От Родопите към Странджа - Милена Катошева

Източник: Блогът на Милена Катошева - ОТ РОДОПИТЕ КЪМ СТРАНДЖА


ОТ РОДОПИТЕ КЪМ СТРАНДЖА
Милена Катошева

„От Родопите към Странджа” не е име на туристически маршрут. Така се нарича изложбата на турския фотограф Недрет Бензет, състояла се през миналата, 2011г., в град Къркларели (Лозенград), Турция. Но не само това. В заглавието „От Родопите към Странджа” се крие нещо много по-дълбоко и много лично – разказ за историята на един помашки род поел тежкия път на емиграцията в далечните години след Балканските войни.

с. Лясково в Родопите
снимка: Недрет Бензет

В България живеят много и различни етноси. От векове наред те населяват земите ни – някои са местно население, обособило се като етническа група у нас (или извън пределите на страната ни), вследствие на бурните исторически процеси на Балканите и под въздействието на различни фактори – икономически, политически, религиозни. Други са чужденци, дошли от далечни земи и намерили покой тук, в България. Дори и българският етнос, макар и на такава малка територия, има своите регионални етнографски различия и особености – шопи, торлаци, ваяци, рупци, балканджии, помаци и др. От векове насам нашата нация не е хомогенна. Арменци, власи, армъни, евреи, роми, турци, каракачани, татари трайно са се вписали в многоликия й състав и историческо развитие и съвместно с българския етнос формират една пъстра картина – неповторима по своята същност.

Познаваме ли се, обаче, един друг? И разбираме ли се? Често се говори, че България е синоним на етническа и религиозна толерантност, избавила ни от трагедиите, случили се в бивша Югославия например, но и в нашата история има моменти, с които едва ли бихме могли да се гордеем. Защото българинът сякаш е по-склонен да бъде толерантен към чуждите етнически малцинства, но остава нетърпим към най-близките си по корен – помаците.

Думата „помак” като название и самоназвание на българите мюсюлмани (българомохамедани, ахряни) започва да се използва публично през епохата на Българското възраждане. Трудно е да се определи кога точно по-големи или по-малки групи българи християни са приели религията на османските завоеватели. Техният брой е нараствал постепенно и са се обособили цели области, в които хората говорели български език, но изповядвали официалния сунитски вариант на исляма. Днес помаци живеят в България, Гърция, Македония (торбеши, аповци), Албания, Турция като населяват предимно планинските масиви на Балканския полуостров от Източните Родопи до Североалбанските планини. Изключение от това разпределение правят някои села у нас в Централна Стара планина, между Ловеч и Тетевен. През XX век, вследствие на миграции от различно естество, помаците се заселват и в други части на Балканския п-в.

С Недрет Бензет се запознах през 2010г. в социалната мрежа „Фейсбук” скоро след първото си пътуване из Турска Странджа. Пишеше ми с латински букви на български език, в който много скоро познах гласа на Родопите… Първоначално мислех, че пиша с жена, заради снимката на красиво младо момиче на профила. След седмица разбрах няколко важни неща: Недрет беше помак, роден и израснал в село Паспалово (дн. Армутверен, Турция), а момичето – Арзу – негова дъщеря. Знаеше български от баба си и майка си, на какъвто език винаги е разговарял с тях. Харесваше българската народна музика, най-много родопските песни, и мечтаеше да види Родопите. Всичко това провокира у мен голям интерес към неговия произход и история и аз започнах леко и деликатно в продължение на месеци да се опитвам да науча повече. Беше трудно, и не защото той не искаше да разказва, а по-скоро, защото аз се притеснявах да разпитвам…Успях да науча малко. Баба му Фатма беше от село Лясково в Родопите, а дядо му, Абдула, от Михалково. Преселили се в Странджа, в село Паспалово, през 1915г. Не научих почти нищо повече, но започнах сама да търся информация за моето изследване, като от време на време му задавах въпроси, за да се уверя, че съм на прав път…

Първо се пренесох в Родопите, в село Михалкова, както го нарича Недрет, и откъдето според него започва историята на рода…

Село Михалково се намира в община Девин, област Смолян. Това е старо българско селище, като най-ранни писмени сведения за него се съхраняват в Истанбулския османски архив към Генерална дирекция на държавните архиви на Република Турция в документа „Тахрир дефтер 77” от 1516г. Споменава се под името Михалкова и по това време всички жители са само българи християни. Сведения за селото има и в други турски документи.

По данни на проф. Л. Милетич към 1912г. населението на Михалково се състои само от помаци. Днес в Михалково живеят българи християни, изповядващи източно православие и малка част помаци, изповядващи исляма.

Село Михалково е последвало съдбата на повечето села в областта Рупчос. Окончателно е било помохамеданчено по време на т.н. Второ масово помохамеданчване, което е извършено в Родопите по време на султан Мехмед IV Ловец през XVII, когато исляма са приели и жителите на околните села – общо тридесет селища с около 27 000 жители. Ислямизацията на михалковци била извършена насилствено, поради което българите, приели исляма останали известни в турския език с термина калъчкачкън (избегнал сабята). Селото е един от главните центрове на „Tъмръшката република” (Помашка република), просъществувала от 1879г. до 1886г.

Част от спасилите се михалковци се преселили в Перущица и други околни селища. Следите от християнското минало на Михалково личат и днес в местната топонимия, още се знае къде са руините на старата селска черква, на чието място била издигната джамия, просъществувала до Балканската война.

Етнографът проф. Анастас Примовски също потвърждава, че до 1912г. селото е изцяло българомохамеданско. След Балканската война, подведени от антибългарската пропаганда в Османската империя, страхувайки се от някакво бъдещо възмездие, заради религията, участието в Тъмръшката република и събитията по време на Априлското въстание, жителите на Михалково масово се изселват в Турция. На тяхно място в селото се завръщат напусналите преди време българи християни…

с. Лясково в Родопите
снимка: Недрет Бензет

През 1915г. по пътя на изселничеството, заедно със своите съселяни, поемат и роднините на Недрет. Този път ги отвежда в село Паспалово, Малкотърновско, което било напълно обезлюдено по време на Илинденско – Преображенското въстание, когато неговите жители преминават тогавашната граница и се разпръскват в България. Михалковци се настаняват в празните къщи и заживяват там. Скоро след това на дядо Абдула му се налага да се върне още веднъж в Михалково, тайно, на кон, за да доведе останалия там най-малък брат на Фатма - овчарчето Хамит. Абдула и Фатма, заедно с останалите съселяни живеят в Паспалово една година, но не успяват да свикнат с новото място и носталгията по родната земя надделява… С помощта на граничните власти, които уреждат тяхната реемиграция, натоварени с цялата си покъщнина, под охраната на български граничен отряд, една нощ те преминават границата и по пастирски път, т.н. “Път на пасящите овце”, се завръщат в Михалково… Там, обаче, ги чака неприятна изненада и разочарование… В домовете си те заварват своите роднини и съседи християни.

Правителството се опитва да урегулира отношенията между тях като задължава християнското население да приеме помаците в къщите си. Съжителството е трудно и постепенно до 1928г. всички михалковци – българомохамедани се изселват окончателно в Паспалово.

Недрет с майка си и баба си, с. Паспалово
снимка: Недрет Бензет, личен архив

Паспалово (Паспалево, Паспала) е село в околия Малък Самоков, вилает Лозенград, Турция. Намира се в северните склонове на Странджа, в непосредствена близост до българо-турската граница, на левия бряг на река Резовска. През XIXв. Паспалово е село в Малкотърновската кааза на Османската империя с българско население. След потушаване на Преображенското въстание през 1903г. всички къщи са ограбени и по-голяма част от населението бяга. След Междусъюзническата война през 1913г. всички жители на селото окончателно се изселват в България. Днес в селото живеят около 200 души. Това са наследниците на българите мохамедани от Михалково, Лясково, Ксанти и Драма, които още съхраняват своя майчин, български език, пеят родопски песни и не крият своя произход.

с. Паспалово в Странджа
снимка: Недрет Бензет

С Недрет се срещнахме през септември миналата година по време на Летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад”. Поканихме го да бъде наш фотограф при престоя ни в Турция.

„Когато говореше за Михалкова и за Ляскова, баба винаги плачеше…” – това ми казва Недрет, докато пътуваме към Одрин и очите му се пълнят със сълзи.

Недрет Бензет е роден през 1968 г. в Паспалово. От 1996г. насам живее в град Къркларели. С художествена фотография се занимава от 1986г. като има зад гърба си шест самостоятелни изложби в Къркларели, една в Бургас, както и участие в общи проекти на фотографи от Турция и България. През миналата година Недрет за първи път посети Родопите и се запозна с роднините си в село Лясково. Плод на това посещение е и споменатата вече изложба „От Родопите към Странджа”, която по своеобразен начин разкрива не само неговите емоции от видяното и преживяното, но и приликата между тук и там – сравнение, което той търси и показва постоянно в творчеството си.Осъществявайки мечтата да види къде са земите на дедите му, през обектива на своята камера той запечатва хората, еднакви по своята същност, еднакви в начина на живот, езика и мечтите си…

С Недрет в етнографската къща-музей в село Пойрали (POYRALI), Турция
снимка: личен архив

Етническият произход на помаците е често дискутирана тема. Теориите се различават и зависят от подхода и националността на изследователите. Гръцките и турските учени поддържат тезата, че тази група от населението има небългарски произход, докато от българска страна се изтъква, че става дума за насилствено ислямизирани българи. Известната османистка Антонина Желязкова дава значителен принос в изследването на ислямизирането в Родопите, като според нея насилствени помохамеданчвания е имало, но далеч не в такива размери, каквито някои източници съобщават. Тя подлага на съмнение някои домащни извори като Летописа на поп Методи Драгинов, Летописа от село Голямо Белово и Баткунския летописен разказ, които се отнасят за едни и същи събития, явно имат обща първооснова и внушават предубедени тези за разпространението на исляма в Родопите.

Погледнато обективно, помохамеданчването в Родопите не е уникално явление, нито е резултат от някакви организирани асимилаторски действия на Високата порта. То е по-скоро следствие от сериозни и разнообразни политико-икономически и социални фактори, които засягат европейските провинции на Османската империя, което спред изследователката не дава основание да му се поставя по-сериозен и драматичен акцент, отколкото в историята на която и да е засегната от османските завоеватели държава. Още повече, че българските мохамедани в Родопите, както и албанските мюсюлмани запазват своя език и традиционна култура.

Овчар от с. Паспалово, Странджа
снимка: Недрет Бензет

Българският произход на помаците е факт, който се доказва с общността на езика и народната култура, както и чрез информация от турските документи. Още при първите си завоевания османската армия се опира на християнските васали на Балканите и признава на местните владетели правата им, зачислявайки ги като спахии. През целия период на османското господство династията набира войници (войнуци) от местното население и попълва своите отряди с християни, много от които с течение на времето приемат исляма. Охраната на пътищата и проходите също е поверена на дервенджиите – местно християнско население.

Сложните исторически и психологически фактори са действали продължително, за да се свърже понятието ахрянин с понятието българомохамеданин от Родопите. Връзката на думата ахряни (агаряни) с Ахрида, източната планинска част на Родопите между Марица и Егейско море се доказва и в широкото разпространение на топонимите Ахрян, Ахрянско, Ахрянлък. Ахряните са планинците, които приспособявайки се към реалното османско господство са останали в своите селища, не са се откъснали от корените си, от земята си. Те са там, където са се родили – в Ахрида. Населението на Ахрида е приело исляма като алтернатива за самосъхранението си.

