неделя, 22 май 2011 г.
Тъмраш - Ангел Вълчев, 1973
Текст: ТЪМРАШ - АНГЕЛ ВЪЛЧЕВ
Предговор от Николай Хайтов
Николай Хайтов: За Ахмед ага Тъмръшлията
Текст: ТЪМРАШ - АНГЕЛ ВЪЛЧЕВ
Предговор от Николай Хайтов
Николай Хайтов: За Ахмед ага Тъмръшлията
родопски старини, тъмръш, тъмраш, томраш, история, ангел вълчев, ахмед ага тъмръшлията, Tımrıs, pomaks, pomak, българи мюсюлмани
четвъртък, 19 май 2011 г.
Предговор: Тъмраш - Ангел Вълчев, 1973
Текст на книгата: ТЪМРАШ - Ангел Вълчев
Сканирани старинци: ТЪМРАШ - Ангел Вълчев
Николай Хайтов: За Ахмед ага Тъмрашлията
ПРЕДГОВОР
Рядко има селище в България, свързано с толкова недоразумения, заблуди и противоречия както бившето село Тъмръш, управителното средище през „турско време" на бившата Рупчоска нахия, а след това, за известно време, и на тъй наречената „Самоволна помашка република" в коритото на Въча. Интересът към това среднородопско, макар и вече несъществуващо селище, идва не само от това, че в продължение на три четвърти столетие то е било административно средище на един значителен родопски район — Тъмраш прошумя главно след Априлското въстание през 1876 година, и по-точно след потушаването на бунта в Перущица, в което мрачно дело взеха, волно или неволно, участие и тъмръшлии. Въстанието отшумя, настъпи Освободителната война, заредиха се подир нея уж мирни години, но името на Тъмръш не слезе нито от колоните на румелийските вестници, нито от историческата сцена, защото както вече казах, то влезе в състава на отцепената от Румелия "Самоволна помашка република" и се обремени с нови исторически конфликти. Всъщност по този начин (като управително средище на Рупчос, като участвувало в потушаването на Априлското въстание и в състава на самоволна помашка „република") Тъмръш влезе не само в общородопската, но и в общонационалната ни история и в този смисъл напълно оправдан е засиленият напоследък интерес към това име и свързаните с него исторически и народоведчески стари и съвременни проблеми. Кое е характерното в досегашните публикацпи за Тъмръш и за двамата негови нахийски управници Асан ага Караходжоолу и неговия старши син — Ахмед ага? Характерни са, както вече споменах, противоречията, породени в печата още пpeз 1876 година, когато димяшите пепелища в Перущица, Батак и Панапорище привлякоха вниманието на световната общественост и се превърнаха в арена на дипломатически борби "за" и "nротив" Турция, "за" или "против" поробена България. В зависимост от своите политически интереси или пък лични подбуди различните свидетели или пък изследвачи ка турските зверства са давали различна информация и така около априлските събития в Перущица и участието на тъмръшлиите, и по-точно на Ахмед ага в тях, са се натрупали много обвинителни (за тъмръшлиите) материали, а покрай тях и сума заблуди от най-различно естество. Те след това проникнаха в художествената литература и по този начин за Тъмръш и тъмръшлии беше утвърдена една изопачена представа с един твърде негативен за родопските българи мохамедани политически подтекст.
Накратко казано: едни твърдяха, че тъмръшките помаци са "съсипали, изгорили и ограбили" Перущица, а техният предводител Ахмед ага Тъмръшки е палачът на това героично село. Други пък, главно родопските изследователи и писатели като Васил Дечев, Стою Шишков и др., застанаха. на обратната позиция: че не тъмръшлии и въобще помаците са "превзели и съкрушили" Перущица, а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата около Лерущица са извършени не от "родопските помаци", а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само че не е участвувал в сраженията за Перущица, но по същото време и спасил няколко рупчоски села от издевателствата на фанатизирани башибозуци. Спорове около Тъмръш се поведоха и в няколко други посоки: кои са тъмръшлии, от где са, турци ли са или "изтурчени" българи, т. е. българи мохамедани. Споровете прерастнаха в истинска свада и по друг един въпрос — отцепването от Източна Румелия на двадесетте и едно села в долината на река Въча в една "самоволна помашка република". Едни (противниците на Ахмед ага) обясняват това с неговата зла воля, с противобългарските му наклонности, други пък (защитниците на Ахмед ага) застават на противоположната позиция, че не симпатиите и антипатиите на Ахмед ага са изтласкали "непредадените" села от Източна Румелия, а мощни икономически пружини (угрозата от загуба ни беломорските пасища); че Ахмед ага не пo своя воля е станал "отцепник", а е бил заставен към това от недалновидната политика на румелийските уnравници към него и т. н. Кажи-речи цял век се говори, пише u cпopu пo тези въпроси, но винаги откъслечно, докато най-сетне един родопчанин реши да изследва