Monday, July 11, 2011

За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец



http://librev.com/discussion-bulgaria/1299-2011-07-18-20-10-39

Интересно е да се проследи процесът около появявата на нови светци.
В католическата църква обявяването на нов светец престставлява дълъг и сложен процес по разследване на житието на даден човек. След обстоен преглед на делата на същия, той се обявява за блажен – първата стъпка към обявяването му за светец. Втората стъпка е доказване на чудо извършено от същия и това е доста дълъг и трудоемък процес, изискващ множество доказателства.
За разлика от западната си посестрима, Българската православна църква обявява за светец, всеки който е загинал в името на вярата. Може дори и да не е действително загинал, то поне някой някога е написал нещо за някой си, че е загинал.
В търсене на сензационност, БПЦ стигна до абсурда да обяви за светец човек, който никога не е съществувал.
Така преди няколко години Родопите се сдобиха със светеца Висарион Смолянски.
Единствените данни за Висарион са посочени в един бележник публикуван от сина на райковската учителка Рада Казалийска (Казалиева) през 1931 г. в списание “Родопски преглед”.
Версията на Казалийска е, че в този бележник са записвани от светогорски монаси важни събития, отнасящи се до Кръстогорската епископия. В него също е описана смъртта на епископ Висарион Смолянски. Казалийска твърди, че е преписала този бележник от йеромонах Григорий и затова оригинал не може да се намери, тъй като монасите ревностно пазели този бележник. Бележникът е публикуван за първи път от сина на Рада Казалийска – Христак Поппанделиев (Христо Попов), който твърди, че майка му в преклонна възраст му диктувала бележника и той го бил записал.
Интересно е, че свещениците от Райково, съвременници на Казалийска, не споменават нищо за подобен бележник – нито в публикуваните от тях трудове, нито в личните им кореспонденции. Няма и следа от този бележник в книгата на свещ. Маврудиев-Родопски "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" 1887 г. Нищо не се споменава за бележника и в студиите на свещ. Василий Аврамов "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби", сп. “Славиеви гори” 1894 г. И двамата свещеници познават йеромонах Григорий (поп Глигорко) и описват дейността му в Родопите, но не споменават никъде нищо за бележника, за предполагаемия епископ Висарион или пък за неговата смърт.
Засега трябва да се доверим единствено на твърденията на Казалийска, че само тя била удостоена с достъп до тази “тайна книга”. Честолюбиви нотки се прокрадват и в записаните спомени на учителката, където посочва, че като й дал книгата, отец Григорий допълнил: "В нея е отделено място и за училището, което ти създаде. Твоето име ще се пази во век" (ДА-Смолян, ф. 463 К, оп. 1, а. е. 36, л. 22).
Оставяме настрана невероятния конспиративен план за опазване на “бележника” даже от другите български свещеници и се спираме върху фактите изложени в него, които се отнасят до епископ Висарион.

Според описанието, през юли 1670 година епископът тръгнал с 10 “добре въоръжени телохранители на коне” от Долно Езерово към Горно Езерово.
Николай Хайтов в историческите си полемики доказва, че това са абсолютно измислени села, които не се потвърждават от никакъв друг източник. (4) Петър Маринов допуска, че става въпрос за горната и долна махала на сегашния гр. Смолян, но посочва, че в горната махала, накъдето се бил запътил свещеника, не живеели никакви християни, а долната махала въобще не е съществувала в 1662 г. (1)

Разказът продължава с една драматична сцена, където група турци хванали свещеника и телохранителите му. Вързали телохранителите и ги пратили в Смолен (тук се разбира селото Смилян, а не гр. Смолян, тъй като градът получава името си едва през средата на 20в), а епископа почнали да изтезават. След като го убили, заповядали на телохранителите, да го заровят в една близка градина. Забележете - на телохранителите нищо не направили, само епископа мъчили и убили.

Това е единственото място, където откриваме споменаването на този епископ. Никъде другаде няма данни за него – нито в публикуваните описи на зографските ръкописи, нито в ръкописите на Бачковския манастир, отстоящ само на няколко часа от Смолян и Смилян, нито в църковните и манастирски архиви в Асеновград.
Изясняването на достоверността на този “исторически бележник” е от първостепенно значение, защото въз основа на него БПЦ съчинява житието на бъдещия светец.