Процесът на „приобщаването” на помаците към българската нация след Освобождението започва с масовото покръстване на мюсюлманското население в Родопите ( 1912-1913). Главна роля в този процес играе създадената културна организация „Дружба-Родина”. Голям натиск изпитва помашкото население през Балканските войни, подложено на покръстване и преименуване по административен път или чрез четите на ВМОРО. Това става предимно в районите на Неврокоп (дн. Гоце Делчев), както и в новозавладените земи около Ксанти и Драма като броят на засегнатите варира между 150 – 200 000 души. След злополучните опити за християнизиране през 1912-1913г. , мохамеданите, вместо да се приобщят, още повече се отчуждават и масово се изселват в Турция. Ориентирането на България към Централните сили – съюзници на Турция в Първата световна война, довежда до връщането на имената и религията на българите мохамедани. Тяхната „кръщавка” се отменя от правителството на В. Радославов, но не от хуманност, а поради предстоящите избори. Помашките изселвания през 1927, 1933 и 1935г. обаче свидетелстват за това, че положението отново се е влошавало. Организацията „Дружба-Родина” разгръща мащабна дейност за приобщаване на родопските помаци, които в 1942г. са насилствено преуименувани. Дейността на организацията в началото на 40-те години е насочена не само срещу имената и носиите им, но и срещу културната изостаналост и необразованост на помаците. Кампанията включва още ограничаване на турското влияние, като се отменят богослуженията на арабски език в джамиите. Смесените бракове между българомохамедани и турци се забраняват като се цели пълна сегрегация на помаците от турското малцинство.

Акцията за преименуване на помаците протича в два етапа. Първият продължава до 1964г., но няма голям успех и след масови протести старите имена отново се връщат. Вторият етап е по-мащабен и протича от 1971 до 1974г., когато над 220 000 помаци получават нови имена. Въпреки, че не са признати за малцинство в страната ни, тази политика спрямо помаците продължава чак до рухването на тоталитарния режим през 1989г. Днес те са част от пъстрия свят на Родопа планина, като й придават неповторим етнически колорит. За съжаления, обаче, и до днес в названието „помак” продължава да се влага и отрицателно съдържание.

Търсейки информация за историята на Михалково и връзката с рода на Недрет, открих любопитни факти. От неговия род е един българомохамеданин, малко известен на нашата общественост – Осман Нури Ефенди – Големият помак на българите – една изключителна личност, спасила от опожаряване през 1876г. Пещера и околните села, човекът който поставя началото на възродителното движение на българите в цялото Пещерско краище. За съжаление това възродително движение се превръща в т.н. „възродителен процес”, по време на който насилственото посегателство над човешките права – да носиш своето име, свободно да изповядваш религията си и да почиташ обичаите си, води до масовото изселване на българомохамедани от страната ни.

Не само баба Фатма е плакала при спомените си за родния край… Плакало цялото село…

„…v selo koi tu jıveyal v leskovo az povnem ne kakvi hora v kafetu kato za govoryat kade se jıveyali kak se ostavili selo i kak mu padat sulzi travva da vijdash…”[1]

Започнах този разказ, знаейки предварително, че няма да бъде завършен, както вероятно няма да дъдат прекратени споровете около етническия произход и мястото, което заемат помаците в сложния пъзел от етноси в България и на Балканите.

Много мъдрост чух в думите на Недрет, мъдрост, до която може да достигне само човек, който е приел историческите превратности като съдба, знае откъде идва и къде отива.

„Какво означава „помак” според теб” – питам Недрет плахо… А той ми отговаря спокойно и с широка усмивка” „Е, българин мохамеданин, де!”

Прекарвам следващите минути в размисъл. Човек може да се самоопредели, само ако има свободата да го направи. Недрет Бензет израства в село Паспалово, в което и до днес се говори на български език. Изтраства с разказите на баба си за отминали времена и с любовта и мъката по родната земя, които тя и нейните съселяни носят в сърцата си до края на живота, но са успели да съхранят и предадат нататък „най-важното, най-светото и най-силната народностна отлика – езикът”[2]

Автобусът бавно спира в центъра на Лозенград и аз съзирам нещо, сякаш познато, в крехката фигура на младо момиче през прозореца. Арзу! Слизам и дори не чувам как Недрет ми обяснява, че това е дъщеря му. Не ни бяха нужни думи, нито език, на който да се разберем с нея. Прегърнах я и докато бършем през усмивки сълзите си, тя ми подава плик. Целувам я и после се разделяме. Престоят ни в Турция е към края си и групата отново се приготвя за отпътуване. Гледам нататък, където изчезна Арзу… А в плика? В плика имаше два чифта терлици – „михалковско – паспаловски” или може би „родопско – странджански” – шарени и меки, много красиви…

Подаръкът
снимка: Милена Катошева


[1] Откъс от разказите на Недрет Бензет, моите своеобразни Интернет – интервюта. Извинявам се, че текстът е на латиница, но го прилагам в неговия автентичен вид.

[2] Цитатът е от книгата на Стою Шишков „Българомохамеданите”, 1936г.

Използвана литература:

Славейков, П. Етнография, Университетска библиотека, № 457, С, 2006.
Карахасан-Чънар, И. Етническите малцинства в България. С, 2005.
Балкански, Т. Осман Нури Ефенди – Големият помак на българите. В. Търново, 1997. (http://www.promacedonia.org/tb/index.html)
Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и националновъзродителния процес. Съст. Георги Янков, Ред. Христо Христов, С, 1989. (http://www.promacedonia.org/hh_gja/index.html)
Стаменова, Ж. Етносоциални аспекти на бита в Източните Родопи през 70-80 години, Перник, 1995.

Доспат - страници от миналото, доц. Димо Чешмеджиев

Доспат - страници от миналото, доц. д-р Димо Чешмеджиев
Източник: Авторът


доц. д-р Димо Чешмеджиев - професионална автобиография





родопски старини родопска история доспат страници от миналото димо чешмеджиев

Сп. Онгъл - юбилеен сборник: Никола Жалов, 2009

Онгъл - юбилеен сборник, 2009

Асоциация за антропология, етнология и фолклористика "Онгъл"

Тема на броя:
ЮБИЛЕЕН СБОРНИК
С МАТЕРИАЛИ ОТ ТЪРЖЕСТВЕНОТО ЧЕСТВАНЕ ЗА 110-ГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА
НИКОЛА КОСТАДИНОВ ЖАЛОВ (1900-1965)
СЕЛО ХВОЙНА, 24-25 ЮЛИ 2009 Г.
С ПОДКРЕПАТА НА АСОЦИАЦИЯ ЗА АНТРОПОЛОГИЯ, ЕТНОЛОГИЯ И ФОЛКЛОРИСТИКА „ОНГЪЛ”
КМЕТСТВО – С. ХВОЙНА


Съдържание
Проф. Константин Жалов, Алексей Жалов. Биографични бележки ... стр. 2

Елена Стоянова. Архивното наследство на краеведа от Ропката ... стр. 6

Елена Бедрова. Мечтателят от Рупчос ... стр. 12

Ангел Янков. Село Малево в проучванията на Никола Жалов ... стр. 18

Проф. Константин Жалов. Непубликувани писма от акад. Михаил Арнаудов до Никола Жалов ... стр. 23

Веселка Тончева. За родопската „каба” гайда ... стр. 26

Стефан Илчевски. Религиозният диалог между християнската и мюсюлманската общност в края на хіх и началото на хх век в село Хвойна, Смоленско ... стр. 36

Миглена Христозова. Мотивът за вечното лято в сборника „Веда Словена“. Римляни и юруци във фолклорната памет на рода Гимишеви от село Здравец, общ. Лъки ... стр. 46

Константин Рангочев. Живата обредност в Рупчос ... стр. 52

Михаил Христов. Наблюдения върху археологически структури в района на село Лъкавица, община Лъки, Средни Родопи ... стр. 60

Анна Чанова. От „Тумба” до Мелник – туристическа разходка из най-югозападните части на България ... стр. 71

Благовеста Узунова. Туризъм из Ивайловград ... стр. 76



РЕЛИГИОЗНИЯТ ДИАЛОГ МЕЖДУ ХРИСТИЯНСКАТА И
МЮСЮЛМАНСКАТА ОБЩНОСТ В КРАЯ НА ХІХ И НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК
В СЕЛО ХВОЙНА, СМОЛЕНСКО

Стефан Илчевски
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

В настоящия си вид, според проучванията на Никола Жалов, село Хвойна
възниква около 1750 г. (Вж. Арнаудов 1989: 35). Първоначално селото е изцяло
християнско, но впоследствие през следващите 20-30 години в него се заселват и
няколко семейства на българи мюсюлмани, преселници от съседните села: Борускево,
Орехово, Добрилък и др. Облагодетелствани от османската власт, мюсюлманите в
Хвойна скоро заемат най-добрите земеделски терени за ниви, ливади и дворове, като
построяват къщите си в по-долната и западната част на селото, а на едно от най-
личните места изграждат голяма джамия с високо дървено минаре. Около нея оформят
малък площад, на който в празничните петъчни дни след молитва се събират на пазар и
раздумка. През 1820 г. в Хвойна има 10 семейства на българи мюсюлмани, а през 1857
г. 15 къщи с около 20 семейства (Вж. Арнаудов 1989: 56). При първото преброяване на
населението след освобождението през 1880 г., селото се състои от 105 къщи с 601
жители, от които 457 християни и 144 мюсюлмани (Вж. Арнаудов 1989: 26-27), а при
преброяването през 1885 г. в Хвойна живеят 479 християни и 152 мюсюлмани (Вж.
Арнаудов 1989: 56).
Описвайки положението на централнородопските християни под османска
власт, свещеник Ной Ангелов (1854-1942 г.) от село Орехово, Смоленско, пише
следното: „Положението на християните било тежко, но не и непоносимо, защото
местните мюсюлманите не са разкъсали роднинските си връзки с християните.
Поддържали си традициите по рожденки, сватби и др., като си носели разни ястия,
баници, понуди и др. Тези взаимоотношения траяли до края на робството не само в
Орехово, но и в цялата планина...” Самият отец Ной разказва, че майка му и Махмуд
Сарачов се смятат за роднини и се тачат като братовчеди (Вж. Калинов 1988: 30).
Отношенията между християни и мюсюлмани в Хвойна са подобни. Мика Талюска
разказва: „Ние, жените, чийто къщи бяха в съседство с мюсюлманските, си
общувахме с кадъните по комшийски – раздавахме си едни други по християнските и
мюсюлманските празници или пък когато се върнехме от мандра. Помагахме си по
жътва, харман и коситба, при градеж на къщи. Децата ни си играеха заедно, а
мъжете ни заедно кираджоваха” (Вж. Арнаудов 1989: 56-57).
Хвойненските българи мюсюлмани също помнят своите стари роднински връзки
и поддържат добри отношения с роднините си християни. Никола Жалов съобщава
следното за семейството на Адемовските. Една зима около 1850 г. павелски овчари
пасли овце в пловдивското поле и един от тях се влюбва в местно момиче, което се
казва Анка. Обещава му женитба, но си заминава без дори да й се обади. Анка тръгва
подире му и някъде след Марково настига богутевски овчари – българи мюсюлмани.
Разказва им за болката си, те я съжаляват, но не могат да й помогнат. Един от
богутевците харесва девойката и тя, срамувайки се да се върне в селото си „опозорена”,
се съгласява да му стане жена, като след време се примирява с религията му и приема
исляма с името Фатма. Ражда две деца на съпруга си в Богутево, но той умира и тя се
омъжва повторно за Адем Мусев от Хвойна, който е бездетен. В Хвойна Фатма не крие
старото си християнско име – Анка. Дори нещо повече, чрез Мария Паунова тя често
изпраща пари за свещи в църквата. Роднинството на Адемовските с християните идва и
по друга линия. Дядото на Адем е братовчед на Чолака (Янаки Чолака) и Будю
Арнаутина – българи християни родоначалници на хвойненските родове: Будеви,

