Monday, April 11, 2011

Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "Исторически бележник"

Н. Хайтов - исторически полемики

.... Като основен извор за помохамеданчването на Средните Родопи П. Петров възприема т. нар. „Исторически бележник”. Първо две думи за „Исторически бележник”. Този документ, както го нарича П. Петров, за пръв път е публикуван в сп. „Родопски преглед” през 1931 г., като сам авторът на публикацията заявява, че е написан от него по спомени от онова, което са му разказвали за този летопис. Щом „Исторически бележник” не е стигнал до нас в оригинал, а съдържанието му е свободен преразказ, това би трябвало да накара П. Петров да се взре по-внимателно, за да избегне или поне да обясни противоречията, в които ни въвежда този т. нар. „документ”.

А ето и противоречията, за които става дума:

На с. 45 от главата „Помохамеданчване на българите в Средните Родопи”, поместена в сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), П. Петров започва със следния цитат от „Исторически бележник”:

„В 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV, излезе заповед да се помохамеданчат българите в Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха населението в следните села: Вйово (Кършилъ, дн. с. Виево), Смолен (дн. с. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис Витлово (Палас, дн. Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово (Пашмаклъ, дн. Смолян) и Беловидово (Даръдере, дн. Златоград).

В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой, дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно), Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (дн. Левочево), Пещера, Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си” (с. 45).

Смолен (Смилян) значи е помохамеданчено. За голяма наша изненада обаче следващите цитати говорят друго: „През пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт се настаниха най-напред в крайморското селище Солинци и Ксанти, а оттам и във вътрешността, из селата, разположени в южните склонове на Родопите. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръсто поле. . . и Смолян (Смилян)” (с. 48).

Искаме да поясним, че се отнася до същото Смолян (днешното село Смилян), за което летописецът заедно с П. Петров ни уверяваше, че било помохамеданчено още през 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV. С други думи, нещастното село Смилян е било презавоювано от анадолците, които усвоили имота на населението, непокорните избивали и заробили много жени и девици (както се твърди в „Исторически бележник”).

Защо е трябвало анадолците да се нахвърлят така яростно върху едно вече помохамеданчено село — това нито летописецът, нито П. Петров са сметнали за необходимо да ни обяснят. Нещо повече, малко по-нататък те ни слисват с твърдението, че „жителите на селата Габрово и Кръсто поле на другото лято с юнашка борба заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен. Но смоленци не се оставиха да се смесят с тях, дошлите анадолци” (с. 49).

Излиза, че за втори път анадолците налитат върху превзетото вече Смилян (Смолян) и се опитват да го заемат, за да срещнат там съпротивата на оцелелите от двете нашествия смоленци. И въпреки че смоленци не се оставили да се смесят с анадолците, „прочутият християнски център Смолян, седалище на смоленския епископ (както ни уверява по-нататък летописецът) , стана тогава чисто мохамеданско село” (с. 49).

След всичко това, ако ние докрай се доверяваме на „Исторически бележник”, би трябвало да повярваме, че Смолян (Смилян) е бил презаселен с турци-анадолци, и да си бием главата как тези турци-анадолци проговориха след това на български и се превърнаха в българи мохамедани.

Не е необходима особена проницателност, за да се убедим, че разказът за анадолците и двукратното им нашествие в Смилян, след като селото уж било помохамеданчено още през 1661 г., е чиста фантазия. Че в този разказ има нещо, меко казано, неточно, говорят и други обстоятелства. „Двадесет и първата година от царуването на султан Мохамед IV” не съвпада с обозначената в летописа година 1661, а с 1669. Вярно, П. Петров в следващите издания, където помества „Исторически бележник”, е добавил годината 1669 в скоби, но това не амнистира невежеството на летописеца и с нищо не обяснява явното сгрешаване на точната година.

