четвъртък, 16 май 2013 г.

При корена, от извора - Елена Каневска-Николова

Елена Каневска-Николова

При корена, от извора
(антропонимично и лексикално-семантично
изследване на говора на с. Момчиловци, Смолянско)
Източник: Предоставена от автора


Виж също:
ЗА БЛИЗОСТТА НА РОДОПСКИТЕ ГОВОРИ ДО КИРИЛО-МЕТОДИЕВИЯ ЕЗИК - Елена Каневска-Николова
"ПОМАШКИЯТ ЕЗИК" КАТО ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН ПРИЗНАК - Доц. дфн. Елена Каневска-Николова
СЪЩЕСТВУВА ЛИ „ПОМАШКИ ЕЗИК” И ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА НЕГО? - Доц. дфн Елена Каневска-Николова
При корена, от извора - Елена Каневска-Николова
Тройното членyване в родопските говори - Елена Каневска-Николова


родопски диалекти старини история говори момчиловци елена каневска николова

ЗА БЛИЗОСТТА НА РОДОПСКИТЕ ГОВОРИ ДО КИРИЛО-МЕТОДИЕВИЯ ЕЗИК - Елена Каневска-Николова

ЗА БЛИЗОСТТА НА РОДОПСКИТЕ ГОВОРИ ДО КИРИЛО-МЕТОДИЕВИЯ ЕЗИК

Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян
Източник: Предоставена от автора



ЗА БЛИЗОСТТА НА РОДОПСКИТЕ ГОВОРИ ДО КИРИЛО-МЕТОДИЕВИЯ ЕЗИК

Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян

Keywords: archaic features (phonetic, grammar, lexical), Rhodope dialects, Cyril and Methodius language.
Abstract: The report systematically presents the most archaic features characteristic of the Rhodope dialects (in the area of phonetics, grammar and vocabulary) that make them the closest to the Old Bulgarian language of Cyril and Methodius. Based on the phonetic features (presence of ô, ê, ы, akavism, terminal softness of consonants), grammar features (case forms for names, the three-tier system of membership revealing the names and pronouns and pronominal adverbs, word order syntactic features) and lexical features (preserved ancient words), the author concludes that the Rhodope dialects with their uniqueness and antiquity remain an inexhaustible source of valuable data about the history of Bulgarian and Slavic linguistics.