37
Арнаудови, Чолакови и Томови. Това роднинство продължава да се поддържа и по
време на сватбата на Тахир – един от синовете на Фатма (Анка), на особена почит са
роднините християни. Емине – снахата на Фатма (Анка), жена на сина й Мустафа, също
се „чувства българка” и дава скришом брашно за петохлебие в църквата (Вж. Арденски
2005: 45).
Християните в Хвойна от своя страна също почитат роднините си мюсюлмани,
като взаимно си гостуват по сватби, събори и празници. Една християнска девойка от
рода Тарашеви в село Хвойна отива да жъне ангария с други моми и жени от селото на
нивите на Хасан ага Тъмрашлията. Там е харесана и открадната от един ерген –
българин мюсюлмани от село Осиково, Давидковско. Баща й Георги, не можейки да се
примири с раздялата с обичната си дъщеря, се преселва в Осиково и приема исляма, но
запазва фамилното си име, което се предава и на неговите наследници от дъщеря му.
Тарашеви-християни от Хвойна и Тарашеви-мюсюлмани от Осиково поддържат
роднинските си връзки до втората половина на ХХ век, гостувайки си взаимно по
различни поводи (Вж. Манолов, Манолова 1977: 64-66).
Българите мюсюлмани зачитат своите роднини християни не само по време на
празници и сватби, а и във време на трудности и изпитания. Те не извършват никакви
безчинства над християнското население в Хвойна, нито по време на Априлското
въстание (Вж. Арнаудов 1989: 42), нито през 1878 г. по време на Руско-турската война,
когато стотици войници от отстъпващата армия на Сюлейман паша и бежанци от
мирното мюсюлманско население – турци, албанци, роми и българи, преминават през
Централните Родопи, бягайки от руските войски към Беломорието. Нещо повече, Ангел
Губеров разказва как хвойненецът Бекир ага изчаква в селото отстъпващата
Сюлейманпашова орда, отива при бинбашията и го моли да не допуска никакви
безчинства в Хвойна и изгаряне или ограбване на изоставените от избягалите
християни къщи. Той ходи от къща на къща с гърне с вода да гаси огньовете, за да не
стане случаен пожар. Бекир ага дочаква и посреща руските войски, прави поклон пред
русите и ги въвежда в селото. Един руски офицер му зашива платнен белег на лявата
страна и го поставя за кмет на Хвойна до завръщането на избягалите негови съселяни.
Той до дълбока старост е на почит от хвойненци – мюсюлмани и християни, участва в
селските съвети и до края на живота си пази платнения белег като символ на дадената
му власт (Вж. Арнаудов 1989: 45).
За жалост обаче след освобождението от османска власт през 1878 г. и най-вече
след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.,
отношенията между мюсюлманската и християнската общност в целия Рупчос се
изострят. Дори някои недобросъвестни християни предприемат едва ли не кампания за
прокуждането на българите мюсюлмани. В смесените села като Хвойна, Орехово,
Павелско и Широка лъка, където безконфликтното и мирно съжителство между двете
общности е традиция, на обикновените селски разпри и междуличностни свади вече се
придава политически оттенък. На българите мюсюлмани, с повод и без повод, се
натяква, че са отстъпили и изменили на бащината си вяра, а греховете на отделни
престъпници и главорези се приписват на всички. Въобще цели се създаването на
тягостна и подтискаща обстановка, която да принуди българите мюсюлмани или
„турците” – както са наричани от своите недоброжелатели, сами да кажат: „Не можем
повече да живеем тук!” – и да се изселят (Вж. Арденски 2005: 38-39).
Кметът на село Хвойна Илия Килимов активно се включва в тази
антимюсюлманска кампания и тъй като хвойненските мюсюлмани, въпреки оказвания
върху тях обществен натиск, не желаят да се изселят, след една петъчна молитва той
организира побой над тях и на следващата сутрин те обявяват имотите си за продан. Но
съседите им християни никак не бързат и доста изчакват, а може би повечето от тях не

38
разполагат и с нужните материални средства, за да купуват. Ето защо в началото само
15 семейства успяват да продадат недвижимото си имущество и да заминат. Останалите
кандидат изселници търсят купувачи, молят, увещават като непрекъснато снижават
цените на имотите си. Един декар от най-хубавата и плодородна земя достига цена от
20-25 лева. Явяват се няколко купувачи от съседното село Павелско, след което и
хвойненци се впускат да сключват договори на безценица (Вж. Арденски 2005: 39).
През есента на 1902 г., всички българи мюсюлмани напускат Хвойна – 4 семейства се
преместват в съседни мюсюлмански села, а останалите 26 заминават в пределите на
Османската империя (Вж. Арденски 2005: 25).
Но и там приемът не е ласкав. Обикновено българите мюсюлмани се настаняват
в най-затънтените и маларични села, където местното турско население се отнася към
тях презрително. Непривичните за тях климатични условия, лошата вода и недоимъкът
стават причина много от преселниците преждевременно да си отидат от този свят, а
голяма част от останалите живи обръщат поглед назад към България, към своята
родина. Започват да търсят всевъзможни начини да се завърнат. Само няколко години
след изселването в Хвойна се връща Мустафа Адемовски – синът на оная Фатма
(Анка), която до изселването продължава да праща свещи в църквата и да се назовава
със старото си християнско име. Той, плачейки, моли своите съседи да му върнат поне
нивата в Дъбакът. По настояване обаче на селския кмет Костадин Златанов един
стражар под строг контрол закарва обратно до границата Мустафа и там с грубост го
изгонва (Вж. Арденски 2005: 51).
Защо българите мюсюлмани от Хвойна, заедно с голяма част от мюсюлманите в
Рупчос, ридаейки напускат родните си домове и потеглят към неизвестността? От една
таблица, изготвена от Стою Шишков, се вижда, че за периода от 1879 до 1 януари 1895
г. само от Рупчоска околия се изселват 760 семейства с 3 689 човека, от които 686
домакинства с 3331 човека отиват в Мала Азия. Тези цифри, както посочва сам
Шишков, не са пълни, тъй като отразяват броя на изселилите се само с редовни
паспорти, но не и броят на преминалите нелегално границата (Вж. Арденски 2005: 25).
Каква е причината отношенията между мюсюлманската и християнската общност в
Хвойна за един кратък период от 24 години толкова да се обтегнат и влошат? Какво
кара същите тези роднини християни и мюсюлмани, които си гостуват по празници,
сватби и събори, изведнъж да започнат взаимно да се тормозят, изнудват, заплашват и
прогонват от родните си места? Мнозина изследователи на масовите изселвания на
българите мюсюлмани от Централните Родопи в края на ХІХ и началото на ХХ век се
спират на тези въпроси и им дават най-разнообразни отговори. За едни основната
причина се корени в големия религиозен фанатизъм на българите мюсюлмани; за други
– това са изключително тежките икономически условия, в които се налага да живее
това население; за трети – желанието на техните съселяни християни да заграбят на
безценица имотите им; за четвърти – лошото отношение на българските чиновници към
тях; за пети – липсата на образование; за шести – пропагандата на турските емисари и
на местните аги и ходжи; за седми – лошото обществено настроение сред българското
християнско население и интелигенция към българите мюсюлмани като участници в
потушаването на Априлското въстание и други престъпления против българския народ,
и т.н. (Вж. Арденски 2005: 26-34, 38-41).
Описвайки причините, поради които българите мюсюлмани напускат Чепеларе,
Васил Дечев отбелязва, че от 1879 до 1888 г. като цяло българите мюсюлмани в
икономическо отношение са по-добре от християнското население, тъй като
притежават повече и по-добри недвижими имоти – ниви и ливади, а също и защото
след Освобождението стават по-работни и пестеливи. Но на фона на лошото
икономическо състояние на населението в Централните Родопи след лишаването му от

39
достъп до Беломорието, където заработват своето препитание около 80 % от родопчани,
разбира се, и сред българите мюсюлмани има обеднели хора. Едни от тези бедняци са
честни и трудолюбиви, но не разполагат с достатъчно ниви, ливади и добитък. Други
имат достатъчно обработваема земя и добитък, но самите те са лениви или прекалено
горделиви, т.е. считат за унижение селскостопанския труд и не могат да си представят,
че трябва сами да обработват имотите си, а не са в състояние да наемат работна ръка.
Трети са с криминално поведение или минало – крадци, участници в обири по
пътищата и убийци. Има и една малка част религиозни фанатици, които открито
заявяват, че не могат да търпят „кавурското управление”, т.е. християнското,
неверническо управление. Изселилите се 300 българи мюсюлмани от Чепеларе
принадлежат към всички изброени до тук категории (Вж. Дечев 2002 (1936): 173-174).
Следователно не може да се посочи една причина за изселването на българите
мюсюлмани, тъй като причините са твърде комплексни. Икономическите условия, при
които живеят българите мюсюлмани, не са по-различни от тези, в които се налага да
живеят и българите християни. Разбира се, че религиозният фанатизъм има свои
привърженици и сред българите мюсюлмани, но това е все пак една малка част от
решилите да напуснат родния си край. Не винаги имотите на изселващите се българи
мюсюлмани попадат на безценица в ръцете на местните християни. Така например в
Чепеларе те са закупени или отстъпени от изселниците на свои по-близки или далечни
роднини – също българи мюсюлмани (Вж. Дечев 2002 (1936): 174). Едва ли
отрицателните отзиви в творчеството на бележити български общественици и писатели
като Алеко Константинов (Вж. Константинов 1974: 281) и други за българите
мюсюлмани са могли да достигнат до ниско грамотното или напълно неграмотно
централнородопско мюсюлманско население. Да, те формират отрицателно отношение
към българите мюсюлмани като цяло, но това е на едно много високо елитарно ниво, до
което не са имали достъп нито българите мюсюлмани, нито българите християни в
Централните Родопи. Липсата на образование и добрата образованост не са
предпоставка, която може да насърчи или възпре българите мюсюлмани от изселване.
Васил Дечев посочва, че в град Чепеларе се изселват именно едни от най-образованите
българи мюсюлмани, които „стиснаха очи127 – пише той – и отидоха да сложат
костите си в чужда земя” (Вж. Дечев 2002 (1936): 198).
Наистина причините за изселването на българите мюсюлмани от село Хвойна и
изобщо от Централните Родопи са твърде комплексни и сложни, но основната причина,
която стои в дъното на нещата е навлизането в България след освобождението от
османска власт на модерността и съпътстващият я национализъм. Основният проблем,
пред който са изправени българите мюсюлмани, е именно национализмът и по
конкретно, тяхната национална идентичност. Сложното съчетание между техния
български етнически произход и религиозната им принадлежност към исляма не им
позволява да станат пълноценна част нито от българската нация, нито от турската, тъй
като не покриват всички маркери на тези национални идентичности. При българската
проблем е религиозната принадлежност към исляма на българите мюсюлмани, а при
турската – българският език и етнически произход. А човешката идентичност е
изключително важна за всеки индивид, тъй като тя осмисля неговото съществуване.
Според представителите на мултикултурализма или „политиката на признаване”,
човешката идентичност се създава и конструира диалогично, в отговор на нашите
отношения с другите (Вж. Гутман 1999: 23). В открит диалог, неоформен от
предопределен социален сценарий. Ето защо, отказът от публично признаване на
идентичността, според тях, може да причини вреда на тези, на които е отказано.