Да видим какво е мнението на родоповедите за бележника, от който БПЦ черпи сведения за Висарион Смолянски.
Петър Маринов, виден изследовател на Родопите и автор на многобройни творби, пише в своя очерк “Рада Казалиева и “историческият бележник”:
“Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. Поппанделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: “Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне” и пр... В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата.” (1)

Стою Шишков и Васил Дечев са хора с изключително познание по историята на Родопите, отдали целия си творчески труд на изследователска дейност, свързана с района. Те са дългогодишни издатели на списанията "Славееви гори", "Родопски напредък", "Родопски старини", "Напредък". Дечев пише "Миналото на Чепеларе", Шишков е автор на книгите "Устово", "Пътуване до Беломорска Тракия", "Тракия преди и след Европейската война", "Българо-мохамеданите (помаци)", "Портрет на гръцкото духовенство" и много други. Трудовете им се публикуват в редица сборници на Българската академия на науките. Според тях, този исторически бележник е “несериозно дело, украсен и раздут с бивали и небивали работи”. На същото мнение са и райковските свещеници, съвременници на Казалиева и сина й.
През 1937 г. Петър Маринов получава копия от архивите на Казалиева и се оказва, че те са писани с правописните норми от 1921 година, "като е сложена датата 1852 за да има по-архаичен вид."(1)
В листовете на самия бележник, писани от Казалиеви на гръцки, е посочена датата 1622 като начало на започване на историята.
Казалиева както и съпругът й свещеник Пантелеймон, който по време на гръцко-българската църковна разпра бил тук на гръцка - ту на българска страна, боравили свободно с гръцкия език.

Отново Маринов пише “През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в."Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно:

"Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна." (1)

Такова е мнението на всички стари изследователи на Родопите относно този “исторически” разказ.
До 60-те години бележникът си остава маргинален източник, свързан с миналото на Родопите и не му е обръщано особено внимание в научните среди. По това време обаче се подема една от поредните кампании за преименуване на българите мюсюлмани (помаците) в Родопите. Комунистическата партия мобилизира целия си апарат за издирване на “документи”, с които да оправдае насилствените действия по преименуването.
Целта е да се докаже, че приемането на исляма в Родопите е насилствен акт и е време да се поправи тази неправда с друг “благороден насилствен акт”.
През 1960 г. историкът Петър Петров, близък до БКП, публикува “историческия бележник” в редица свои статии и сборници с документи, като нито за миг не поставя под съмнение истинността му. По този начин става “официозното” признаване на разказа за исторически.
По същото време БКП мобилизира и Съюза на българските писатели и им поръчва написване на роман за насилственото потурчване на Родопите. Редица видни писатели като Андрей Гуляшки и Стефан Дичев категорично отказват да напишат подобен роман, но поръчката е приета от близкия до БКП Антон Дончев, писател от Бургас, който признава, че никога не е бил в Родопите, но това не му пречи да напише “Време разделно” за 40-ина дни. (8)
Същият този роман е базиран основно на райковския “историческия бележник”, който Дончев на места нарича "хрониката на поп Алигорко", и на “хрониката на поп Методи Драгинов”. Съвременните изследователи историци и българици обявяват попметодиевата хроника за възрожденска "мистификация", в която нито събитията се потвърждават от турските регистри, нито езикът отговаря на този от 17 век. (2), (3)
При излизане на романа на Дончев, Петър Маринов написва критичната си статия “Време разделно” - шарлатания с исторически събития и образи”. Тази му позиция срещу партийни пионки го поставя в неизгодно положение и много от последващите му статии и трудове не виждат бял свят. Все пак да пишеш срещу официалната партийна политика не е шега работа.
Съвсем неслучаен е и фактът, че Висарион е канонизиран от БПЦ веднага след втората насилствена вълна от Възродителния процес - през 1987 година.