Като ценен източник за всички дялове на българската езикова история, за типологията на славянските езици и за славянската филология изобщо, родопските говори още от началото на миналия век започват да привличат вниманието на български и чужди езиковеди. Многократно е изтъквана близостта на родопските говори с Кирило-Методиевия език . Тази безспорна близост и приемственост от старобългарския език се обяснява с географското им положение и с тяхната консервативност и относителна затвореност. Като цяло в сравнение с всички други български говори те се оказват най-консервативните и най-архаичните български говори с най-много съхранени старинни особености на всички езикови равнища – в областта на фонетиката, граматиката и лексиката, пряко свързващи ги с езика на Кирил и Методий. И това, както подчертава Ст. Кабасанов, е "научна истина, изведена от огромно количество факти" (Кабасанов 1982а, 1982: 77).
Ще представя систематизирано само най-характерните им архаични черти, които ги правят най-близки до старобългарския език на Кирил и Методий.
1. В областта на фонетиката
Според хипотезата на И. Гълъбов Кирило-Методиевият диалект е бил от типа на родопските с о-гласеж на еровете, което е намерило отражение в графиката на трите глаголически букви (очевидно двата ера в глаголицата са били създадени въз основа на глаголическата буква о поради общия им гласеж). Авторът на статията, озаглавена “Кирил и Методий са говорили на родопско наречие” (Гълъбов 1966), изтъква факта, че сред съвременните български говори само в родопските двата стари ера се изговарят като гласната о: дòш, дòска, зòлва, льòсну, тьòвна вм. книжовните дъжд, дъска, зълва, лесно, тъмна (може би поради технически причини не е отбелязан широкият характер на тази гласна).
Родопското широко о (ô) на мястото не само на еровете, но и на старобългарските носови гласни свидетелствува за старинната фаза по пътя на промяната им в ъ (вồрвем, пồрстен, пồлан, сồлмен, цồнка, зồлва, льồсну, тьồвна). Тази промяна според Ст. Кабасанов е станала чрез преминаване през ан, от което впоследствие носовият призвук отпада, а широкото а се редуцира в ъ (Кабасанов 1982: 77). Старият изговор на голямата носовка като он, а на малката носовка като ен се пази единствено в изследвания от родопския езиковед говор на с. Тихомир, Кърджалийско – в глаголните форми за мин. несв. време, които напълно съответстват на старобългарските: бèахон, òдеон, ùмеон, ỳчешен, игрàшен (бяха, ходеха, имаха, учеха, играеха).
Наред с широкото о (ô) широкото е (ê) е другата характерна гласна в родопската фонетика, чийто изговор е признат за старинен. В централните родопски говори старобългарският звук, отбелязван с ятовата гласна, се изговаря като широко е без оглед на позицията му в думата, както и йотуваното а (я) и а след ж, ч, ш, които пазят изконната си мекост: голềми, мл’ềко, чил’ềк, жềба, чềша. За разлика от широкото о, което се схваща като контрастна диалектна особеност и лесно се отстранява от речта на диалектните носители при превключване на книжовен език, широкото е е неотменна фонетична особеност в речта на средното и възрастното поколение и е основен маркер в нормативната система на смолянския говор (вж. Каневска-Николова 1998).
Наличие на старобългарската гласна ы след твърда съгласна в ударена и неударена позиция е регистрирано в говора на с. Тихомир, Кърджалийско, и в говорите на съседните села около границата с Гърция – в думи като тыква, рыба, рыза и др. (Тилков 1962: 311-314; Кабасанов 1963а: 24-28), след като Л. Милетич съобщава за остатъци от произношение на ы в павликянското родопско наречие (Милетич 1912а: 13-16). По тази архаична особеност тихомирският говор се доближава до говорите в Солунско и Неврокопско , както и до някои банатски говори .
Изговорът на неудареното о като а – явление, известно като акане или акавизъм, е особено характерна уникална фонетична особеност, която се среща в повечето българомохамедански родопски говори: атùде, апùна, кал¾но, гал¾мо, катрù, магùла. Това родопско фонетично явление отразява много стара славянска черта, засвидетелствана в гръцки думи топоними: гарùца, магùляне и др., и има паралел в източнославянските езици.
Друга типична фонетична особеност, която сближава родопските говори с Кирило-Методиевия език, е мекостта на съгласните. За разлика от книжовния език, в който старите шушкави съгласни са затвърдели, в родопските говори се пази изконната им мекост, запазена е също така краесловната мекост в думи като конь, соль, день, учùтель и др. Освен това се омекчават съгласните пред предните гласни е и и, както и съгласните пред сричка, съдържаща тези гласни: дечùн’ки, л½л’ки и др. В широколъшкия говор смекчаването е толкова силно, че води до промяна в характера на съгласната – д преминава в г, а т – в к: вùгел вм. видел, кòке вм. коте.
2. В областта на граматиката
Две характерни граматични особености пряко отвеждат към Кирило-Методиевите преводи и обединяват всички наши и чужди езиковеди в мнението, че родопските говори са най-архаичните от всички български говори. Това са запазените, макар и в разколебана употреба, падежни форми при имената и тристепенната система при членуването на имената и при показателните местоимения и местоименните наречия.
Докато преди няколко десетилетия падежните форми при имената са били живи и функционални, употребявали са се “не само при съществителните и местоименията, но и при прилагателните” (Кабасанов 1956: 36), днес те са силно разколебани и ограничени, и то само в речта на възрастното поколение. Разпадът на падежната система в родопските говори следва общата развойна тенденция в българските говори към аналитизъм. Все пак още могат да се чуят в жива употреба родително-винителни форми като: у тàтка, с д¾да Тòдура, на чùча ти Дùня, от кòга (от кого); дателни форми като: Пèтюму, Стàйкуму, нèму, вс¾кему, врùтем, Дàни, Цветàни, кàки, нèхи, нам, вам. При прилагателните имена все още в речта на възрастното поколение се пазят формите за родителен и дателен падеж с притежателно значение, но само при собствените фамилни имена в единствено число: на Лùя Пàвлюскяк, Нàсуву Хòрускяму, Тòшувана Парàскускяму градùна. Жива е все още и предложната употреба на собствени фамилни имена в множествено число с падежно окончание -ах, получено от -êх след затвърдялата съгласна ц: пут Пàвлювцах, у Радùчовцах. В жива употреба, дори и при по-младите, са лексикализираните падежни форми за местен падеж: фсồн’е, фсрадè, пòдзим’е.
За разлика от падежната система, която е силно разколебана и бележи тенденция към по-нататъшен разпад, тройното членуване на имената и тристепенната система при показателните местоимения и наречия са живи и устойчиви особености на днешните родопски говори: сùнọрạн, кърстạс, дọктòрạн, ạфтọмобùл’ạн, женàнạ, кạсạбàнạ, млàдисе, нàшенọ; ạйсвà, ạйнвà, ạйсакùф, ạйнакùф, ạйсъй, ạйнъй и др.
Докато в историческия развой на българския език повечето говори изгубват специфичната успоредна употреба на трите члена с елементи -с, -т и -н, в централните родопски говори тази "класическа и екзотична" особеност не само се пази, но тя и до днес е жизнена и устойчива. Анализирайки употребата на тройния член в Шестоднева на Йоан Екзарх, Ив. Гълъбов изтъква голямата близост до състоянието на члена в родопските говори, което насочва към извода за старинността на тази употреба – "в родопските говори, които и със своя троен член стоят най-близо до говорите, легнали в основата на старобългарските преводи, членовете и до ден днешен пазят своята деиктивност" (Гълъбов 1962: 83). Родопското тройно членуване е съхранило онази старинна фаза от развоя на това езиково явление, при която членните форми пазят своята показателна сила – възможността да посочват и подчертават думата, към която се отнасят. Още Л. Милетич, изтъквайки приемствеността от Кирило-Методиевия език, отбелязва, че "старобългарският троен член – сь, тъ, онъ, продължава да съществува и досега в родопските говори, с изключение на говорите в Чепинско, Батак и Павликянското наречие" (Милетич 1933: 3). На устойчивостта на това "забележително езиково явление, заслужаващо по-задълбочено и всестранно проучване" обръща внимание и А. Саламбашев, като посочва, че тройният член се употребява дори от образовани местни хора със сравнително висока езикова и обща култура и е еднакво застъпен в говорите на родопчаните мюсюлмани и християни (Саламбашев 1963). При проучването на съвременното състояние на момчиловския говор (Каневска-Николова 2001) се установи, че тристепенната система при членуването на имената и при показателните местоимения и наречия пази позициите си дори в речта на младото поколение. Цялостен модел на тройното членуване е представен в книгата „Тройното членуване в родопските говори” (Каневска-Николова 2006).
Устойчивостта на тези морфологични особености е свързана, от една страна, с широкия ареал на употребата им в родопските говори и функционирането им в система, а от друга страна – с дистинктивната им функция (разграничаването на предметите по признака близост/отдалеченост) и развитите допълнителни значения. Богатата функционална натовареност на тройния член – определителност, показателност, оценъчност, допринася за съхраняването и живата употреба на тази характерна за родопските говори морфологична особеност в речта на всички възрастови и социални групи както в немаркирана, така и в маркирана с признака ‘непознатост на общуването’ ситуация.
Характерна синтактична словоредна особеност на родопските говори е еналаксата на проклитиките при пълнозначен глагол – смяна на местата на отрицателната частица не и спомагателния глагол съм, както и кратките винителни и дателни местоименни форми: йề сạм нè хòдилạ; тò е нè ềцạ хỳбаво; тà мạ ни вùд’вạ; тò ми ни дàва.
3. В областта на лексиката
Първият наш историк на българския език проф. Б. Цонев още в началото на миналия век в студията си “Кои новобългарски говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално отношение” изтъква старинността на рупско-родопските говори, а по-късно в своята история на българския език пише: “Родопското наречие се отличава от другите български наречия и по своя речник, та би трябвало за пълна характеристика да се обърне внимание и на това негово предимство. Истина, сичките наши говори крият по нещо от старото словно богатство, сичките наши говори са и прибавили по нещо към него, ала, струва ми се, Родопите ще заемат пак първо място по своите хубави старински и характерни думи” (Цонев 1937: 294). А проф. Т. Бояджиев определя родопските говори като истински “диалектен оазис”, тъй като в тях са съхранени много старинни думи, известни от класическите старобългарски паметници и от по-късни черковнославянски книги.
Доста старинни думи като дùмня ‘малко прозорче в комина над огнището’, ùзпослеть ‘отзад’, лòмем ‘отчупвам късче хляб или пита, раздавани за здраве’, пồсан ‘мръсен, изцапан’, пригồшта ‘шепа’, ỳвес ‘отвесно, стръмно място’, хồльма ‘ниски храсти’ и др. се пазят само в родопските говори, като някои от тях (ажùт ‘който’, клàдам ‘слагам’, ланùта ‘буза, страна’) се откриват само в речника на българите мюсюлмани и свързват говора с най-старинните пластове от развитието на българския език. Многобройни са архаичните думи, които не съществуват в книжовния ни език, а имат съответствия в славянските езици, най-вече в руския, или в други български говори: будùн ‘някой’, вл½дан ‘общителен’, дрồн ‘чим’, жồрда ‘тънка дълга греда’, крồп ‘къс’, крỳхаль ‘бучка, малка частица’, спòна ‘въже за спъване на добитък’, стрồга ‘врата на плет или кошара’, сỳна(м) ‘премествам, хлъзгам’, хỳгя ‘съвсем, толкоз повече’, шỳто ‘празно’ и др.
Редица думи в родопските говори се употребяват с по-архаичния си звуков облик: вồгаль ‘въглен’, вồсаница ‘гъсеница’, вồхам ‘дишам, въздишам’, зàлуга ‘залък’, ùштам ‘искам’, кồдель ‘къделя’, мồлзга ‘мъзга’, смòква ‘смокиня’ и др. Особено внимание заслужават две хубави старинни родопски думи – бременùк и дрồн – в книжовния език за означаване на същите понятия се използват турските думи чувал и чим.
Родопският глагол умồрзнувам и съществителното спòна разколебават установеното до неотдавна схващане за западнославянския характер на някои архаични езикови явления. А глаголните форми стùчем и плàхтем разкриват произхода на книжовните думи стока и плах.
И така, родопските говори със своята уникалност и архаичност са неизчерпаем извор на ценни данни за историята на българския език и за славянското езикознание.

Библиография
Бояджиев 1987: Бояджиев, Т. Родопските говори и тяхното значение за историята на българския език и славянската филология. – В: Родопи, кн. 1, 1987, с. 1.
Гълъбов 1950: Гълъбов, Ив. За члена в български език. – В: Известия на народния музей - Бургас, т. 1, 1950, с. 175-217.
Гълъбов 1962: Гълъбов, Ив. Проблемът за члена в български и румънски език. София, 1962.
Гълъбов 1966: Гълъбов, Ив. Кирил и Методий са говорили на родопско наречие. – В: Родопи, г. I, кн. 5, 1966, с. 22.
Иванов 1922: Ivanov, J. Un parler bulgare archaïque. Revue des ètudes slaves II, 1922, 93-94.
Кабасанов 1956: Кабасанов, Ст. Говорът на с. Момчиловци, Смолянско. – В: Известия на ИБЕ, БАН, кн. IV, 1956, с. 5-101.
Кабасанов 1963а: Кабасанов, Ст. Един старинен български говор. Тихомирският говор. София, 1963.
Кабасанов 1963: Кабасанов, Ст. Езикът на Кирил и Методий в един наш народен говор. – В: Земеделско знаме, № 120, 23 май 1963.
Кабасанов 1982а: Кабасанов, Ст. Езикът на Кирил и Методий в родопските говори. – В: РУ, бр. 3 (317), 5-9 януари 1982.
Кабасанов 1982: Кабасанов, Ст. Езикът на Кирила и Методия в родопските говори. – В: ЕЛ, №3, 1982, с.76-82.
Кабасанов 1993: Кабасанов, Ст. Към корените на българския език и българската народност. – В: Родопи, №8, 1993, с. 5-6.
Каневска-Николова 1996: Каневска-Николова, Е. Към въпроса за лексикалната близост на родопските говори със старобългарския език. – В: БЕ, кн. 5, 1996, с. 59-64.
Каневска-Николова 1998: Каневска-Николова, Е. Смолянският градски език. София, 1998.
Каневска-Николова 2001: Каневска-Николова, Е. Говорът на село Момчиловци, Смолянско – половин век по-късно. София, 2001.
Каневска-Николова 2006: Каневска-Николова, Е. Тройното членуване в родопските говори. Пловдив, 2006.
Клепикова 1963: Клепикова, Г. К истории некоторых именных и глагольных форм в болгарском языке. – В: Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, т. 38. Москва, 1963.
Милетич 1912а: Милетич, Л. Павликянското наречие. – СбНУ, кн. XXVI. София, 1912.
Милетич 1912: Miletic, Lj. Die Rhodopemundarten der bulg. Sprache. Wien, 1912.
Милетич 1933: Милетич, Л. Към историята на тройния член в българския език. – В: Български преглед, кн. 1, 1933, с. 1-16.
Мирчев 1933: Мирчев, К. Следи от стб. ы в говора на с. Калапот, Зъхненско. – Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината му (1863-1933).София, 1933.
Саламбашев 1963: Саламбашев, А. Езикът – най-същественият белег на народността. – В: РУ, бр. 18 (340), 6 март 1963.
Стойков 1967: Стойков, Ст. Банатският говор. – Трудове по българска диалектология. Кн.3. София, 1967.
Тилков 1962: Тилков, Д. Гласна ы в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. – ИИБЕ, кн. VIII, 1962, с. 237-240.
Цонев 1915: Цонев, Б. Кои новобългарски говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално отношение. – В: Сп БАН, ХI, 1915, с. 1-32.
Цонев 1937: Цонев, Б. История на българский език, т. III. София, 1937.
Ягич 1913: Jagic, V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913.