40
Липсата или превратното признаване в публичното пространство от страна на другите,
та дори игнорирането на идентичността на даден индивид или група от хора, могат да
доведат до истинско увреждане и социална деформация, ако заобикалящите ги хора
или обществото им връщат като огледален образ една ограничена, уронваща
достойнството или достойна за презрение представа за самите тях. Непризнаването или
превратното признаване може да причини вреда, може да бъде форма на подтискане,
затваряйки някого в затруднен, деформиран или ограничен начин на съществуване. То
може да причини мъчителна болка, породена от липсата или ниското самочувствие и
самоуважение, обременявайки своите жертви с осакатяваща самоненавист. За това
справедливото признаване на човешката идентичност не е просто акт на вежливост,
който дължим на хората, а насъщна тяхна потребност (Вж. Тейлър 2 1999: 41 – 52).
Така в основата на мултикултурализма стои твърдението, че отказът от публично
признаване на дадена идентичност може да бъде форма на подтискане (Вж. Тейлър 1
1999: 53).
Чарлс Тейлър в своето изследване „Политика на признаване” дава пример с
чернокожите в Америка, аборигените в Австралия и изобщо с колониалното население,
твърдейки, че обществото в продължение на поколения проецира непълноценна и
негативна представа за тях, на която някои не могат да се съпротивляват и в резултат на
това възприемат наложената им пагубна идентичност. По този начин тяхното
самоподценяване става един от най-ефикасните инструменти за собственото им
угнетяване (Вж. Тейлър 2 1999: 42). Тази позиция се споделя и от Франц Фанън, който
в книгата си „Клетниците на Земята” твърди, че най-важното оръжие на
колонизаторите е налагането на техния образ за колонизираните върху покорените
народи. Последните, за да бъдат свободни, трябва първо да се очистят от този
унизителен образ за себе си (Вж. Тейлър 2 1999: 79).
Подобна е ситуацията и при българите мюсюлмани в село Хвойна и изобщо в
целите Централни Родопи. Новообразуваната национална българска държава и
общество отказват да признаят груповата идентичност на българите мюсюлмани като
“османлии” – идентичност, при която не националната принадлежност, а религиозната
е водеща. Непризнаването причинява огромни психологически и емоционални травми
и вреди на това население, което започва да се чувства подтиснато; самоизолира се,
отчуждавайки се от обществения, политическия, стопанския и културния живот в
България; самозатваря се и започва да води един твърде ограничен, традиционно-
патриархален живот. Българите мюсюлмани изпитват мъчителна болка от новия си
начин на съществуване, породена от ниското им самочувствие и самоуважение, а
понякога и от пълната липса на такова. Ето как довчерашните лични вражди и спорове
за ниви, ливади, гори и пасища в един момент придобиват едва ли не обществено-
политическо значение.
През втората половина на ХІХ век българите мюсюлмани в Централните Родопи
се самоопределят официално като османлии. Това добре се вижда в историческите
трудове на местните изследователи до около 1930 г., а при някои като Васил Дечев и до
по-късно. Когато Дечев описва как Кара Ибрахим – управител на нахията Рупчос (към
която се числи и село Хвойна) в Пловдивска кааза, през 1832 г. обявява своята
готовност да се откаже от заемания пост, пише, че рупчоският управител заявява на
дошлия от Пловдив негов заместник-турчин: „Ще се върнеш във Филбе и ще кажеш
комуто трябва, че съм готов да отстъпя управлението, ала не на градски контета, а
на местен човек, и то ако са съгласни и османлии и рая” (Вж. Дечев 2002 (1928): 181).
Под „османлии” Кара Ибрахим има предвид мюсюлманите в нахията Рупчос, които по
това време са само българи мюсюлмани, а под „рая” – християнското население.
Същият автор, съобщавайки за това как Салих Чауш известява своите приятели-

41
християни Тодор Демирев и Гочо Сивковски за избухналото Априлско въстание през
пролетта на 1876 г., отбелязва, че Салих им казва: „Тия дни обущата ще станат скъпи.
Или ние, османлиите, ще пасем на малевци свинете, за да останем живи, или вие,
кавурете, ще минете под нож!” (Вж. Дечев 2002 (1928): 257). Тук под „османлии”,
Салих Чауш разбира отново българите мюсюлмани в региона, а под „кавуре” –
християните. Предавайки посрещането на руските войски в град Чепеларе през януари
1878 г., Дечев съобщава, че в края на посрещането Сюлейман Милязимът на висок глас
се обръща към присъстващите с думите: „Хайде сега, комшии, да направим
разпределение за настаняване на гостите. Ще ги сместим във всички къщи – и в
българските, и в османлийските” (Вж. Дечев 2002 (1928): 274). За обозначаването на
християнските къщи в този откъс Милязимът използва термина „български”, а за тези
на българите мюсюлмани – „османлийски”.
Неофициално обаче българите мюсюлмани сами се наричат „ахряне” или
„ахрене”.128 Така те се назовават винаги и от местното християнско население. Това е и
думата, която се употребява за българи мюсюлмани в централнородопския диалект.
Трябва да се отбележи, че терминът „помаци” навлиза в речника на населението в
Централните Родопи едва в края на ХІХ и началото на ХХ век и то под влиянието на
исторически материали, в които той се използва за обозначаване на българите
мюсюлмани. Но и до днес централнородопското население използва като
взаимозаменяеми синоними двата термина – ахряне и помаци.
Какъв точно е произходът на понятието „ахряне” все още не е напълно изяснено.
Съществуват две предположения. Според първото, „ахряне” произлиза от „агаряни” (в
родопския диалект „агаряни” се произнася като „агаряне”) – термин, с който
християните през средновековието са обозначавали първоначално арабите, а в
последствие и всички мюсюлмани, смятайки ги за потомци на Измаил, синът на Авраам
и робинята Агар (Вж. Шишков 1965: 181-194). Втората хипотеза приема, че „ахряне”
произхожда от названието на областта Ахрида или Ахридос в Родопите, т.е. „ахрянин”
означава жител на Ахрида, чиeто население е изцяло ислямизирано и от там
постепенно започват всички ислямизирани българи да се наричат „ахряне” (Вж.
Димитров 1998: 203-204).
По отношение на понятието „османлии” и как то се разбира от българите
мюсюлмани в родния му град, Васил Дечев пише: „Чепеларските ахрене-мохамедани
по народност се считаха турци, османлии и се оскърбяваха, ако им се кажеше, че по
кръв и език са славянобългари” (Дечев 2002 (1936): 10). Но сам, описвайки
положението в Чепеларе в края на 1876 г. по време на Цариградската конференция,
отбелязва, че в дюкяна на Тотката (Тодор Демирев) се провежда следният разговор
между собственика и Салих Чауш: „Ами ти, Тотка, какъв ще станеш, когато се
изравнят българите и турците?” – пита Салих. „Ти, комшу, ще станеш каймакамин,
пък аз ще ти бъда секретар, ала ще четем и пишем не на турски, а на ахрянски език!”
– отговаря Тотката. „Аферим (браво), Тотка. Много хубаво ще стане, ала пак не се знае
какви ще бъдат последиците от конференцията” – добавя Салих Чауш” (Вж. Дечев
2002/1928/: 264). От цитирания пасаж се вижда, че макар Салих да се счита за турчин-
османлия, то той ясно осъзнава, че неговият майчин език е не турския, а ахрянския, т.е.
българския. Този пример съвсем нагледно илюстрира какво съдържание българите
мюсюлмани влагат в термина „османлии”. Това са хора, които имат ясна религиозна
идентичност – изповядват исляма, но тяхната национална идентичност не е точно
фиксирана. Като мюсюлмани-османлии, те обаче са пълноправни поданици на
Османската империя и могат да се ползват от всички права, които тя предоставя и на
128 Този термин многократно се използва в творчеството на родоповедите: Васил Дечев, Стою Шишков и др. Вж. Дечев 2002 (1928, 1936), Шишков 1965.

42
турците-османлии. И до днес има възрастни българи мюсюлмани в Централните
Родопи, които на въпроса как се самоопределят заявяват, че те са турци, османлии, но
веднага добавят, че все пак не са същински турци, щото не говорят турски език, а само
вярата им е турска. От разказите им за техните синове, които са били на гурбет в
Палестина, където според тях също „всичко е турско”, т.е. преобладаващата част от
населението изповядва исляма, става ясно, че определенията турско и османско за тях
са равносилни на мюсюлманско, без в тези термини да се влага каквато и да е
национална окраска.
С национализма и по-конкретно с проблема за своята национална
принадлежност българите мюсюлмани в Централните Родопи се сблъскват едва след
освобождението от османска власт. Още по време на Руско-турската война и особено
през януари 1878 г., когато през Централните Родопи преминават кервани от бежанци –
мирно турско, албанско и ромско население от Пловдивско, а след тях и отстъпващата
османска армия, българите мюсюлмани най-вече от Рупчос изпадат в паника и не знаят
какво да правят. Да останат ли в домовете си и да посрещнат руските войски или да
бягат заедно с останалите бежанци мюсюлмани. Така например в село Горно Дерекьой
(Момчиловци) се приютяват около 120 бежански семейства на българи мюсюлмани от
селата: Богутево, Лопуха, Каршилий (Виево), Дряново и Лъкавица (Вж. Канев 1975:
153-154), а от 180-те семейства на българи мюсюлмани в град Чепеларе, побягват 60.
Но поради големия сняг, силния студ и издадената заповед при преминаването на
Родопите преимуществено да се пропуска отстъпващата войска, те успяват да стигнат
едва до селата Влахово и Търън, а след като виждат, че дошлите руски войски не
избиват българите мюсюлмани в Устово, се завръщат отново по домовете си (Вж.
Дечев 2002 (1936): 15). Но тревогата и уплахата у тях не изчезват. Никой не знае как ще
се живее занапред. Повечето от тях няма защо да се притесняват. Те не заплашват и не
издевателстват над своите съседи християни, дори напротив защитават ги по време на
страшната пролет на 1876 г., но у тях има една чисто психологическа бариера, която им
пречи искрено да се зарадват на освобождението. Добър пример в това отношение е
хаджи Идриз – закрилникът на чепеларските християни по време на Априлското
въстание и през страшните месеци май, юни и юли на 1876 г., който също бяга със
своето семейство (Вж. Дечев 2002 (1928): 256-263; Дечев 2002 (1936): 14-16). Българите
мюсюлмани сами се питат и не могат да си отговорят от какво са освободени. Те
живеят добре в Османската империя, или поне така смятат, не познавайки нищо по-
добро, та те са „османлии” и империята е тяхната държава, в която са пълноправни
поданици! Руските войски донасят свобода и политически правдини за християните,
които макар по това време да са икономически по-добре от българите мюсюлмани в
Централните Родопи, живеят в постоянна политическа несигурност. Ето защо и никой
от тях дори не си и помисля да бяга от настъпващата руска армия.
След освобождението от османска власт през януари 1878 г. положението в
Централните Родопи е неясно. В обществено-политическото отношение и
мюсюлманското, и християнското население изпадат в абсолютна несигурност. За
краткия период от началото на месец януари до края на месец април отношенията
между централнородопските християни и българи мюсюлмани много се променят.
Предишните многовековни раи – християните, започват да се чувстват като господари,
а дотогавашните господари и властници – българите мюсюлмани, разбират, че вече не
са такива и трябва да се съобразяват не само със своите интереси, а и с тези на
християните. Изравняването в обществено-политическо отношение между християни и
мюсюлмани в повечето случаи се възприема от българите мюсюлмани като подчинение
на „кавурете”, т.е. неверниците, християните, за което макар и да има някои основания,
не може категорично да се твърди. В старейшинските съвети при новите общински

43
управления във всяко селище българите мюсюлмани имат свои представители, но както
пише Васил Дечев: „Това бе сторено само за лице или, както казват у нас в Родопа,
ахрянските старейшини бяха поставени „да носят вода” на християнските големци”.
За българите мюсюлмани това положение е трудно приемливо особено като се има
предвид, че до преди един-два месеца те са пълновластни господари и за нищо не са се
съобразявали и допитвали до християните, а сега дори разправиите на техните жени
трябва да се разглеждат от смесения общински съд (Вж. Дечев 2002 (1936): 11-13).
При тази ситуация не е никак странно, че българите мюсюлмани в Централните
Родопи масово се включват през май 1878 г. във въстанието на Сенклер (Хидает паша),
чиято цел е завземането на северната част на Централните Родопи, т.е. нахията Рупчос,
и връщането на целите Родопи под османска власт. Разбира се, въстанието преследва и
по голяма цел, която е свързана с подготвяния Берлински конгрес, на който то трябва
да бъде представено като реакция на мюсюлманското население срещу издевателствата
над него от страна на руските окупационни войски и да послужи като една от
причините за ревизия на мирния договор от Сан Стефано. На 18-тото заседание на
Берлинския конгрес (11 юни 1878 г.), лорд Солсбъри докладва, че в Родопите са се
случили важни и доста плачевни събития, като има: изгорени села, убийства, насилия и
др. По негово предложение е създадена комисия, която трябва на място да провери
събитията и да прекрати насилията (Вж. Арденски 2005: 21-22).
След съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г.
българите мюсюлмани от северните части на Централните Родопи започват масово да
се изселват в Османската империя. И до тогава има случаи на изселване още през 1878-
1880 г., но те са единични. Изселват се по няколко семейства от селата: Павелско,
Хвойна и др., предимно по-крупни скотовъдци и хора, замесени в престъпления.
Разбира се, те повличат със себе си и невинни деца, жени и роднини, но общо взето
техният брой е незначителен. Съединението напълно променя това положението и по
пътя на изселването тръгват масово всички българи мюсюлмани, принадлежащи към
различни социални прослойки. Спасяват се от изселническата вълна само най-бедните,
които не че нямат желание да се изселят, а просто не разполагат с нужните материални
средства за оформяне на документите и закупуване на билети за железницата (Вж.
Арденски 2005: 24-25, 39-40).
Повечето от изследователите, търсещи причините за изострянето на
отношенията между християни и мюсюлмани в Централните Родопи в края на ХІХ и
началото на ХІХ век и за изселването на голяма част от българите мюсюлмани,
пренебрегват и подценяват мястото и ролята на религията в живота на отделния
индивид, в ежедневието на обикновения човек и в историята на цели общности. За нея
се споменава само като проява на мюсюлмански фанатизъм от страна на някои българи
мюсюлмани. Но нима не може човек да не е фанатик и в същото време религиозната му
принадлежност да бъде важен и дори водещ маркер в неговата идентичност? Много от
изследователите на проблема, повлияни от модерността, подценяват религията,
разглеждайки я само като част от културните особености на даден индивид или
общност, като един от маркерите на културната им идентичност. Често се пренебрегва
фактът, че самата религия е мощен източник, задаващ идентичност. И днес все още за
огромен брой хора по целия свят, религията е тази, която предоставя теоретичен
инструментариум, методология и обосновка за осмисляне на света, етичните ценности,
живота – раждането и смъртта, страданието и болката, радостта и щастието, а понякога
дори и на елементарни битови проблеми от ежедневието. Нещо повече, за тях
религията не просто осмисля, а самата тя задава смисъла на човешкия живот и
съществуване. Твърдението, че с напредване на модерността религията ще изчезне, се
оказа един голям мит. Също така религията не е само културна особеност за даден

44
индивид или общност, а самата тя формира специфична култура. От една страна, само
религиозните норми и предписания в една религия са универсални, но на местно ниво
всяка една религиозна общност преживява тези норми и предписания по специфичен
начин, тъй като те се интерпретират през призмата на местната култура, а от друга,
всеки един регион притежава своя местна култура, преживяваща по уникален начин
съответната религия. Но въпреки това, всяка религия, базирайки се на своите норми и
предписания и използвайки специфичната за всеки регион местна култура, формира
своя собствена религиозна култура. Не случайно в хуманитаристиката се изучава и
говори за християнска култура, ислямска култура, юдейска култура и т.н.
В това отношение населението в Централните Родопи не прави изключение.
Централнородопските българи мюсюлмани и християни през последните 65 години са
подложени на мощна секуларизация, в резултат на коята голяма част от християнското
и мюсюлманското население вече от едно-две поколение е напълно секуларизирано и
не практикува никаква религия. Въпреки това между двете общности не изчезват
границите и те по отделно запазват своята идентичност, тъй като членовете им, макар и
секуларизирани, продължават да споделят освен общата и за двете религиозни
общности регионална култура и специфичната за всяка една от тях местна религиозна
култура.
За да се открият причините за изселването на българите мюсюлмани в края на
ХІХ и началото на ХХ век, трябва да се разгледа една по-ранна вълна на изселване на
българи мюсюлмани от различни селища в рамките на самите Централни Родопи, която
за едно население, водещо уседнал, земеделски, традиционно-патриархален начин на
живот не е по-малко травмираща. Такова е изселването на българите мюсюлмани от
селата Горно Дерекьой (Момчиловци) и Долно Дерекьой (Соколовци) през 1841 г.
Изселването става във време, когато нито една от посочените до тук причини не е била
в сила, а напротив целият обществен, политически и административен живот е
доминиран от местните българи мюсюлмани. Причина за изселването е построяването
на християнски храмове в двете села през 1836 г. Дните на освещаването им се
превръщат във всенародни тържества, съпроводени от масово веселие и хорà.
Българите мюсюлмани също са поканени на тържествата и присъстват на тях, но през
цялото време са като “попарени”. От този ден всяка сутрин и вечер от новите църкви се
бие клепало, призоваващо християните от двете села на богослужение. Всеки неделен и
празничен ден християните започват да организират хора и веселби, на които се
събират мало и голямо. Тези празненства постепенно увличат момчетата и момичетата
и на българите мюсюлмани. Много скоро едно от момичетата-мюсюлманки се влюбва в
момче-християнин – любов забранена от шериата. Това дава повод на първенците
българи мюсюлмани от двете съседни села да се съберат под ябълката в градината на
Дели Алия и да решат: „Тука за нас вече живот няма, да се дигаме кой къде види и
знае. Да идем да си търсим и ние джамия и ходжа”. В рамките на една години от
съвещанието, всички българи мюсюлмани от Горно Дерекьой (Момчиловци) и Долно
Дерекьой (Соколовци) се изселват предимно в село Богутево и в мюсюлманските села в
Журковско-Лъкавската котловина след 120 години съвместен безконфликтен живот
(Вж. Канев 1975: 73, 108-110). През 1883 г. историкът проф. Добруски посещава
Централните Родопи с изследователска цел и отбелязва: „Чух тъй също, че помаците
завиждат на съседите си българи, дето имат манени и изписани църкви. Когато
българите от село Дерекьой (Ахъ Челеби) построили нова църква, помаците
нажалени, че и те си нямат джамия, преселили се в друго село, чисто помашко”
(Добруски 1887: 338).

45
Може би единствено Стою Шишков в своя очерк „Помашки сълзи” през 1896
г.129 като че ли е най-близо до същината на нещата, до оная причина за изселването на
българите мюсюлмани от село Хвойна и Централните Родопи, без която всички
останали губят своята сила и тежест. На отправения към българите мюсюлмани от
родопското село „О” въпрос – защо тръгват посред зима, а не изчакат поне до пролетта,
един от начетените орехчани Мустафа отговаря: „Оти ли питаш барем ти, ефенди?
Барем ти знаеш, нашето бално (мъка) кина (каква) е? Ние сме вече артък (излишна)
стока, а на артък (излишна) стока мястото е на купището (на боклука), и днес, и
утре!” (Н-в 1896: 30). Основният проблем е, че българите мюсюлмани след
Съединението вече се чувстват „излишни”. Те имат проблем със своята идентичност,
която е идеално конструирана за условията на Османската империя или на която и да е
друга мюсюлманска теократична страна, в която няма значение твоята етническа и
езикова принадлежност, а единствено важна е религията, която изповядваш. За
съжаление тя е напълно непригодна за условията на формиращите се нови национални
държави на Балканите, в които религията вече е инструментализирана от национализма
само като един от маркерите на националната идентичност. А българите мюсюлмани
имат проблем именно със своята национална идентичност. Те са „османлии”, т.е. не са
нито турци, нито българи, тъй като идентичността им на османлии влиза в
противоречие както с националната идентичност на българите, така и с тази на турците.
И в това се корени огромната трагедия на това население, което е разпънато между
своето родство с турците по вяра и с българите по език, обичаи и етнически произход.
Мустафа и всички българи мюсюлмани поели по пътя на емиграцията след
Съединението се чувстват излишни в България, но скоро разбират, че те са такива и в
Османската империя, която вече се модернизира и е поела по пътя на национализма и
това още повече задълбочава личната им драма, която за мнозина от тях продължава и
днес.


ЛИТЕРАТУРА
Арденски 2005: Арденски, В. Загаснали огнища. С.
Арнаудов 1989: Арнаудов, Г. Светлини над Рупчос. С.
Гутман 1999: Гутман, А. Мултикултурализъм. С.
Дечев 2002 (1928): Дечев, В. Миналото на Чепеларе., т. І. С.
Дечев 2002 (1936): Дечев, В. Миналото на Чепеларе., т. ІІ. С.
Димитров 1998: Димитров, С. Недоумици и грешки в една книга за българите мохамедани. – Rhodopica,№ 1, 199-212.
Добруски 1887: Добруски, В. Няколко сведения за изтурчванието родопските българе. – Периодическо
списание на Българското книжовно дружество в Средец, № ХХІ-ХХІІ, 332-338.
Калинов 1988: Калинов, А. Ореховово. С.
Канев 1975: Канев, К., свещ. Миналото на село Момчиловци. С.
Константинов 1974: Константинов. А. Избрани произведения. т. І. С.
Манолов, Манолова 1977: Манолов, М. Манолова, М. Единни родословни корени на българи в
Родопите. С.
Н-в 1896: Н-в. Помашки сълзи (Чъртица из съвременния живот на родопските помаци). – Български преглед, № ІV, 28-35.
Тейлър 1 1999: Тейлър, Ч. Безпокойството на модерността. С.
Тейлър 2 1999: Тейлър, Ч. Политика на признаване. – В: Мултикултурализъм. С., 41-87.
Шишков 1965: Шишков, С. Избрани произведения. Пловдив.

Старата родопска архитектура - проф. арх. Борислав Стоянов, 1964

Старата родопска архитектура - проф. арх. Борислав Стоянов, 1964






Виж също:
Конакът на Салих ага в Смолян - арх. Матей Матеев
Среднородопски конаци - арх. Матей Матеев


родопски старини старата родопска архитектура Борислав Стоянов средни родопи
тайни дюлгерски езици мещерски език

Среднородопски конаци - арх. Матей Матеев

акад. Николай Тодоров:
"Ние знаем много добре, че в никоя дрyга наука не е така трудно да се разчистят заблудите и фалшификациите, както в историческата наука, тъй като зад всяка заблуда или фалшификация най-често стоят цели обществени групи, слоеве, класи, понякога и държави. За да се разсеят упорито поддържаните и насаждани с десетилетия заблуждения, са необходими многолетни усилия."





Откъси от "Среднородопски конаци" - арх. Матей Матеев
Страници от българската архитектyрна история

Автор: Матей Матеев
Обем: 645 стр.
Формат в мм.: 245х175
Издател: Национална академия на архитектурата, Пловдив
Твърда подвързия
Година на издаване: 2007

ПРЕДГОВОР И ПОСЛЕСЛОВ


ОДИСЕЯТА НА ТАЗИ КНИГА

Като се вдъхновявах от стиховете на Вазов, избрани за мото на моята книга, подвластен на непреодолимото желание да направя известни на писаната българска архитектурна история КОНАЦИТЕ НА СРЕДНОРОДОПСКИТЕ ФЕОДАЛИ, след двегодишен труд върху чертежите и графичните материали и неколкократна редакция и подредба на текста в 1960 година тя бе завършена заедно с един първоначален макет и предоставена за оценка на различни институции и лица.
Горещо вярвах, че като капитално документално проучване на тези изключителни като явления и като архитектура - ансамбли и сгради, като научно изложение на техните монографии, на техните специфични особености като творение от предвъзрожденското време, сама по себе си книгата като съществен принос към историята на българската архитектура ще си проправи път в издателската бюрокрация тогава, за да излезе на бял свят.
Пред мен бе примерът на големия български изследовател от Пловдив арх. Христо Пеев, чиято книга „Пловдивската къща през епохата на Възраждането" излезе след смъртта му в същата година, в която аз завърших моята „Среднородопски конаци" -1960.

Тогава съвсем не предполагах, че с моята книга може да се случи нещо още по-лошо - почти да умре надеждата да я издам, докато съм жив.

Моите научни интереси към среднородопските конаци датират от студентските ми години в София. През двете лета на 1953 и 1954 година бях избран като родопчанин и като отличен студент (бях познат като добър „майстор" на ръчни'скици), и включен като участник в двете „родопски експедиции" на БАН - Институт по градоустройство и архитектура, под ръководството на чл.-кор. проф. арх. Любен Тонев.
Тогава за пръв път се срещнах с примери и факти, които насочиха вниманието ми в различна от „господстващата" тогава насока на родопските изследвания. Като преодолях „екскурзионното възхищение" на двете родопски експедиции, които „напъхаха" в епохата на Българското възраждане цялото архитектурно наследство от Родопския край, което по-късно доказах колко е несъстоятелно и исторически неточно, имах амбицията с един капитален труд върху предвъзрож-денските конаци от Средните Родопи да покажа и потвърдя колко сложно, богато и многообразно е развитието на българската архитектура като материален и духовен феномен на архитектурното творчество на българите в историческите и териториални граници на Отоманската империя, особено на Балканския полуостров.
Одисеята за евентуалното издаване на книгата се оказа злополучна, неумолима и безпощадна към мен не само като млад автор - бях само на 28 години, - но и като изследовател, запленен в архитектурните съкровища на родния си край. В тази одисея ми се предлагаше да заменя тезата си за произхода и типа на среднородопските конаци с „официалната" теза на БАН, както и да приема сътрудничество на авторитети от нея без каквото и да е тяхно участие в съставянето и илюстрирането на книгата.
(А в мнението на рецензента-историк проф. Христо Христов се съдържаше “смъртната присъда” за издаването на моята книга.)
Моят отказ - колкото на мен да ми се струваше естествен и логичен - се оказа... фатален.
Под различни предлози книгата ми неколкократно, методично и безапелационно бе сваляна от издателските „планове", за да се стигне до състоянието, в което аз трябваше „да забравя", че съм я написал, и много години тя да лежи неиздадена в моя личен професионален архив.
В края на книгата сега читателят ще намери копие от бдокументите, които подробно илюстрират тази необичайна и мъчителна одисея По-късно към тези уводни думи към читателя добавих следното: Надявам се, в първата година на новото хилядолетие - 2001, моя капитален труд „Среднородопски конаци" да успея сам да издам. Свободен от „диктаторските" рецензии на учени от БАН и при съпричастието на днешни институции, мои колеги и лица за нейното финансиране, това става възможно в 2004 година.

Всеки автор би могъл да напише историята на своята книга, нейното създаване и издаване. Но аз желая да сторя непременно това, не самоцелно, за да бъде ясно защо поднасям своя труд в неговия оригинален вид и защо правя това сега.
Когато пиша тези уводни редове към одисеята на моята „голяма първа любов" като архитектурен историк, вече са изминали цели 45 години от нейното изживяване. Споменът за 1960 година - началото на одисеята, още е жив в паметта ми. Бях само на 28 години, когато не само сложих точка след последната дума на текста, но собственоръчно напечатах на пишеща машина „макета й" от 425 страници с поместени между текста 467 илюстрации. Дадох ги на подвързия в „Капана" на Пловдив при майстор Кольо. Бях щастлив, когато прегърнах подвързания оригинал в тъмнокафява подвързия от изкуствена кожа. Едно голямо архитектурно-историческо изследване бе в прегръдката ми - завършено. Тук трябва да добавя, че то започна с увлеченията на студента по архитектура втора година (1950), за да завърши в „подвързаната тухла" (1960). Не си спомням колко дни и нощи от младия ми живот отне собственоръчното изпълнение на всички чертежи и съставянето на макета. Сглупих, че години по-късно се съгласих НИПК - София, да ми откупи оригиналните чертежи, но нямах възможности къде да ги съхранявам, а вероятно парите, които съм получил, твърде скромни, не са ми били излишни тогава - току-що задомен, без собствено жилище в Пловдив.
Когато представих в БАН на новия директор на ИГА проф. Станчо Белковски, който бе сменил на този пост чл.-кор. проф. арх. Любен Тонев - главния противник и „спъвател" на моя труд той се усмихна с неговата строга усмивка. Посочи бележката на последната страница на макета, където бях напечатал думите на Леон Батиста Алберти:
„Аз не чакам никакво друго признание, освен това, че в границите на моето усърдие, труд и талант съм се стремил да бъда полезен на моя народ." И каза: „Махнете това! Малко е претенциозно." бд
Той не предполагаше, че времето ще докаже, че моята бележка беше много точна.
След цялата одисея на книгата в годините от 1960 до 1983, изпълнена с програмни издателски каламбури, с „магиите" на факторите от БАН, рецензиите им, въпреки добрите думи на по-достойни от тях учени извън БАН, след политически препоръки и отрицания (без място в архитектурната история на българските векове) и безочливи „предложения" за съавторство, съколективизъм и други подобни „комбинации", срещнали моя адекватен отказ, днес още имам в съзнанието си някаква утай-
Мъчно ми е днес да си представя, че времето за правилното разбиране на културните явления, влияния и взаимодействия на Балканите през вековете е настъпило. От наслоенията на минали времена на много злоба и презрение, недоверие и омраза, плод на „национални" подстрекателства, може би нужни за минали времена, но абсолютно безсмислени, ненужни, безразсъдни и неинтелигентни в съвременен смисъл, много български изследователи нямат точно отношение към българите мохамедани, тяхното място и тяхната роля в българската история и особено в историята на Родопския край. Българите мюсюлмани са изхвърлени, презрени от историците ни, защото техните прадеди са приели исляма или корените им са закотвени в натурализацията на пришълци мюсюлмани в Родопския край. Без да знаят, че именно един от тях, неспоменат никъде в българските истории, е бил Салих ага Пашмаклийски - последен феодал в балканските владения на Отоманската империя - българин мохамеданин, една личност, която, когато Наполеон е наблюдавал запалената от армията му Москва, е слагал своя печат върху документите на управлението му на Смолянския край, на който четем надписа: „Олла исмим гиби амелим - Салих!" (което значи на староарабски: „Да бъде всяко мое дело, както името ми -Чист").
Тази книга разказва за строителните дела на неговия голям род, които историята бележи с почти стогодишно управление на Смолянския край в Родопите. Ако краят на тези културни парадокси е близък, или вече дошъл и почувствам това, вероятно трябва да се смятам след цялата одисея на книгата ми за щастлив автор.

Родът на Мехмед Кьор Ходжа и неговият принос в старата архитектурна история на Родопите го няма в нито една отпечатана до днес българска история, нито в обемистата „История на Османската империя" под редакцията на Робер Мантран (издадена на български език в 1999 година). А още по-малко великолепните архитектурни ансамбли в Смолянския край в периода на управлението на средно-Родопските феобдали (от средата на XVIII до средата на XIX век) са намерили своето точно място в българската архитектурна история и в историята на архитектурата на Балканския полуостров.
Доколкото някои от тях са станали известни на науката, благодарение на други автори, тяхната историческа идентификация е далеч от истинската.
Заедно с това, за съжаление, творческите приноси на майсторите им дюлгери са покрити с незаслужена анонимност и се "радват" на липса на изследвания и публикации за цялостното творчество на тези забележителни майстори творци на среднородопските конаци.
От тази книга България, Европа и светът (макар да се публикува сега само на български език) ще научат за забележителните архитектурни творения, свързани с живота на две големи средно-родопски феодални фамилии, два родови "династични" клана.

ТЕЗИ ТВОРЕНИЯ СА ОБОЗНАЧЕНИТЕ ТУК "СРЕДНОРОДОПСКИ КОНАЦИ" ОТ СМОЛЯНСКИЯ КРАЙ НА РОДОПИТЕ

---------------------------------------------------------------------------------------

Предговор към първото издание


"Скиталец в недрата на твоето величие, син на твоята утроба, аз се връщам в пазвата на твоята красота да вдишам упойката на великото и вечното, родени от твоя сън на вековете. Надничат островърхи чуки, като челата на палави деца, на твоята снага, майко Родопа, и плахо оглеждат света и тъмните пазви на девствени гори. Смутената душа на човека, който слуша несмълкаемия шепот на борови листа от твоите гори, става пленник на славата ти, красотата и живота, пленник, който те обича и мечтае.
И шепнеш легендата на миналото, страстна като палещо слънце на зноен юг, пленително сладка като очите на горските дриади. Сред спящи долини и гори, окъпани в блясъка на луната, възземат се от гробищата на вековете сенките на онези, които са били твое величие, а ти, свидетел ням и утроба велика, нашепваш техния живот. Буйните води на Харпезус шумят в полите ти, а ти бдиш в своя път - минало, но оставило следи за тези, които ще пребъдат."
Тома Садукей - (Из „Родопски легенди")

Как добре подхождат думите на Тома Садукей (родопчанина Тома Папратилов) от неговите "Родопски легенди" за начало на този предговор.
Днес, 45 години след написването на оригиналния текст на книгата, когато съм изправен пред практическата реална стъпка на публикуването му заедно с всички илюстрации към него, безспорно възниква проблемът: Дали оригиналният текст да бъде прередактиран на места от сегашни мои научни позиции, или да бъде оставен такъв, какъвто бе завършен преди почти половин век.
Внимателното вникване в същността на документалния материал, в неговото монографично подреждане и описание, архитектурно-историческо и архитектонично тълкуване ми подсказа (и поради липсата на публикации в този регионален и научен диапазон, които да налагат това), че по-правилно би било ОРИГИНАЛНИЯТ ТЕКСТ ДА БЪДЕ СЪХРАНЕН, а само на няколко - особено важни за разбирането на явленията и съдържанието на архитектурното наследство от Предвъз-раждането - фрагмента от текста да бъдат поднесени нови на места подробни и съществени сегашни мои пояснения и бележки. Добавих към оригиналния труд и една серия от допълнителни илюстрации.

Любезни читателю,
Пред теб е един изследователски труд, създаден от един много млад тогава архитектурен историк. След толкова много години се връщам към това мое дело от моята 28-годишна възраст. Сега, на повече от 70 години, ти поднасям увлекателната легенда и история за две големи феодални фамилии и техните архитектурни инициативи в границите на едно столетие - от средата на XVIII до средата на XIX век в Среднородопието - един своеобразен архитектурен остров в планинското море на Родопите. Инициативите на тези феодални владетели са дали творческия шанс на плеяда стари родопски майстори дюлгери да сътворят архитектурни шедьоври във времето на Предвъзраждането, отдалечено на две столетия от нашето съвремие. И лишен от фалшива скромност, имам пълното основание да перефразирам думите от печата на Сал их ага: „Олла исмим гиби амелим - Матей" (на български: „Да бъдат делата ми, както и името ми - „Благородни").
Бих искал с тази моя книга действително да бъда Матей Благородни.

Като автор на тази научна студия за "конаците" бях обвинен в "липса на патриотизъм", защото не съм твърдял, че българинът през вековете е бил "сложен в консерва", т.е. той се е развивал абсолютно независимо и самобитно, вместо да се гордеем с това, че е бил "отворен" за световната култура и нейните примери в кое и да е историческо време.

Като проучих изследванията на немски, турски, гръцки, сръбски и български бд изследователи, установих, че ТИПЪТ НА СРЕДНОРОДОПСКИТЕ КОНАЦИ е краен резултат на културни взаимодействия с Юга на Империята на отоманите във времето преди Българското възраждане. Голямата заслуга на творците им - родопските майстори, е, че са интерпретирали със своя духовен планински усет тип на жилище, който е тръгнал от Мала Азия, за да стигне Сараево и още по на Запад, додето се е простирала Империята. Така те внасят своя принос като таланти на архитекти, за които географските понятия и народностната определеност имат условен смисъл в една империя, в която регионалната архитектурна специфика има своите определени прояви.
Античните каменоделци на колоните на Партенона в Атина са работили върху канелюрите на всяка колона по цели две години.
След две години работа само по оформянето на тази книга мога да кажа: ЕТО ЕДНА КОЛОНА ОТ „ПАРТЕНОНА НА БЪЛГАРСКАТА АРХИТЕКТУРА" СЪМ ИЗДЯЛАЛ. Имах търпението и умението за това върху „мрамора", който преди почти 50 години бях "откъртил" от БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРНА ИСТОРИЯ НА СРЕДНОРОДОПИЕТО.

---------------------------------------------------------------------------------------


ТЪЖЕН ПОСЛЕСЛОВ
25.06.2004. Смолян

КОШМАР!
Когато след 45 години надзърнах в местата, където са били Ахъ-челебийските конаци, за повечето от тях нямаше камък върху камък.
Те бяха станали жертва на тотално разрушение, озлочестени от културното невежество на съвременниците ми, за които историческата памет няма никакво значение. Тяхното самолюбие ги превръща в дървета без корени.
Едно столетие от културната история на Среднородопието със завидна лекота и варварско (крадливо) усърдие бе изтрито. Няма ги неговите материални и духовни архитектурни следи.
Тази книга по своята съдба се превръща във Възкресение на една голяма и столетна архитектурна българска история.
Тя ще позволи в приглушените от патината на времето части от фрагменти на Райково, Пашмакли, Смолен, Тозбурун и Черешево в старите фотографии от началото на XX век бъдещите изследователи да откриват онези пунктове, които съответстват на някогашното съществувание и съдбоносно значение на конаците на Мехмед Кьор Ходжа и Аджи Осман (баща на Агуш ага в Райково), конаците на Салих ага Пашмаклийски, на баща му Сюлейман, на сина му Тахир бей, на Пир ага - брат на Сюлейман, и на Брахом бей - брат на Салих ага - всичките в Пашмакли; петте конака на синовете на Аджи ага в Смолен, стария конак на Агуш ага в Тозбурун, чифлишките Агушеви ансамбли в Черешево.
Когато бъдещият изследовател ще се взира в тези стари фотографии, той с неизразимо удивление ще открива колко много - десетки, дори стотици къщи от Пред-възраждането и българското възраждане в среднородопските селища на някогашната Ахъчелебийска кааза са изличени от лицето на родния ми край във времето от годината преди моето раждане до сегашните ми над 70 лета.
Може без каквото и да е съмнение да се твърди днес, че не съществува нито един в оригиналния си вид среднородопски конак въпреки реставрацията на конака на Дели бей и Али бей в Райково и конаците на синовете на Агуш ага в Тозрубун (Могилица). Не е утешително и ако добавим към това полуразрушените два конака на Емин бей (с напълно разрушена половина към двора) и на Хасан бей (целият в руини) в Смолен (днес с. Смилян). Като автор на поднасяната в тази книга „колекция" на среднородопските конаци чувствам една голяма духовна празнота и угризение на българин от тяхната безразсъдно и безвъзвратно изтрита история и архитектурна култура.
Варварите, които са разрушили Рим и Филиппополис (балканския Рим), все пак не са успели да премахнат следите на голямата римска архитектура, архитектура на една световна империя.

Ние, българите, сме успели да изкъртим до основи и основите на най-големите архитектурни творения на XVIII и XIX век в Среднородопието, за да докажем силата на своето варварство.

И това сме го сторили за краткото време до датата, в която пиша тези тъжни слова. От гибелта на конака на Салих ага Пашмаклийски (1931 г.) до 25.06.2004 година, на която един багер усърдно издънваше мястото на последните останки на конака на Брахом бей в кв. "Смолян" на днешния град Смолян.

Словата на Вазов "Гордей се, Родопа!" придобиват звученето на един пасквил, като подигравка на родопското културно безумие спрямо най-крупните творения на старата българска родопска архитектура и нейните създатели и архитектурни творци.
Невежество и безпаметност се сродяват в това безпримерно културно варварство.
Потресаващо!

Съмнявам се, ако светът знае това, дали ще ни нарече културна нация. И горещо се надявам обединена Европа в следващите десетилетия да помогне най-великото от спомена за конаците на среднородопските феодали да бъде възобновено "ин сито" за паметта и културната история на целия Балкански полуостров и Европа.

---------------------------------------------------------------------------------------

МЯСТОТО НА МОНУМЕНТИ НА РОДОПСКАТА АРХИТЕКТУРА В АРХИТЕКТУРНАТА СЪКРОВИЩНИЦА НА СВЕТА
Матей Матеев
Национална академия на архитектурата - Пловдив
(Доклад на конференция в Смолян - 2000 г.)

Когато днес се изправяме пред прага на Третото хилядолетие след Христа, с основание може да бъде зададен въпросът: Имаме ли нещо в родопската архитектура толкова значимо, че да е достойно да се нареди в СВЕТОВНАТА ГАЛЕРИЯ НА АРХИТЕКТУРАТА за всички времена и на всички народи?
Отговорът на този въпрос е ПОЛОЖИТЕЛЕН!
И неговото утвърдително звучене не иде от някаква предвзета самовлюбеност по нашето минало, нито пък извира от странен извор на идеализация и преувеличения за прехвалени собствени възможности и способности като народ и нация, родили личности и таланти от световна величина.
Така ли е, стари родопски майстори - АРХИТИТЕКТОНИ, УСТА НЕИЗВЕСТНИ? Така е. Макар ние днес все още да сме безсилни и не можем със сигурност да напишем ВАШИТЕ ИМЕНА И ТВОРЧЕСКИ ЖИТИЯ, а имената на вашите „възложители" тънат в забрава толкова отчайваща, колкото смъртта. дб.
Един от тях, роден и живял като връстник на Наполеон Бонапарти е гордият родопчанин, син на християнка, сам мюсюлманин, САЛИХ АГА ПАШМАКЛИЙСКИ, удушен чрез измама в Гюмюрджина (дн. Комо-тини в Северна Гърция) по заповед на султан Махмуд II. Той е една изключителна и противоречива, като всички духовни колоси на света, личност. Той прилича твърде много на онези подобни нему по ранг и обществена съдба личности от началото на Италианското възраждане, на Италианския ренесанс, той - „балканският двойник" на Сиджизмон-до Малатеста.
Само си представете, а ако не можете, погледнете снимките от 1911 година на конака на Салих (Чистият - в превод от староарабски на неговото име) - една огромна сграда с фронт от 58 метра в подножието на Червената стена край Смолян. Кацнал като бял, не мраморен, а от камък, мазилка и дърво - благороден къс от история и легенди.
Днес него го няма. Няма и следа от него! А той е бил УНИКАЛЕН МОНУМЕНТ НА БЪЛГАРСКАТА РОДОПСКА АРХИТЕКТУРА ОТ ПРЕДВЪЗРОЖДЕНСКИЯ ПЕРИОД НА НЕЙНАТА ИСТОРИЯ. Защото намерете, моля, подобен в кой да е кът на Балканите. Няма такъв! Съперничеството на конаците на Агуш ага и синовете му в Тозбурун (дн. Могилица) е твърде слабо, каквото е било житейското съперничество на сродника на Салих - Агуш ага. Потърсете в Мала Азия, в Анадола. Няма такъв! Чак в Кайро може да се намери съперник на неговата големина, но не и на неговата творческа прелест, на удивителната му хармония с канарите на Червената скала зад него, с горите около него, която показва изключителна съразмерност на обеми и членения. И всичко това, свързано с името и делата на последния феодал с неотомански произход в Отоманската империя. Затова е уникален този великолепен ансамбъл от жилищна и династично управленческа резиденция на един изключителен "управител" на долината на Кара дере (река Черна) и околните й планински вериги - БЪЛГАРИН МОХАМЕДАНИН!
Гордея се, че съм го документирал в значителна пълнота и научна достоверност и съм го направил известен на смолянци, на родопчани, на тракийци и пловдивчани, на българите, на балканските народи, на Европа, на света! Това стана възможно чрез издадената в 1998 г. моя неголяма книжка „Едно забележително творение на старата архитектура в Родопите"
по случай 200 години от построяването му. Дълбоко вярвам, че няма да е далеч времето, когато, ако не ние, българите, то някои европейци, ще пожелаят отново да го има на света и ЗА СВЕТА! Тогава може би войните ще са вече завинаги отминал кошмар от времето на XX век и по-ранни векове. Може би вече няма да има тогава армии, настръхнали за човекоизтребление и празната казарма на мястото на конака на Салих ага Пашмаклийски под Червената стена ще бъде вече излишна и никому ненужна. Държавата ще реши с международна финансова помощ да я взриви за секунди, както това направи на 22 април 2000 година с „чучелото" на многоетажната сграда офис-фабрика в „Медет" край Пирдоп, за да открие терена за изчезнало древно селище. И тогава ЮНЕСКО обезателно ще включи възобновения изцяло архитектурен ансамбъл на конака на Салих ага Пашмаклийски и сина му Тахир бей в СВЕТОВНИЯ РЕГИСТЪР НА УНИКАЛНИТЕ МОНУМЕНТИ НА ЧОВЕШКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. бд
Нека тръгнем в 2005 година, да речем, заедно с турист, любознателен да види къде е БЕЛИЯТ ДВОРЕЦ НА САЛИХ, запътил се нагоре към Червената стена и нейното подножие - обикновен турист или изследовател, дошъл чак от „Гетти институт" на Лос Анджелис, от парижката Сорбона или от Шведската академия на науките, европеец, африканец или американец, китаец от Великата китайска стена, или индус от квартала на „Тач махал", австралиец или новозеландец, канадец или сибирски тонгуз, благородник от Обединеното кралство или арабски изследовател на европейския Югоизток - всички те ще минат и ще замрат от удивление пред гордата осанка на ПАНГАЛОВАТА КЪЩА В РАЙКОВО. Днес тя принадлежи на Голям Смолян, но за историята и историята на българската архитектура ще си остане Райковска. Един жилищен дворец от шестото десетилетие на деветнадесети век: домът на Волчо Пангала. Кой е той? Търговец като Георги хаджи Белев от Пашмакли, наричан "Пампора". На негово име, по-точно на неговия псевдоним, съвременният най-известен зимен курорт, земите на когото са били негова собственост, е кръстен "Пампорово".

Колко българи знаят това?
Когато на световното Колумбово изложение в Чикаго в 1893 година се появява един експонат на РОДОПЧАНИН ОТ УСТОВО (ЧЕТАК) до името му в специалната грамота за участие е написано - не Бьлгария, а ОТОМАН ЕМПАЙЕР (ОТОМАНСКА ИМПЕРИЯ). Един родопчанин представя Империята на отоманите в Съединените щати на Америка.
Такива като него са поръчали, а майстори-виртуози и архитекти строители са създали РОДОПСКИТЕ ШЕДЬОВРИ НА БЪЛГАРСКАТА БАРОКОВА АРХИТЕКТУРА ОТ ВРЕМЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ. Братя Чешитеви в Долно Райково въздигат своята дворцова къща, последвани от рода на Гьорджевите и още няколко търговско-занаятчийски фамилии. дб. Житейският и творчески извор на Шереметевата къща в Устово - къща на Тако Згуров и синовете му, е същият. Това са бисери от съкровищницата на БЪЛГАРСКИЯ БАРОК! За гордост на Родопите, за гордост на българите и България!
Защо за гордост?
Защото онова, което ги прави различни от всички останали родопски къщи, е пламнало като олимпийски огън във Виена в сърцето на Европа в нейния великолепен дворец „Белведере" на арх. Лукас фон Хилдебранд, за да бъде пренесен след два века като живителна топлина на новата възрожденска българска душа в съзнанието и творческото пристрастие на търговци български и домоградители пловдивски и копривщенски, в цяла България чак до Средните Родопи (отделили се от Отоманската империя едва във второто десетилетие на 20в.)

И още една моя лична гордост.
Скоро ще можете да държите в ръцете си моята книга „Пловдив - столица на българския барок", в която късновъзрожденските къщи на Среднородопието заемат такова място, което прави да блести най-ярко диадемата на възрожденския Пловдив с блясъка на неговите барокови архитектурни диаманти.
Като многозвучието на старите родопски песни, пригласяни от диханието на родопската гайда, с техните вдъхновени от земята и небето на Родопите широта и самочувствие, с гордост днес можем да кажем: Господи, от кого го крием голямото богатство на старата българска родопска архитектура, за да не го показваме с цялата му величина на уникалност и прелест. То е това, което са създали талантливите личности - майстори, и „ваятелството" на прегърнати с неизмерима любов ПРИРОДА И АРХИТЕКТУРА, подвластни само на желанията на мъдри и интелигентни за своето време собственици.
Тогава с пълна сила и творческа страст ще зазвучи песента

БЯЛА СЪМ, БЯЛА, ЮНАЧЕ, ЦЯЛА СЪМ СВЕТА ОГРЯЛА

---------------------------------------------------------------------------------------

ЗА МОЕ НАЙ-ГОЛЯМО ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКО НЕЩАСТИЕ СЪВСЕМ НАСКОРО ОТКРИХ, ЧЕ ГОЛЯМОТО МНОГОВЕКОВНО АРХИТЕКТУРНО НАСЛЕДСТВО НА РОДОПИТЕ НЕ САМО СМЕ ГО СКРИВАЛИ ПРЕВРАТНО ОЦЕНЯВАЛИ. НО И ПОДЛОЖИЛИ НА ЧУДОВИЩНО РАЗРУШЕНИЕ.

---------------------------------------------------------------------------------------

Конаците на Салих ага и сина мy Тахир бей, разрyшени през 1931 г.



---------------------------------------------------------------------------------------
Агушевите конаци в Черешово рухнаха до основи. Източник: 24 часа


Някога бляскави и кипящи с живот, конаците на легендарния Агуш ага в смолянското с. Черешово вече рухнаха съвсем. Останали са само основите. Около 2 млн. евро са нужни за възстановяването на този национален паметник на културата и на замъка в Могилица, твърди депутатът от ДПС Ариф Агуш.

Агушевите конаци в Черешово са строени повече от 30-40 г. За разлика от запазения им събрат в Могилица те са били самостоятелни комплекси от къщи и стопански сгради - с по-големи разстояния между тях и без общ ограждащ зид.

В постройки наоколо се отглеждали от 12 000 до 14 000 овце и кози и от 2000 до 3000 едър рогат добитък. През лятото - по високопланинските пасища, където са били и мандрите, през зимата - на пасищата край Бяло море.

Първият от замъците в Черешово е строен през 1780-1790 г. от Агуш ага, който го използвал лятно време. Около 1810 г. построява втория и се настанява в него заедно със сина си Юсеин.

В предишния конак остава вече семейният му син Салимехмед. В началото на 1812 г. се задомява и другият му син. Невястата обаче не харесала комплекса. Затова в следващите една-две години изграждат и третия. Това разказа наследникът на фамилията Ариф Агуш, депутат от ДПС в сегашния парламент.

“Държавата е виновна да рухнат и не е потърсила отговорност от виновните", твърди Агуш. Той е един от 9-имата наследници и притежава 2/10 от имотите.

Мястото, където са били замъците, говори и сега защо легендарният владетел е избрал Черешово. От руините на някогашните сараи се вижда море от баири - гледка като за художник. Съседният скат пази района от ветровете, а склоновете са така полегати, че все едно са се подредили да ги пече по-добре слънцето.

И сега тук има много ниви с картофи. Местните се хвалят, че почвата е благодатна, стига да има кой да я работи. Тъй като не е високо, кътчето е райско за стада.

Агушевите конаци били добре поддържани до 1950 г., докато фамилията ги обитава. Но тогава дошла заповедта за изселване. Бил даден ултиматум само за час семейството да се изнесе в Северна България. С протокол от същата 1950 г. Агушевите конаци били присъединени към общонародната собственост на трудещите се.

По-късно с указ №169 на Президиума на НС от 4 март 1965 г. държавата ги обявява за национални паметници на културата от първа категория. Вместо конаците да се реставрират обаче и вътре да влязат историци, те стават склад за торове на ТКЗС. Някогашните сгради са проядени от изпаренията и една по една рухнали. От покрива на единствения оцелял обор в комплекса крадци отмъкнали всички каменни плочи от покрива.

През 2006 г. ВКС ги връща на собствениците им, без държавата да е вложила и един лев в съхраняването и реставрацията им.

"Властта е позволила на мародери да разграбват сградите, на колекционери да събират сувенири, на иманяри да ровят стени и дворове, на ръководителите на ТКЗС да складират пестициди - така се стигна до разрушаването им", казват наследниците.

Най-младите от тях знаят за летните конаци само по разкази на възрастните и от 2 снимки, правени през 1947 г. Учените оприличават зданията на Агушевци в Могилица и Черешево на закъснели реплики на родови замъци от късносредновековен тип. По-помпозен е бил замъкът в Могилица. Той е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина. Върху два декара е изграден комплекс от 3 здания, оградени с общ зид и кула. Те са с отделен двор, кладенец и всичко необходимо за живот независимо една от друга. Една от външните кули е дело на родопския майстор Харалампи Поповски и не се среща другаде.

Строителите от средата на XIX век са направили помещение за къпане и тоалетни. В най-светлата стая с най-много прозорци била библиотеката. Там се съхранявали книги от VI-VII век на персийски, арабски, старотурскил След като семейството е изселено, замъкът става казарма. Войниците унищожили част от книгите, а други били изнесени.

Основателят на рода Агуш ага се появил в Родопите към 1750 година. Бил е близък до властта и е изпълнявал длъжност, подобна на областен управител. Имал двама синове - Хаджиисен и Тахир.

Един от наследниците на фамилията - Хюсеин, до смъртта си през 1886 г. участвал в управлението на околията. По време на Априлското въстание не позволил разправа с местните християни.

Имал трима сина - Салих-Сами, Рашид и Тахир.

Най-начетен от тях бил Салих-Сами, който завършил местното медресе, училището в Кавала, а след това и богословие в Цариград. От 1879 до 1913 г. бил ахъчелебийски мюфтия. Помнят го като много толерантен, по негово време християните в областта са получили право да строят църкви. Имал най-голямата частна библиотека на Балканите. Починал през 1921 г.

Другият син на Хюсеин - Рашид, бил земеделец, а най-малкият Тахир - скотовъдец. Начетен бил и синът на Салих - Ариф, който за отлично познаване на Корана получил титлата "хафъз".

Дядото на сегашния депутат Ариф Агуш бил народен представител от БЗНС по времето на Стамболийски. След преврата на 9 юни 1923 г. е осъден на смърт. Събитията го сварват в Турция и се задържа там. Братовчед му Афуз Емин пък е депутат по времето на Андрей Ляпчев. Тогавашният министър-прдеседател Ляпчев ходил лично в имението в Могилица. През 60-те години Емин Афузов, чиито корени са от Агушевци, също е депутат. Така фамилията излъчва двама народни представители преди Втората световна война, един през комунизма и един в наши дни.

"Винаги сме живели с идеята за възстановяване на конаците в Черешово, но не можем да открием чертежите.

През 2008 г. дори със съмишленици с достатъчно пари бяхме пред споразумение за възстановяването им, но кризата попречи", казва депутатът Ариф Агуш. Идеята била да кандидатстват за финансиране от международни организации.

Според него запазеният замък в Могилица може и да не последва съдбата на замъците от Черешово, ако наследниците получат съдействие от държавата.

"Ние като собственици не можем да поемем цялата отговорност за националните паметници на културата - да съхраним автентичността и възможността да се посещават от туристи, ако нямаме държавна подкрепа", признава депутатът. По изчисления на наследниците за реставрацията на конаците в Могилица и възстановяване на тези в Черешово са нужни към 2 млн. евро.

Фамилията води дългогодишна съдебна сага и за горите си. През 2009 г. наследниците на Агуш ага окончателно загубиха възможността да си върнат над 50 000 дка гори. "Няма да се откажем. Потърсили сме правата си в Страсбург. Всеки възрастен човек в Смолянско знае, че тези гори са наши", казва Ариф Агуш.

ВАЛЕНТИН ХАДЖИЕВ

ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ ЗА КОРЕНИТЕ НА РОДА
Преди Агуш ага Ахъчелебийска околия (Смолянско - б.а.) се управлявала 40 години от Салих ага. Агуш ага го изместил, нищо, че двамата били в родствени връзки след женитбата на сина на Агуш ага - Хюсеин, и дъщерята на Салих ага - Фатме. Това посочва изледователят на родовата история Светослав Духовников в “Агушевият архив”.

Според данните, събрани от Дичо Узунов в книгата му “При изворите на Арда” (1993 г.), Агуш ага идва в Могилица от сегашния смолянски квартал Райково след 1800 г. През 1821 г. като билюкбашия в конака на Салих ага участва в потушаването на гръцкото въстание на Халкидическия полуостров. Оттам довежда като робини 3 гъркини, за едната от които се оженил. След смъртта на Салих ага през 1838 г. Агуш ага оглавява околията.

Според Атанас Примовски в “Бит и култура на родопските българи” “Агушевци са голям и стар род, дошъл от другаде”, “от рода Бостанджи баши Юсенаа, сановници на султана”, които се заселили в Райково след опит за преврат.

Николай Хайтов оспорва това. На базата на документ за прехвърляне на конак и земи в Райково между членове на фамилията той прави извод, че Агушевци са “коренни българи мохамедани от Райково”. (24часа)






--------------------------------------------------------------------------------------

родопски старини родопите родопска архитектyра салих ага българи мохамедани българи мюсюлмани помаци помак pomaks pomak rhodope mountains architecture арх матей матеев смолян пашмакли райково четак yстово Агушеви конаци салих ага кьорходжов мехмед сюлейман тахир бей Агуш ага могилица тозборyн черешово Боян Добрев, Boyan Dobrev