Тъмръш, както се казва, из основи и въорьжен с всичките до сега известни и неизвестни документи, да осветли неговата история цялостно от позицията на съвременното научно и политическо мислене. Това е именно авторът на настоящата книга за Тъмръш — полковник Ангел Вълчев, самият той родом от съседното на Тъмръш село Лилково. Очевидно интересите на Вълчев към Тъмръш и тъмръшлиите не са случайно съвпадение. Бъдещият изследовател на Тъмръш много преди да се появят у него осъзнати интереси към рупчоските войводи, към техния произход и техните дела — много време, казвам, преди това, той е слушал като дете за това прочуто село, за тези всеизвестни в Родопите аги, за разни случки и събития от техния живот и живота в управляваната от тях Рупчоска нахия и тази тема е влязла така да се каже, в кръвта му. По-късно Вълчев започва да издирва и събира материали за Тъмръш и тъмръшлии вече с намерението да пише книга. Ето тази книга, плод на дългогодишен труд, е вече в ръцете на читателя. Кое в тази книга е ново и интересно? Трябва да се отбележи на първо място, че изследвайки рода на Караходжовците (управниците на Тъмръш и нахията), А. Вълчев се докосва до един въпрос, който е за нас извънредно важен - въпроса за произхода на българите мохамедани, за тяхната българска националност. Много добросъвестно, убедително и с необходимата научна прецизност авторът ни дава маса доказателства за това, че тъмръшлии са коренни българи, насила принудени да приемат мохамеданството през втората половина на 17 век. Много нова светлина хвърля полк. А. Вълчев в своя труд и върху събитията около Априлското въстание и по-специално върху участието на тъмръшлии в потушаването на бунта в Перущица. Като изследва всеки момент от развитието на събитията, той с обилни и неоспорими факти доказва, че макар тъмръшлии и да са участвували в потушаването на въстанието с една сборна дружина военномобилизирпни „помощи", не са те палачите на Лерущица, и прави на пух и прах предумишлените опити на противобългарската пропаганда да сложи отговорността за кървавите събития в Перущица върху средно-родопските българи мохамедани и да ги противопостави по този начин срещу нас. Вълчев не приключва своето изследване върху Тъмръш с Априлското въстание, но проследява и по-нататък ролята и съдбата на Тъмръш и тъмръшлиите, привличайки нашето внимание върху драматичните моменти около образуването на тъй наречената „Помашка реnублика", в басейна на река Въча, ролята на Тъмраш по време на Съединението, та чак до Балканската освободителна война, когато опепелената „столица" на тъмръшлии влезе отново в пределите на майката родина. Той привежда в известност и анализира всички до сега установени факти около тези събития и сам прибавя много нови неизвестни, за да докаже своята национална, бихме я нарекли теза при осветляването им и no този начин неговият труд за Тъмръш и тъмръшлиите, без да е искал може би полк Вълчев, се превръща по обхват и по значение в едно много сериозно научно изследване върху близкото и далечното минало на цялата среднородопска област, на проблеми, които имат за нас не регионално, а общонационално значение: при това не само историческо, но и съвременно, политическо значение. А. Вълчев продължава със своя труд върху Тъмраш благородната традиция в родопското краеведение. След капиталните в това отношение трудове като „Чепеларе" на В. Дечев, „Момчиловци" на К. Канев. Славейно, Проглед, Широка лъка, Петково u пр. u пр. сега Вълчев ни поднася книга за един район почти неизвестен в трудовете на родопските писатели и краеведи — Рупчоския — и по този начин слага един свой крайъгълен камък в родопското краеведение. Отличителното в труда на Вълчев е научната прецизност, на която подчинява той всичките си изводи и обилните нови доказателства, които е усnял да събере в своята изследователска работа. Трябва да се каже още и това, че трудът на Вълчев има освен научни, но и твърде ценни литературни качества. Той е написан на един увлекателен, на места образен език, който прави книгата четивна и увлекателна даже за неспециалисти и неродопчани. Петнадесетте подлистника от тази книга, които бяха публикувани неотдавна по страниците на списание „Родопи", бяха посрещнати с голям интерес от читателите на списанието, а това представлява едно допълнително обективно доказателство за научните и литературните качества на “Тъмръш”. Този жив интерес към предварителните частични публикации от “Тъмръш” е едновременно с това и указание колко би могла да ни бъде полезна тази книга за успешното решаване на някои съвременни народностно-политически проблеми в родопския край, които са не само родопски, но и общонационални, общонародни и въобще всебългарски.
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ
Текст на книгата: ТЪМРАШ - Ангел Вълчев
Сканирани старинци: ТЪМРАШ - Ангел Вълчев
Николай Хайтов: За Ахмед ага Тъмрашлията
родопски старини тъмраш томраш тамраш tamrash timrash tumrash родопите ангел вълчев минало история средни родопи девин смолян
Сканирани старинци: ТЪМРАШ - Ангел Вълчев
Николай Хайтов: За Ахмед ага Тъмрашлията
ПРЕДГОВОР
Рядко има селище в България, свързано с толкова недоразумения, заблуди и противоречия както бившето село Тъмръш, управителното средище през „турско време" на бившата Рупчоска нахия, а след това, за известно време, и на тъй наречената „Самоволна помашка република" в коритото на Въча. Интересът към това среднородопско, макар и вече несъществуващо селище, идва не само от това, че в продължение на три четвърти столетие то е било административно средище на един значителен родопски район — Тъмраш прошумя главно след Априлското въстание през 1876 година, и по-точно след потушаването на бунта в Перущица, в което мрачно дело взеха, волно или неволно, участие и тъмръшлии. Въстанието отшумя, настъпи Освободителната война, заредиха се подир нея уж мирни години, но името на Тъмръш не слезе нито от колоните на румелийските вестници, нито от историческата сцена, защото както вече казах, то влезе в състава на отцепената от Румелия "Самоволна помашка република" и се обремени с нови исторически конфликти. Всъщност по този начин (като управително средище на Рупчос, като участвувало в потушаването на Априлското въстание и в състава на самоволна помашка „република") Тъмръш влезе не само в общородопската, но и в общонационалната ни история и в този смисъл напълно оправдан е засиленият напоследък интерес към това име и свързаните с него исторически и народоведчески стари и съвременни проблеми. Кое е характерното в досегашните публикацпи за Тъмръш и за двамата негови нахийски управници Асан ага Караходжоолу и неговия старши син — Ахмед ага? Характерни са, както вече споменах, противоречията, породени в печата още пpeз 1876 година, когато димяшите пепелища в Перущица, Батак и Панапорище привлякоха вниманието на световната общественост и се превърнаха в арена на дипломатически борби "за" и "nротив" Турция, "за" или "против" поробена България. В зависимост от своите политически интереси или пък лични подбуди различните свидетели или пък изследвачи ка турските зверства са давали различна информация и така около априлските събития в Перущица и участието на тъмръшлиите, и по-точно на Ахмед ага в тях, са се натрупали много обвинителни (за тъмръшлиите) материали, а покрай тях и сума заблуди от най-различно естество. Те след това проникнаха в художествената литература и по този начин за Тъмръш и тъмръшлии беше утвърдена една изопачена представа с един твърде негативен за родопските българи мохамедани политически подтекст.
Накратко казано: едни твърдяха, че тъмръшките помаци са "съсипали, изгорили и ограбили" Перущица, а техният предводител Ахмед ага Тъмръшки е палачът на това героично село. Други пък, главно родопските изследователи и писатели като Васил Дечев, Стою Шишков и др., застанаха. на обратната позиция: че не тъмръшлии и въобще помаците са "превзели и съкрушили" Перущица, а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата около Лерущица са извършени не от "родопските помаци", а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само че не е участвувал в сраженията за Перущица, но по същото време и спасил няколко рупчоски села от издевателствата на фанатизирани башибозуци. Спорове около Тъмръш се поведоха и в няколко други посоки: кои са тъмръшлии, от где са, турци ли са или "изтурчени" българи, т. е. българи мохамедани. Споровете прерастнаха в истинска свада и по друг един въпрос — отцепването от Източна Румелия на двадесетте и едно села в долината на река Въча в една "самоволна помашка република". Едни (противниците на Ахмед ага) обясняват това с неговата зла воля, с противобългарските му наклонности, други пък (защитниците на Ахмед ага) застават на противоположната позиция, че не симпатиите и антипатиите на Ахмед ага са изтласкали "непредадените" села от Източна Румелия, а мощни икономически пружини (угрозата от загуба ни беломорските пасища); че Ахмед ага не пo своя воля е станал "отцепник", а е бил заставен към това от недалновидната политика на румелийските уnравници към него и т. н. Кажи-речи цял век се говори, пише u cпopu пo тези въпроси, но винаги откъслечно, докато най-сетне един родопчанин реши да изследва Тъмръш, както се казва, из основи и въорьжен с всичките до сега известни и неизвестни документи, да осветли неговата история цялостно от позицията на съвременното научно и политическо мислене. Това е именно авторът на настоящата книга за Тъмръш — полковник Ангел Вълчев, самият той родом от съседното на Тъмръш село Лилково. Очевидно интересите на Вълчев към Тъмръш и тъмръшлиите не са случайно съвпадение. Бъдещият изследовател на Тъмръш много преди да се появят у него осъзнати интереси към рупчоските войводи, към техния произход и техните дела — много време, казвам, преди това, той е слушал като дете за това прочуто село, за тези всеизвестни в Родопите аги, за разни случки и събития от техния живот и живота в управляваната от тях Рупчоска нахия и тази тема е влязла така да се каже, в кръвта му. По-късно Вълчев започва да издирва и събира материали за Тъмръш и тъмръшлии вече с намерението да пише книга. Ето тази книга, плод на дългогодишен труд, е вече в ръцете на читателя. Кое в тази книга е ново и интересно? Трябва да се отбележи на първо място, че изследвайки рода на Караходжовците (управниците на Тъмръш и нахията), А. Вълчев се докосва до един въпрос, който е за нас извънредно важен - въпроса за произхода на българите мохамедани, за тяхната българска националност. Много добросъвестно, убедително и с необходимата научна прецизност авторът ни дава маса доказателства за това, че тъмръшлии са коренни българи, насила принудени да приемат мохамеданството през втората половина на 17 век. Много нова светлина хвърля полк. А. Вълчев в своя труд и върху събитията около Априлското въстание и по-специално върху участието на тъмръшлии в потушаването на бунта в Перущица. Като изследва всеки момент от развитието на събитията, той с обилни и неоспорими факти доказва, че макар тъмръшлии и да са участвували в потушаването на въстанието с една сборна дружина военномобилизирпни „помощи", не са те палачите на Лерущица, и прави на пух и прах предумишлените опити на противобългарската пропаганда да сложи отговорността за кървавите събития в Перущица върху средно-родопските българи мохамедани и да ги противопостави по този начин срещу нас. Вълчев не приключва своето изследване върху Тъмръш с Априлското въстание, но проследява и по-нататък ролята и съдбата на Тъмръш и тъмръшлиите, привличайки нашето внимание върху драматичните моменти около образуването на тъй наречената „Помашка реnублика", в басейна на река Въча, ролята на Тъмраш по време на Съединението, та чак до Балканската освободителна война, когато опепелената „столица" на тъмръшлии влезе отново в пределите на майката родина. Той привежда в известност и анализира всички до сега установени факти около тези събития и сам прибавя много нови неизвестни, за да докаже своята национална, бихме я нарекли теза при осветляването им и no този начин неговият труд за Тъмръш и тъмръшлиите, без да е искал може би полк Вълчев, се превръща по обхват и по значение в едно много сериозно научно изследване върху близкото и далечното минало на цялата среднородопска област, на проблеми, които имат за нас не регионално, а общонационално значение: при това не само историческо, но и съвременно, политическо значение. А. Вълчев продължава със своя труд върху Тъмраш благородната традиция в родопското краеведение. След капиталните в това отношение трудове като „Чепеларе" на В. Дечев, „Момчиловци" на К. Канев. Славейно, Проглед, Широка лъка, Петково u пр. u пр. сега Вълчев ни поднася книга за един район почти неизвестен в трудовете на родопските писатели и краеведи — Рупчоския — и по този начин слага един свой крайъгълен камък в родопското краеведение. Отличителното в труда на Вълчев е научната прецизност, на която подчинява той всичките си изводи и обилните нови доказателства, които е усnял да събере в своята изследователска работа. Трябва да се каже още и това, че трудът на Вълчев има освен научни, но и твърде ценни литературни качества. Той е написан на един увлекателен, на места образен език, който прави книгата четивна и увлекателна даже за неспециалисти и неродопчани. Петнадесетте подлистника от тази книга, които бяха публикувани неотдавна по страниците на списание „Родопи", бяха посрещнати с голям интерес от читателите на списанието, а това представлява едно допълнително обективно доказателство за научните и литературните качества на “Тъмръш”. Този жив интерес към предварителните частични публикации от “Тъмръш” е едновременно с това и указание колко би могла да ни бъде полезна тази книга за успешното решаване на някои съвременни народностно-политически проблеми в родопския край, които са не само родопски, но и общонационални, общонародни и въобще всебългарски.
НИКОЛАЙ ХАЙТОВ
Текст на книгата: ТЪМРАШ - Ангел Вълчев
Сканирани старинци: ТЪМРАШ - Ангел Вълчев
Николай Хайтов: За Ахмед ага Тъмрашлията
родопски старини тъмраш томраш тамраш tamrash timrash tumrash родопите ангел вълчев минало история средни родопи девин смолян
вторник, 17 май 2011 г.