Да се върнем на “бележника”.
В своите “Исторически полемики”, Николай Хайтов открито критикува проф. П. Петров за публикуването на този “бележник” в сборниците с исторически документи и посочва грубите фактологически грешки в разказа. (4), (5)
Мнението на Хайтов е изключително важно в случая. Той е другият голям познавач и изследовател на миналото и бита на Родопите. Николай Хайтов започва с това, че същият този бележник е преразказ и няма никакъв запазен оригинал, посочва несъответствията в посочените дати и години, сгрешените и измислени имена на управляващите султани, доказва че бележникът е пълен с измислени имена на села, които не се потвърждават от нито един данъчен регистър. Хайтов изтъква и грубите грешки в разказа като абсурдното “трикракно потурчване на Смилян” и населването му с турци от Анадола, които турци незнайно защо при всяко ново нашествие се съпротивляват на събратята си анадолци, но биват отново и отново потурчвани! Първо уж Смилян бива потурчен в 1661, после турци идват пак в 1662 да турчат, след туй в 1705 пак същите турци с голяма сила и бой завземат Смилян, който уж вече 50 години бил населен с мюсюлмани.

Петър Маринов посочва, че конакът на Салих ага е бил в Пашмакли, а не в Райково, както грешно се твърди в бележника. Също така посочва, че записаните в бележника дати са по нов стил, а не по църковния календар от 17 век, когато датите са били от създаването на света. Маринов също насочва вниманието ни и към "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200, като Маринов твърди, че и 80 е невероятна цифра за малкия Каювски дол. "А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували"... "Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година." (1)
Десетки са абсурдните и грешни твърдения и заблуди в този бележник.
Явно такива са били познанията на Рада Казалиева за времето, за което е искала да състави този разказ.

Проблемът не е в написването на този бележник. Възраждането е период, през който се появяват редица подобни патриотично вдъхновени фалшификации, чиято единствена цел е да насадят омраза към турците и да подтикнат българите към борба за освобождение.
Проблемът е в това, че българската историография пробутва този документ като оригинален, благодарение на публикуването му в сборници с исторически документи.
Или поне българските историци се страхуват да заява открито, че това е абсолютно безпочвен възрожденски фалшификат. Все пак държавна политика е това и историците са на държавни заплати.
Българската разследваща журналистика също я няма никъде. Предпочита да нищи политически интриги, вместо да разгледа въпроса.
Важно е да се знае и да се повтори, че изтъкнатите родопски изследователи смятат лицата, действията и събитията в “историческия бележник” за абсолютна измислица, плод на патриотичната вдъхновеност на Рада Казалиева и сина й Христак Поппанделиев.
За българската православна църква обаче, това няма никакво значение. Тя решава, че не е необходимо да търси каквито и да е било доказателства за съществуването на епископ Висарион и решава, че “бележникът” звучи достатъчно “исторически” за да му съчини житието.

На вярата доказателства не й трябват.

През цялото това време описано в бележника, само на няколко километра от Смолян и с. Смилян се намират Бачковският манастир и Асеновград смятан за “малкия Йерусалим” с неговите стотици църкви и манастири. Досега не е открито нито едно споменаване в архивите на тези манастири за епископ Висарион.
При това епископ не е обикновен селски свещеник, а духовен водач на цяла епископия. Ако действително е съществувал епископ Висарион, то на него са били подчинени десетки църкви и манастири и щеше да има поне някаква следа от него в архивите на другите църкви в околността. Такива следи обаче засега не са изнамерени.
Няма нито едно негово писмо до други манастири и църкви, няма нито едно споменаване на неговата личност никъде другаде освен в съчинения райковския бележник, няма намерен нито един епископски оловен печат. Автентичността на този бележник, както разбрахме, се оспорва дори от райковския свещеник от началото на века поп Мавров - съвременик на Казалиева, който нарича бележника “измислици и бивали и небивали работи”. (1)
През времето, за което говори Казалиева, действително съществува епископ Висарион, но това е епископът на Цепинската област в Черна Гора. Той е описван в сръбския "Богословски гласник" като "последният славянски епископ" - 1685-1692. По-късно отново срещаме друг епископ Висарион - това е самоковският епископ, живял през втората половина на XVIII в.
Българската историография и БПЦ разполагат с преписи на архивите от Зографския манастир и досега не е известно никъде споменаването на новопоявилия се среднородопски великомъченик в тях. Но българските историци се страхуват да не бъдат анатемосани от отчетата с GSM-и и скъпи джипове и предпочитат да си мълчат по въпроса.

БПЦ досега даже не е доказала, че е съществувала подобна епископия в Родопите със седалище в с. Смилян през 17 в., още по-малко че подобна епископия е била подвластна на българската църква.

