Monday, April 11, 2011

Николай Хайтов: Родопската история в някои книги и статии на проф. Петър Петров

http://www.kroraina.com/knigi/nh/nh_polemiki_5.htm


II. ИСТОРИЧЕСКИ ПОЛЕМИКИ

5. РОДОПСКАТА ИСТОРИЯ В НЯКОИ СТАТИИ И КНИГИ НА ПРОФ. ПЕТЪР ПЕТРОВ

От 1960 до 1975 г. проф. П. Петров е участвувал като автор, редактор и съставител в 6 сборника (повечето сборници с документи), посветени на историята на Родопите. Следва да отбележа, че особено със съставените от него сборници с документи П. Петров извърши, общо взето, една полезна работа за родопското краеведение, като направи чрез тези сборници достъпни за читателите известни и по-малко известни материали и документи за ислямизацията на част от българското население в Родопите. Заедно с това обаче П. Петров допусна (предимно в своите авторски материали — статии и студии) фактически грешки и погрешни схващания, които изопачават родопската история и стават източник на погрешна информация. В настоящата публикация аз не си поставям за цел да правя обстойна рецензия на всички статии, сборници и книги на П. Петров, а да посоча само някои грешки и погрешни схващания в тях.

□ □ □

Ще започна със статията на П. Петров „Родопите в Българското средновековие”, поместена в книгата „Родопите в българската история” — сборник от статии в помощ на учителя (съставител доц. Петър Петров, издание на „Народна просвета”, София, 1974 г.). Още в началото на въпросната статия авторът ни предлага формулировки, които будят недоумение. Той твърди, че през 971 г. на византийците се удало да покорят Североизточна България и че „в същата година и Родопите изпитали горчивината на чуждото иго” (с. 38). Очевидно П. Петров смята, че до зловещата 971 г. Родопите са влизали все в пределите на България.

Много странно разбиране има П. Петров за понятието „българска твърдина”, когато отнася това понятие към Родопите.

630

Веднъж той ни съобщава (на с. 37), че след първото присъединяване на Родопа към България през 837 г. „тя се превърнала в непристъпна българска твърдина”. На следващата страница въз връзка със завоеванието на Родопите от Калоян той отбелязва, че „Родопите отново станали непристъпна българска твърдина”. Излиза според П. Петров, че те са били временно загубили своето качество на твърдина, докато не са били в границите на България, и отново са придобили своята твърдост по времето на Калоян.

Очевидно за П. Петров понятието твърдина е свързано с държавния статут на областта Родопи: вътре ли са в границите на България, те са твърдина, вън ли са — престават да бъдат. С това, разбира се, не можем да се съгласим: твърдината в Родопите са били хората, коренното славянско население, което е давало етническия облик на този край от нашата родина и е определяло тежненията му към българската държава независимо дали е бил той под владичеството на Византия или на османците.

Не споделяме и друго едно схващане на П. Петров, изразено на с. 37, че „през цялото средновековие Родопите споделяли съдбата на българската държава”. Разбира се, че когато родопското население е било вън от границите на България, то не е могло цялостно да споделя нейната съдба. А е известно, че не през цялото средновековие Родопите са били съставка от България.

Ненаучно е и твърдението на П. Петров (на с. 37), че „През втората половина на X век, когато Византия замислилапокоряването на българската държава, тя трябвало да се съобразява с родопската укрепителна система. . .” Нима наистина сериозно П. Петров вярва, че Византия е замислила покоряването на българската държава едва през втората половина на X в.? И освен това тъкмо през втората половина на X в. родопската укрепителна система в по-голямата си част е била в ръцете на Византия (виж В. Златарски, „История на българската държава”, ч. II, с. 328), така че тя не е имала никаква нужда поне през този период да се опасява от тази укрепителна система.

Греши П. Петров, когато ни съобщава (с. 38), че обявилият се в края на XII в. за независим владетел на Родопите болярин Иванко (убиецът на Асеня II) скоро бил „заставен да мине на страната на българската държава”, а след това, ко-

631

гато на византийския император се удало да ликвидира Иванко, „Родопите не станали византийски”.

След като Иванко се обявил за независим владетел на Родопите, той от никого не бил „заставян” да мине на страната на българската държава. Самият цар Калоян според проф. Златарски се съгласил да признае неговата независимост и на тази основа те двамата (Иванко и Калоян) сключват военен и политически съюз (виж „История на българската държава”, т. III, с. 113). След смъртта на Иванко (1200 г.) Родопите не останали византийски, както П. Петров твърди, а били завоювани отново от Алекси III и в тях били поставени ромейски войски (виж В. Златарски, „История на българската държава”, т. III, с. 134).

Много досадни грешки е направил П. Петров.

Така например за крепостта Станимака П. Петров твърди, че тя е едно и също с „днешната Асенова крепост над Асеновград” (с. 43), когато е широко известно в историческата литература, че крепостта, наричана днес Асенова, се е наричала някога Петричос, а не Станимака. С името „Стенимахос” е обозначавано средновековното укрепено селище, което се намирало в югозападната част на днешния Асеновград около метоха (виж по този въпрос статията на проф. Йордан Иванов .„Асеновата крепост и Бачковският манастир”, поместена в Изв. на Арх. дружество, 1911 г.).

П. Петров твърди, че „крепостта Станимака съществува от XI век”. Ако е за крепостта, наричана Асеновата, многобройни археологически находки свидетелствуват за нейното съществуване още през IX в., в това число монети от времето на император Теофил, 829—842 г. Ако се отнася до Стенимахос като укрепено селище, тя води началото си още от антично време.

Греши П. Петров, като твърди, че през 1205 г. крепостта Станимака минала в ръцете на българите, след като бил прогонен оттам „кръстоносния ръководител Рене дьо Три”. Един латински отряд освобождава обсадения в Станимака Рене дьо Три през юни 1206 г. и едва тогава станало възможно българите да заемат отново крепостта, а не през 1205 г., както е предатирал това събитие П. Петров (виж Хрониката на Жофроа дьо Вилардуен, проф. В. Николаев, с. 295 и сл.).

Неточно е и твърдението на П. Петров (на с. 39), че латинският солунски крал Бонифаций Монфератски бил и „главен предводител на Четвъртия кръстоносен поход”. Той бил само

632

„един от водачите на похода” (виж Хрониката на Вилардуен от В. Николаев, с. 28 и сл.).

За крепостта Баткун П. Петров пише, че по време на въстанието на родопското население през 1255 г. тя минала на страната на българите, а „когато на другата година никейският император я обсадил, тя се оказала недостъпна” (с. 44). Истината в случая е друга: през 1256 г. никейският император Теодор II Ласкарис отвоювал всички крепости, които през 1255 г. преминали към България, като Станимака, Перущица, Кричим и други укрепени места, в това число и Баткун, с изключение само на Цепина (Чепино). Крепостта Баткун не само че се оказала достъпна и била превзета от Ласкарис, но станала отправна точка за атакуване на Цепина, след което селището Баткунион било плячкосано (виж „Извори за българската история”, т. 15, с. 189—193, Хрониката на Георги Акрополит, а също „История на българската държава” от Златарски, т. III, с. 451, изд. 1940 г.).

Освен това П. Петров твърди, че крепостта Цепина „била създадена в края на XII век”, което не почива на никакви доказателства. Ако има някакви доказателства (имам предвид археологически), те говорят за едно много по-ранно съществуване на крепостта, обитавана по всяка вероятност още по времето на траките.

Крепостта Бяден край днешното родопско село Беден се наричала през средновековието не Бяден, както П. Петров я нарича, а Беадност (виж „Пътувания по България” от К. Иречек, изд. 1974 г., с. 449). И никак не е доказано да е пазела тя „пътя на юг към Смолян и Чепеларе” по простата причина, че средновековното присъствие на Чепеларе все още не е установено.

За крепостта Зареница П. Петров твърди, че се намирала „над крепостта Станимака, на 3 км от днешното село Наречен”. Крепостта Зареница се намира на 3 км, само че не над с. Наречен, а над Нареченските бани (ако трябва да сме точни) и не „над”, а цели 25 километра на юг от Станимака (Асеновград).

„Още по-нагоре (пише по-нататък П. Петров), на 1 км ог с. Забърдо, се издигала крепостта Заград.” Това „по-нагоре представлява едно разстояние от около нови 25 километра в югозападна посока от крепостта Зареница. Изобщо много по-добре и по-научно щеше да е, ако П. Петров не си служеше с

633

„по-нагоре” и „по-надолу”, а обозначаваше с точни мерки местонаходището на историческите забележителности, за които ни разказва в своята студия.

Така например той пише за крепостта Устра, че се намирала „между Устрем и Джебел” на височината Сиврикая, а истината е, че височината Сиврикая и крепостта Устра се намират не „между”, а встрани от Джебел и селцето Устрино (а не Устрем, както П. Петров го е назовал).

Не е вярно също, че крепостта Аетос (Сокол) се намирала на височината над Смолян, между Турлука, Невестата и Соколица (с. 46). Крепостта Аетос се намирала тъкмо на върха, наричан днес Соколица, където през 1936 г. са намерени остатъци от зидовете на тази средновековна твърдина („Соколица” всъщност е превод на „Аетос”) (виж „Смолян” от Н. Гигов и А. Печилков, 1972 г., с. 9).

Не отговаря на истината и твърдението на П. Петров, че в „района на Девин над р. Дампладере се издигали крепостите Каурското кале и Девин” (с. 46). Има стара крепост, наричана Каурското кале, но крепост Девин все още няма. Освен това едва ли предназначението на Каурското кале е било да пази, както П. Петров твърди, „пътя по реката”, защото по реката Дампладере поради урвестото и́ корито не е имало въобще никакъв път.

Все така по инерция П. Петров твърди, че „в района на Доспат се издигала крепостта Доспат, а истината е, че крепостта край Доспат се нарича просто Хисарлъка, а не Доспат.

„Културата от времето на Втората българска държава в Родопите е много добре проучена” — твърди П. Петров на с. 47, а в края на с. 49 четем, че „проучването на българската култура и бит в Родопите през средновековието е все още в самото начало...” На кое да вярваме?

Всички тези неща могат да изглеждат „дребни” за големите мащаби на историята, но работата е в това, че грешките, неточностите и небрежностите в разглежданата статия на П. Петров са доста и деформират някои от основните характеристики на средновековното минало в Родопите.

Това е положението с опита на П. Петров да очертае в своето помагало за учителите средновековната история на Родопите. А сега няколко думи за неговата статия „Родопите под турска власт”. Статията е поместена в учебното помагало „Родопа — българска твърдина” от 1960 г. През същата го-

634

дина тя била препечатана с леки видоизменения в следващото „учебно помагало”, озаглавено както и първото. Въпросните два сборника, в които имаше поместени и други (според мене полезни) статии и материали, скоро придобиха известност като популярен източник за историята на Родопите. Причините бяха две: големият тираж на двата сборника — общо 23 000 бройки, афиширането му като „учебно помагало” и острата нужда по това време от подобни издания. В следващите сборници, на които беше съставител Петър Петров, той се освободи от своята статия върху падането на Родопите под османско владичество, но тя остана в първите два — най-популярните, продължава да се използува и това налага да се спрем, макар и накратко, върху нейните научни качества.

На с. 30 от въпросната статия П. Петров съобщава, че „завладяването на Родопите в главни линии било извършено през годините 1371—1373. . .” Но веднага след това добавя, че „окончателното налагане на турската власт обаче станало след около 40 години” (с. 30).

Откъде е почерпил П. Петров сведението, че Родопите са били окончателно дозавладявани в продължение на 40 години, за да го лансира категорично и без уговорки като чиста научна истина? Това той е заимствувал от книгата на Ст. Шишков „Миналото на Пловдив” (с. 74), където четем: „Едно предание, и до днес запазено, казва, че цели 40 години родопските българи водили упорита и кървава борба с турците, докато най-после ги принудили да им дадат известни права”. Очевидно става дума за предание, което П. Петров ни е поднесъл без никакви уговорки като безспорен научен факт.

Заслужава да се отбележи освен това начинът, по който коментира П. Петров падането на Второто българско царство под османското владичество. „Успехите на турците се дължали не на тяхната сила, а на разединеността и престъпното нехайство на балканските владетели” (с. 24). Само страница и половина след това обаче П. Петров заявява, че балканските народи се сражавали против турците с „една учудваща упоритост и героизъм” (с. 26).

Възниква въпросът: ако те (турците) наистина не бяха силни, що за геройство са проявили балканските народи при сблъскването си с тоя, по думите на Петров, слаб неприятел? Що се отнася до „нехайството на балканските владетели”, до ,„голямото престъпно нехайство”, както П. Петров се изразява,

635

когато говори върху причините за неуспеха на балканските народи в борбата им с турците, необходимо е да отбележим, че този вид обяснения никак не говорят за научен поглед върху въпросните събития. Думата „нехайство”, та макар и „голямо, престъпно нехайство”, не е никак подходяща за обясняваме на сложната социално-политическа, пък, ако щете, и психологическа обстановка на Балканите, която доведе до завладяването им от османците.

По-нататък (с. 26—303), когато Петър Петров описва как станало завладяването на Родопите, той ни въвежда в едно опасно заблуждение. Става дума за неговото твърдение, че завладяването на Родопите от османците било съпроводено „с избиване на населението, с разрушаване на селата, с опожаряването на горите” (с. 30). Никакви разграничения не е сметнал за необходимо да направи П. Петров: той говори изобщо за Родопите и просто за „избиване на населението”, а не на част от това население, за „разрушаване на селата”, а не за някаква част от тях. За „избиване” говори П. Петров и по-нататък в своята статия, както например на с. 33, където пише, че „още в първите години на завоеванието те (турците) започнали да избиват всички непокорни, а още по-нататък (на с. 37), че „жителите на цели села били избивани, ако откажели да приемат исляма”. Когато говори за помохамеданчването в Разложкия край, Петров твърди, че „селата били разсипани до основи, а жителите им — разпилени. Едни били изклани, някои приели исляма, а повечето избягали по горите”.

Изобщо избиването на родопските българи е станало лайтмотив в статията на П. Петров, без да се е обосновал той с каквито и да било научни доказателства за поголовния характер на тези избивания в Родопите въобще.

Степента на разрухата в отделните части на Родопите не е била еднаква и в никакъв случай така съкрушителна, както ни я представя П. Петров. Достоверно доказателство за това са неотдавна публикуваните турски документи от XVI и XVII в., които разкриват поселищната картина в Средните и Западните Родопи (по брой на селата) почти такава, каквато е днес. Това говори, че нито селата са били така масово унищожавани, нито хората — така поголовно избивани, както излиза от твърденията на П. Петров.

Въпреки всичко П. Петров е, изглежда, искрено убеден, че родопското население е било избито, както личи от обстоятел-

636

ството, че на негово място той заселва юруците. „По планините най-хубавите пасища били заети от турски скотовъдци” (пише той на с. 31), за да направи веднага след това заключението, че „особено характерно е това за Родопите, където се заселило турско пастирско население, известно под името юруци”. По-нататък Петров на няколко места говори за „заселването” на юруците, за да не остави никакво съмнение, че той напълно сериозно вярва да е имало такова заселване. „Слаба опора за турската власт в Родопите (пише той на с. 36) се оказали местните юруци”, т. е. родопските юруци. „В Гюмюрджинско и в Средните Родопи се заселили юруците от 78 оджак” (с. 36) и т. н.

Истината е, че юруците не са се заселили в Родопите, а в съседните на Родопите равнини, главно в Беломорската, че там са били техните постоянни обиталища и селища, а в Родопите са прекарвали само временно през лятото заедно със своите стада, докато най-сетне (през втората половина на XVIII в.) те започват да изоставят своите летни пасбища и окончателно се изтеглят от Родопите (виж сборника „Из миналото на българите мохамедани”, изд. на БАН, студията на В. Мутафчиева, с. 49 и сл.).

Ако П. Петров беше обърнал известно внимание на този сборник, издаден още през 1958 г., той щеше да се запознае и със студията на проф. Д. Ангелов, озаглавена „Населението на Родопите под турско иго”, където авторът прави убедителен анализ на фактите, за да дойде до заключението, че „въпреки тежките опустошения от разоряванията, избиванията и поробванията родопските краища успели да запазят и след завоеванието им от турците своя чисто български характер” (виж „Из миналото на българите мохамедани,” сборник на БАН, с. 43).

И в следващата глава 9-а от сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), където се говори за участието на родопското население в борбите против турския феодален гнет, П. Петров остава все така противоречив и голословен. Той застава на становището, че родопското население не е могло да вземе участие в многобройните въстания против османското владичество, защото било изолирано и „заобиколено от турски административни и военни центрове”, но веднага след това добавя, че „за сметка на това пък тук се развило такова мощно хайдушко движение, което сериозно разклатило

637

турската власт в този край” (с. 53). „Началото на хайдушкото движение в Родопите (продължава веднага след това това П. Петров) е свързано с името на легендарния Гордю войвода.” Става дума за родопския болярин Гордю, за когото В. Дечов ни разказва в своята история на Чепеларе, че е последният защитник на крепостта Беден при нашествието на турците. Този среднородопски болярин П. Петров е обявил за основоположник на хайдушкото движение в Родопите. И то не какво да е движение, а „мощно”, дотолкова мощно, че разклатило турската власт в този край!!! Кога се е била разклащала тази власт и по какъв начин, П. Петров не обяснява и едва ли ще може да обясни, защото хайдутството въобще не е могло да разклати устоите на турската власт в Родопите, тъй като то не си е поставяло националноосвободителни задачи нито в Родопите, нито в България изобщо.

П. Петров ни уверява по-нататък, че „Турската власт не била в състояние да преодолее съпротивата на родопското население, поради което се видяла принудена да направи някои отстъпки — от средата на XVIII век за управители на родопските области били назначавани вече не турци, а местни богати българи мохамедани” (с. 54).

Преди всичко не може да се говори за родопски области, когато става дума за назначаване на местни управници българи мохамедани. Достоверни данни за такава практика в администрацията имаме само за Ахъчелебийската покрайнина. Нито за Кърджалийската, нито за Западнородопската покрайнина имаме данни турските управници да са били подменявани с местни българи мохамедани. Що се отнася до твърдението на П. Петров, че турската власт пристъпила към подобна практика, защото не била в състояние да „преодолее съпротивата на родопското население”, това е, меко казано, недоразумение. . .

Около средата на XVIII в. турците са все още достатъчно силни, за да разбият войските на най-могъщата по това време средноевропейска сила — Австрия (във войната през 1736—1737 г.), а П. Петров иска да ни убеди, че тези същите турци не били в състояние да преодолеят съпротивата на шепата родопчани, при това поне половината помохамеданчени. Но нека да видим какво ще ни каже Петър Петров по-нататък. Той твърди, че новите, местните управители българи мохамедани „станали истински феодали, като засилили експлоатацията и

638

насилията над подвластните им територии”, и още по-нататък, че „между старите и новите управители не се чувствувала никаква разлика и положението на народа останало непроменено” (с. 55).

Ще оставим настрана езиковата отливка на тези Петър-Петрови мисли и няма да питаме възможно ли е да се насилват „подвластни територии”, но ни се иска да попитаме как е възможно местните управници българи мохамедани да засилят експлоатацията върху местното население и въпреки това положението му да остане непроменено?

Какви факти има П. Петров предвид, за да твърди, че местните българи мохамедани се оказали по-лоши управници от турците? Никакво ли преимущество не съзира той в обстоятелството, че среднородопските управници след втората половина на XVIII в. са българи по произход, навици, бит и манталитет?

Аз не зная дали среднородопските управници българи мохамедани са били по-лоши или по-добри администратори от турците, но родопската книжнина изобилствува с факти и документи, че те са изиграли определено задържаща роля за проникването на турцизма в бита на поислямчените родопски българи и за задържане на ислямизацията въобще (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I, с. 81 и сл.). Защо П. Петров е отминал с мълчание тези доводи и факти?

Безкритично е пристъпил П. Петров и към темата „помохамеданчване на родопските българи”. Ето и примери: на с. 38 веднъж той твърди, че Доспат планина била помохамеданчена по времето на султан Селим от пълководеца Мурза Татарски, а след това на следващата страница (39) пише, че Югозападните Родопи били помохамеданчени през 1661 г., като „с особено настървение било извършено помохамеданчването на Доспатския район”. И по-нататък, че „цялото българско население от Девин до Доспат било принудено да приеме исляма”„ очевидно за втори път, след като веднъж същото това население беше помохамеданчено според П. Петров по времето на султан Селим (1512—1520 г.).

И по-нататък, когато става дума за помохамеданчването, П. Петров допуска подобни противоречия, както е например на с. 51. В началото на страницата той твърди, че „още през първата половина на XVIII век турската власт се видяла принудена да се откаже от масовото помохамеданчване на българ-

639

ското родопско население”. А на следващата страница прочитаме, че „масовото помохамеданчване на българското родопско население продължило около 200 години — от началото на XVI до началото на XVIII век”. Ако масовото помохамеданчване е траяло до „началото на XVIII век”, защо е трябвало турската власт да се отказва от масовото помохамеданчване „през първатаполовина” на XVIII век?

Като основен извор за помохамеданчването на Средните Родопи П. Петров възприема т. нар. „Исторически бележник”. Първо две думи за „Исторически бележник”. Този документ, както го нарича П. Петров, за пръв път е публикуван в сп. „Родопски преглед” през 1931 г., като сам авторът на публикацията заявява, че е написан от него по спомени от онова, което са му разказвали за този летопис. Щом „Исторически бележник” не е стигнал до нас в оригинал, а съдържанието му е свободен преразказ, това би трябвало да накара П. Петров да се взре по-внимателно, за да избегне или поне да обясни противоречията, в които ни въвежда този т. нар. „документ”.

А ето и противоречията, за които става дума:

На с. 45 от главата „Помохамеданчване на българите в Средните Родопи”, поместена в сборника „Родопа — българска твърдина” (изд. 1960 г.), П. Петров започва със следния цитат от „Исторически бележник”:

„В 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV, излезе заповед да се помохамеданчат българите в Кръстогорието. С огън и нож турците успяха и помохамеданчиха населението в следните села: Вйово (Кършилъ, дн. с. Виево), Смолен (дп. с. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла река, Подвис Витлово (Палас, дн. Рудозем) и една малка част от населението на селата Езерово (Пашмаклъ, дн. Смолян) и Беловидово (Даръдере, дн. Златоград).

В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (Долно и Горно Дерекьой, дн. Соколовци и Момчиловци), Кутлово (Карлуково, дн. Славейно), Петково, Очинево (дн. Чокманово), Левоочево (дн. Левочево), Пещера, Осиково (Аламидере, дн. Полковник Серафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха вярата си” (с. 45).

Смолен (Смилян) значи е помохамеданчено. За голяма наша изненада обаче следващите цитати говорят друго: „През

640

пролетта на 1705 година, в царуването на султан Махмуд I, много турци от Анадола под закрилата на самата турска власт се настаниха най-напред в крайморското селище Солинци и Ксанти, а оттам и във вътрешността, из селата, разположени в южните склонове на Родопите. С голяма ярост и злоба те завзеха селата Габрово, Кръсто поле. . . и Смолян (Смилян)” (с. 48).

Искаме да поясним, че се отнася до същото Смолян (днешното село Смилян), за което летописецът заедно с П. Петров ни уверяваше, че било помохамеданчено още през 1661 г., в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV. С други думи, нещастното село Смилян е било презавоювано от анадолците, които усвоили имота на населението, непокорните избивали и заробили много жени и девици (както се твърди в „Исторически бележник”).

Защо е трябвало анадолците да се нахвърлят така яростно върху едно вече помохамеданчено село — това нито летописецът, нито П. Петров са сметнали за необходимо да ни обяснят. Нещо повече, малко по-нататък те ни слисват с твърдението, че „жителите на селата Габрово и Кръсто поле на другото лято с юнашка борба заеха обратно селата си, настаниха се наново в тях и изгониха турците, които заминаха към Смолен. Но смоленци не се оставиха да се смесят с тях, дошлите анадолци” (с. 49).

Излиза, че за втори път анадолците налитат върху превзетото вече Смилян (Смолян) и се опитват да го заемат, за да срещнат там съпротивата на оцелелите от двете нашествия смоленци. И въпреки че смоленци не се оставили да се смесят с анадолците, „прочутият християнски център Смолян, седалище на смоленския епископ (както ни уверява по-нататък летописецът) , стана тогава чисто мохамеданско село” (с. 49).

След всичко това, ако ние докрай се доверяваме на „Исторически бележник”, би трябвало да повярваме, че Смолян (Смилян) е бил презаселен с турци-анадолци, и да си бием главата как тези турци-анадолци проговориха след това на български и се превърнаха в българи мохамедани.

Не е необходима особена проницателност, за да се убедим, че разказът за анадолците и двукратното им нашествие в Смилян, след като селото уж било помохамеданчено още през Л661 г., е чиста фантазия. Че в този разказ има нещо, меко ка-

641

зано, неточно, говорят и други обстоятелства. „Двадесет и първата година от царуването на султан Мохамед IV” не съвпада с обозначената в летописа година 1661, а с 1669. Вярно, П. Петров в следващите издания, където помества „Исторически бележник”, е добавил годината 1669 в скоби, но това не амнистира невежеството на летописеца и с нищо не обяснява явното сгрешаване на точната година.

П. Петров би трябвало да обърне внимание на факта, че през пролетта на 1705 г. (когато става нашествието на анадолците към Смилян) не царува султан Махмуд I, а султан Ахмед III, който сяда на престола в 1703 г. и го напуска (бива свален) през 1730 г. Очевидно летописецът втори път ни мами в датите, а проф. П. Петров въобще не дава вид, че е забелязал това, или пък наистина не го е забелязал. Проличава си, че е забелязал грешката едва в книгата „Съдбоносни векове за българската народност”, издадена през 1975 г. На с. 203, където е поместен въпросният цитат от „Исторически бележник”, П. Петров след името на Махмуд I е сложил в скоби една въпросителна очевидно като знак за някакво съмнение. Вместо да слага въпросителна и да озадачава читателя какво означава тя, П. Петров следваше да обясни грешката.

П. Петров следваше да обърне внимание и на имената на селищата, които се споменават в „Исторически бележник”. Така например никога с. Влахово не се е наричало Упорово, нито Палас (дн. Рудозем) се е наричало Витлово, нито старото Пашмаклъ (дн. кв. Смолян) се е наричало Езерово, а Златоград — Беловидово. Нито пък Горно и Долно Дерекьой (сега Соколовци и Момчиловци) са се наричали някога Долно и Горно Руеново (виж „Съдбоносни векове за българската народност”, 1975 г., с. 203). Не е въобще известно Момчиловци (бившето Горно Дерекьой) да е съществувало през 1681 г. Нито е известно с. Чокманово да се е наричало Очинево, както е обозначено то в „Исторически бележник”.

Повтарям: досега няма нито едно сигурно потвърждение на тези споменати в „Исторически бележник” имена. Тъкмо напротив, доколкото някои от въпросните села са споменати в данъчни и съдебни документи от онова време или близко на онова време — те фигурират не с имената, обозначени в „Исторически бележник”.

Такъв е случаят с един съдебен протокол, съставен през 1672 г. (само три години след годината 1669!). Протоколът е

642

поместен в сборника с документи под заглавие „По следите на насилието”, съставител П. Петров, на с. 263 и 264. В този документ, преведен от проф. Стр. Димитров, селото Пашмакли (дн. Смолян) се нарича Пашмакли, а не Езерово. Чокманово си е наречено Чокман (Зово), а не Очинево, Аламидере (дн. Полк. Серафимово) е наречено Аламут, а не Осиково, както е обозначено то в „Исторически бележник”, а село Смилян си фигурира като Смилян, а не Смолян, както П. Петров го обозначава в цитатите от „Исторически бележник”.

В друг съдебен протокол от 1677 г. имената на Пашмакли, Чокман(ово), Смилян и пр. са си изброени точно по същия начин, както и в протокола от 1672 г. В трети съдебен протокол от 6 юли 1720 г. вече намираме и други села, като Палас (дн. Рудозем, наречено Палаш), а не Витлово, както е в „Исторически бележник”. В същия документ Влахово си е наречено Влахово, а не Упорово. Тук днешният Смолян си е наречен Пашмакли, а не Езерово, и Смилян си е Смилян, а не Смолян (виж „По следите на насилието”, сб. документи, съставител П. Петров, с. 525).