П. Петров би трябвало да обърне внимание на факта, че през пролетта на 1705 г. (когато става нашествието на анадолците към Смилян) не царува султан Махмуд I, а султан Ахмед III, който сяда на престола в 1703 г. и го напуска (бива свален) през 1730 г. Очевидно летописецът втори път ни мами в датите, а проф. П. Петров въобще не дава вид, че е забелязал това, или пък наистина не го е забелязал. Проличава си, че е забелязал грешката едва в книгата „Съдбоносни векове за българската народност”, издадена през 1975 г. На с. 203, където е поместен въпросният цитат от „Исторически бележник”, П. Петров след името на Махмуд I е сложил в скоби една въпросителна очевидно като знак за някакво съмнение. Вместо да слага въпросителна и да озадачава читателя какво означава тя, П. Петров следваше да обясни грешката.

П. Петров следваше да обърне внимание и на имената на селищата, които се споменават в „Исторически бележник”. Така например никога с. Влахово не се е наричало Упорово, нито Палас (дн. Рудозем) се е наричало Витлово, нито старото Пашмаклъ (дн. кв. Смолян) се е наричало Езерово, а Златоград — Беловидово. Нито пък Горно и Долно Дерекьой (сега Соколовци и Момчиловци) са се наричали някога Долно и Горно Руеново (виж „Съдбоносни векове за българската народност”, 1975 г., с. 203). Не е въобще известно Момчиловци (бившето Горно Дерекьой) да е съществувало през 1681 г. Нито е известно с. Чокманово да се е наричало Очинево, както е обозначено то в „Исторически бележник”.

Повтарям: досега няма нито едно сигурно потвърждение на тези споменати в „Исторически бележник” имена. Тъкмо напротив, доколкото някои от въпросните села са споменати в данъчни и съдебни документи от онова време или близко на онова време — те фигурират не с имената, обозначени в „Исторически бележник”.

Такъв е случаят с един съдебен протокол, съставен през 1672 г. (само три години след годината 1669!). Протоколът е поместен в сборника с документи под заглавие „По следите на насилието”, съставител П. Петров, на с. 263 и 264. В този документ, преведен от проф. Стр. Димитров, селото Пашмакли (дн. Смолян) се нарича Пашмакли, а не Езерово. Чокманово си е наречено Чокман (Зово), а не Очинево, Аламидере (дн. Полк. Серафимово) е наречено Аламут, а не Осиково, както е обозначено то в „Исторически бележник”, а село Смилян си фигурира като Смилян, а не Смолян, както П. Петров го обозначава в цитатите от „Исторически бележник”.

В друг съдебен протокол от 1677 г. имената на Пашмакли, Чокман(ово), Смилян и пр. са си изброени точно по същия начин, както и в протокола от 1672 г. В трети съдебен протокол от 6 юли 1720 г. вече намираме и други села, като Палас (дн. Рудозем, наречено Палаш), а не Витлово, както е в „Исторически бележник”. В същия документ Влахово си е наречено Влахово, а не Упорово. Тук днешният Смолян си е наречен Пашмакли, а не Езерово, и Смилян си е Смилян, а не Смолян (виж „По следите на насилието”, сб. документи, съставител П. Петров, с. 525).

П. Петров фигурира като съставител на сборника, където са поместени тези документи, знае следователно тяхното съдържание. Интересно как не се е досетил за очевидното противоречие между тези документи и имената на селищата, обозначени в „Исторически бележник”, и не е обяснил по някакъв начин тези очевидни противоречия.

В цитираната книга на П. Петров „По следите на насилието”, където е използуван „Исторически бележник”, намираме например следния пасаж:

„Това стана на 14 юли 1796 г., при царуването на султай Селим III. Калин Сгуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки деца, тръгна, яздещ на кон, за с. Езерово. На минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха всички, които пътуваха по този път, на около 600 крачки от който се намираше конакът на деребея Салих ага. Този се докачи от тази смела постъпка на Калин и заповяда на сеймените си да заловят непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника, повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара.” („По следите на насилието”, сб. документи, П. Петров, с. 286.)