1912 г: Събитията в с. Жижево
родопски старини, неврокоп, неврокопско, гоце делчев, клането в жижево, вмро, покръстване, помаци, помаците, българи мюсюлмани, българи мохамедани, издевателствата на вмро, клане
Покръстването на българите мюсюлмани. 1912. Пламена Стоянова
Антон Страшимиров:
„Тези, които държат за честта на нашата страна, трябва да знаят, че в нашите гранични райони, населени с помаци, които напоследък бяха освободени, нашите власти са действали по начин, позорен за страната ни и за човечеството. Единствената цел, която са преследвали, е лично обогатяване. Покръстването е само претекст. То не е спасило помаците от жестоко третиране, освен в случайте, когато свещениците, с които са имали работа, са се оказали съзнателни хора. Обаче такива случаи са много редки. Църковната мисия е под всякаква критика. Платени са високи възнаграждения, но свещениците, изпратени да изпълнят тази задача в помашките села, били пияници и престъпници, чието оставане в България не е било възможно. Поведението на полицията е чудовищно. В България никой няма и никой не може да има представа за жестокостите, извършени от префекти, полицейски началници и свещеници. И все пак, в самото начало тези помаци показаха почти пълно подчинение на нашата армия. През последните две десетилетия те бяха започнали да мразят тюркската идея. Те се оплакваха главно от лошото състояние на планинските им пътища, както и от тежестта на годишните данъци. Те знаеха, че в България нещата в това отношение са на път да се оправят, и мислеха, че българското правителство ще им осигури поне добри пътища..." Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на междyнародната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни.
... Покръстването се извършва главно със средствата и методите на принудата, често и на откровеното насилие. За това категорично свидетелстват дори и документи, публикувани в сборника на проф. В. Георгиев и доц. Ст. Трифонов. Той дава добра представа за средствата, методите и етапите на покръстителната акция, което прави излишно нейното подробно описване тук. Въпреки преобладаващия приподвигнат тон, част от документите разкриват истината, която понякога е твърде нелицеприятна. Например, оказва се, че в повечето случаи покръстването е недействително от гледна точка на каноните на православната църква, защото е извършено не чрез потапяне, а чрез обливане. Години по-късно това ще стане тема на разгорещени богословски спорове в Синода. Всъщност то е недействително, защото се извършва с насилие и против волята на покръстваните. Особено болезнен проблем и за потърпевшите, и за изпълнителите е въпросът с многоженството. Постановената от Синода практика е, меко казано, абсурдна - за законни бракове се считат тези, които са били "на лице" при покръстването на страните; другите се смятат за невалидни, а разпределението на родените от тях деца става "по споразумение".
Смята се, че около 200 000 души са били обърнати в християнството. Непосредствените изпълнители на терена и върховната църковна управа в София са абсолютно убедени, че това е станало доброволно, без каквото и да е насилие...
Не стига покръстването, а и местното население постепенно започва да страда в пълна степен от хаоса на войната. Подробна и живописна картина на положението в Родопите в края на 1912 - началото на 1913 г. е направил в своята служебна кореспонденция Стою Н. Шишков, най-добрият изследовател и познавач на района, тогава комендант в Устово. Първата си докладна записка по въпроса той изпраща на началника на 2-а пех. Тракийска дивизия на 2 декември 1912 г. С нея Ст. Шишков алармира военните власти, че в Родопите цари "пълно безвластие". Селата са охожарени, добитъка, храните и покъщнината са разграбени, шири се небивало разбойничество и грабеж, идващата зима заплашва с болести и смърт. "И днес - съобщава той - след преминаването на нашите войски през тези краища и отиването им далеч към Деде-агач и Узун-кюпрю, маса алчни елементи, за жалост и самото местно българско население, се предадоха безразборно на грабеж из помашките села, от които немалко се и опожариха с всичката им покъщнина. Сега стотици помашки семейства стоят без покрив, без покъщнина, без храна и без всякакви средства за живеене и при настъпването на лютата дълга планинска зима те са изложени на явна смърт. И когато един ден техните мъже, сега пленници, а други още скитающи се из планините под влиянието на страхът, се завърнат в домовете си и намерят огнищата си опожарени, покъщнината и добитъците им и челядта им покосена от мизерия, болести и смърт, у тях сигурно ще заговори гласът на озлоблението и отчаянието, а резултатите от всичко това Вам е известно какви могат да бъдат".
При това положение да се твърди, че покръстването на българите мюсюлмани било "спонтанен процес", "доброволно движение", "свободно волеизлияние" и пр. и пр. не е нищо друго, освен откровена фалшификация и груб цинизъм. Документите категорично говорят, че покръстителната акция е родена в насилие, развива се с насилие и довежда до насилие.
В крайна сметка акцията на БПЦ рухва за броени дни и седмици след началото на Междусъюзническата война (16 юни 1913). Светослав Елдъров пише как съпротивата, която съществува срещу покръстването от самото му начало, прераства в спонтанно връщане към исляма още в първите дни на войната, при това със същите средства, с които е извършено. Реакцията на "новопросветените", според терминологията на БПЦ, е толкова крайна, че ги нарежда на страната на противника, срещу когото българската армия трябва да воюва в краткотрайната Междусъюзническа война. Първото известие за този обрат датира от 30 юни 1913 г., когато една рота от 1-и пех. Софийски полк, изпратена в Неврокоп за прикритие срещу гърците, се натъква на въстанало мюсюлманско население в района. "В завързалите се боеве - докладва командирът на ротата поручик Т. Панов - с цел да се сломи упорството на възстаналото население бидоха опожарени отчасти случайно селата Кюстенджик, Триград, Иланджово (Иланджик) и Касик (Балък-Касик)".
Междувременно, докато в Родопите се разиграват тези събития, в Източна Тракия и Беломорието българското население е подложено на най-жестоки изстъпления. Те са описани с всички ужасяващи подробности от проф. Любомир Милетич, който в края на 1913 - началото на 1914 г. пропътува през тези райони и анкетира налесението и бежанците. Без да го е подчертавал изрично, проф. Л. Милетич дава да се разбере, че едни от най-ревностните в насилията са били кръщаваните българомохамедани. Най-големите подвизи в сферата на жестокостта извършват покръстените във военнопленническите лагери, които българското командване, под натиска на БПЦ, има неблагоразумието да разпусне по родните им места. То обаче не прави същото с мобилизираните в армията българохристияни от този край, въпреки тяхното желание да се върнат и да защитават семействата си. Малко по-късно, непосредствено преди реокупацията на Родопите и Беломорието през октомври 1913 г., десетки хиляди българомохамедани се изселват завинаги и се разтварят безследно сред турците в Мала Азия. Скъпа, твърде скъпа беше цената, която българите - християни и мюсюлмани - трябваше да платят на авторите и изпълнителите на безумната идея за покръстването.
Из писмо на Стою Шишков, от щаба на 21-ви пехотен Средногорски полк в което той излага своите идеи и търси компетентно мнение от проф. Иван Шишманов.
"Не срамува ли се тоя "голям каноно-църковник" от това, че реши и допусна да се профанира светото тайнство? Колко пъти се е чел Символа на вярата при "извършването" му над тия изплашени хора? С кой ум изпрати той мисията да похристиянчва едно население против неговата воля, заставено с ножа на четниците? Къде по света църковниците са извършили подобно нещо? Не изложи ли той църквата ни, църковниците ни, Св. Синод и себе си с тия страшни насилия върху едно нещастно население? Знае се, че само турците са налагали своята вяра по този начин. Правилно и канонично ли е това действие на християнския и православен български Св. Синод? Следвало би да отговори и за своите действия и преди всичко за профанацията и осквернението на светото кръщение, с насилието над помаците. Знае ли той какво са вършили някои от неговите мисионери с "кръщаваните"? Защо той прахоса половин милион лева, средства на просешкат ни тогава в парично отношение църква? Колко верни чеда останаха от тъй насила покръстените за църквата? Св. Синод тук закрива скобата, обаче зададените въпроси остават открити"
Заседание на Св. Синод - "Риторични въпроси спрямо някогашния председателстващ и синодален челн Варненско-ПРеславския митрополит Симеон" - 1934г.
"В това позорно и кощунствено дело църквата и държавата действаха задружно. Владици, попове, воеводи и разни нехранимайковци се втурнаха с оръжие, заплахи и грамадни подкупи да вършат голямо християнско дело? Срам ме е да излагам това, което чух да се върши от "просветителите" и което впоследствие видях с очите си"
Архимандрит Инокентий, ректор на Цариградската духовна семинари, управляващ Мелнишката (1913) и Маронийската (1914) епархии.
THE BAPTIZING OF BULGARIAN MUSLIMS
Plamena Stoyanova
The paper studies the christening of Bulgarian Muslims during the Balkan Wars. The author emphasizes on the role of Bulgarian Orthodox Church in this short-lived conversion. According to Stoyanova the part played by the Church was very important but the conversion was conducted under the guidance and support of the state. When the state changed its attitude little or nothing of the endeavors of the Church had left. The author presents the different strategies adopted by the Bulgarian Muslims as a reaction to the policy aiming at their Bulgarization through the imposition of the Orthodoxy. These strategies varied from armed resistance, through passive discontent to double heartedobedience.The paper looks at the position of Bulgarian state towards the Bulgarian Muslims which semi-officially claimed that this population was of pure Bulgarian origin but had lost its religion because of the Ottoman repressions. This position actually was among the main reasons to start the baptizing. The defeat in the Second Balkan War led to political changes in Bulgaria which made it possible for the Bulgarian Muslims to restore their faith. No wonder that they collaborated with the new government. In fact the unsuccessful attempt to baptize the Bulgarian Muslims strengthened the positions of the Muslims (Turks and Bulgarians)in Bulgarian politics and their representatives in the Bulgarian Parliament increased their number.
покръстването, българите мюсюлмани, мохамедани, помаци, пламена стоянова, pomaks, pomak, rhodope, rodopi, родопи, родопите, девин
„Тези, които държат за честта на нашата страна, трябва да знаят, че в нашите гранични райони, населени с помаци, които напоследък бяха освободени, нашите власти са действали по начин, позорен за страната ни и за човечеството. Единствената цел, която са преследвали, е лично обогатяване. Покръстването е само претекст. То не е спасило помаците от жестоко третиране, освен в случайте, когато свещениците, с които са имали работа, са се оказали съзнателни хора. Обаче такива случаи са много редки. Църковната мисия е под всякаква критика. Платени са високи възнаграждения, но свещениците, изпратени да изпълнят тази задача в помашките села, били пияници и престъпници, чието оставане в България не е било възможно. Поведението на полицията е чудовищно. В България никой няма и никой не може да има представа за жестокостите, извършени от префекти, полицейски началници и свещеници. И все пак, в самото начало тези помаци показаха почти пълно подчинение на нашата армия. През последните две десетилетия те бяха започнали да мразят тюркската идея. Те се оплакваха главно от лошото състояние на планинските им пътища, както и от тежестта на годишните данъци. Те знаеха, че в България нещата в това отношение са на път да се оправят, и мислеха, че българското правителство ще им осигури поне добри пътища..." Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на междyнародната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни.
... Покръстването се извършва главно със средствата и методите на принудата, често и на откровеното насилие. За това категорично свидетелстват дори и документи, публикувани в сборника на проф. В. Георгиев и доц. Ст. Трифонов. Той дава добра представа за средствата, методите и етапите на покръстителната акция, което прави излишно нейното подробно описване тук. Въпреки преобладаващия приподвигнат тон, част от документите разкриват истината, която понякога е твърде нелицеприятна. Например, оказва се, че в повечето случаи покръстването е недействително от гледна точка на каноните на православната църква, защото е извършено не чрез потапяне, а чрез обливане. Години по-късно това ще стане тема на разгорещени богословски спорове в Синода. Всъщност то е недействително, защото се извършва с насилие и против волята на покръстваните. Особено болезнен проблем и за потърпевшите, и за изпълнителите е въпросът с многоженството. Постановената от Синода практика е, меко казано, абсурдна - за законни бракове се считат тези, които са били "на лице" при покръстването на страните; другите се смятат за невалидни, а разпределението на родените от тях деца става "по споразумение".
Смята се, че около 200 000 души са били обърнати в християнството. Непосредствените изпълнители на терена и върховната църковна управа в София са абсолютно убедени, че това е станало доброволно, без каквото и да е насилие...
Не стига покръстването, а и местното население постепенно започва да страда в пълна степен от хаоса на войната. Подробна и живописна картина на положението в Родопите в края на 1912 - началото на 1913 г. е направил в своята служебна кореспонденция Стою Н. Шишков, най-добрият изследовател и познавач на района, тогава комендант в Устово. Първата си докладна записка по въпроса той изпраща на началника на 2-а пех. Тракийска дивизия на 2 декември 1912 г. С нея Ст. Шишков алармира военните власти, че в Родопите цари "пълно безвластие". Селата са охожарени, добитъка, храните и покъщнината са разграбени, шири се небивало разбойничество и грабеж, идващата зима заплашва с болести и смърт. "И днес - съобщава той - след преминаването на нашите войски през тези краища и отиването им далеч към Деде-агач и Узун-кюпрю, маса алчни елементи, за жалост и самото местно българско население, се предадоха безразборно на грабеж из помашките села, от които немалко се и опожариха с всичката им покъщнина. Сега стотици помашки семейства стоят без покрив, без покъщнина, без храна и без всякакви средства за живеене и при настъпването на лютата дълга планинска зима те са изложени на явна смърт. И когато един ден техните мъже, сега пленници, а други още скитающи се из планините под влиянието на страхът, се завърнат в домовете си и намерят огнищата си опожарени, покъщнината и добитъците им и челядта им покосена от мизерия, болести и смърт, у тях сигурно ще заговори гласът на озлоблението и отчаянието, а резултатите от всичко това Вам е известно какви могат да бъдат".
При това положение да се твърди, че покръстването на българите мюсюлмани било "спонтанен процес", "доброволно движение", "свободно волеизлияние" и пр. и пр. не е нищо друго, освен откровена фалшификация и груб цинизъм. Документите категорично говорят, че покръстителната акция е родена в насилие, развива се с насилие и довежда до насилие.
В крайна сметка акцията на БПЦ рухва за броени дни и седмици след началото на Междусъюзническата война (16 юни 1913). Светослав Елдъров пише как съпротивата, която съществува срещу покръстването от самото му начало, прераства в спонтанно връщане към исляма още в първите дни на войната, при това със същите средства, с които е извършено. Реакцията на "новопросветените", според терминологията на БПЦ, е толкова крайна, че ги нарежда на страната на противника, срещу когото българската армия трябва да воюва в краткотрайната Междусъюзническа война. Първото известие за този обрат датира от 30 юни 1913 г., когато една рота от 1-и пех. Софийски полк, изпратена в Неврокоп за прикритие срещу гърците, се натъква на въстанало мюсюлманско население в района. "В завързалите се боеве - докладва командирът на ротата поручик Т. Панов - с цел да се сломи упорството на възстаналото население бидоха опожарени отчасти случайно селата Кюстенджик, Триград, Иланджово (Иланджик) и Касик (Балък-Касик)".
Междувременно, докато в Родопите се разиграват тези събития, в Източна Тракия и Беломорието българското население е подложено на най-жестоки изстъпления. Те са описани с всички ужасяващи подробности от проф. Любомир Милетич, който в края на 1913 - началото на 1914 г. пропътува през тези райони и анкетира налесението и бежанците. Без да го е подчертавал изрично, проф. Л. Милетич дава да се разбере, че едни от най-ревностните в насилията са били кръщаваните българомохамедани. Най-големите подвизи в сферата на жестокостта извършват покръстените във военнопленническите лагери, които българското командване, под натиска на БПЦ, има неблагоразумието да разпусне по родните им места. То обаче не прави същото с мобилизираните в армията българохристияни от този край, въпреки тяхното желание да се върнат и да защитават семействата си. Малко по-късно, непосредствено преди реокупацията на Родопите и Беломорието през октомври 1913 г., десетки хиляди българомохамедани се изселват завинаги и се разтварят безследно сред турците в Мала Азия. Скъпа, твърде скъпа беше цената, която българите - християни и мюсюлмани - трябваше да платят на авторите и изпълнителите на безумната идея за покръстването.
Из писмо на Стою Шишков, от щаба на 21-ви пехотен Средногорски полк в което той излага своите идеи и търси компетентно мнение от проф. Иван Шишманов.
"Не срамува ли се тоя "голям каноно-църковник" от това, че реши и допусна да се профанира светото тайнство? Колко пъти се е чел Символа на вярата при "извършването" му над тия изплашени хора? С кой ум изпрати той мисията да похристиянчва едно население против неговата воля, заставено с ножа на четниците? Къде по света църковниците са извършили подобно нещо? Не изложи ли той църквата ни, църковниците ни, Св. Синод и себе си с тия страшни насилия върху едно нещастно население? Знае се, че само турците са налагали своята вяра по този начин. Правилно и канонично ли е това действие на християнския и православен български Св. Синод? Следвало би да отговори и за своите действия и преди всичко за профанацията и осквернението на светото кръщение, с насилието над помаците. Знае ли той какво са вършили някои от неговите мисионери с "кръщаваните"? Защо той прахоса половин милион лева, средства на просешкат ни тогава в парично отношение църква? Колко верни чеда останаха от тъй насила покръстените за църквата? Св. Синод тук закрива скобата, обаче зададените въпроси остават открити"
Заседание на Св. Синод - "Риторични въпроси спрямо някогашния председателстващ и синодален челн Варненско-ПРеславския митрополит Симеон" - 1934г.
"В това позорно и кощунствено дело църквата и държавата действаха задружно. Владици, попове, воеводи и разни нехранимайковци се втурнаха с оръжие, заплахи и грамадни подкупи да вършат голямо християнско дело? Срам ме е да излагам това, което чух да се върши от "просветителите" и което впоследствие видях с очите си"
Архимандрит Инокентий, ректор на Цариградската духовна семинари, управляващ Мелнишката (1913) и Маронийската (1914) епархии.
THE BAPTIZING OF BULGARIAN MUSLIMS
Plamena Stoyanova
The paper studies the christening of Bulgarian Muslims during the Balkan Wars. The author emphasizes on the role of Bulgarian Orthodox Church in this short-lived conversion. According to Stoyanova the part played by the Church was very important but the conversion was conducted under the guidance and support of the state. When the state changed its attitude little or nothing of the endeavors of the Church had left. The author presents the different strategies adopted by the Bulgarian Muslims as a reaction to the policy aiming at their Bulgarization through the imposition of the Orthodoxy. These strategies varied from armed resistance, through passive discontent to double heartedobedience.The paper looks at the position of Bulgarian state towards the Bulgarian Muslims which semi-officially claimed that this population was of pure Bulgarian origin but had lost its religion because of the Ottoman repressions. This position actually was among the main reasons to start the baptizing. The defeat in the Second Balkan War led to political changes in Bulgaria which made it possible for the Bulgarian Muslims to restore their faith. No wonder that they collaborated with the new government. In fact the unsuccessful attempt to baptize the Bulgarian Muslims strengthened the positions of the Muslims (Turks and Bulgarians)in Bulgarian politics and their representatives in the Bulgarian Parliament increased their number.
покръстването, българите мюсюлмани, мохамедани, помаци, пламена стоянова, pomaks, pomak, rhodope, rodopi, родопи, родопите, девин
Абонамент за:
Публикации (Atom)