„ПОМАШКИЯТ ЕЗИК” КАТО ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН ПРИЗНАК - Доц. дфн. Елена Каневска-Николова

„ПОМАШКИЯТ ЕЗИК” КАТО ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН ПРИЗНАК

Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян
Източник: Авторът



„ПОМАШКИЯТ ЕЗИК” КАТО ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН ПРИЗНАК

Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян

Abstract: The report presents several language-identification models based on the attitudes of the native speakers of the so-called Pomak language in Northern Greece written down by T. Mangalakova (a journalist). The prevailing attitude is our (we) - pomatski (language). The possessive pronoun "our" differentiates this community from others with its cultural and religious adherence to the Muslims of the Bulgarian Rhodopes, with the majority of whom these speakers are connected by kinship. The two other identification characteristics are Pomaks (≠ Turks) and Muslims (≠ Turks and = Turks), and the language is most often defined as "pomatski". The attitudes and opinions concerning the nature of the language are hesitant, too: according to some it is different from the urumski language (Greek), Turkish and Bulgarian, while according to others: pomatski = our; pomatski = Bulgarian, pomatski = Turkish; pomatski = Bulgarian + Greek + Turkish + Slavonic.
Against the background of this "multiple" identity manifested in subjective evaluation attitudes the objective picture of the linguistic data shows that the so-called Pomak language shares all the features of Rhodope dialects on the territory of Bulgaria – a common reflex of the Old Bulgarian nasal and "er" vowels (ô, a, ъ), akavism, triple article and case forms in the names, specific word order, etc.
Unlike the Rhodope dialects within the borders of Bulgaria which are strongly influenced by the literary language, mainly through the media, the South Rhodope dialects across the border have been conserved and have preserved a more archaic stage of the evolution of those dialects – with a preserved vowel ы, declensional article, and archaic vocabulary.
Whether the recent attempt at codification the written-regional norm of the Bulgarian language will bear results, will be evident in the language policy of the Balkan countries, especially the Greek language policy.
Keywords: Pomak language, language-identification models, attitudes of the native speakers, objective linguistic data, language policy of the Balkan countries.

Говорът на помаците в Северна Гърция е най-добре запазен в селата край Ксанти, но т.нар. помашки език се говори освен в шест района на област Ксанти, в осем района на област Родопи и в два района на област Еврос (вж. Мангалакова 2011: 134-135).
Според съвременната антропология в плоскостта на селското общество етнокултурната и националната идентичност са в най-малка степен плод на индивидуален избор. „По правило изборът в селското общество е колективен, резултат от трайни и улегнали родови и общностни стратегии, адаптирани към социалната норма или съизмерващи се с нея” (Вълчинова 1999: 12). В този смисъл в помашките села в Северна Гърция е налице не избрана, а приписвана идентичност, формирана под въздействието на външен натиск, което е предпоставка за колебанието на отделния индивид между два или повече етнически етикета на национално или културно самоопределяне. Става дума по-скоро за набор от културни специфики, „получили социална видимост на „традиция” и старинност” (цит. съч.: 14).
Докладът проблематизира въпроса Доколко езикът може да бъде идентификационен признак? Ще използвам като отправни точки две мнения на съвременни езиковеди:
„...езиците (в частност книжовните езици) са жива памет за извървените пътища от съответните народи. Затова и тази памет е уникална” (Вълчев 2009: 249).
„...между всички ни (от българския народ) съществуват здрави връзки, сакрални и свещени. Най-силната от тях е езикът.
Човекът се ражда в езика, който присъства като един от основните компоненти (наред с пространството наоколо и обкръжението на близките) в сакралния образ на родината...
Езикът възниква в човека, в неговия мозък, и човек придобива способност да структурира действителността чрез разнообразни модели. В съзнанието му се оформя картина на света, защото светът, който населяваме, съществува до голяма степен и благодарение на езика, който го интерпретира” (Исса 2012: 12).
Едно от последните изследвания, очертаващи картината на българоезичната общост в Северна Гърция, е книгата на журналистката Т. Мангалакова „Нашите в Гърция. Сред помаците в Западна Тракия” (2011). Изследването на една регионална идентичност е пречупено не през религиозна призма, а през релацията с езика. Въз основа на атитюдите на записаните от авторката носители на т. нар. помашки език могат да се посочат няколко идентификационно-езикови модела. Господстващата оценъчна нагласа е наши (ние) – помацки (езикът):
Хусния: „В Скеча сме наши, думаме помацки” (2011: 28).
Фатне от Гьокче бунар: „думаме помацки дома” (2011: 25).
Ахмет Имам: „Говорът се предава от баща на дете. Врит селата знаят, ама се заборави. Гръцкото и турското преобладава сега...” (2011: 29).
Хусниа от Мемково: „Говорим помацки. Ние сме наши... Разбираме и урумски, турски, болгарски, помацки”.
Притежателното местоимение „наши” отграничава тази общност от другите като културно-религиозна принадлежност и приобщеност към мюсюлманите от българската част на Родопите, с голяма част от които са в роднински отношения. Езикът им обаче е „помацки” – според тях различен от урумски (гръцки), турски и български, докато според българската журналистка и нейния водач „нашите говорят добър български, като използват гръцки и турски език за цифрите и числата” (Мангалакова 2011: 17).
Другите две идентификационни характеристики са помаци (≠ турци) и мюсюлмани (≠ турци и = турци), а езикът е определен като помацки, наш или български:
помаци (≠ турци) – помацки
Кадир от Синиково: „Помаци сме врит, нема турци. Помацки лафим, разбираме се с болгарите...” (2011: 32).
Защо турци, а не помаци? ... (122).
помаци – български/помацки
Баки от Гьокче бунар: „Има адни думат болгарски, други думат турски. Адниса викот „Ние сме турци”, други викот „Ние сме гърци”, други „Ние сме помаки”. Врит са адно... Аз сам помак, майцина дума боулгарско или помацко” (2011: 35).
мюсюлмани (≠ турци) – български
Али Ронго: „Говорим речки урумски, турски, месеци и цифрите са турски, другото е врит на български. Разбираме се с хората от Широка лъка, Пампорово, Смолян, много думи са родопски... Ние не сме турци!” Отговорът на въпроса, какви са всъщност, е: „Мюсюлмани” (2011: 18).
В помашката таверна „Агнандема” край Ксанти събеседниците на българската журналистка се разграничават от всички, но изтъкват родството си с българите: „Ние не сме нито гърци, нито турци, не сме много и българи, но сме от един род, „акраба” (роднини)” (2011: 123).
мюсюлмани (= турци) – наш
Жена, родом от Мустафчово, която говори „наш” (както го наричат местните мюсюлмани), се представя за туркиня (2011: 21).
Мехмет от Шахин: „Мюсюлмани по вярата, турци сме.”
Хайрие от Кидарис: Я съм са турчинка родила, я съм мисюльманка (личен запис).
Колебливи са нагласите и мненията и относно характера на езика:
помацки = наш
Авторката стига до заключението, че „по този начин чрез конструиране на „помацки език” българоезичните мюсюлмани в Гърция се разграничават от турците и опитите за турцизация... ...езика, на който общуват гръцките помаци, наричат „помацки”, но и те, и роднините им в България назовават „наш” (2011: 55).
помацки = български
Али Ронго: „Говорим речки урумски, турски, месеци и цифрите са турски, другото е врит на български...; Баки от Гьокче бунар: „...майцина дума боулгарско или помацко”.
помацки = турски
Ахмет от Лъджата: „Сичкото турско, учиме турско в училището. Ама и гръцко са учиме... Помацки и турски едно е.” (2011: 33).
помацки ≠ турски
В помашката таверна „Агнандема” край Ксанти: „Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне” (2011: 123).
помашки = български + гръцки + турски + славянски
Зафериос Мекос (адвокат): „Помашкият има елементи на български, гръцки и турски и славянски език... Правилно е те да бъдат оставени да бъдат помаци” (2011: 41).
Какво е мнението им за издадения през 1996 г. Помашко-гръцки речник: „Той не е съставен от екип филолози, учители, експерти. В него няма много оригинални помашки думи, много думи в него са взети от гръцкия и турския език” (2011: 124).
На фона на „колебливата” идентичност като субективни оценъчни нагласи обективната картина на езиковите данни показва, че т.нар. помашки език споделя всички характерни особености на родопските говори на българска територия:
 общ застъпник на старобългарските носови и ерови гласни (ô, а, ъ);
 широко е (ê) като основен застъпник на старобългарската ятова гласна без оглед на позицията му в думите;
 акавизъм (преминаване на неударена гласна о в а);
 отмет на ударението към начална сричка;
 тройно членуване ;
 падежни форми при имената;
 съхранени старинни местоименни форми;
 специфичен словоред;
 архаични лексеми, засвидетелствани в старобългарски писмени паметници и др.

Веднага след появата на Помашко-гръцкия речник и Граматиката на помашкия език последва публикация на Секцията за българска диалектология и лингвистична география към ИБЕ при БАН по повод на т.нар. “помашки език” с категорично заявената теза, че говорите в Ксантийско и Гюмюрджинско са „продължение на диалектите в Смолянско и на девисилските села в Крумовградско и споделят техните особености от различните езикови равнища” (Секция БДЛГ 1996: 2). След като представят най-характерните особености на тези български говори и отбелязват наличието на множество грешки, плод на „филологическа некомпетентност”, авторите стигат до извода, че „езиковите факти и научните аргументи са най-неоспоримото доказателство за българския произход” на съчинения в Гърция „помашки език” (Секция БДЛГ 1996: 8). Не закъснява реакцията и на проф. Ив. Кочев, който също отбелязва многобройните грешки в гръцките издания и разглежда най-характерните особености на южнородопските говори, като обобщава, че „диалектът, залегнал в основата на „помашкия език”, е от централнородопски тип с известен преход към западнотракийските говори, които генетично са тясно свързани с него” (Кочев 1996: 53). На опитите да се кодифицират помашките диалекти в днешна северна Гърция е посветена и студията на А. Йоаниду и Кр. Фос (Йоаниду, Фос 2001).
От социолингвистична гледна точка картината се усложнява – обективните данни не се потвърждават от господстващите (доминиращите) субективни оценъчни нагласи.
За разлика от родопските говори в границите на България, които са силно повлияни от книжовния език, главно чрез медиите, южнородопските говори отвъд границата са се консервирали и са запазили един по-архаичен етап от развоя на тези говори – със


запазена гласна ы , склоняван член , архаична лексика.
Дали този съчинен език ще се превърне в поредния опит за кодифициране на регионална писмена норма на български диалект и превръщането му в отделен език, ще покаже езиковата политика на балканските държави и най-вече на Гърция. Както отбелязва Г. Митринов, сътворяването на „помашки език” е планомерна и дългосрочна държавна политика на Турция и Гърция „с цел приобщаването на южнородопското мюсюлманско население в Западна Тракия съответно към турската и гръцката нация” (Митринов 2011: 19).
В основата на всяка държавна езикова политика е залегнал постулатът, че езиковата консолидация е предпоставка за национално единство. Първостепенно значение в езиковата политика на Балканския полуостров е придобило изискването своя държава със свой език (Виденов 2003: 21). Пример за това е създаденият с декрет македонски книжовен език, който е друга книжовна формация на българския език, съществуваща успоредно с естествено формиралия се през Възраждането новобългарски книжовен език на базата на североизточното българско наречие. Друг пример за кодификация на български диалект е книжовната кодификация на банатския говор през XIX в., но в този случай езиковата политика не е водена от държава, а от родолюбивата интелигенция на група села, отдалечени и изолирани от България. Така че езиковата политика отразява интересите както на държавните обединения, така и на отделни формирования или компактни емигрантски маси от една езикова общност (цит. съч.: 34).
Освен консолидираща и интегрираща функция книжовният език притежава и сепарираща функция. При обособяването на определени носители на езика става тяхното дистанциране както от съседните народи, така и вътре в езиковата общност. Както отбелязва М. Виденов, „другостта на езика е категорично указание за принадлежност към друга нация с друга история, друг манталитет и друга съдба” (Виденов 2003: 173). Сепаративната функция може да олицетворява политиката на определени обществени сили за насилствено обособяване в езиково отношение на част от носителите на един език, като предпоставка за такъв процес е наличието на повече държавни обединения, в които живее този народ с общ език (цит. съч.: 287). Точно такъв е случаят с т.нар. помашки език.
Езиковата ситуация в една държава задължително е обект на нейната правителствена езикова политика – тя не само че може, но и трябва да се управлява и направлява (Виденов 2003: 200). За съжаление българоезичните общности в северна Гърция не са обект на българската езикова политика, която се води от некомпетентни чиновници и политици, а не от специалисти социолингвисти.


ПРИЛОЖЕНИЕ

Набие от Термес: // йề фчèрạ ни дòйдạх / лạнù дохàдạх // ф аламòфци ùмам’ạ роднùни // тạ ùдим’ạ дạ вùдим’ạ òти йе ềцạ ùскạлạ женàнạ òти лạнù сạ вùд’ạхм’ạ / тạ йе ùскạлạ ềцạ дạ мạ вùди ейсề // тạ откàрạхạ мạ / дạ ùдạ дạ йе вùд’ạм женàнạ // тò йе д’ạлèча дạ вạрвùш // ạрабùсạ дукàрвạт сùчку //

Хайрие от Кидарис: // ạм йề сạм сạ тỳрчинкạ родùлạ мàйка / йề сạм мис’ул’мàнкạ мàйка // дọхàдạт си нạх ạйтỳф / дọхàдạт млàдисе ф с³ботạ // нèмạме м³жọв’ạ / айтỳф ùмạ със чил’èк жèнạ // мàмạ стàрạ йạ от аламòфци / до сùнọрạн сạм хòдилạ // пạтàтцạ ùмạм тạ гу рàбот’ạм // кọп’èм’е вạрчèн’е // мòнạ мàйкạ и ạсвà тạ сạ сèстри // мèне бọлù к³рстạс / ạ л’ạ айтỳф пàднạх / пр’èснọ пùх ọт дọктòрạн / разб³ркạно сùчкọ ф нèгạ // мèне мạ бọлù к³рстạн ềца //

Зайде от Синиково: // нù см’ạ ạттỳзи ạмạ нù см’ạ дạлèкọ ạттỳс / ạт дрỳгọ сèлọ см’ạ // нàшенọ синùкọвọ е д’ạлèчạ / бùр саàт’ с ạфтọмобùл’ạн // нù сме демèк нàй нạкрàй сèл’ọ / пък кạсạбàтạ ни е нàм искèчạ // тàм ни е нàм кạсạбàнạ // нù см’ạ пу селà рынạти //

ЛИТЕРАТУРА
Алексова 2009: Алексова, Кр. За прилаганите в българската социолингвистика методи за анализ на речевата вариантност и за необходимостта от съчетаване на количествени и оценъчни подходи при изследването й. – В: Език и литература, кн. 1-2, 2009, 79-106.
Бояджиев 1999: Т. Бояджиев. Склонени членувани форми в българските диалекти. – В: Диалектология и лингвистична география. София, 1999, 99-105.
Виденов 2003: Виденов, М. Българската езикова политика. София, 2003.
Вълчев 2009: Вълчев, Б. От историята на българския книжовен език към теорията на книжовните езици. София, 2009.
Вълчинова 1999: Вълчинова, Г. „Знеполски похвали”. Локална религия и идентичност в Западна България. София, 1999.
Иванов 1922: Ivanov, J. Un parler bulgare archaïque. Revue des ètudes slaves II, 1922, 93-94.
Исса 2012: Исса, К. На изток от Драгоман (15 въпроса за българския език). София, 2012.
Йоаниду, Фос 2001: Ioannidou, A., Kr. Voss. Kodifizierungsversuche des Pomakischen und ihre ethnopolitische Dimension. – Die Welt der Slaven XLVI, 233-250.
Кабасанов 1963: Кабасанов, Ст. Един старинен български говор. Тихомирският говор. София, 1963.
Кочев 1996: Кочев, Ив. За така наречения „помашки език” в Гърция. – Македонски преглед, №4, 1996, 43-60.
Мангалакова 2011: Мангалакова, Т. Нашите в Гърция. Сред помаците в Западна Тракия, 2011.
Милетич 1912: Милетич, Л. Павликянското наречие. – СбНУ, кн. XXVI. София, 1912.
Мирчев 1933: Мирчев, К. Следи от стб. ы в говора на с. Калапот, Зъхненско. – Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината му (1863-1933).София, 1933.
Митринов 2011: Митринов, Г. Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско. София, 2011.
Пачев 1993: Пачев, Ан. Малка енциклопедия по социолингвистика. Плевен, 1993.
Секция БДЛГ 1996: Секция за българска диалектология и лингвистична география към ИБЕ при БАН. Съчиненият “помашки език” – български диалект от родопски тип. – В: Български език, кн. 3, 1996, 1-9.
Стойков 1967: Стойков, Ст. Банатският говор. – Трудове по българска диалектология. Кн.3. София, 1967.
Теохаридис 1996: Θεοχαρίδη, Π.Δ. Γραμματική της πομακικής γλώσσας. Παράρτημα: φράσεις και κείμενα, Θεσσαλονίκη.
Теохаридис 1996: Θεοχαρίδη, Π.Δ. Πομακοελληνικο λεξικο. Πομαοχτσκου – ουρουμτσκου λεκσικο, Θεσσαλονίκη.
Тилков 1962: Тилков, Д. Гласна ы в говора на с. Тихомир, Кърджалийско. – ИИБЕ, кн. VIII, 1962, 237-240.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ „ПОМАШКИ ЕЗИК” И ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА НЕГО? - Доц. дфн Елена Каневска-Николова

СЪЩЕСТВУВА ЛИ „ПОМАШКИ ЕЗИК” И ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА НЕГО?

Доц. дфн Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян
Източник: Авторът



СЪЩЕСТВУВА ЛИ „ПОМАШКИ ЕЗИК” И ИМА ЛИ ПОЧВА ЗА НЕГО?

Доц. дфн Елена Каневска-Николова
Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, Филиал – Смолян

Напоследък в публичното пространство се появиха множество спекулации по въпроса за т.нар. помашки език. Става дума за говора на българоезичните мюсюлмани в Северна Гърция, който е най-добре запазен в селата в Ксантийско, но освен в шест района на област Ксанти се говори в осем района на област Родопи (Гюмюрджинско) и в два района на област Еврос, Димотишко.
С влизането на България в ЕС и отварянето на още два контролно-пропускателни пункта на българо-гръцката граница (особено този при Златоград) стана възможно, макар все още трудно, провеждането на проучвания върху южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско. През последните години се появиха няколко значими публикации на Г. Митринов , както и книга на журналистката Т. Мангалакова , в която с много грешки и неточности, в публицистичен стил, е представена картината на българоезичната общост в Северна Гърция. На страниците на сп. „Родопи” излизат различни материали, свързани с проблема за езика, произхода и идентификацията на българите мюсюлмани в южните Родопи, а неотдавна специална конференция беше посветена на тази тема („Помаците – версии за произход и съвременна идентичност”, Смолян, 4-6 май 2012 г.).
Липсва единен критерий и научен подход при определянето на културно-религиозната общност, носител на тези архаични южнородопските български говори. Най-разпространени са етнонимите „българи мохамедани” и „българи мюсюлмани”. В кн. 1-2/2012 на сп. „Родопи” доц. Ст. Танев в статията си „Ще има ли в република България помашки етнос и помашка нация през XXI век?” обстойно коментира битуването на тези термини в писмената и устната реч. По-научно прецизният и обобщаващ термин българи мюсюлмани се употребява наред с добилия гражданственост и широка популярност термин българи мохамедани, който все още се използва в научните изследвания, в официалните изказвания и в говорната практика. През последните двадесет години в редица научни публикации и в медийното пространство се налага и утвърждава локално-регионалното прозвище ироним „помаци”. За територията на България това прозвище има обидно-пейоративен характер, докато в гръцката част се употребява като название и самоназвание без допълнителни смислово-стилистични конотации. Терминът, който е най-подходящ и коректен за назоваването на въпросната културно-религиозна общност в Северна Гърция, е българоезични мюсюлмани.
В езиковедските среди няма спор относно характера на езика на тази общност, която през последните десетилетия е подложена на силен външен натиск с цел по-нататъшното й обособяване и капсулиране. Веднага след появата на Помашко-гръцкия речник и Граматиката на помашкия език, издадени от П. Теохаридис, последва публикация на Секцията за българска диалектология и лингвистична география към ИБЕ при БАН по повод на т.нар. „помашки език” с категорично заявената теза, че говорите в Ксантийско и Гюмюрджинско са „продължение на диалектите в Смолянско и на девисилските села в Крумовградско и споделят техните особености от различните езикови равнища”. След като представят най-характерните особености на тези български говори и отбелязват наличието на множество грешки, плод на „филологическа некомпетентност”, авторите стигат до извода, че „езиковите факти и научните аргументи са най-неоспоримото доказателство за българския произход” на съчинения в Гърция „помашки език”. Не закъснява реакцията и на проф. Ив. Кочев , който също отбелязва многобройните грешки в гръцките издания и разглежда най-характерните особености на южнородопските говори, като обобщава, че „диалектът, залегнал в основата на „помашкия език”, е от централнородопски тип с известен преход към западнотракийските говори, които генетично са тясно свързани с него”. На опитите да се кодифицират помашките диалекти в днешна северна Гърция е посветена и студията на А. Йоаниду и Кр. Фос . Показателно е мнението и на самите носители на тези диалекти за издадения през 1996 г. Помашко-гръцки речник: „Той не е съставен от екип филолози, учители, експерти. В него няма много оригинални помашки думи, много думи в него са взети от гръцкия и турския език” . Друг е въпросът как те самите оценяват характера на езика, който говорят – в това отношение не са единни. Преобладаващата оценъчна нагласа е, че езикът им е помацки. Що се отнася до етническата им принадлежност, субективната оценъчна картина е още по-пъстра – „наши”, помаци (≠ турци) и мюсюлмани (≠ турци и = турци).
На фона на „колебливата” идентичност като субективни оценъчни нагласи обективните езикови данни показват, че т.нар. помашки език споделя всички характерни особености на родопските говори на българска територия: общ застъпник на старобългарските носови и ерови гласни (ô, а, ъ); широко е (ê) като основен застъпник на старобългарската ятова гласна без оглед на позицията му в думите; акавизъм (преминаване на неударена гласна о в а); отмет на ударението към начална сричка; тройно членуване ; падежни форми при имената; съхранени старинни местоименни форми; специфичен словоред; архаични лексеми, засвидетелствани в старобългарски писмени паметници и др.
Както отбелязва Ст. Кабасанов , „езикът на българите мохамедани в Родопите носи всичките характерни свойства на архаичните родопски говори както в звукове /фонетика/, така и във форми /морфология/, и в изречение /синтаксис/, и откъм словарен състав. Няма сериозен наш и чужденец учен езиковед, който да дели българомохамеданските говори от българохристиянските в Родопите, които по същина представят една езикова цялост в единството на българския език”. За разлика от родопските говори в границите на България, които са силно повлияни от книжовния език, главно чрез медиите, южнородопските говори отвъд границата са се консервирали и са запазили един по-архаичен етап от развоя на тези говори – със запазена гласна ы , склоняван член , архаична лексика.
Възниква въпросът Доколко езикът може да бъде идентификационен признак?
Ще се позова отново на родопския диалектолог Ст. Кабасанов: „От всичко нетрайно в света езикът е най-трайното, мъчно поддаващ се на асимилационни насилия и на пропаганда, най-трайният и съществен белег на народността. Изчезне ли той, обикновено изчезва и тя – народността. Затова на старобългарски език думата ензикъ /.../ означава и език – способност и начин на говорене и общуване, и народ – етническа общност”.
Ще цитирам и две мнения на съвременни езиковеди: „...езиците (в частност книжовните езици) са жива памет за извървените пътища от съответните народи. Затова и тази памет е уникална” . „...между всички ни (от българския народ) съществуват здрави връзки, сакрални и свещени. Най-силната от тях е езикът. Човекът се ражда в езика, който присъства като един от основните компоненти (наред с пространството наоколо и обкръжението на близките) в сакралния образ на родината... Езикът възниква в човека, в неговия мозък, и човек придобива способност да структурира действителността чрез разнообразни модели. В съзнанието му се оформя картина на света, защото светът, който населяваме, съществува до голяма степен и благодарение на езика, който го интерпретира” .
Разбирайки важността на езика като идентификационен признак, гръцките власти полагат големи усилия да покажат, че т.нар. помашки език е отделен език, различен от българския. Дали този съчинен език ще се превърне в поредния опит за кодифициране на регионална писмена норма на български диалект и превръщането му в отделен език, ще покаже езиковата политика на балканските държави и най-вече на Гърция. Както отбелязва Г. Митринов, сътворяването на „помашки език” е планомерна и дългосрочна държавна политика на Турция и Гърция „с цел приобщаването на южнородопското мюсюлманско население в Западна Тракия съответно към турската и гръцката нация” (2011: 19).
В основата на всяка държавна езикова политика е залегнал постулатът, че езиковата консолидация е предпоставка за национално единство. Първостепенно значение в езиковата политика на Балканския полуостров е придобило изискването своя държава със свой език . Пример за това е създаденият с декрет македонски книжовен език, който е друга книжовна формация на българския език, съществуваща успоредно с естествено формиралия се през Възраждането новобългарски книжовен език на базата на североизточното българско наречие. Друг пример за кодификация на български диалект е книжовната кодификация на банатския говор през XIX в., но в този случай езиковата политика не е водена от държава, а от родолюбивата интелигенция на група села, отдалечени и изолирани от България. Така че езиковата политика отразява интересите както на държавните обединения, така и на отделни формирования или компактни емигрантски маси от една езикова общност.
Освен консолидираща и интегрираща функция книжовният език притежава и сепарираща функция. При обособяването на определени носители на езика става тяхното дистанциране както от съседните народи, така и вътре в езиковата общност. Сепаративната функция може да олицетворява политиката на определени обществени сили за насилствено обособяване в езиково отношение на част от носителите на един език, като предпоставка за такъв процес е наличието на повече държавни обединения, в които живее този народ с общ език. Точно такъв е случаят с т.нар. помашки език.
Езиковата ситуация в една държава задължително е обект на нейната правителствена езикова политика – тя, по думите на акад. М. Виденов, не само че може, но и трябва да се управлява и направлява. За съжаление българоезичните общности в северна Гърция не са обект на българската езикова политика, която се води от незаинтересовани чиновници и политици, игнориращи мненията и оценките на специалистите диалектолози и социолингвисти.