А истината каква е? Както сам П. Петров отбелязва на с. 54 от сборника „Родопа — българска твърдина”, издание от 1960 г., Салих ага Смоленски от 1793 до 1838 г. е изпълнявал длъжността смоленски войвода. Излиза, че той си е позволил да обеси Калин Сгуров, преди да стане „войвода” и да придобие правото да коли и да беси. . .

Освен това известно е, че Салих ага Смоленски (както го е нарекъл и П. Петров) никога не е имал конак в Райково. Конакът му е бил в Смолян (старото Пашмаклъ) (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I.).

Много още факти биха могли да бъдат приведни, от които да се вижда, че „Исторически бележник” е използуван от П. Петров съвършено безкритично въпреки очевидните противоречия в него. В този летопис има нещо вярно, т. е. че е имало помохамеданчване в Средните Родопи, че е имало и проливане на кърви, и съпротива, но също така явно е, че този летописен разказ, когато е преразказван, е „обогатяван” и от това произхождат някои явни несъответствия, които водят към погрешни заключения (както е случаят с двукратното превземане на Смилян от „турци-анадолци” и други нелепости).

Въпреки очевидните на „Исторически бележник” пороци този „документ” П. Петров е използувал седем пъти в седем публикации: веднъж в сборника от 1960 г., втори път в неговото преиздание от 1961 г., трети път в сборника под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели” от 1964 г., четвърти път в следващия сборник от документи „Родопите през вековете” — 1966 г., пети път в сборника „По следите на насилието”, издаден през 1972 г., шести път в сборника „Родопите в българската история” — 1974 г., и за седми (надяваме се не за последен път) в книгата „Съдбоносни векове за българската народност” — 1975 г. (с. 200—204).
Пресметнете в колко страници е размножен този прословут „Исторически бележник”, който П. Петров нарича „остро изобличаващ документ”.

Заключенията от всичко изложено дотук се налагат сами по себе си: статиите на П. Петров върху родопската история, поместени в съставените от него помагала в помощ на учителя и въобще „учебни помагала”, са в много отношения несъстоятелни и утвърждават порочни становища, които рефлектират твърде зле към нашата съвременност.

Такъв е случаят с тезата на П. Петров за едва ли не поголовното изколване на родопското население по време на османското нашествие, за заселването на юруците в Родопите, за последиците от смяната на турските управници в Средните Родопи през XVIII в. и т. н., и т. н. Предоверявайки се на легенди и документи със съмнителна стойност, авторът, вместо да героизира родопската история, както личи да се е стремил, направил го е така несръчно и небрежно, че наместо да изпише вежди, извадил е очи.

Една от причините за това е, че на повечето от своите публикации П. Петров е и автор, и редактор (сборниците ог 1960 и 1961 г.) или пък и автор, и съставител (сборника от 1972 г.), или пък е редактор и съставител (сборниците от 1964 и 1968 г.), или пък е съставител и редактор (сборника от 1972 г.). Само в книгата си „Съдбоносни мигове” П. Петров е за пръв път само автор.

С малки изключения П. Петров въобще не е имал редактор на онова, което той е писал или съставил, и този именна своего рода монополизъм е една от причините да се стигне до допускането, повтарянето и задълбочаването на неговите авторски и съставителски грешки, за които стана дума в настоящите бележки.

Аз съм твърдо „за” издаването на исторически сборници, посветени на Родопите и родопската история, и поздравявам издателствата, които са прегърнали тази инициатива. Но е необходимо по-голямо внимание при съставянето на тези сборници, за да бъдат те на равнището на съвременната историческа наука. Това се налага не само в името на науката, но също в името на големите обществено-политически задачи, които се решават сега в Родопския край и които са твърде интимно свързани с историческото минало на този край.

Н. Хайтов - исторически полемики


родопски старини, николай хайтов, исторически полемики, исторически бележник, историческия бележник, средните родопи, родопска история, райковски бележник, рада казалиева, рада казалийска, исторически фалшификати, rodopski starini, rhodopes, rodopi, history, istoricheski belejnik,






Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова