 14 села от околията Рупчос (Грехотня, Гьоврен, Мугла, Триград, Кюстенджик, Беден, Михалково, Балабан, Чуруково, Осиково, Петвар, Лясково, Бреза и Настан) и 4 села от околията Пещера (Дьовлен, Кара-Булак, Наиплий и Селча), отказали да се присъединят към областта. Графите по народности са: българи, турци, гърци, цигани, арменци, евреи, българи бежанци и гърци бежанци. В забележки е даден броят по населени места на „българо-католиците” (като част от българите) и „българо-мюсюлманите” (като част от турците). Така вероятно е постигнат противоречив компромис между стремежа на областната администрация да се подчертае българският характер на помаците (те са наречени българо-мюсюлмани) и традицията на османската официална статистика те да не бъдат отделяни от турците в общата група на мюсюлманите. Сумарно за областта данните са: общо – 815 951 души, в това число българи 573 560 (70.3 %), турци 174 700 (21.4 %), от които българо-мюсюлмани 16 237 (2.0 % от цялото население), гърци – 42 659 (5.2 %), цигани – 19 549 (2.4 %), евреи – 4 177 (0.5 %), арменци – 1306 (0.2 %). Най-голяма е концентрацията на българо-мюсюлмани:
• в околията Рупчос, разположена в северните склонове на Родопите – между Ахър-Челеби (днешно Смолянско) и Станимака (Асеновград), с административно средище Чепеларе и най-голямо селище по това време Широка лъка - там те са на брой 9 753, като е отбелязано в забележка към таблицата за околията: „Всички жители, забележени в стълпът ”Турци” са българо-мюсюлмани.”;
• в околията Пещера – там те са на брой 5 462, населяващи изцяло селата Форцово, Дорково, Баня, Костандово, Ракитово, Осеново, Лъджене и Корово.
(Източна Румелия, 1880.)
Събиране на сведения за броя на населението в Княжество България се провежда по административен път от руската администрация през 1879 г. Това става с много недостатъци. Подробностите остават необнародвани, но са запазени в руските архиви. Общият резултат за населението в Княжеството е 1 714 000 души. (Чолаков, 1935 и Аркадиев, 1992б).
По време на преброяването в Източна Румелия през 1885 г. и първите три преброявания в Княжество България – през 1881, 1888 и 1893 г. (както и при преброяването през 1885 г. в Източна Румелия) не е наблюдаван показателя „народност”, а показателите „вяра” и „матерен език” са наблюдавани поотделно без да бъдат комбинирани. Това прави невъзможно да се дадат данни за помашкото население и неговото географско разпределение. Някои автори, стремейки се да запълнят породената от преброяванията празнина, провеждат проучвания, като предлагат свои оценки за броя на помаците.
Помаците в Княжество България (от 1908 г. – Царство България). Кирил Попов, анализирайки резултатите от преброяването към 1 януари 1881 г., прави опит да оцени приблизително населението по народности общо за Княжеството и Източна Румелия. Приемайки, че помаците са част от българите, той смята, че техният брой по това време е около 20 000 души (Попов, 1916: 20).
През 1899 г. Любомир Милетич публикува изследване на помаците в Северозападна България, за които привежда аргументи, че са потурчени в миналото българи. Той ги нарича „ловчански помаци”, не заради географското им местоположение (повечето от тях не живеят в непосредствена близост до Ловеч), а защото говорът им принадлежи към източното българско наречие „и то от типа на Ловчанското”, дори и когато живеят на запад от я-товата граница. Сравнявайки, както това прави преди него Михаил Сарафов, броя на мюсюлманите, броя на християните и броя на тези, които казват, че говорят българския език „като матерен” в Ловчански, Плевенски и Врачански окръг, Милетич се опитва да извлече от преброяванията през 1881, 1888 и 1893 г., макар и косвено, броят на „нехристияните”, които говорят български език, предполагайки, че помаците са по-голямата част от тях. В същото време той си дава сметка, че групата на говорещите български език мюсюлмани не съвпада напълно с групата на помаците и следователно получените по този начин числа не могат да бъдат съвсем точни, „защото, както пише той, мнозина помаци ще да са вписали турският език като матерен, а при туй не малко от българските сир. християнските цигани ще да са минали за помаци”. В последна сметка той съпоставя своите изчисления с познанията си за помашките села в региона и в резултат получава окончателните си оценки. Според изготвената от Милетич таблица към 1893 г. в Тетевенска околия има 2 155 помаци, в Луковитска – 1040, в Плевенска – 39, в Белослатинска - 3012 или общо за четирите околии – 6 246. Констатирайки, че след 1893 г. сред помаците от региона протичат интензивни миграционни процеси, той изразява недоволството си, че във всички дотогавашни преброявания нито веднъж те не са преброени „под специална рубрика като помаци”, и препоръчва:
„Не мога да не изкажа желание, щото при идещото преброяване да би се обърнало по-специално внимание върху помаците както от северна тъй и от южна България, та дано да се запишат по-точно напр. под особна рубрика „помаци”.” (Милетич, 1899)
Тази препоръка е възприета при следващите четири преброявания – през 1900, 1905, 1910 и 1920 година, които се провеждат при сходна методика, осигуряваща сравнимост на резултатите.
В навечерието на 20 век българската статистика преживява подем. Върху нейното развитие оказват силно влияние препоръките на Осмия международен статистически конгрес, проведен през 1872 г. в Петербург. Така например, възприема се идеята да се наблюдава народността, като се отчита личното мнение на анкетирания по време на преброяването. Включването на показателя „народност” става още при преброяването през 1900 г., като България е една от първите държави, които правят това. (Аркадиев, 1992а)
През 1897 г. Народното събрание приема Закон за Дирекцията на статистиката на Българското Княжество и Закон за общото преброяване на населението, сградите и домашния добитък (Утвърден с Указ № 134 от 15 декемврий 1897 г. Виж Общи резултати, 1910.)
Според Член 12 от Закона за преброяването всеки е длъжен да каже истината за всичко, което бъде попитан по преброяването, като или сам вписва или дава на преброителя точни и верни отговори на всички въпроси, които се задават в преброителните карти. Член 13 предвижда за всеки, които би се опитал да избегне от преброяването, или би дал неверни сведения или би попречил на преброяването, да бъде наказан с глоба до 100 лева или със затвор до 15 дни, като освен това бъде осъден да заплати разноските на повторното преброяване.
С преброяването през 1900 г. се въвежда практиката получената информация да се съобщава в две публикации: Едната съдържа общите резултати от преброяването – за цялата държава, по окръзи и околии. Другата запознава читателя с детайлизирана информация по окръзи, околии и населени места, като е разпределена в книги за всеки окръг по отделно.
Във втората публикация (Резултати, 1900) е включена, в духа на препоръката на Милетич, отделна рубрика за помаците. В краткия уводен текст се пояснява, че е въведена таблица, в която се комбинират разпределенията по матерен език и народност , за да се „схване присъствието на разните етнографически елементи в българското население”. Добавя се, че „помаците, които, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, показани са отделно, за да може да се знае по-точно техният брой и местожителство”.
Оформянето на графата „български език” е показано на Фиг. 1.





___________________________________
|___________Български език__________|
|_____________Българи______________|
|мъже |жени |всичко|____ Помаци_____ |
| | | | мъже| жени |всичко|
| | | | | | |

Фиг. 1.

Наред с това в публикацията за общите резултати от преброяването през 1900 г. е дадено двумерно разпределение на населението по вероизповедание и матерен език. От него ние можем да извлечем географското разпределение по окръзи и околии на мохамеданите, чиито матерен език е българският език, и да го сравним със съответното географско разпределение на помаците. Това е направено в Таблица 1. както за преброяването през 1900 г., така и за преброяванията през 1905, 1910 и 1920 г.
Според преброяването от 1900 г. общият брой на помаците е 20 638 (0.55 % от цялото население и 3.22 % от мохамеданите), а мохамеданите с български матерен език са 20 726 души (0.55 % от цялото население и 3.22 % от мохамеданите). Както се вижда, общият брой на двете групи през 1900 г. почти съвпада. От Таблица 1 се вижда, че той почти или напълно съвпада и по околии и окръзи.
С публикациите на резултатите от следващите две преброявания (през 1905 и 1910) се въвежда практиката да се дава подробно изложение на използваната методика, включително анкетната карта и обясненията към нея. Нека да разгледаме някои елементи на етнодемографската понятийна система, така както е разработена от Главната дирекция на статистиката в съответните методически раздели. (Общи резултати, 1905; Общи резултати, 1910)
На първо място нека да отбележим ясното разграничение, което се прави между „етнографическата народност” (nationalité ethnographique, в по-късни публикации се използва nationalité ethnique) или просто „народност” от една страна и от друга „политическата народност” или „политическата националност” (nationalité politique), т. е. поданството (sujetion).
Народността (етнографическата народност) е определена според концепцията на примордиализма, която се основава на произхода – всяко лице трябва да посочи „към коя народност принадлежи по произхождение, по рождение”. В обяснителните бележки за написване на отговорите в личната анкетна карта при преброяването през 1910 г. е пояснено как да се отговори на въпроса за народност:
„На тоя въпрос ще се отговаря, като се покаже от каква народност е лицето по рождение, по произхождение (българин, турчин, евреин, грък, циганин, помак, цинцарин, гагузин и пр.) Не трябва да смесвате тоя въпрос с въпроса за поданството: напр., ако сте австрийски поданик, не пишете, че сте австриец, а покажете точно народността си: чех, немец, словак, поляк, словинец и пр.”
В подхода към групата на помаците е налице известна двойственост, защото в самата лична анкетна карта от 1910 г., за разлика от обяснителните бележки, те не фигурират в примерния списък от народности. Въпросът в картата е: „Какъв сте по народност? (българин, турчин, циганин, евреин, цинцарин, каракачанин или друг, какъв?)”
Що се отнася до поданството, то се отнася до принадлежност към дадена държава. Съответният въпрос в анкетната карта е: „Чий поданик сте? (български, турски или друг, какъв?)”
Специално внимание се отделя и на специфичния етнодемографски термин „матерен език”. В обяснителните бележки към личната карта при преброяването от 1905 г. се дава следното определение:
„Матерен език според настоящите обяснителни бележки се счита оня език, който лицето обикновено и предпочтително говори от детинството си.”
При преброяването от 1910 г. определението е доразвито:
„Под матерен език в случая ще се разбира езикът, който лицето е научило в детинството си, в семейството, в училището и на който мисли и говори обикновено и най-лесно. За най-малките деца ще се показва езикът, който се смята за матерен и на който се говори обикновено в домакинството.”
С това разбиране за съдържанието на термина „матерен език” българската статистика в началото на 20 век кореспондира с утвърдените след Втората световна война определения на този етнодемографски показател. За сравнение ще посочим две такива определения:
„Майчин или роден език (mother or vernacular language) е езикът, който едно лице усвоява в ранните си години и който обикновено става негов естествен инструмент за мислене и общуване.” (UNESCO, 1953)
„Майчиният език (the mother tongue) се дефинира като езикът, който е обикновено говорен в дома на индивида в неговото или нейното ранно детство.” (United Nations, 1980)
При обнародването на резултатите от преброяването през 1905 г. се внасят известни промени, относно представянето на етнодемографските показатели в сравнение с 1900 г. В публикацията за общите резултати се запазва комбинираната таблица за разпределението на населението по матерен език и вероизповедание. (Общи резултати, 1905). Същевременно в публикацията по окръзи, околии и населени места (Резултати, 1905) народността е комбинирана в обща таблица с месторождението, а не с матерния език. Като се изхожда от презумпцията, че между народността и матерния език има до голяма степен припокриване, там, където се наблюдават различия между тези два показателя, те са дадени в забележки. Накрая броят на помаците по окръзи, околии и населени места е даден в подграфа на графата „българи”, като отново се пояснява, че те, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, са дадени отделно.
През 1905 г.броят на помаците бележи лек спад в сравнение с предишното преброяване и е 19 360 (0.48 % от цялото население и 3.21 % от мохамеданите), докато броят на мохамеданите с български матерен език расте – те са 23 734 души (0.59 % от цялото население и 3.93 % от мохамеданите).
Едно възможно обяснение на очерталата се през 1905 г. разлика между броя на помаците и броя на говорещите български език мюсюлмани е дадено от Любомир Милетич (виж по-горе), който предупреждава, че част от циганите могат да декларират за свой матерен език българския. Действително, от анкетираните по време на преброяването са заявили, че техният матерен език е циганския, само 67 3961 души В същото време деклариралите, че са цигани са 99 004, като на част от тях матерният език е българският. За да се направи окончателно заключение обаче, е нужно да се знае още колко от българоговорещите цигани са се определили като мохамедани, за което не е публикувана информация.
Моделът за представяне на етнодемографските данни за 1905 г. се запазва в общи линии и в публикациите за преброяването през 1910 г.
Броят на помаците сега е 20 332 (0.47 % от цялото население и 3.38 % от мохамеданите), а на мохамеданите с български матерен език – 27 008 (0.62 % от цялото население и 4.49 % от мохамеданите). (Резултати, 1910; Общи резултати, 1910.)
Методически интерес представляват таблиците за разпределението на населението по народност, които се публикуват периодично в Статистическия годишник, който Главната дирекция на статистиката започва да издава от 1910 г. Тъй като текстът е двуезичен (на български и френски), може да се проследи преводът на френски на „народност” в названието на съответната графа по години на издаване на годишника – до 1914 година – nationalité ethnographique, през 1915 – nationalité, след това до 1936 г. – nationalité ethnique. Всички таблици са съставени еднотипно, като народностите са разделени на две групи – славяни и неславяни. Данните са общо за държавата, като от 1915 г. за сравнимост се дават резултатите от последните три преброявания. В тези таблици се дават данните от преброяванията за помаците (с това название до 1931 г. – виж по-долу), като те са включени като народност в групата на славяните. (Статистически годишник, 1910 – 1937) Има неголеми различия между числата за помаците в Годишника и тези в официалните публикации. Вероятно това се дължи на последващи доуточнявания. Нека да приведем за пълнота и данните за помаците от разгледаните до тук преброявания, така както са в Статистическия годишник: 1900 – 20 637 (0.55 %), 1905 – 19 373 (0.48 %), 1910 – 21 143 (0.49 %).
Преброяването през 1920 г. отразява промените, установени с Ньойския договор. Броят на окръзите е увеличен с три - Мъстанли, Пашмакли и Петрич, които са населени с многочислено помашко население. В методиката за наблюдаване и представяне на етнодемографските показатели не са настъпили съществени промени. Новото е, че вече няма (под)графа помаци, като техният брой за всяко населено място е даден в забележка под линия (Резултати, 1920).
Броят на помаците е нараснал значително – 87 729 души (1.81 % от цялото население и 12.70 % от мохамеданите) и съответно – броят на мохамеданите декларирали, че техният матерен език е българският – 93 953 (1.94 % от цялото население и 13.60 % от мохамеданите). Според Годишника броят на помаците е 88 329 (1.82 %).
В същото време значително е намалял броят на помаците, които преди войните са живели в родопските каази на Одринския вилает – Ахър Челеби, Даръдере, Дьовлен, Кърджали (Кошу кавак) и Егридире и върху чиято присъединена територия след Първата световна война са разположени окръзите Мъстанли и Пашмакли и околията Кърджали – от 94 040 според оценките на Милетич през 1912 г. (виж по-горе) на 51 811 според преброяването от 1920 г. (намалението е с 44.9 %). За приблизително същия период е намалял с 39.9 % и броят на помаците в съседния Пловдивски окръг (от 16 860 през 1910 г. на 10140 през 1920 г. – виж Таблица 1.)
От Таблица 1. се вижда, че през 1920 г. в окръзите на Южна България броят на помаците и на българоезичните мюсюлмани почти съвпада, като общо за Южна България са преброени 83 852 помаци (95.6 %) и 84 818 българоезични мюсюлмани (90.3 %). Разликата между двете групи се откроява за окръзите Враца, Плевен и София, където е по-забележимо присъствието на циганско население.
По-сериозно се променя начинът на обнародване на резултатите при преброяването, проведено на 31 декември 1926 г. Публикувани са (през 1931 г.) само общите резултати - за Царството, по окръзи (окръзите са се увеличили с един – окръг Хасково) и околии (Общи резултати, 1926).
Няма обаче публикация, която да представя резултати по населени места. При предишните преброявания именно в такава публикация се дават данните за помашкото население, както общо за цялата страна, така и неговото разпределение по териториално-административни единици. Този път съответна информация за помаците не е официално публикувана.
Оставена е комбинираната таблица, която дава двумерното разпределение на населението по матерен език и вероизповедание – общо за Царството, по окръзи и околии – тя съдържа съответното разпределение на мохамеданите, чиито матерен език е българският (виж Таблица 1.). Техният общ брой през 1926 г. е 113 064 (2.06 % от цялото население и 14.32 % от мохамеданите).
В същото време броят на помаците е бил наблюдаван, което се разбира от Статистическия годишник. Според Годишника общо за Царството през 1926 г. те са били 102 351 (1. 87 % от цялото население и 12.97 % от мохамеданите). Във фонда на Министерството на външните работи (МВнР), намиращ се в Централния държавен архив, е съхранена и една таблица от това преброяване, която дава разпределението на помаците по населени места, в които те са над 10 %. Ще приведем от тази таблица данните за онези окръзи на Южна България, в които концентрацията на помаците е относително по-голяма. За сравнение в скоби е даден броят на мохамеданите с български матерен език в същите окръзи и съответните околии (виж Таблица 1.):
• окръг Мъстанли – общо 19 772 п. (19 837), по околии: Егри-дере – 14 522 п. (14 522), Кошу-кавак – 4 417 п. (4 418), Мъстанли – 710 п. (710), Орта-кьой – 123 п. (123); в таблицата на МВнР не е включена околията Кърджали с 64 българоезични мюсюлмани (не се знае колко са помаците в нея);
• окръг Пашмакли – общо 35 597 п. (40 961), по околии: Даръ-дере – 10 656 п. (13 229), Дьовлен – 10 019 п. (11 145), Пашмакли – 14 922 п. (16 587);
• окръг Петрич – общо 25 171 п. (25 578), по околии: Горна Джумая – 911 п. (1039), Неврокоп – 16 193 п. (16 252), Разлог – 8 067 п. (8 255); в таблицата на са включени околиите Мелник, Петрич и Свети Врач с общо 32 българоезични мюсюлмани;
• окръг Пловдив – общо 12 111 п. (12 407), по околии: Пещера – 7 404 п. (7 432), Пловдив (селска?) – 180 п. (187), Станимака – 4 527 п. (4 602); в таблицата на МВнР не са включени околиите Карлово, Пазарджик и Пловдив (градска?) с общо 186 българоезични мюсюлмани.
Както се вижда, в тези окръзи по това време живеят най-малко 92 651 помаци, което прави 90.5 % от цялото помашко население в страната. Приведените данни показват, че в три от цитираните окръзи се запазва тенденцията броят на помаците приблизително да съвпада с броя на българоезичните мюсюлмани. Изключение прави окръг Пашмакли, където през 1926 г. повече от 5 хиляди говорещи български език мюсюлмани вече не се самоопределят като помаци.
При преброяването от 1926 г. са настъпили и методически промени по отношение съдържанието на етнодемографските показатели. Въпросът за народност в личната карта е модифициран. Сега той гласи: „9а. Народност. Какъв сте по народност, по произход, по раса? (българин, турчин, циганин, евреин, грък, каракачанин, ромънец, цинцарин, гагаузин, чех, хърватин или друг, какъв?)” Така формулиран, въпросът внася известна неяснота по отношение на съдържанието на използваните термини. Може да се попита дали в този контекст термините народност и раса са използвани като равнозначни или като взаимно допълващи се? В обяснителните бележки се пояснява, че става дума за „етнографическа народност, въз основа на езика и расата, т. е. какво е лицето по рождение, по произход”. Това обяснение съдържа известно противоречие, защото езикът не е абсолютно устойчив и еднозначно дефинитивен етномаркер (езиковата и народностната идентичност не винаги се припокриват напълно, както се вижда и от самите преброявания), докато в същото време принадлежността към дадена група по произход има устойчив характер, по правило независещ от индивида.
Нека да добавим, че, за разлика от предишните две преброявания през 1910 и 1920 г., в примерния списък от народности в обяснителните бележки към въпроса за народност вече не фигурира названието „помак”.
Двусмислие се появява и във въпроса за езика. Той е формулиран в личната карта по следния начин: „9. Роден (говорим, матерен) език. Кой е езикът на който обикновено говорите дома си? (български или друг, какъв?)” Между говорим език от една страна и роден или матерен език от друга има очевидна разлика. Въпросът, който е адресиран пряко към анкетирания, съответства по-скоро на „говорим език”. Говореният у дома език може да не съвпада с матерния (родния език), така както той е определен в обяснителните бележки към личната карта при преброяването през 1910 г. С днешна дата въпросът в личната карта от 1926 г. съответства на понятието „обичаен език” (usual language), зададено в споменатите по-горе „Принципи и препоръки за преброявания на населението и жилищата”, издадени от ООН през 1980 г.:
„Обичаният език се дефинира като езикът, който е обикновено говорен, или най-често говорен от индивида в неговия или нейния дом.” (United Nations, 1980)
Що се отнася до обяснителните бележки към личната карта, в тях се възпроизвежда старото определение за матерен език и въобще не се говори за „говорим език”: „Отговорът трябва да показва езика, който лицето признава за роден или матерен, т. е. езикът, който е научило да говори в детството си, в семейството, в къщи и на който то мисли и говори обикновено и най-лесно.”
Може да се предположи, че противоречивостта на използваните през 1926 г. термини отразява тенденция за преход от „матерен език” към „говорим език”. Използваната през преброяването през 1934 г. методика потвърждава, както ще видим, това предположение. Все пак през 1926 г. в съответните таблици остава терминът „матерен език”.
Както беше казано, методиката, която се използва при преброяванията през 1900, 1905, 1910 и 1920 г. по отношение на наблюдаваните етнодемографски показатели, е сходна и дава възможност за сравнително проследяване във времето на наблюдаваните данни за състава и разпределението по териториално-административни единици на помаците и на мохамеданите, чиито матерен език е българският. Данните по окръзи и околии за посочените четири преброявания са дадени в сравнителната Таблица 1. Към таблицата е добавена и графа за съответното разпределение на мохамеданите с български матерен език през 1926 г.
При запознаването с таблицата трябва да се имат предвид извършващите се промени в териториално-административното деление. В резултат на тези промени преброяването през 1920 г. се провежда и на територията на три нови окръга – Мъстанли, Пашмакли и Петрич. Преброяването през 1926 г. се провежда при създаден нов окръг – Хасковски, което е съчетано с известно прегрупиране на околиите на окръзите Стара Загора, Хасково и Мъстанли – тези околии, които са извадени от състава на даден окръг и прехвърлени в друг, са изписани в таблицата с курсив. Дадени са годините на преброяванията, в които са включени новите окръзи, както и годините, в които преброяванията в дадени околии се провеждат в състава на нов окръг.
За улеснение при четенето в Приложение са показани съответствията между използваните в таблицата стари названия на окръжни и околийски центрове и техните съвременни имена. По-голямата част от тези селища получават новите си имена през 1934 г.
Промените, направени през 1926 г., са в унисон с терминологичните промени, които настъпват в таблицата за народност в Статистическия годишник през 30-те години. Както вече беше казано, до 1931 г. използваният термин в изданията на Годишника е „помаци” В изданията от 1932, 1933 и 1934 г. настъпва модификация – „българи-мохамедани (помаци)”, а в изданията от 1935 и 1936 г. съответният термин е „българи-мохамедани”.
Докато през 1926 г. можем да говорим само за проявили се известни нови тенденции в етнодемографската статистика, то в средата на 30-те години става ясно, че протича цялостен процес, който се задълбочава и води до радикална промяна при следващото преброяване, проведено на 31 декември 1934 (последното преди Втората световна война).
И при това преброяване, както и при предишното, няма публикация, която да представя демографската картина по населени места. Етнодемографски данни (вероизповедание и говорим език) общо за Царството и за новите седем окрупнени области (създадени с Наредба-закон от 15 май 1934 г.) се съдържат в публикация от 1938 г. (Общи резултати, 1934). Както се отбелязва в предговора на това издание, данни за разпределение на населението по народност не се съобщават, въпреки, че такива данни са наблюдавани, както се вижда от новата – „домакинска” анкетна карта и от дадените наставления към картата за написване на отговорите. Сведения от преброяването през 1934 г. за разпределението по народност и матерен език се съобщават в съвременни публикации и документи на Националния статистически институт.
В анкетната карта през 1934 г. е включен въпросът: „8. Говорим език и народност. а) Говорим език или езикът, на който лицето мисли и обикновено говори у дома си. б) Какво е лицето по народност, по произход (българин, турчин, циганин, евреин или друг, какъв?” Виждаме, че по отношение на народността е налице връщане към произхода като единствен определящ признак – това се потвърждава и от приложеното наставление, в което са казва, че отговорът на въпрос б) трябва да показва „какъв е народностният произход на лицето по рождение”. Що се отнася до езика, тук напълно е изоставен терминът „матерен език” и еднозначно е преминато към „говорим език”.

Таблица 1. Брой на помаците и на мохамеданите с български матерен език по окръзи и околии според преброяванията през 1900, 1905, 1910, 1920 и 1926 г.

Окръг, околия Помаци Мохамедани с български матерен език
1900 1905 1910 1920 1900 1905 1910 1920 1926
Бургас 3 4 19 7 27 54 48
Айтос 12 1 7
Ок. Бургас 3 17 4 17 3
Елхово 15
Кара бунар 7
Карнобат 6 2
Котел 3 5
Къзъл Агач 3 3 14 6
Сливен 1 1 1 20 4
Ямбол 1 1 5
Варна 31 23 9 8 45 26 23 12 19
Балчик 2 1 2 1
Ок. Варна (гр.) 1 3 4 1 10 4 7
Ок. Варна (сел.) 4 12 4 4 4 5 6 5
Добрич 17 20 11 3
Куртбунар 8 8 1
Провадия 10 1 21 4 3 2 7
Видин 24 15 24 25 40 114 98
Белоградчик 1 1 1 19 63 24
Ок. Видин 23 23 4 2 21 28
Кула 20 14 6 3
Лом 14 1 5 24 43
Враца 631 418 627 717 645 2295 2753 3285 5183
Берковица 2 44 27
Бяла Слатина 572 405 548 609 572 1216 1461 1858 2884
Ок. Враца 31 14 10 39 603 668 682 967
Оряхово 28 13 65 98 34 470 622 662 1262
Фердинанд 6 39 43
Кюстендил 1 45 1 15 15 49 69
Дупница 1 42 15 15 45 41
Ок. Кюстендил 1 1 9
Радомир 2 1 3 19
Пловдив 17055 16433 16860 10140 17059 16621 17985 10229 12407
Карлово 3 2 1 2 2 4 9 2
Пазарджик 45 17 77 77 45 25 82 83 26
Панагюрище 11
Пещера 8521 9524 10459 6185 8521 9637 10539 6306 7432
Ок. Пловдив (г.) 77 60 44 192 82 60 53 208 158
Ок.Пловдив (с.) 1414 1377 1154 124 1414 1377 1206 230 187
Станимака 6995 5453 5125 3562 6995 5520 6101 3382 4602

Таблица 1. (Продължение)

Окръг, околия Помаци Мохамедани с български матерен език
1900 1905 1910 1920 1900 1905 1910 1920 1926
Плевен 2837 2436 2685 2897 2 845 4127 5177 4724 7537
Ловеч 126 17 66 106 126 174 275 222 408
Луковит 353 302 309 380 353 765 914 887 1651
Никопол 2 5 17 10 7 23 52 61 59
Ок. Плевен 66 20 26 153 66 355 755 620 1648
Тетевене 2290 2092 2259 2348 2290 2810 3060 2797 3603
Троян 8 3 121 137 168
Русе 10 7 17 53 13 6 54 78 20
Бяла 2 15 32 16 1
Кеманлар 12
Разград 1 1 4 23 1 1 4 29 1
Ок. Русе (гр.) 9 2 8 11 2 12 14 3
Ок. Русе (сел.) 15 19 3
Силистра 3 3 3 5
Тутракан 1 1 1
София 30 2 5 55 44 554 790 762 959
Новоселци 14
Орхание 30 22 30 526 740 629 786
Пирдоп 6 2
Самоков 6 6
Ок. София (г.) 1 5 21 14 3 28 27 95
Ок. София (с.) 1 6 10 16 85 62
Трън 8
Цариброд 15 7
Стара Загора 2 12 61 64 6 12 62 127 6
Борисовград 6 57 15 6 57 15
Казанлък 1 1 7 1 1 7
Кърджали 28 32
Нова Загора 1 4 1 8
Свиленград 6 6
Ок. Ст. Загора

Загора 1 2 3 23 4
Харманли 3
Хасково 1 5 3 2 5 11
Чирпан 1 1 25 2
Търново 13 19 37 47 18 34 54 82 113
Габрово 1 11 1 3 1 11 1 6
Г. Оряховица 3 1 13 8 6
Дряново 3 6 1 3 1 15
Елена 26 1 6 5
Свищов 9 5 13 9 11 39 26
Севлиево 4 3 4 3 14 25
Ок. Търново 15 15 1 30 15 13 30



Таблица 1. (Продължение)

Окръг, околия Помаци Мохамедани с български матерен език
1900 1905 1910 1920 1900 1905 1910 1920 1926
Шумен 2 16 27 40 19 18 28 59 63
Ески Джумая 14 4 14 12 11
Нови пазар 25 14
Осман Пазар 1 29 5
Попово 10 3 5
Преслав 14
Ок. Шумен 2 2 27 5 4 28 15 28
Мъстанли-1920 13335 13510 19837
Егри-дере 6013 6011 14522
Кошу-кавак 2920 3096 4418
Кърджали-1926 64
Ок. Мъстанли 4363 4364 710
Орта-кьой 39 39 123
Пашмакли-1920 38448 38633 40961
Даръ-дере 10971 11021 13229
Дьовлен 10108 10116 11145
Ок. Пашмакли 17369 17496 16587
Петрич -1920 21846 22235 25578
Горна Джумая 590 614 1039
Мелник 6 12
МехомияРазлоггггггг 7295 7322 8255
Неврокоп 13942 14274 16252
Ок. Петрич 13 13 16
Св. Врач 16
Хасково-1926 166
Борисовград 109
Свиленград 31
Харманли 10
Ок. Хасково (г.) 7
Ок. Хасково (с.) 9
ВСИЧКО 20638 19360 20332 87729 20726 23734 27008 93953 113064
Мохамедани 643300 603867 602078 690734 643300 603867 602078 690734 789296

Информация за броя на помашкото население през 1934 г. не е публикувана, включително и в Статистическия годишник. Има обаче основания да се предполага, че този брой е бил наблюдаван. Така например в доклад на Разузнавателния отдел на Генералния щаб на Министерството на войната от 30 юни 1947 г., озаглавен „Турският малцинствен и изселнически въпрос” се твърди, че „общото число на българомохамеданското население в България през преброяването през 1934 г. е било 110 322 души”.
Публикацията за общите резултати от преброяването през 1934 г. ни дава количественото разпределение по новите седем окрупнени области на мохамеданите, които са заявили, че техният говорим език е българският (Общи резултати, 1934):
• Бургаска (от бившия Бургаски окръг) – 475,
• Врачанска (от бившите Врачански и Видински окръзи) – 10 496,
• Пловдивска (от бившите Пловдивски и Пашмаклийски окръзи и околиите Неврокопска и Разложка от бившия Петрички окръг) – 85 146,
• Плевенска (от бившите Плевенски и Търновски окръзи) – 11 781,
• Софийска (от бившите Софийски и Кюстендилски окръзи и околиите Светиврачка, Горноджумайска и Петричка от бившия Петрички окръг) – 3 754,
• Старозагорска (от бившите Старозагорски, Хасковски и Мъстанлийски окръзи) – 21 816,
• Шуменска (от бившите Шуменски, Русенски и Варненски окръзи) – 657,
• Всичко – 134 125 (2.21 % от цялото население и 16.33 % от мохамеданите).
Статистическият годишник на Царство България от 1937 г. включително (от Книга ХХІХ) престава да публикува данни за етнодемографския показател народност. В продължение на дълги години помаците ще бъдат невидими за българската етнодемографска статистика или поне за нейните официални публикации.
„Българомохамеданите” в българската статистика през периода от 1944 до 1989 г. В първите години след 9 септември 1944 г., когато властта бива завзета от доминирания от комунистите Отечествен фронт, се наблюдават колебания по отношение на това как да бъдат наричани помаците. В изказванията на представители на управляващия елит, партийни функционери и общественици , както и в официални документи, се срещат най-различни варианти – помаци, мохамедани, помаци-мохамедани, помаци-мюсюлмани, българомохамедани, българомохамедани (помаци), македонци мохамедани (помаци). Към края на 40-те години постепенно се утвърждава названието „българомохамедани”.
На 31 декември 1946 г. се провежда поредното общо преброяване. Немногобройните официални публикации за резултатите от това преброяване, които се съхраняват в библиотеката на Националния статистически институт, съдържат непълна и неточна информация. В тях например не се съобщава нищо за наблюдаваната народност „македонци” (на брой 169 544 души ). Не е публикувано и разпределението по говорим език, като се знае, че този показател е бил наблюдаван. (Резултати 1946, Резултати 1992, Донков 1991, Аркадиев 1992б)
Що се отнася до българомохамеданите, техният брой също е бил установен по време на преброяването – 129 387 души или 1.84 % от цялото население. Впоследствие той е бил включен частично в броя на българите, и частично (тези, които живеят в Пиринска Македония) – в броя на македонците. Как е ставало това, научаваме от телефонограма от 27 декември 1946 г. на околийския управител на Неврокоп до кметовете в околията, в която той нарежда:
„Незабавно свикайте контрольорите и преброителите и им съобщете при попълване графа 13 от домакинската карта и графа 5 на домакинския лист Б народност да се пише МАКЕДОНСКА , изключение само евреите, циганите, турците и българите, дошли от пределите на България. Българомохамеданите да се пишат по народност македонци без разлика дали са отсам или оттатък р. Места” .
При преброяването на населението, проведено на 1 декември 1956 г., отпадат въпросите за езика и вероизповеданието. Под влиянието на съветската статистика при публикуване на резултатите се прави преход от термина „народност” към термина „националност”. В преброителната карта въпросът е: „8. Националност (народност).” От указанията към картата по този въпрос виждаме отказ от примордиалисткия подход, според който народността се основава на произхода, като сега приоритет се дава на самоопределението: „По осми въпрос: националност (народност) – записва се националността (народността), към която сам се причислява разпитваният.” В унисон с това е и изискването в инструктажа за попълване на картата, адресиран към преброителите. В него се подчертава, че „сведенията за всички лица, с изключение на децата, тежко болните, войниците, трудоваците и временно отсъстващите трябва да се получат чрез лично разпитване”. (Общи резултати, Книга І, 1956)
Свободата лицата сами да определят своята националност среща възражение на проведените във връзка с преброяването окръжни и околийски конференции. Това принуждава Председателят на Централното статистическо управление Евгени Матеев да иска с писмо от 25 август 1956 г становището по този въпрос на Централния комитет на Българската комунистическа партия . В последна сметка, въпреки инструкцията, широко се разпространява практиката националността в анкетната карта да се вписва такава, каквато е в паспорта на лицето (Аркадиев, 1992б).
Специално внимание при това преброяване е обърнато на българомохамеданите.
В указанието към Въпрос 8. е направено следното разяснение: „Не трябва да се смесва националността с религията. Така лица с мохамеданско вероизповедание не винаги са турци (например: българомохамеданите). При настоящото преброяване на населението гражданите няма да бъдат разпитвани за вероизповеданието, което имат. Лица, които посочват обаче като своя националност „българо-мохамедани”, трябва да се запишат като такива”. В цитираното писмо до ЦК на БКП Евгени Матеев, подчертавайки, че „българомохамеданите по националност не са турци, а българи”, аргументира позицията на Централното статистическо управление по следния начин:
„С оглед на социалната политика, която Правителството провежда за ликвидиране на изостаналостта на този слой от нашия народ, представлява интерес да се знае точно техният брой.”
Разпределението на населението по националност общо за страната Евгени Матеев съобщава в докладна записка от 2 октомври 1957 г. до Секретариата на ЦК на БКП. От приложена таблица към писмото научаваме (на базата на петпроцентова извадка) броят на българомохамеданите – 138 643 или 1.83 % от цялото население. Официално този брой не е публикуван, а е включен в този на българите. Оказва се обаче, че той е станал известен на някои автори. Така например Николай Мизов съобщава, че „през 1956 г. българомохамеданите са обслужвани от 322 ходжи, т. е. един на 430”, докато през 1961 г. този брой е спаднал до „95 или един на 1459”. (Мизов, 1965: 195). Така по косвен път може да се пресметне, че по това време броят на българомохамеданите е бил около 138 000 души.
При преброяването на 1 декември 1965 г. се прави преход обратно към термина „народност”. Въпросът в анкетната карта А е: „8. Народност (националност).” В инструктажа за попълване на преброителната карта се дава указанието, че „народността не трябва да се смесва с поданството, нито пък с държавата, в която преброяваното лице живее постоянно. Народността не трябва да се смесва и с религията.” Добавя се още, че преброителят записва това, което съобщава лицето.
През 1965 г. се връща въпросът за говорим език: „9. Език, на който обикновено говори лицето.” В публикуваните методологични бележки се обяснява, че „номенклатурата на говоримия език съдържа само говоримите езици, които са най-разпространени в страната ни, а именно: български, турски, цигански. Останалите езици са групирани в графата „други”.”
Преброяването на 2 декември 1975 г. е проведено без съществени методически промени по отношение на етнодемографските показатели. Наблюдават се народност и говорим език. Данните за тези два въпроса официално не са публикувани и ние имаме информация за получените отговори от последващи публикации на Националния статистически институт след 1989 г. (Виж например: Резултати, 1992) . По това време насилственото преименуване на помаците е окончателно приключило (Иванова 2002; Груев и Кальонски 2008) и за количествена оценка на техния брой по време на официалните преброявания вече не може да става и дума – те са включени в групата на българите.
В следващото преброяване през 1985 г. не са включени етнодемографски въпроси в преброителната карта. В същото време е въведена практиката данни за етническия състав на населението в страната да се събират по административен път от органите на Министерството на вътрешните работи с участието на местните териториални органи и териториалните звена на статистиката.
Говорещите български език мюсюлмани след политическата промяна на 10 ноември 1989 г.
Практиката да се наблюдава разпределението на населението по етнически групи по административен път от органите на МВР продължава и през 1990 и 1991 г. Така например в писмо от м. юни 1991 г. до съветника на президента на Република България по национално-етническите въпроси началникът на поделение 72000-МВР дава данни за етническите групи в Република България, като предупреждава, че данните трябва да се използват предпазливо, тъй като имат преди всичко оценъчен и експертен характер. Не е ясно по каква методика те са събирани и обобщавани и по-специално какви са били критериите за принадлежност към дадена етническа група. Може да се предположи, че става дума за оценка на външни наблюдатели без да се отчита самоопределението на самите лица. Според справката броят на „българомохамеданите (помаците)” към месец юни 1991 г. в страната е 257 270 души, като те са разпределени по окръзи по следния начин:
• Благоевград – 61 350, Бургас – 3 300, Варна – 23, Велико Търново – 1 786, Габрово – 7, Кърджали – 32 700, Ловеч – 7 800, Пазарджик – 28 500, Пловдив – 12 360, Разград – 2 974, Русе – 865, Силистра – 934, Сливен – 20, Смолян – 104 700, Стара Загора – 4 000,Търговище – 3 061, Хасково – 3 000, Шумен – 1 543, София – 150. (МВР, 1991)
През 1991 г. се приема Закон за статистиката, с който се създава Национален статистически институт (НСИ). Институтът започва подготовка за преброяване на населението и жилищния фонд. Създава се методика, чрез която се постига напредък във възстановяването на международно приетите стандарти, включително и в етнодемографската област.
В преброителната карта „Н” за населението се включват отново и трите етнодемографски въпроса, като се въвеждат нови названия – „етническа група” вместо „народност”, „майчин език” вместо „матерен език” или „говорим език” и „вероизповедание” (Резултати, 1992).
В публикуваните от НСИ в отделна брошура инструкции за попълване на преброителните карти (Инструкции, 1992) се поставя като основна задача събирането на достоверна статистическа информация при спазване на строга тайна по отношение на индивидуалните данни. Преброителните карти се попълват от преброителите. Дава се указание, когато някои лица откажат да дадат необходимите данни, съответните сведения за тези лица да бъдат получени от общините. При попълване на картата за населението се изисква данните за всяко лице да се получат лично от него с изключение на децата, тежко болните, войниците, задържаните от органите на МВР и временно отсъстващите.
Специално внимание в инструкциите е отделено на етнодемографските въпроси. Дадено е указание преброяваните лица сами да определят своите етническа група, майчин език и вероизповедание, като от съответните въпроси бъдат обхванати всички. При този подход се дава предимство на самоопределението. Същевременно са предложени определения, които се основават на обективно установяеми характеристики:
Етническата група е определена по-специално като „общност от лица, родствени по произход и език и близки по бит и култура”. Във връзка с предложеното определение може да се поставят някои въпроси, като например дали всяка етническа група може да се разглежда като общност (виж по този въпрос например Смит, 2000), или дали родството по произход и по език са непременни условия за принадлежност към дадена етническа група.
Към въпроса за етническа група в преброителната карта са дадени девет примерни отговора – българска, турска, циганска, татарска, еврейска, арменска, казълбашка , черкезка и гагаузка. Оставена е възможността лицето да определи в позицията „друга” своята етническа група, ако тя по негова преценка се различава от изброените.
Според инструкциите „майчиният език е езикът, който едно лице говори най-добре и който се използва за общуване в семейството (домакинството) му”. Това определение се отдалечава от цитираните по-горе определения за „матерен език”, използвани в преброяванията у нас в началото на 20 век, както и тези за „майчин език” изработени по линия на ООН и ЮНЕСКО, приближавайки се в същото време до определението за „обичаен език” (в българската етнодемографска традиция – „говорим език”).
И накрая - вероизповеданието се определя като „исторически обусловена принадлежност на лицето или на родителите и предците му към дадена група с определени религиозни възгледи”. Както виждаме, в случая акцентът е поставен към традиционната обвързаност на лицето с определена религия, при което е изключена възможността да се отговори „невярващ” или „атеист” – за това има изрично указание в инструкциите.
Ще отбележим още, че в документите и публикациите на резултатите от преброяването названието „мохамедани” е заменено с коректното название „мюсюлмани”.
След две отлагания преброяването е насрочено към 4 декември 1992 г.
На 15 март 1993 г. Председателят на Националния статистически институт Захари Карамфилов изпраща до президента на Република България Желю Желев писмо, в което му съобщава данните за броя на населението по етническа група, вероизповедание и майчин език, получени след обработката на двупроцентова репрезентативна извадка от дадените по време на преброяването отговори. (Карамфилов, 1993) В писмото той изрично подчертава предварителния характер на тези данни (размерът на грешката по отделните признаци варира в границите ± 15 000 лица).
В изследването специално внимание е обърнато на тези, които са заявили специфична етническа идентичност, давайки на въпроса за етническа група широк спектър от отговори – помак, българомохамеданин, мюсюлманин, ахрянин и други – всички те са обединени при обработката в общ шифър с название „българомохамедани” и са представени в текста като такива. Техният брой е 65 546 души, от които 63 595 души изповядват исляма и имат като майчин език български (представено е тримерно разпределение). Дадено е и разпределението на българомохамеданите по региони (днешни окръзи):
• Благоевград – 10 702, Бургас – 152, Велико Търново – 100, Габрово – 50, Кърджали – 13 558, Кюстендил – 50, Ловеч – 1813, Пазарджик – 4 246, Пловдив – 200, Разград -1 018, Русе – 398, Смолян – 31 094, Стара Загора – 1 167, Търговище – 498, Хасково – 250, Шумен – 250, общо за страната – 65 546.
Според тези данни българомохамеданите са съсредоточени главно в Родопите (броят им в окръзите Благоевград, Кърджали, Пазарджик и Смолян общо е 59 600 или 90.9 % от общия брой), като се е съхранила и групата на ловчанските помаци (главно около Тетевен; съвременно дълбочинно изследване на „тетевенските” помаци е представено в Кюркчиева 2004). Налице е и известна дисперсия в резултат на миграции (през 40-те и 70-те години на 20 век – насилствено изселване от Родопите главно в Североизточна България).
Самоопределилите се етнически като българо-мохамедани не изчерпват групата на българоезичните мюсюлмани. Разработката показва, че 78 242 души са заявили, че са етнически българи и мюсюлмани по религия, като от тях на 70 251 души майчиният език е българският (7243 са казали, че говорят турски, 698 цигански и 50 друг).
Трета група българоезични мюсюлмани са декларирали по време на преброяването предпочитана турска идентичност – според извадката 25 540 мюсюлмани, чийто майчин език е българският, етнически са се самоопределили като турци.
Наред с това по време на преброяването през 1992 г. е констатирано ново, ненаблюдавано при предишни преброявания (поне в такива размери) явление. Към писмото е приложена таблица по общини, известни от авторови проучвания и от първите четири преброявания през 20 век като населени традиционно с помашко население. Живеещите в тези общини мюсюлмани говорят български език, но са заявили по време на преброяването, че техният майчин език е турският без в преобладаващата си част да знаят и говорят този език. Таблицата е съставена въз основа на изчерпателни сведения от териториално-статистическите бюра в Благоевград, Шумен, Велинград и Смолян, т. е. в случая не става дума за двупроцентова извадка. От така съставената информация се вижда следното разпределение по общини на мюсюлманско население, което по правило говори български и не знае турски, но е заявило, че неговият майчин език е турският:
• Белица – 4 848, Якоруда – 7 972, Гърмен (без селата Хвостяне и Дъбница) – 4 902, Сатовча – 5 529, Гоце Делчев – 6 549, Хаджидимово – 1 212 (без селото Блатска), Банско – 429, Симитли – 29, Благоевград -17, Велинград – 5 243, Доспат – 1800, Мадан – 486, Върбица (регион Шумен) – 529 или общо – 39 545 души.
Сумирайки, получаваме, че групата на българоезичните мюсюлмани, декларирали през 1992 г. турско етническо самосъзнание, се състои общо от 65 085 души.
Макар и приблизителни по своя характер, данните, съобщени от Захари Карамфилов, представляват основа за правене на изводи за протекли през близо 70-годишен период процеси, отнасящи се до идентичността на преобладаващата част от българоезичните мюсюлмани. Докато през първите 20 години на 20 век етнодемографската статистика показва, както вече беше казано, наличието на българоезично мюсюлманско население с ясно изразена помашка идентичност (броят на говорещите български език мюсюлмани е близък, а в Родопите почти съвпада с броя на помаците), то в началото на посткомунистическия период се наблюдава как тази група се е разцепила по декларираната етническа принадлежност на три приблизително равни части – около 63 000 са запазили своята идентичност, самоопределяйки се като българомохамедани (помаци, ахряни и т. н.), около 70 хиляди са демонстрирали българско етническо самосъзнание и накрая не са малко тези – около 65 хиляди, които са декларирали турско самосъзнание. (Иванов и Томова 1994; Доклад на РБ, 2003).
За пълнота трябва да се добави, че според двупроцентовата извадка в групата на българоезичните мюсюлмани влизат още 3 199 души, самоопределили се като цигани, а също така 6 653 души, които в справката на НСИ са дадени в графата „други”, с което общият им брой става 208 783.
Описаното етническо ветрило не е отразено в официално публикуваните резултати от преброяването през 1992 г. В публикациите на НСИ групата на самоопределилите се като българомохамедани е изчезнала – те са включени в групата на българите, без да бъдат споменати. Докато от двупроцентовата извадка се получава, както вече стана дума, че 25 540 мюсюлмани, чиито майчин език е българският, са се самоопределили като турци, то в официалната публикация броят на турците, говорещи български език, е равен на нула (Резултати, 1992: 231). Интересно е да се отбележи, че при следващото преброяване групата на говорещите български език турци се появява отново – на брой 24 594 (Население, 2001: 213).
През 1999 г. се приема нов Закон за статистиката, по силата на който (чл. 21, ал. 2) „физическите лица не могат да бъдат задължавани да предоставят на органите на статистиката данни относно расата, националността, етническата принадлежност, вероизповеданието, …” (ДВ, бр. 57 от 25 юни 1999 г.). В съответствие с този текст в приетия през 2000 г. Закон за преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства в Република България през 2001 г. е включена норма, изискваща по време на преброяването данните за етническа група, вероизповедание и майчин език да „се предоставят доброволно” (чл. 5, ал. 3).
В Преброителната карта за сградите, жилищата и населението, използван по време на преброяването, което се провежда към 1 март 2001 г., са включени въпроси за етническа група (с примерни отговори: българска, турска, ромска (циганска), друга, не се самоопределя), майчин език и вероизповедание. В инструкцията за попълване на преброителните карти са възпроизведени определенията, дадени в инструкциите за попълване на карта „Н” от предишното преброяване.
Методическа новост е, че е предвиден отговор „не се самоопределя” и на трите етнодемографски въпроса. Освен това, както беше казано, в съответствие с цитираните законови текстове се допуска възможността лицето въобще да не отговори на тези въпроси.
При преброяването през 2001 г. е установено, че общият брой на населението е 7 928 901 души. Възползвайки се от въведения законов регламент 24 807 души не са отговорили на въпросите за етническа група, майчин език и вероизповедание. Освен това от отговорилите на тези въпроси са заявили, че не се самоопределят – на въпроса за етническа група 62 108 души, на въпроса за майчин език – 45 454 и на въпроса за вероизповедание – 283 309 или общо не са отговорили каква е тяхната етническа група 86 908 души (1.1 % от цялото население), какъв е техният майчин език – 70 261 (0.9 %) и какво е тяхното вероизповедание – 308 116 (3.9 %). (Население, 2001)
И сега НСИ не съобщава в своите официални публикации броят на самоопределилите се като „българомохамедани” – те отново са включени в групата на българите, без да бъдат упоменати специално. Броят им научаваме от коментарите на българското правителство по приетия през 2003 г. Трети доклад за България на Комисията срещу расизма и нетолерантността към Съвета на Европа. Според тези коментари: през 2001 г. „49 764 лица са се определили като българи-мохамедани”, като невярно се твърди, че „този факт е надлежно отразен в официалните резултати от националното преброяване през 2001 г.” и „следователно тези лица не са „смесени” с членове на която и да е друга група”. (ЕКРН/ECRI, 2003: 35,36)
Според публикацията на НСИ броят на мюсюлманите, които говорят български е 152 323 души, от които принадлежащи към българската етническа група – 118 006 (българомохамеданите са включени тук), самоопределили се като турци – 21 904 (за разлика от предишното преброяване сега се оказва, че има такива), като роми – 2 093, други – 1 859 и не се самоопределят – 8 461 (Население, 2001: 231).
И при това преброяване, както и при предишното, представлява интерес дали в общините където традиционно живее българоезично мюсюлманско население, е наблюдавана заявена турска идентичност. Информация за това се съдържа в писмо на директора на „Демографска и социална статистика” на НСИ до секретаря на Националния съвет по етнически и демографски въпроси при Министерския съвет (Балев, 2002). От приложена към писмото таблица се вижда, че в общини, в които мюсюлманското население е българоезично, са се самоопределили като турци:
• в Банско – 14 души, Белица – 4 737, Благоевград – 79, Гоце Делчев – 8 317, Гърмен - около 2 200 (от 4 529 самоопределили се в общината като турци са извадени живеещите в селата Дъбница и Хвостяне (на брой около 2300 души), които в преобладаващата си част говорят турски и традиционно се самоопределят като турци), Сатовча – 3 203, Симитли – 29, Хаджидимово – около 1 200 (от 1 927 души самоопределили се в общината като турци тук са извадени жителите на село Блатска (около 700 души), част от които говорят турски и традиционно се самоопределят като турци), Якоруда – 7 826, Велинград – 5 066, Доспат – 263, Мадан – 498 или общо около 31 000 души.
В цитираното писмо обаче няма информация за това как тези 31 000 души са отговорили на въпроса за майчиния език (колко са казали, че говорят български, колко турски и т. н.).
Ако сравним това разпределение с цитираното по-горе разпределение от 1992 г. на мюсюлманското българоезично население, декларирало, че говори като свой майчин език турския, ще видим, че става дума в общи линии за една и съща география. Това показва известна устойчивост на наблюдаваната турска етническа идентичност в част от Западните Родопи, по поречието на Места и в пренебрежимо малки размери – по поречието на Струма.
Както се вижда, и при това преброяване може да се направи извода, че сред българоезичните мюсюлмани се наблюдават разлики в етническото самоопределение – според публикацията на НСИ самоопределили са се като българи – 68 242 души, като българомохамедани (помаци) – 49 764, като турци – 21 904, малка част като роми, „други” и накрая такива, които не се самоопределят. Трябва да се подчертае, че що се отнася до българоезичните мюсюлмани, които са се самоопределили като турци, изводът е по-скоро качествен – от споменатото писмо знаем, че те са най-малко 31 000, но по-точни количествени оценки не могат да бъдат направени, тъй като съобщените от НСИ до сега етнодемографски данни са недостатъчни за тази цел.
Що се отнася до последното преброяване, проведено към 1.02.2011 г., то ще остане в историята на българската етнодемография с високата степен на неопределеност на получените данни за наблюдаваните етнодемографски показатели. (Население, 2011) Общо за страната неотговорилите (отказали да отговорят или отговорили, че не се самоопределят) за етническа група са 10.0 % от населението, за майчин език – 10.5 % и за вероизповедание – 27.4 %. При децата от 0 до 9 години тези проценти са значително по-високи: за етническа група – 18.4 %, за майчин език – 19.4 % и за вероизповедание – 50.1 %.
Впечатляваща е степента на неопределеност на данните за отговорите на трите етнодемографски въпроса в област Смолян , където, както знаем, делът на българоезичните мюсюлмани винаги е бил голям. Не са отговорили за етническа група – 22.9 %, за майчин език – 21.4 % и за вероизповедание – 49.3 %; съответно за децата от 0 до 9 години тези проценти за областта са: за етническа група – 32.8 %, за майчин език – 31.2 % и за вероизповедание – 66.2 % (Иванова, 2013).
Както се вижда, получените от преброяването през 2011 г. данни, отнасящи се до въпросите за етническа група, майчин език и вероизповедание, не дават възможност да се проведе количествен анализ, включително да се изследват корелации между различни показатели, и като резултат на това - да се правят заключения за етнодемографската картина в страната и за нейната динамика в сравнение с предишните две преброявания. Въпросът кои са причините, довели до тази висока степен на неопределеност (много по-висока от тази през 2001 г.) на етнодемографските данни изисква своя отговор, особено във връзка с изработването на методиката за следващото преброяване.
Колкото до интересуващия ни кръг от въпроси, отнасящи се до говорещите български език мюсюлмани и изразяваните от тях идентичности, невъзможността от данните от преброяването през 2011 г. да се правят каквито и да е изводи е несъмнена. Така помаците отново не съществуват за официалната българска етнодемографска статистика.
Заключение. Независимо от въпроса за техния произход, помаците са специфична група, която има драматична историческа съдба, особено ясно очертана в периода след руско-турската война от 1877-1878 г. до края на управлението на Комунистическата партия през 1989 г.
В продължение на повече от 130 години помаците в България са подложени на редица силни външни въздействия. Преживявайки сътресенията на войната между двете империи, те заедно с другите мюсюлмани, трябва или да се приспособят към новата си социална позиция – от принадлежащи към доминиращия слой от населението да се превърнат в дискриминирана малцинствена група, или да емигрират. При това възможностите им за адаптация и развитие през целия следващ период, а и досега, са ограничени от техния по-нисък в сравнение с останалото население социален статус – широко разпространение на бедността, по-ниско от средното за страната равнище на образование, трудни условия на живот в разпръснати планински и полупланински селищни системи с недоразвита инфраструктура и т. н.
Същевременно към помаците е била насочвана усилена пробългарска и протурска пропаганда, а по време на комунистическото управление провежданата атеистична политика грубо посяга на религиозните им чувства. Те неведнъж са подлагани на брутална асимилация. Кулминациите са по време на Първата балканска война, когато стават жертва на масова насилствена християнизация (Елдъров, 2001), и през 70-те години на 20 век, когато проведената от Комунистическа партия кампания на насилствено преименуване трябва да заличи напълно тяхната идентичност (Иванова, 2002; Груев и Кальонски, 2008).
Трябва да се добави, че върху помашкото население значително влияние са оказвали и оказват процесите на модернизация, насилствено форсирани по време на комунистическия режим – политика, съчетана с атеистична агресия, но също така и със стимулиране на социално-икономическото развитие на населяваните от това население територии. Политическата промяна през 1989 г., разчупила тоталитарната затвореност на българското общество, както и прогреса на информационните технологии, създават условия процесите на модернизация сред помаците по естествен начин да се ускорят.
Те не могат да останат и извън въздействието на протичащите глобални процеси, включително изявилата се през последните години в модерните общества ислямофобия, както и нарастващата роля на ислямизма, който експлоатира религията за политически цели.
Не на последно място е влиянието, което оказват върху помаците съвременните политически борби в България – упражняваният върху тях от някои партии популистки и ислямофобски натиск поражда в общността им чувство на застрашеност.
В резултат на тези и други въздействия сред помаците през разглеждания период протичат сложни процеси, формират се нагласи, изграждат се стереотипи, променя се етническата идентичност, засилва се емиграцията. Много от тях изпитват проблеми от социално-икономически характер, оставайки група в неравностойно положение по отношение на своя социален статус (включително образователен и здравен). Всичко това намира израз в тяхното индивидуално поведение, а в определени случаи и в груповото им поведение.
Ето защо многоаспектното изучаване на помашкото население в нашата страна, включително с методите на етнодемографската статистика, произтича както от чисто научни мотиви, така и от необходимостта да се формулират и провеждат държавни политики. Това е осъзнато от нашите изследователи още в края на 19 и началото на 20 век, някои от които заемат активна позиция, като Любомир Милетич, който, както видяхме по-горе, настоява при преброяванията да се въведе особена рубрика „помаци”. Този подход се споделя и от статистиците, които провеждат първите преброявания през 20 век – ще повторим, че в своите публикации те изрично подчертават: „Помаците, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, показани са отделно, за да може да се знае по-точно техният брой и местожителство.” Не е необходимо да се обяснява, че по този начин се създава възможност да се правят комбинирани (двумерни, тримерни) разпределения, които да характеризират помашкото население в по-голяма дълбочина.
За съжаление този начин на мислене е характерен само за първите преброявания през 20 век, когато нашата наука, възприемайки най-модерните идеи за онова време в областта на етнодемографията и етнологията, е във възход. Преброяванията през 1900, 1905, 1910 и 1920 г. правят изключение, както с разработената си етнодемографска методика, така и с това, че в техните официални публикации е представена цялостната етнодемографска картина на населението в страната, включително и разпределението по населени места на помашкото население.
От преброяването през 1926 г. ние знаем от полуофициалните публикации на Статистическия годишник само общия брой на помаците в България. След това – от 1934 г. включително и до сега, тази група е невидима за официалната българска статистика. До следващото преброяване, което се очаква да бъде през 2021 г., това прави 87 годишен период.
От друга страна е известно, че помаците (след 1944 г. под названието „българомохамедани”) са били наблюдавани като отделна група в някои от преброяванията – със сигурност през 1926, 1956, 1992 и 2001 и много вероятно – през 1934 г. Съответните резултати обаче стават достояние за ползване само на ограничен кръг – в администрацията, специалните служби, както и на неколцина привилегировани специалисти. Чрез дипломатическата кореспонденция на българското правителство някои обобщени данни за периода след 1989 г. биват съобщавани в Съвета на Европа и други международни организации. В официалните публикации самоопределилите се като българомохамедани (помаци, ахряни и т. н.) биват включвани в групата на българите, което наред с другото означава, че е подменена волята на тези, които доброволно са заявили, че принадлежат към една определена етническа група, а в същото време без тяхно знание и съгласие са включени в друга.
Що се отнася до публикуваните етнодемографските резултати от 2011 г., те от една страна не съдържат данни за българомохамеданите, а от друга – както вече видяхме, поради големите коридори на неопределеност не могат да служат за правене на адекватни заключения по целия спектър на етническото и религиозно разнообразие у нас.
Докато официалната статистика мълчи, по време на управлението на Комунистическата партия се въвежда практиката данни за етническия и религиозен състав на населението да се събират и обобщават от органите на Министерството на вътрешните работи. Остава открит въпросът дали тези данни някъде се съхраняват, както и по каква методика са били събирани.
Единствената известна ни достоверна информация за българомохамеданското население в периода след 1926 г., която дава възможност да се направят определени изводи, е съобщената в разгледаната по-горе двупроцентова разработка на НСИ от преброяването през 1992 г. От сравнението на данните от тази разработка с данните за помаците от първите четири преброявания през 20 век, следва изводът, че докато в началото на века групата на българоезичните мюсюлмани се състои предимно от самоопределящи се като помаци (през 1920 г. броят на двете групи в окръзите и околиите на Южна България почти съвпадат; същото се отнася и за 1926 г. с изключение на окръг Пашмакли), то около 70 години по-късно тази група се е разгърнала според начина на самоопределение в етническо ветрило, състоящо се от три основни компонента – помаци (българомохамедани) – 63 595 (30.5 %), българи – 70 251 (33.6 %) и турци - 65 085 (31.2 %) от общо 208 783 души (оставащите около 5 % се състоят от 3 199 цигани и 6 653 други). Ще отбележим, че общо взето групата на българоезичните мюсюлмани е нараснала от 1926 до 1992 г. с около 100 хиляди души. Нека да напомним, че тези оценки са приблизителни, както и че за последните 20 години са настъпили промени, които би било добре да се проследят, но което от наличните известни данни не може да бъде направено. Интересен е въпросът дали и доколко декларираните по време на преброяванията от българоезичните мюсюлмани идентичности не са многопластови и ситуационно променящи се, но това е предмет на изследвания от друг характер (виж например: Konstantinov and Alhaug 1995).
Накрая нека да изкажем пожелание при следващото преброяване помаците да се запишат под особена рубрика, каквото пожелание изказва преди повече от един век Любомир Милетич. Разбира се, това би имало смисъл, ако методиката за наблюдение на етнодемографските показатели се коригира, така че да позволява да се получава подаваща се на изучаване информация за разпределението на населението по етническа група, вероизповедание и майчин език.

Благодарности
Авторът благодари на г-жа Антоанета Парушева и другите членове на екипа на библиотеката на Националния статистически институт за оказаната от тях неоценима помощ при работата му в библиотеката.

ЛИТЕРАТУРА
Алексиев, Б. (1997) Родопското население в българската хуманитаристика. В: Желязкова, А. (съст.). Мюсюлманските общности на Балканите и в България. София, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.
Априлов, В. (1841) Деница ново-болгарскаго образования. Часть первая. Одесса: Въ городской типографии.
Аркадиев, Д. (1992а) Някои проблеми при определяне на етническия състав на населението в България, сп. Статистика, 1992, кн. 4, стр.37-48.
Аркадиев, Д. (1992б) Изучаване на етническия състав при преброяванията на населението в България, сп. Население, 1992, кн. 6, стр. 47 -57.
Балев, И. (2002) Писмо до Михаил Иванов – секретар на Националния съвет по етнически и демографски въпроси от Иван Балев – директор „Демографска и социална статистика”. Национален статистически институт, Изх. № 93-00-99, София, 14.08.2002 г.
Веркович, С. (1889) Топографическо-этнографический очерк Македонии. Санкт Петербург, Военная типография.
Георгиева, Ц. (1998) Помаци – българи мюсюлмани. В: Кръстева, А. (съст. и ред.). Общности и идентичности в България. София, Петекстон.
Геров, Н. (1932) Документи за българската история, том ІІ. Архив на Найден Геров (1857 – 1876), Част ІІ (1870 – 1876). София, Държавна печатница.
Груев, М. и Кальонски А. (2008) Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, СИЕЛА.
Доклад на РБ, 2003: Доклад на Република България, съгласно член 25, алинея 1 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, одобрен с Решение № 91 на Министерския съвет от 14 февруари 2003 г.
Донков, К. (1991) Писмо на ст. н. с. Кирил Донков до Михаил Иванов от 13.06.1991 г. Личен архив на Михаил Иванов.
Дунав (в-к). (1874) година Х, брой 914, 18 октомври 1874 г.
ЕКРН/ECRI, 2003: Коментари по Третия доклад за България на ЕКРН. Към: Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността. Трети доклад за България, приет на 27 юни 2003 г.. Страсбург: 27 януари 2004, CRI (2004) 2 rev. Bulgarian version.
Елдъров, С. (2001) Българската православна църква и българите мюсюлмани, 1878-1944 г. В: Градева, С. (съст. и отг. ред.). История на мюсюлманската култура по българските земи. София, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.
Желязкова, А. (1997) Формиране на мюсюлманските общности и комплексите на балканските историографии. В: Желязкова, А. (съст.). Мюсюлманските общности на Балканите и в България. София, Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.
Иванов, М. и Томова, И. (1994) Етнически групи и междуетнически отношения в България. В: Русанов, В. (съст.). Аспекти на етнокултурната ситуация в България. София, Асоциация АКСЕС.
Иванова, Е. (2002) Отхвърлените „приобщени” или процеса, наречен „възродителен” (1912 – 1989). София, Институт за източноевропейска хуманитаристика.
Иванова, Е. (2013) Идентичност и идентичности на помаците в България. В: Иванова, Е. (съст). Помаците: версии за произход и съвременна идентичност. София, Нов български университет и Институт за изследване на близкото минало (под печат).
Карамфилов, З. (1993) Писмо до президента на Република България г-н Ж. Желев от З. Карамфилов. Национален статистически институт, Изх. № 02–01-3, София, 15.03.1993 г.
Карамфилов, З. (1994) Писмо до главния секретар на Министерския съвет Стоян Денчев от председателя на института Захари Карамфилов. Национален статистически институт. София, Изх. № 3-00-1/07.01.1994 г.
Кънчов, В. (1900) Македония. Етнография и статистика. София, Българско книжовно дружество, Държавна печатница.
Кюркчиева, И. (2004) Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско – преход към модерност. София, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.
МВР (1991) Данни за етническите групи в Република България към м. юни 1991. Писмо до Михаил Иванов от началника на под. 72000 – МВР. Личен архив на Михаил Иванов.
Мантран, Р. (ред.). (1999) История на Османската империя. София, Издателство „Рива”.
Мизов, Н. (1965) Ислямът в България. София, Издателство на БКП.
Милетич, Л. (1899) Ловчанските помаци. сп. Български преглед, 1899 год. V, т. 5, стр. 67 -78.
Милетич, Л. (1918) Разорението на тракийските българи през 1913 година. София, Българска академия на науките, Държавна печатница.
Мошин, А. (1877) Придунайская Болгария (Дунайский вилает). Статистико-экономический очерк. В: Славянский сборник, т. ІІ. Санкт Петербург.
Попов, К. (1916) Стопанска България през 1911 год. Статистически изследвания. Сборник на Българската академия на науките, Книга VІІІ. София, Държавна печатница.
Райчевски, С. (1998) Българите мохамедани. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.
Раковски, Г. (1857) Повествителен спев от Г. С. Раковскаго. У Новый сад: В книгопечатна Др. Дан. Медановича.
Смит, А. (2000) Националната идентичност. Издателство „Кралица Маб”.
Тафрова, М. (2010) Танзиматът, вилаетската реформа и българите (Администрацията на Дунавския вилает (1864-1876). София, ИК „Гутенберг”.
Теплов, В (сост.). (1877) Материалы для статистики Болгарии, Фракии и Македонии с приложением карты распределения народонаселения по вероисповеданиям. Санкт Петербург, Типпография и хромолитография А. Траншеля.
Тодоров, Н. и Косев, К. (1987) Българското общество през третата четвърт на ХІХ в. 3. Демографски процеси. В: История на България, т. 6. София, Издателство на Българска академия на науките.
Цветкова, Б. (съст.). (1975) Френски пътеписи за Балканите. ХV – ХVІІІ. В: Чужди пътеписи за Балканите, Том 1. София, Наука и изкуство.
Чолаков, Ж. (1935) Населението на България, София: И-во „Казанлъшка долина”.
Konstantinov, J. and Alhaug, G. (1995) Names, Ethnicity and Politics. Islamic Names in Bulgaria. 1912 – 1992. Oslo.
Poujade, Eugene (1856) Ètudes économiques sur l’Orient. Les finance de la Turquie. Revue contemporaine. 5e année. Tome 25. Paris, 1856.
Šafarik, Pawel Josef. (1842) Slowanský národopis. Praha, S. Mappaù.
UNESCО (1953) The Use of Vernacular Languages in Education.
United Nations (1980) Principles and Recommendations for Population and Housing Censuses.

Източна Румелия, 1880: Официална статистика на Источно-румелйското население. Пловдив, Бързотискна-печатница и литография на Янко С. Ковачев.
Общи резултати, 1881: Статистика на Княжество България. Общи резултати от преброяване на населението на 1 януарий 1881 г. София, Издава статистическо бюро, Книгопечатница на Янко С. Ковачев и С-ие, 1884.
Общи резултати, 1900: Княжество България – Дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението на княжество България на 31 декемврий 1900 година. Книга І. София, Печатница „Габрово”, 1906.
Общи резултати, 1905: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1905 година, Книга І. София: Държавна печатница, 1911.
Общи резултати, 1910: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1910 година, Книга І. София, Държавна печатница, 1923.
Общи резултати, 1920: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1920 година, Книга І. София, Държавна печатница, 1927.
Общи резултати, 1926: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1926 година, Книга І. София, Държавна печатница, 1931.
Общи резултати, 1934: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Преброяване на населението на 31 декемврий 1934. Общи резултати. Книга І. Пол, месторождение, поданство, вероизповедание, говорим език, грамотност и образование. София, Държавна печатница, 1938.
Общи резултати, 1946: Народна република България – Главна дирекция на статистиката. Преброяване на населението на 31 декември 1946 г. Общи резултати. Население по възраст, семейно положение и вяра. Книга І. София, Държавна печатница, 1949.
Общи резултати, 1956, Книга І: Централно статистическо управление при Министерския съвет. Преброяване на населението на 1 декември 1956 год. Общи резултати по възраст и семейно положени, Книга І. София, Държавно издателство „Наука и изкуство”, 1956.
Общи резултати, 1956, Книга ІІ: Централно статистическо управление при Министерския съвет. Преброяване на населението в Народна република България на 1.ХІІ.1956 година. Общи резултати. Книга ІІ (семейства, категории население, националност и равнище на образование). София, ДИ „Наука и изкуство”, 1960.
Резултати, 1900: Княжество България – Дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Княжество България на 31 декемврий 1900 година, Книга І – ХІІ. София, Държавна печатница, 1902.
Резултати, 1905: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1905 година, Книга І – ХІІ. София, Държавна печатница, 1911.
Резултати, 1910: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1910 година по общини и населени места, Книга І – ХІІ. София, Държавна печатница, 1915.
Резултати, 1920: Царство България – Главна дирекция на статистиката. Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декемврий 1920 година по общини и населени места, Книга І – ХV. София, Държавна печатница, 1928,-29,-30.
Резултати, 1946: Н Р България, Държавно управление за информация при Министерския съвет. Резултати от преброяване на населението на 31.ХІІ.1946 г., Книга ІІ. София, 1970.
Резултати, 1992: Република България. Национален статистически институт. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992 година. Резултати от преброяването. Том І. Демографски характеристики. София, 1994.
Инструкции, 1992: Република България. Национален статистически институт. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992 година. Инструкции за попълване на преброителните карти. София, 1992.
Население, 2001: Република България. Национален статистически институт. Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001. том 1, Население, книга 1, Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004.
Население, 2011: Национален статистически институт. Преброяване на населението и жилищния фонд в Република България,. Население, 2011. http://censusresults.nsi.bg/
Статистически годишник, 1910 – 1937: Главна дирекция на статистиката. Статистически годишник на Царство България. Година І – 1909,…, ХVІ – 1924, Година ХVІІІ – 1926,…, ХХІХ – 1937. София: Държавна печатница.

ПРИЛОЖЕНИЕ
Използвани в Таблица 1. стари названия на окръжни и околийски центрове и техните съвременни съответствия (в скоби е дадена годината на последното преименуване).

Борисовград – Първомай (1945) Мъстанли – Момчилград (1934)
Горна Джумая – Благоевград (1950) Неврокоп – Гоце Делчев (1951)
Даръ дере – Златоград (1934) Новоселци – Елин Пелин (1950)
Дьовлен – Девин (1934) Орта кьой – Ивайловград (1934)
Егри дере – Ардино (1934) Осман Пазар – Омуртаг (1934)
Ески Джумая – Търговище (1934) Орхание – Ботевград (1934)
Кеманлар – Исперих (1934) Пашмакли – Смолян (1934)
Кара бунар – Средец (1934) Св. Врач – Сандански (1949)
Кошу кавак – Крумовград (1934) Станимака – Асеновград (1934)
Къзъл Агач – Елхово (1934) Фердинанд – Монтана (1993)
Мехомия – Разлог (1925)








неделя, 7 февруари 2016 г.

Българомохамеданската сватба в Якорудско - Фетие Шаранска

Българомохамеданската сватба в Якорудско - Фетие Шаранска




Bulgarian Moslem Wedding Yakoruda by Rodopski_Starini







БЪЛГАРОМОХАМЕДАНСКАТА СВАТБА В ЯКОРУДСКО
ФЕТИЕ ШАРЛНСКА
Един изключително важен момент от живота на човека е неговото задомяване. Колко дълбоко е осъзнал народът голямата промяна, която настъпва в живота на младите, може да се почувства от невероятното богатство на предсватбените, сватбените и след-сватбените обичаи.
Народната сватба е празничен обичай. Тя има всички функции на празник, който бележи едно начало. Тази същностна черта пази обредната проекция на сватбата върху целия родствен и териториален колектив. Така сватбата утвърждава не само едно ново семейство с всички произтичащи от това последици. Тя създава обредни предпоставки за здраве, имотност и благополучие не само на това семейство, но и за всички участници в празника, за цялата родствена и дори териториална група.
В народната сватба изследователите разглеждат различни равнища, които практически представляват едно цяло1. За основно се приема равнището на действието — акторното равнище. То е синонимно, равностойно на равнището на словото, песента, музиката и танца — музическото равнище. В обреда действието, словото, танцът и предметът имат не само конкретно значение, те са и символи.
В своята съвкупност тези значения образуват символното равнище на сватбата, което й придава нови измерения, съотнася я с миналото и бъдещето, разглеждани като страна на настоящето. Този сложен, многофункционален, но и синкретичен състав на сватбата дава основания тя да се разглежда и като народна драма. Както във всички краища на България, така и при българите мохамедани от Якоруда и близките й села, сватбите представляват богати спектакли, чиято режисура през годините непрекъснато се обогатява и усъвършенства.
Според Никифор Попфилипов „сватбените обичаи при мохамеданите в Якоруда ставали по шериатските наредби. Може би той е имал предвид чисто религиозната страна на обреда.
При едно обстойно проучване обаче разбираме, че мохамеданските сватби в миналото и днес не отстъпват по своята пищност и разточителност на християнските. Дори в днешно време българите-мохамедани много повече спазват старинните сватбени ритуали. И може би, за да компенсират бедността по време на своята младост, днес те взаимно си поднасят безмерно богати дарове. Възможно е това упорито спазване на всички старинни обичаи да се дължи на факта, че те им дават възможност за шумна изява. Моята цел е да предам основните характеристики на мюсюлманската сватба — такава, каквато е съществувала столетия наред . Настоящото съобщение се основава на лично събран авторов материал през периода 1991—1994 година .

ТЕРМИНОЛОГИЯ, СВЪРЗАНА С ОСНОВНИТЕ СВАТБЕНИ МОМЕНТИ Предсватбени обичаи:
Харесване. Харесването между момите и ергените ставало обикновено на празничното хоро — на Шекер Байрям, Курбан Байрям, на сватбите и гласе- жите, на водата, по седенките.
Когато девойките играели, деликанлиите отстрани ги гледали и хвърляли на избраниците си ябълки, бонбони, шекерчета, тиганици. Те пък им хвърляли китките си в знак на обич. Момците и момите се хващали на отделни хора. Ако се случело така, че хорото да е шарено, тогава не бивало да се хваща мома до ерген. Там, където свършват момците и започват момите, се хващат брат и сестра или пък братовчеди. Ако се наложело да играят мома и ерген един до друг, те хващали краищата на „шерве" (кърпа) или тояга. Когато момите отивали за вода, момците се събирали на групи и ги гледали отдалече. Имало и такива, които се осмелявали да се приближат и с пръчка да разлеят стомните на момата. И тя в зависимост от чувствата, които изпитва, му се усмихне и му хвърли китка, или пък го обсипе с куп „любезности" от рода на: „Да ти пуста главата ръга; „Тежката да те еде" и т.н. Момъкът дали от наранено честолюбие, дали от любов, събира дружина, хващат я кой за плитките, кой за краката и я отвличат. Имало е и „доброволно" отвлечени моми. Когато тя си харесва някое момче, а родителите й са против това, двамата млади се споразумяват или на водата, или чрез някоя дружка, която е роднина на ергенина. Момчето я дърпа, а момата „наужким пищи".
Повечето мохамеданки допреди 30—40 години са били омъжвани не за този, към когото ги тегли сърцето, а против волята си. Понякога женихът бил по-възрастен, женен с деца, но задължително по-богат. Много от мохамеданите имали по две-три законни жени. Тъй като думата на бащата била закон, който не бивало да се погазва, своите жалби бъдещите невести изливали е песни:
Вез везала Фатима кадъна, йем везала, йем си майка клела; Дано умреш, моя стара майко, що ме не даде, дето ми сърце сака, еми ме даде, дето ми сърце нече, еми ме даде на върла касканджйя. Цал ден ходи, посреднощ дохожда, та доноша кървави кошули. У кошуля — рана пеливанска, на ръката, златен пръстен има. Тоя пръстен — от моето брате.
Майчице мила, майчице, мило ле ти е за мене,
че в чужда каща че ида, и нема скоро да дойда, цели ми десет годин,
и дванаесе месеци.
Щерко ле мила, едничка, ич не ми е мило за тебе,
момчето ти е убаво, и мешката е богата. С кантар среброто теглея, с шиник златото мерея, — Майко ле мила, майчице, пусти му били жълтици кога не ми е момчето, момчето като с людето.


Случвало се е и някое момче да го оженят насила за по-възрастна от него мома само заради това, че е богата или работна. Фатиме Старкова (76 г.) от с. Конарско ми разказа, как баща й — 15-годишен младоженец, в деня на сватбата си отива да играе „Чик-чилик" с децата. При друг такъв случай младоженецът го хващат от пързалката и го водят при булката. Така че не било нужно двамата млади да се харесват, дори и да се познават. Достатъчно е било да се споразумеят сватовете и младите не бивало да „скършват хатъра им". Именно поради тези причини много моми са предприемали рискованата стъпка — да избягат с изгората си от кацата (кладенеца), хорото или от някоя сватба. С това те си навличали неприязънта на целия род. Майката на такава мома не й давала чеиза, баща й я лишавал от зестра и дълго време не я приемали да гостува у тях. За такава мома обикновено се казвало: „Което мачя не слуша, то тегли цал живот".
Сглеждане. След като вече двамата млади „си имат мерак" или старите са „хвърлили око" на някоя мома, започват да й изпращат „сгледници". Някои жени „уж случайно" започват да зачестяват у момини, като междувременно оглеждали „кундрите" (обувките) й от коя страна са изтъркани повече. Ако са из пръстите, момата е „фръката", „ортосна" (работлива). Ако са изтъркани из петите, това означава, че момата е „трасеста, гвацеста" (повлекана). Ако вкъщи има „разбой" (стан), гледат дали момата е тънко прела и ткала. Забе-лязват и най-малката подробност в нейния „кашниклък” (домакинстване). Особено много държат да видят момата, когато сутрин става от сън — несресана, ненабелена и без червило.
На хорото се събира целият род да гледа избраницата, как е облечена и как играе — дали е френджйя (издокарана), дали е кабадалия (големее се), дали „гваца като мечка" (тъпче на едно място), или „погледува назади като вол айналйя" (обръща се да види дали я гледат).
Просетици. И така, идва денят, когато момата е „издържала теста" на сгледата и момковите пращали у тях „просетици" — това са обикновено близки роднини на „деликанлията" (момъка). Още с влизането в къщи, един от тях, който „бръже оди и итро дума", отивали на огнището и започвал да рие жарта с ду-мите: „огин фръчка — мома тръчка", произнесени три пъти; „Айде, ка ме грее тоа огин, така да ме огреете и вия с момата." След като чуели тези думи, момините родители разбирали, че са им дошли просетици. След този ритуал се пристъпвало към преговорите. Най-сладкодумният от просетиците обявявал намеренията, с които са посетили този дом. Ако бащата на момата не я е давал на този момък, той не отказвал категорично, а изтъквал други причини — момата е още малка за женене, „рубата" й не е готова, има други преди нея — и хората постоят, постоят, па си тръгнат. Ако пък харесват деликанлията, черпел гостите с локум и шербет и давал своето съгласие.
Моханбе Дагонова (66 г.) от с. Дагоново ми разказа, че баща й я бил една вечер да се съгласи да вземе някой ерген, а на другият ден пък я бил, като дой-дат просениците да му откаже, защото се бил явил някой по-заможен кандидат. Интересите и желанията на младите не се зачитали.
Емине (73 г.) ми сподели случка, станала със сестра й. Тя била хубава, снажна мома, с дълги плитки, които се влачели подире й. Харесвала си едно комшийско момче и майка й била съгласна с това. Баща й обаче я бил „втасал" (обещал) на друг. Един ден той се прибрал от кафенето и казал: „В четвърток че дойда главешниците." Жена му помолила да не е тоя четвъртък, а поне следващия, за да могат да се приготвят с даровете. И оня човек, като побеснял: „На вас сега тоа четвърток че ви изеде главите!" И като грабнал от стената една голяма дървена лъжица и като започнал да ги налага с нея... Добре, че чул някой си бай Яким Манджуков, та разбил вратата и ги спасил. И само да е волята му, на другия ден, четвъртък, посрещнали сватовете. Момата била цялата в синини и подутини и едвам ходела, но нямало какво да прави. Няколко дни след „просетиците", момковите родители идвали на „ората" (да си поговорят) и се разбирали кога да бъде „манечкия главеж" (малък годеж).
В селата около Якоруда, които са населени с чисто помашко население, „просетиците" липсват като съставна част на предсватбените ритуали. Там искането (просенето) на момата става в деня на главежа, който е само един, докато в Якоруда при мюсюлмани и при християни се правят два главежа — голям и малък. И при двата главежа се изпълняват почти еднакви ритуали.
Манечок, малокай главеж. На малкия главеж от момкови идвали само най- близките роднини — майка, баща, братя и сестри, баби и дядовци. Момковата майка носела „нишан" — сребърна или златна пара, вързана с червен вълнен конец на китка, направена от седефче и карамфил и една парлента (копринена забрадка). Момата ги дарява, но даровете са по-скромни от тези на големия главеж. Предназначението на „манечкия главеж" било час по-скоро да извести, че тези двама млади вече са си дали дума и че при тях повече няма място за други.
Предпочитани дни за главежи и при мюсюлманите, и при християните в Якоруда били понеделник, четвъртък и неделя. Въпреки че петък е свещен ден за мюсюлманите, той не се смятал от тях за много подходящ за главене. Заб-ранени за главене са дните по време на „уруча" и между двата Байряма — това предвещавало нещастия за бъдещото семейство. Внимава се също и числото на главешниците да бъде „тек" (нечетно).
Голем главеж. Големият главеж има изключително представителен характер. Бъдещата свекърва пак свива „варакосана" китка за момата, но този път връзва на нея голяма пендара. Освен „парлента", подарява й и чюлбе (голяма шарена копринена кърпа). На парлентата закичва пръстен, гривна, обици, „кордона" връв жълтици — броят на жълтиците зависи от благосъстоянието на момковите родители. Свекърът също подарява на бъдещата си снаха подаръци — коприни, кадифета и др. Роднините подаряват „кой каквото му сърце дава".
На големия главеж се носи и пита хляб и ябълки, чувал бонбони, шекерче- та и дъвки и задължително в чувала се слага огледало. В Бебешките колиби (селата около Якоруда) преди главешниците, се изпращат няколко жени, които присъстват при обличането на „оглавницата". Тяхната цел е да видят, дали момата е с „цялата язйя". Оглеждат я дали няма някои по-особени белези по тялото, преглеждат и главата дали не е „келява". Карат я да говори, да не би да запъва, и т.н.
Вече облечена и натъкмена, „оглавницата" чакала да дойдат главешниците. Какво представлявало нейното редило (премяна)?
Бяла везана кошуля от фино тъкано платно. Ако платното е на червени и сини карета, кошулята се нарича кафезлиена, ако е с жълти карета — кенарена. На ръкавите има плетена дантела. Под кошулята е обута с дълги бели гащи, завършващи накрая също с дантели. Краката на момичета са обути в шарени чорапи. Върху кошулята се облича читипка (рокля). Тя е ушита от коприна, кадифе, сърма или дантела. Читипката е с дълъг ръкав, с богат набор над бюста или в кръста. На малкия главеж момичето е препасано с шарена тъкана престилка, а на главата има копринена забрадка, завързана над едното ухо и украсена над челото с уи (плетени украшения с аспри или мъниста) или пуканици (бели плетени топчета).
На големия главеж момата е без престилка и на главата вместо забрадка има „фес". По-заможните родители обличали на момичето си руба (кадифена или копринена дреха, дълга до петите), обшита с клабодань (златни и сребристи конци) и копринени гайтани. Косата на оглавницата била сплетена на ситни шивета (плитки), украсени с пазарлъци (мъниста). Някъде по дрехите й зашивали с червен конец скилидки чесън — против уроци (уроки).
Когато отиват към оглавницата, главешарите носят запалени факли (по-неже главежите ставали вечерно време), а момините ги посрещат със запалени борини. След като ги посрещнат, въвеждат жените и мъжете в отделни стаи/Инджите и байчовците (лелите и стринките) на момата раздават локум и „варакосани китки" (клончета от чемшир, кипарис или бор, посипани с варак).
Някоя близка роднина на момата (майчина, бащина) я развежда „да здравува" (да целува ръка) и събира подаръците, които й дават главешарите. Момата също ги дарява с кърпи и чорапи. Първо се „здравува" свекървата и тя й дава нишана, а после останалите жени. След това на оглавницата се слага фередже и бяла кърпа и някой неин роднина мйдже или дайчо (чичо или вуйчо) я въвежда да здравува при мъжете. „Оглавникът" идва с дружина, след като се приберат родителите му и кажат, че иманетът (нишанът) е приет от момата. Той й носи подарък — гердан, гривна и жълта кутия с огледало, а тя го дарява с чорапи, кърпа, елек, гащи. Оглавникът подава на момичето ябълка и ако тя я приеме, това е знак, че го обича.
Джемйле (69 г.) Разказва; „Имало някоя оглавница от Османови. Тя била оглавена против волята си. Като дошъл деликанлията и й подал ябълката, тя я взела и я хвърлила. Ябълката се ударила в стената и се разделила на две. Оглавницата рекла: „Което се раздели таа ябука, така да се раздел име и ния с тебе." И понеже нейната изгора бил овчар в гората, близките й решили да из-бързат със сватбата, за да не избяга с него.
В деня на сватбата невястата, облечена и нагиздена, се измъква през зад-ната врата и се скрива у Вацкови. Младоженецът и сватбарите, кръвно обидени, тръгват с пушки и ножове да я търсят, а с нея бил и любовникът й. Баща й разбрал къде се крие, влязъл насила вътре да я изкара, за да може да продължи сватбата. Момата се сетила да го излъже: „Буба, ич не ме карай да излеза, я съм трудна (бременна)." И баща й нямало какво да прави пред този аргумент."
Веселбата на големият главеж продължава в момината и момковата къща поотделно. У момини се събират дружките й и цяла вечер пеят и играят. Пес-ните нямат обреден характер. Обикновено са хороводни, като някоя циганка или по-стара жена им акомпанира с дайре:

Арно сейменче на пушка стои,
на пушка стои, към село гледа,
към село гледа, за моми пита,
за моми пита, за най-малките.
.............

Еминунко моме, Еминунко,
питала ле си маля ти,
дали ке те даде за мене?
Не съм я, аго, питало,
най съм отванка, слушало,
буби на нанка думаше:
на тебе не ме давая,
оти си, аго, султатин,
султатин, аго, муртатин.
...............

На стол седи, на маса пише,
дали да дойда, или не.
Немой дождаш, младо войнйче,
че си е бубй у дома...
............

Що работиш тука, Бибе маненко?
Ялък си веза, аго Алишко.
На кой го везеш, Бибе маненко?
На теб го веза, аго Алишко,
ти да го носиш, яз да те гледам,
да се пукат-душманите...

......
Айшината коса, ни дъга, ни крапа,
дъга до петите, през пенджар вардена,
с калъч отрежана, в кутия турена,
на Стамбол пратена, на луди делии,
на луди делии, на млади забите...

...............

Брала мома зелен здравец
ден го брала, ден чинала,
на чйтчи го навивала,
на пазар го изношалая,
на момци го раздавала,
на момите не давала, и т.н.


В момковата къща се събират ергените с тамбури и дайрета. Ядат варена царевица, пият шербет и пеят. Техните песни не са хороводни, а по-бавни, провлачени. Понякога, но много рядко, в тесен женски кръг пеели и омъжените жени. Във всяко село имало по двама-трима песнопойци, които били желани гости на всяка сватба. Един от тях е бил дядо Алия Сапунджиев (83 г.) от гр. Якоруда. Помолих го да ми изпее някои от „некогашните песни":
Мори прощавай, малкай моме ле, прощавай, що сме се фного - мако ле искали, се осем-девет моме ле години, не си ми лоша дума ле кажала, най- ми си, бладжи думи ле думала...
Плетеница. На другия ден след главежа следват „плетениците". Няколко жени от момкови отиват у момини „да залебят ничяо", като носят хлебове, баници, грагалета. Там ги посрещат с традиционните ястия, които се сервират и на сватбата, и то в строго определен ред. Този ритуал се изпълнява само от мо-хамеданите в Якоруда. В околните села отсъства. Понякога от главежа до сватбата може да мине доста време — от една до три години. През това време оглавникът посещава дома на момата, но никога не остават насаме", да не направят някоя беля". Оглавницата не трябвало да ходи никъде сама, нито да разговаря с някого.
Същински сватбени обичаи:
Сватбите стават обикновено през късна есен, когато е свършила кърската работа и овчарите се прибрали, или рано напролет.
Калесване. Сватбата започва от понеделник. В този ден момкови изпращат у момини жени да „наредят чеиза", състоящ се от козяци, парцаливици, една- две вълнени шарени черги, чаршафи, месали и възглавници. В този ден се определя и байрактар (калесник), който ходи с байрок и китки да калесва сват- барите. Тези, които е калесал, не бива да го изпращат празен — дават му в замяна кърпа, риза, или някоя пара.
Обличане на невестата- Читка. В сряда се носи сватбената руба на момата и даровете за родителите й, братята й, сестрите й. Сватбените дрехи са като тези на главежа, като към тях се прибавят кундри (обувки), фередже, ако семейст-вото е богато, купуват на невестата и кюрк или астраган. Носи се също и фес за главата. Обличат невестата, да видят дали рубата й „прелега" (прилича).
Къна. В сряда вечерта е „къната". Момковата майка изпраща три малки мо-миченца да занесат у момини хляб, къна, три сливови пръчки и вълна. Преди да легне момата за последен път в майчиния си дом, намазват ръцете и краката й с къна, увиват ги с вълна, и така преспива. През това време се събират дружките й у тях за последно. Пеят и играят. У момкови пък се събират ергените. Тяхното задължение е по-друго. Те трябвало да чукат пшеница, която е необходима за приготвянето на „чисчек" — без него сватба не става. Чукането става в специално пригодени каменни блокове с дупка в средата, наречени „кутелци". В тях изсипват пшеница и удрят отгоре с дървени „бурии". Това е много трудоемка работа и затова всички ергени се изреждат да помагат. Който не е чукал, чисчек, няма право да влезе в момковата къща. Близките жени също притичват на помощ, коя с каквото може — белят лук, чистят боб, ориз, точели баници, месят хлябове.
Сватба. В четвъртък започва истинската сватба. Тогава отиват за невестата. Покриват една волска кола с шарени черги. Наричат я „кочйя". Воловете за-дължително трябва да са бели, главите им са начервени, а около очите им е очертана кафява линия от горена захар. На рогата им са забодени варакосани ябълки и китки. Гърбовете им са покрити с алена коприна. В кочията е сложен коч (овен), който е нагизден като воловете. Кочът го сваля някои от близките на момата. Сватбарите се посрещат тържествено и им се слага трапеза — мед, чорба, боб с пастърма, яхния, халва и мляко, три вида баници, сутлиячи, пилаф, шербет. Музиката — зурни и тъпани, свири цял ден и момите играят на поляната пред момината къща. Невестата е изправена и дреме до стената. Очите й са залепени с туткал, лицето й е намазано с помада и налепено с бенки от станиол и бронз. Пред лицето й е спусната завеса от „тельо" (лъскави телени нишки).На по-богатите невести на челото слагат жълтица. След обяд бащата извежда невестата, цялата покрита (за да не я урочасат), свекърът я поема и я качва в кочията. Около нея сядат други жени, роднини. На друга кола или на кон се качва „чеизът" — рубата на момата. Когато изпращат невестата, сватбарите изпълняват песента:

Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава.
Прощавай, родо голяма,
и ти рождена майчице...

Когато пристигнат у момкови, свекърът я въвежда, свекървата я похваща, като й слагат под мишниците хляб, в едната ръка котел с прясно мляко или вода, а с другата трябва да намаже прага с мед и масло. Младоженецът през деня не трябва да излиза от къщата, за да не му направи някой зложелател ма-гия. В Якоруда ритуалът, може би от икономически съображения, малко се видоизменя. За да не идват много сватове от момините, за невестата се отива в 3—4 Часа през нощта, без музика. Невестата дарява тези, които я предават в ръцете на свекъра и деверите. Когато тръгне, й преливат пътя. През целия път невестата не бива да се говори и да се обръща назад. В новия си дом тя също „дреме". Около нея се нареждат други невести, но на тях са набелени само челата и лицата им не са покрити. Булката цял ден не яде и не пие вода. В деня на сватбата музикантите водят със себе си чауш (кукер). По някое време той влиза да играе при невестата. Вечерта измиват бенките от лицето й, като водата, в която се мие се съхранява, докато се роди първото бебе. За пръв път то трябва да се полее с тази вода. Смята се, че това го предпазва от зли сили. Събират се момковите близки да видят дали невестата е хубава без бенките. В много от случаите младоженецът я вижда за пръв път, както и тя него.
Следва сключването на никях — религиозен брак между младите понякога той се сключва непосредствено след годежа. Идва ходжата и заедно с трима свидетели от момкова и трима от момина страна им „пише никях". Свидетелите — „векиле" и „шеите" се пазарят за цената на момата. Ако евентуално бракът между младите се разтрогне, съпругът е длъжен да изплати на жената сумата.
Зарануване. Следва т.нар. „зарануване" (захранване). Заедно с чеиза момината майка е изпратила хляб, халва и шербет, които се слагат на трапезата. Мла-доженецът отчупва залък и го слага на коляното си, а невестата трябва да го захапе с устата. Тези залци не се гълтат, а се завиват в пешкир и се пазят в „невестиния сандък" за спомен. В момента на зарануването някои булки са из-падали в доста комични ситуации.
Набръкуване. Следва най-голямото изпитание за младите — „набръкуването". Особено пък, ако младите се виждат за пръв път. Зълвата и етървата постилат на младите бял чаршаф. Обличат на невестата бяла кошуля, специално при-готвена за случая от свекървата. Булката не бива да спи със своя кошуля — да не би да е скрила нещо в нея. Когато младите легнат за пръв път в една постеля, на вратата им трябва да подслушва някой, да не би децата им после да са глухи. Никой от сватбарите не се прибира в къща. Всеки „гледа сеир". Някои по-нахални се качват на стълба и надничат по прозорците. Най-съкровеният за двамата млади момент се излага на показ. Имало е случаи невестата от страх да припадне или да получи стрес за цял живот. Няколко часа, след като младите са си легнали, някоя по-оправна жена влиза при тях и пита: „Шен ле сте? Въци ле сте или сте мечки"? Ако момата е девствена, младоженецът отговаря: „Въци сме". Ако отговори: „Мечки сме", за невестата не бива и да се приказва. Облича се и заедно с тъпаните я прекарват през цялото село и я водят обратно при майка й. Свекървата взема едно дайре и отива навътре в гората, като удря по него и пее. По този начин гони злините от къщата, тъй като се смятало, че една „нечестна" невеста довлича със себе си куп злини, които се стоварват над дома, в който е влязла. Ако момата излезе „честна", веднага се разгласява по цялото село с гърмежи и тъпани. На съмване на невестата се пее песента:

Стани ми, стани, гелино,
рано ле йот зара на,
гелино, кадъно, атър да не тие,
огин да навалиш, гелино,
глава да юмиеш, коси да порешиш,
плитчи да наплетеш,
от рамо до рамо, тай до сърмен колан.

Още сутринта момковата майка носи на момината червени ябълки, „набучкани" със стотинки, увити в червено шерве (забрадка). Тя пък от своя страна я дарува с кошуля, гащи и чорапи. Като се върне свекървата, завежда невестата да здравува (да целува ръка) у комшиите, а те й дават пари. Младо-женецът трябва да отиде за дърва. Ако ли пък се случи младоженецът „да не може да се отстрами", тогава майка му не знае къде да стъпи от яд, но това, разбира се, се пази в тайна. Понякога тя обвинява или снахата, „че не е с читава и е завързала сино й", или пък някои друг, че са му направили магия. Викат ходжата да му пише „амайлйя" (муска), за да се разкара магията.
Зечьова софра. Около обяд младоженецът събира дружината си и с музиката начело отиват да „здравуват" и бащата на булката. Носят баница и ябълки. Там го посрещат с традиционните ястия. На тръгване скриват обувките на зетя и той трябва да дава пари, за да си ги получи обратно. Другарите му „крадат" кой каквото свари — лъжици, паници и др., и ги носят в къщата на младоженеца. Пред къщата музиката свири и се развиват хора.
Попарник. Същия ден 2—3 часа след зетьовата софра, майката на момата с жените от цялата рода понасят тепсии с баници, грагалета, тиганици и др. и отиват в новия дом на невестата. Невестата цял ден пак е изложена на показ, набенчена, но с отворени очи и лицето й е открито. Когато момата е „излезла като свето", т.е. девствена, тъпанджиите посрещат момините и ги довеждат до къщата с музика. Свекървата, за да покаже уважение към сватята си, качва я на гръб и я изнася по стълбите. Като влезе вътре, свалят й връхната дреха и на главата й затъкват здравец. Ако здравецът е увехнал, това пак означава нещо — че момата е „вехта" (недевствена). Слагат софрите с различни гозби, като традиционната е била „чисчек" — счукана пшеница със захар и масло, и баница. Когато момата е била „стара" и не е върната, за да се досети майка й, правят дупка в средата на баницата. Разказваха ми случай, когато баницата била „наглодана". Момината майка била простовата женица и рекла; „Па сватицата не е скрила баницата, ми я са наглодали котчите" А другите жени от момкова страна, да не останат длъжни, отговорили: „Не е баницата наглодана, еми момата ви е наглодана." При друг случай пък лъжиците били по- малко, та по този начин момините да се сетят, „че невестата не е в ред". На попарника майката остава час-два и си тръгва с другите жени. Вечерта пак се събират момковите родове, за да довършат каквото е останало за ядене и пиене и да се повеселят. В едната одая сядат жените и пеят или си приказвали за техните сватби, а в другата се носят тежките, провлачени песни на мъжете. Песните не са определено сватбарски, а се пеят по всички празнични събирания:

Бог да йубие ле маче,
тоя дели Мехмед,
тоя сарахошин.
Дето си ходи маче,
в село Якоруда.
Дето си люби ле нанко,
Альовите снаи,
Аджички невести..

............

Не ли си се наспало,
Кадън бело Елфие
три вечери без мене.
На четвърта и аз дойдох,
тебе дома не найдих
тук те найдох комшии...

...........

Германецо, пехливано,
душа му е извадена,
На таа гора Сараньово,
от двамина баджанака,
и двамата с едно име...

...............

Барем да бе мома Метие Джамбазка,
та е залюбила синките ергене.
Есуф пехливанин през пенджер я гледа,
през пендждер я гледа, тихо, тихо й дума:
„Метие, Метие, гиди равна снаго,
гиди равна снаго, гиди мрени очи... и т.н.


Следсватбени обичаи:
На вода. В събота сутрината завеждат „гилината на вода". С нея отиват новите й роднини и задължително някое малко момче. Невестата пълни стомната, а детето я бута с крак. Това се повтаря до три пъти. Накрая тя пълни стомната с вода и дарува детето. Като се приберат в къщи, невестата трябва от същата вода да замеси погача. Тестото се бърка със сливови пръчки и в средата се слага пара. Погачата се раздава на махленските деца и което намери пар&та, ако е момче — първата рожба на булката ще е мъжка, ако е момиче — женска.
Запрйдане. Запридането става в понеделник. На гелината дават вълната, в която са били увити ръцете й на къната, дават й чук и на него трябва да запреде. В селата невестата заприда на обратната страна на вретеното, за да се завърти за къщата, в която е отишла. Нишката, която е изпрела се пази. С нея невестата трябва да изплете повой или чорапи за бъдещата си рожба. От този ден младата булка може да „къщува" — да мете, пере, готви и т.н.
Повратни (повратки). Сватбените обреди завършват с повратките, които в Якоруда стават обикновено в четвъртък, а в бабешките села след девет дена. В деня на повратките завеждат невестата в дома на някой роднина от мъжова страна, където й измиват косата и й режат пиршане (отрязват й сноп коса над ушите). По това се различава младата невеста от останалите. След обед с още две жени отива у майкини си. Майката е сварила боб, за да я нагости. Вечерта идва целият момков род и носят в котли и тепсии храна. Вечерят двата рода заедно, приказват си, пеят, а през това време младите си отиват без никой да ги разбере, като вземат със себе си по една лъжица. Така завършва сватбата и започват сивите делници, още по-сиви за младата невеста, защото нямало по- безправно същество от нея5.
ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ОБРЕДНИТЕ ЛИЦА
Обредната терминология на мюсюлманските сватби в гр. Якоруда и в околните на нея села малко се различава от тази на християнските сватби. Все пак има някои различия, които трябва да се изтъкнат. Основните действащи лица, както на всяка сватба, са момата и момъкът (деликанлията).
1. Момата — на малкия и големия главеж се нарича оглавница (годеница), на сватбата е невеста, гелина.
2. Деликанлията — момъкът на гласежите се нарича огл&ник. На сватбата — младоженец.
3. Джюнсайбия — този който прави сватбата, по принцип това е бащата на младоженеца, но ако случайно е починал, замества го неговият мидже (чичо) или дайчо (вуйчо).
4. Просетици — сватовниците, които отиват да искат момата. 
5. Сгледници — тези, които оглеждат момата, откриват недостатъците й.
6. Главешници (главежаре) — всички, които отиват у момини на малкия и голям главеж.
7. Оглавници — момата и момчето до сватбата.
8. Невеста (гелина) — момата в деня на сватбата и след нея.
9. Девери — братята на младоженеца. Невестата е длъжна да се обръща към тях с ага, ако са по-големи от съпруга й, и аганце, ако са по-малки от него.
10. Золви (зълви) — сестри на младоженеца. След големия главеж невес-тата им казва абла, ако са омъжени и кадушка, ако са по-малки от него.
11. Свекор (свекър) — невестата трябва да му казва буба, банко.
12. Свекърва (свекърва) — за булката е вече ана, мачя, анунка.
13. Байрактар (калесник) — тази роля обикновено изпълнява някои от братята на младоженеца или негов чичо. Калесва сватбарите.
14. Чауш (кукер) — ходи заедно с тъпанджиите на всяка сватба, играе, прави се на клоун, събира пари, дарове и отвлича вниманието от невестата.

ТЕРМИНОЛОГИЯ НА ОБРЕДНИТЕ АТРИБУТИ
Обредни вещи:
Нишан (аманет) — подаръкът, който момковите родители носят на мома-та на малкия и големия главеж. Това е знак, че тя им принадлежи. Нишанът представлява варакосана китка, на която с червен конец е завързана златна пара и червена парлента (забрадка). Китката се прави не от какви да е цветя, а от бял здревец и алена моловка (мушкато) или от седефче и карамфил. Китката е „варакосана" (позлатена), защото златото е символ на вечността. Парлентата е задължително червена, в краен случай бяла. Червеното е символ на зората и слънцето, на положителното начало. Бялото е символ на чистота, а също и знак за предаване на жената под покровителството на мъжа .
Дарове — тези за оглавника са приготвени лично от момата. Изработени са от най-хубав материал — памук, вълна, лен, украсени са с най-богати орна-менти. В шарките по тях преобладават червеният и синият цвят. Когато момата везе кошулята за оглавника си и конецът се завърже, тя трябва да я развали и да започне отново. Иначе този, който й дойде за оглавник, ще е завързан (не-похватен), маанджйя (капризен) и касканджйя (ревнив). На момата се носи като дар облеклото, в което тя ще бъде облечена като булка — читипка, антерия, кундри, фес, руба и фередже.
Фес — украшение, което се слага на главата на невестата в деня на сватба-та, а преди това и на големия главеж. По външен вид прилича на „веньока", който носят християнските булки. Разликата е тази, че изкуствените цветя и лъскавите „телени" китки се прикрепят на малка червена шапчица. Отпред на челото се пришиват ред рубета или в краен случай мангърки. Отстрани и от-пред се спуска лъскава тел. Отзад се слага пауново перо и стрък лобода — против уроки. Към феса се прикрепят още 2—3 кърпи от фина прозрачна ма-терия, наречени „дувак".
Кочия — колата, с която се отива за невестата. Тя е покрита с шарени чер-ги и китеници. Теглена е от два бели вола, нашарени като невести и покрити с алени копринени чулове.
Коч — овен, който се дава като откуп за момата. Нашарен е с червена боя и с горена захар. Рогата му са „позлатени" и на тях са набучени „златни ябъл-ки". Гърбът му е покрит с коприна, по която са закачени пари.
Байрак — знамето, с което се калесват сватбарите. Прави се от лескова пръчка и червена копринена кърпа, украсено е с варакосан чемшир и здравец. Байрак се нарича също и клонче със закачени на него пари, което се носи като подарък за младоженците. (Среща се само при „Бабечките сватби".)
Обредни ястия
Хлябове — замесват се от бяло пшенично брашно. Отгоре се украсяват с шарени бонбони и захар. Хлябовете се месят от жени с живи родители — „май-чини, бащини". Б хляба, който невестата меси за пръв път в новия си дом, се слага сребърна пара, а отгоре се маже с мед и масло. Без тепсия хляб не се носи нито на главежа, нито на сватбата.
Баници — биват солени и сладки. От солените най-характерни за мюсюл-манските сватби са баница с извара и кулачна баница. Последната се приготвя на повратките. Корите в нея задължително са девет, обилно поръсени с мазнина — масло и лой. Сарайлия, баклава и баница с мая са основните видове баници, които се носят от близките на сватбата.
Грагалета (тахлия) — без тях сватба не става. Това е сладкиш, поднасян само на мюсюлманските сватби. За приготвянето му са необходими много захар, масло, брашно, грис, прясно мляко и яйца.
Сутлияш — мляко с ориз и захар.
Пилаф — приготвя се от юфка, ориз и масло.
Сватбарска чорба — залята обилно с масло и червен пипер.
Яхния — приготвено от много тлъсто овче, телешко или говеждо месо и кромид лук.
Боб с пастърма
Мед — за да е сладък животът на младоженците.
Чисчек — счукана пшеница — булгур, сварена и гарнирана с масло и захар.
Шербет — напитка, приготвена с вода, захар, червена боя и карамфил.
Ястията се сервират в строго определен ред: мед, чорба, боб, яхния, пи-лаф, баница солена, халва с кисело мляко, грагалета и сладка баница, шербет.

ОБЩОТО И РАЗЛИЧНОТО С ХРИСТИЯНСКАТА СВАТБА
При обстойно проучване на сватбените обичаи при мохамеданите и при хрис-тияните вниманието привличат не различията, а общото в тях. Тук заслужава да се отбележи, че няма мохамеданка, уважаваща себе си, която като зажени чедото си да не спази тези обичаи. Якорудските мохамедани днес много повече се придържат към старинните ритуали, отколкото християните.
Прилики:
Еднакви са названията на повечето от ритуалите и тяхната поредност. И при двете верски групи имаме просетици, малък и голям главеж, плетеница, повратки. При християните липсват ритуалите: къна, зетьова софра, попарник, а повратките при тях се наричат „плетене". Благопожеланията, които се изказват на младите и при двете верски общности са едни и същи — за здраве, дъл-голетие и пълна къща. При подреждане на чеиза — „На працали да го сдерете", „Мажчи деца да го омочоваа", „Да ве накачаа дица и по ушите", „Да ви даде аллах (господ) шарена читка (мъжка и женска челяд). На трапезата: „Се благо да им е", „През праго да им прелива", „Да остареяа, да побелеяа, от убаво да се не куртулисаа".
Абсолютна е забраната по отношение на кръвосмешението. Родата се тачи до „девети поес". Смята се, че ако братовчеди се оженят, цял живот ще бъдат сполетявани от беди и сиромашия. Наказанието ще се струпа на децата им.
До преди 40—50 години изобилстват ендогамните бракове. Извън селото се е женела само някоя позастаряла мома, мома с леко поведение или такава, която е грабната насила от нивата, чешмата или хорото. За мома, напуснала пределите на селото, се казва: „Убавото от селото не бега." Съблюдавало се също бракът да бъде равнопоставен. Момата и момъкът трябвало да бъдат от една социална прослойка. Почти не се срещат бракове между бедна девойка и богат момък и обратно. Гледали са да се събират „зенгине сос зенгине". Ако ли пък някоя сиромашка мома се омъжи в заможна къща, цял живот й се натяква, че е „голо та золо".
Строга е и забраната за бракове с партньор от друга верска група. Това се спазва стриктно и до днес и от християни, и от мюсюлмани. Ако някой от младите прекрачи тези догми, той трябва да знае, че е загубен за семейството си.
Издига се в култ девствеността на девойката. В името на това се пре-небрегват всички други нейни качества — физическа красота, ум, работливост.
На сватбата, за да прикрият „резила", някои свекърви са принудени да прибягват до измама — колят петел, самите те се порязват и т.н., но след време не забравят да натякват на снаха си, че не е дошла „като свето".
Предпазването от магии, уроки и други неща, пророкуващи нещастие за младоженците, е друга характерна черта, запазена в мюсюлманските сватби. На невястата пришивали чесън с червени конци, на феса й слагали лобода, а младоженецът бил принуден в деня на своята сватба да се крие на тавана, пак със същата цел. При карането на булката и чеиза се внимава да не падне нещо от колата отзад напред, да не би да я върнат после. Съблюдавало се броят на сватбарите и главешниците да не бъде „чифт", а „тек".
Когато слагали чеиза в колата, заедно с него са качвали и „уврезило" (ос-татък от нишките при ткане), за да завържат на хората устите, да не говорят лошо за булката. При заткаване се казва: „Тропнете нищельчи, като на млада невеста думите по селото."

Различия:
Основна разлика се наблюдава при обредните лица. Кумовете като институция липсват при мюсюлманските сватби. Липсва и старият сват — старосватът, макар че неговата роля се изпълнява от чичото или вуйчото на младоженеца. През последните 10—15 години в сватбените ритуали отново са включени кумовете, но те изпълняват повече свидетелска роля при сключването на граждански брак.
Коренни различия има при сватбената трапеза. При мюсюлманите се за-белязва силно влияние на ориенталската кухня. Ястията са много мазни, с обилни запръжки и подправки. Десертите се приготвят с много захар и орехи. Липсва алкохол на празничната трапеза, понеже ислямът като религия забра-нява употребата му. Вместо ракия се пиел шербет. Това не може да се каже обаче за сегашните сватби, където се разлива вино и ракия в неограничени количества. В миналото, макар и рядко, при мюсюлманите се среща много-женството. Имало е случаи, когато жената не може да роди, или пък ражда само женска челяд и съпругът й се жени повторно, като първата му съпруга е длъжна да посрещне новата. Двете се принудени да съжителстват, да работят и да отглеждат децата заедно.