В своите трудове Константин Иречек описва византийската епископията Смолен, подчинена на митрополията в гр. Филипи, която обаче престава да се споменава след 12 век. През 1339 г. византийските източници вече посочват епископиите Йоаница, Констанция и Великия в Родопите. Йоаница е епископски град със седалище на изток от Перперакион (Перперикон). За Констанция Иречек посочва, че най-вероятно е със седалище в Костенец поради близостта на имената, а за Великия предполага, че се намира между двете, т.е. в Средните Родопи.(10)

През 1685 е издадено изследването на брат Симон "Критическа история на религиите и обичаите на източните нации". В него като исторически епископски центрове са посочени Филипополис (Пловдив) в диоцез Тракия, Адрианополис (Одрин) в диоцез Хемонти, Филипи в диоцез Македония, и Траянополис за диоцез Родопи. В случая диоцез Родопи няма нищо общо със Средните Родопи и се намира на югоизток от планината, по крайбрежието на Егейско море и включва Дидимотихи, Микрис, Мисинополис, Анастасиополис, Порон, Перитеории и Теодорити.
В допълнителния списък, съставен от Смит за съвременното състояние на гръцката църква (към 1685), са добавени още няколко епископии - Тесалоники, Драма, Димотика и Неврокоп. (11)
Описанието на Ле Киен "Християнския Ориент", том I от 1740 г. също съотнася църковните центрове покриващи Родопите в Диоцез Тракия, подвластни на църквата в Пловдив. Там поименно са изброени и самите епископи, но за Лютица, Йоница и Левкия има посочени само по един свещеник - съотв. Методий, Йоан и Симеон. В Никополис (Неврокоп) са посочени петима: Поликарп, Йоан, Николай I, Николай II и Василий, стр. 1167-1170.(15)
През 1635 сенатът на Венеция възлага на Паоло Рамyсио да състави описание на завземането на Константинопол от латините. В книгата "De bello Constantinopolitano", Смолен наред с Мъглен (Молесха) са посочени като провинциални градове в централна Македония, област Деyторyм, в близост до Прилеп и Пелагония. (13)
В изследването на Георгиус Кондиус от 1729 г. епископия Смолен е посочена в диоцез "Филипи Македония", наред с Теории, Полистилии (Абдера), Беликиа, Христополис (Кавала), Кесарополис и Алектриополис.
Центровете, които покриват планината Родопи са в диоцез "Филипополис Тракия": Агатоники (крепостта Кушкайлар в Източни Родопи), Лютица (крепост в Изт. Родопи), Левкия, Блепти, Драмица, Йоаница (край Перперикон), Констанция, Вуковорум и Великия. (12)
Десетки дрyги източници, свързани с византийската и църковната история, посочват Смолен (Smolena, Smolenorum, Smolenon) редом с Мъглен (Моглен, Меглен) в централна Македония, област Едеса. (14)

И така последното споменаване на епископията Смолен, диоцез Филипи Македония, област Едеса, в близост до Прилеп и Пелагония, е 450 години преди описаните в райковския "исторически бележник" събития от 17 век.
Райковската учителката Казалиева най-вероятно е била запозната с трудовете на Константин Иречек, който споменава за епископия Смолен и затова решава да измисли един патриотично вдъхновен разказ, който засега няма никакво научно покритие.

След 1990 година започва да се наблюдава интересен процес в Родопите. Българите мюсюлмани започват да възстановяват разрушените по времето на комунизма джамии. Националистите и българските медии надават вой за “настъпваща ислямизация”. Всички критикуват строежа на “новите джамии” и посочват, че никакъв нов православен храм нямало в Родопите. Започват да тръбят за нуждата от християнски отпор. За справка, източноправославното население в цялата Смолянска област, според преброяването от 2011 г., е около 23 процента (28 294 от общо 121 752 души). (6)
Подемат се шумни медийни кампании за набиране на средства за църква в курорта Пампорово, а след това и в Смолян. Благодарение на частни дарения през 2006 в новия център на града отваря врати вторият по големина православен храм в България. Основен дарител е Тодор Батков, бивш сътрудник на комунистическата Държавна сигурност. (7) И така двата най-големи православни храма в България нямат нищо общо с българската църковна история: "Александър Невски" в София е посветен на руски княз, а този в Смолян - на измислен художествен образ от разказа на райковската учителка.

За съжаление БПЦ все още не се е оттървала от националистическите си залитания и вместо да посвети храма на някой от традиционните светци, тя решава да следва старата националистическа линия: осигурява на паството си един нов, измислен “национален герой - патриот” и му посвещава храма в Смолян.

Как прави това? – По изпитана пропагандна рецепта: намира писания, които дори и да не са истински, кой ли ще седне да проверява; измисля върху тях житието на новия светец, канонизира го и му списва набързо църковна служба.
От тук насетне пропагандата сама тръгва да работи.

Да живей историческата истина!
Да живей измисленият нов светец!
Да живей БПЦ!


Боян Добрев
Юни, 2011
--------------------------------------------------------------------------------
Бележки:
1. Маринов, Петър – Очерци. Рада Вълчева Казалиева и “историческият бележник”, 1974 http://liternet.bg/publish20/p_marinov/kazalieva.htm
2. Тодоров, И. Летописният разказ на поп Методи Драгинов, сп. Старобългарска литература, 16 (1984), 56-79.
3. Мутафчиева, В. Към въпроса за статута на българското население в Чепинско под османска власт. - В: Родопски сборник, Т.1, 1965, с. 115-127
4. Хайтов, Н. Миналото на Яврово, Девин, Манастир, 1985. Ч. II Исторически полемики,
5. РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ В НЯКОИ СТАТИИ И КНИГИ НА ПРОФ. ПЕТЪР ПЕТРОВ, http://www.kroraina.com/knigi/nh/nh_polemiki_5.htm
6. Национален статистически институт, Преброяване 2011 - http://censusresults.nsi.bg/Welcome.aspx
7. www.pravoslavie.bg/Медиен-архив/Стандарт:-Смолян-сбъдна-мечтата-си-за-храм
http://www.balgari.eu/ArchivPDF/0603/www/0603-22.pdf
8. "Кого разделя "Време разделно" - Даниела Горчева. http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/daniela-gorcheva/2008-11/kogo-razdelya-vreme-razdelno/
9. Мария Антонова - Рада Казалийска. Първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса. http://liternet.bg/publish22/m_antonova/r_kazalijska/istoricheski.htm
10. Константин Иречек - Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини, 1884
11. The Critical History of the Religions and Customs of the Eastern Nations, London 1685, стр. 165-183 - http://www.scribd.com/doc/87068108/The-Critical-History-of-the-Religions-1685
12. Georgius Condius, Curopalata de Officiis at Officialibus Curia et Ecclesia Constantinopolitana, 1729, стр. 338-339 - http://www.scribd.com/doc/87063653/1729-Georgius-Codinus-Curopalata
13. Paolo Ramusion - De Bello Constantinapoletano, 1635 г., стр. 168 - http://www.scribd.com/doc/210195106/Smolenorum-1635
14. George Finlay - A History of Greece, 1877, p. 250, 325-6; Acta Sanctorum - 1858, p. 406; De Via Militari Romanorum Egnatia - 1837, p.48; Handbook of the Geography and Statistics of the Church - 1868, р. 127; Ioannes Zonaras - Historia Imperatorum Romanorum, 1628, p. 783; Io. Alberti Fabricii - Bibliotheca Graeca, 1724, p. 144; Ioanne Strittero - Memoriae Populorum Olim ad Danubium..., 1779, p.201; Nicetae Acominati - Imperii Graeci Historia, 1593, p. 559; Oriens Christianus, 1740, T.II, p. 822; Ioh. Ionstoni - Polyhistor Continuatus - 1667, p. 700; Urkunden zur alteren Handels und Staats..., 1856, p. 486;
http://www.scribd.com/doc/211635127/Medieval-Smolen-Macedonia
15. Michel Le Quien, "Oriens Christianus", 1740, T.I, http://www.scribd.com/doc/211225345/Oriens-Christianus-T-I

















-------------------------------------------------------------------------------


Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смолянски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова
Средновековни византийски епископии в Родопите
За достоверността на една летописна бележка от XVII век - Георги Митринов




Родопски старини, Боян Добрев, Rodopski Starini, Boyan Dobrev, Родопите, Родопска история, исторически бележник, историческия бележник, райковски бележник, Рада Казалиева, Казалийска, Висарион Смоленски, Смолянски, исторически фалшификати, средновековие, епископия смолен