П. Петров фигурира като съставител на сборника, където са поместени тези документи, знае следователно тяхното съдържание. Интересно как не се е досетил за очевидното противоречие между тези документи и имената на селищата, обозначени в „Исторически бележник”, и не е обяснил по някакъв начин тези очевидни противоречия.

В цитираната книга на П. Петров „По следите на насилието”, където е използуван „Исторически бележник”, намираме например следния пасаж:

„Това стана на 14 юли 1796 г., при царуването на султай Селим III. Калин Сгуров Дойкин от с. Устово, баща на четири малки деца, тръгна, яздещ на кон, за с. Езерово. На минаване през Райково той не слезе от коня си, както това правеха всички, които пътуваха по този път, на около 600 крачки от който се намираше конакът на деребея Салих ага. Този се докачи от тази смела постъпка на Калин и заповяда на сеймените си да заловят непокорния българин и да го обесят. Сеймените настигнаха конника, повърнаха го в Райково и го обесиха на едно дърво на пазара.” („По следите на насилието”, сб. документи, П. Петров, с. 286.)

А истината каква е? Както сам П. Петров отбелязва на с. 54 от сборника „Родопа — българска твърдина”, издание от

643

1960 г., Салих ага Смоленски от 1793 до 1838 г. е изпълнявал длъжността смоленски войвода. Излиза, че той си е позволил да обеси Калин Сгуров, преди да стане „войвода” и да придобие правото да коли и да беси. . .

Освен това известно е, че Салих ага Смоленски (както го е нарекъл и П. Петров) никога не е имал конак в Райково. Конакът му е бил в Смолян (старото Пашмаклъ) (виж „Миналото на Чепеларе” от В. Дечов, т. I.).

Много още факти биха могли да бъдат приведни, от които да се вижда, че „Исторически бележник” е използуван от П. Петров съвършено безкритично въпреки очевидните противоречия в него. В този летопис има нещо вярно, т. е. че е имало помохамеданчване в Средните Родопи, че е имало и проливане на кърви, и съпротива, но също така явно е, че този летописен разказ, когато е преразказван, е „обогатяван” и от това произхождат някои явни несъответствия, които водят към погрешни заключения (както е случаят с двукратното превземане на Смилян от „турци-анадолци” и други нелепости).

Въпреки очевидните на „Исторически бележник” пороци този „документ” П. Петров е използувал седем пъти в седем публикации: веднъж в сборника от 1960 г., втори път в неговото преиздание от 1961 г., трети път в сборника под заглавие „Асимилаторската политика на турските завоеватели” от 1964 г., четвърти път в следващия сборник от документи „Родопите през вековете” — 1966 г., пети път в сборника „По следите на насилието”, издаден през 1972 г., шести път в сборника „Родопите в българската история” — 1974 г., и за седми (надяваме се не за последен път) в книгата „Съдбоносни векове за българската народност” — 1975 г. (с. 200—204).

Пресметнете в колко страници е размножен този прословут „Исторически бележник”, който П. Петров нарича „остро изобличаващ документ”.

□ □ □

Заключенията от всичко изложено дотук се налагат сами по себе си: статиите на П. Петров върху родопската история, поместени в съставените от него помагала в помощ на учителя и въобще „учебни помагала”, са в много отношения несъстоя-

644

телни и утвърждават порочни становища, които рефлектират твърде зле към нашата съвременност.

Такъв е случаят с тезата на П. Петров за едва ли не поголовното изколване на родопското население по време на османското нашествие, за заселването на юруците в Родопите, за последиците от смяната на турските управници в Средните Родопи през XVIII в. и т. н., и т. н. Предоверявайки се на легенди и документи със съмнителна стойност, авторът, вместо да героизира родопската история, както личи да се е стремил, направил го е така несръчно и небрежно, че наместо да изпише вежди, извадил е очи.

Една от причините за това е, че на повечето от своите публикации П. Петров е и автор, и редактор (сборниците ог 1960 и 1961 г.) или пък и автор, и съставител (сборника от 1972 г.), или пък е редактор и съставител (сборниците от 1964 и 1968 г.), или пък е съставител и редактор (сборника от 1972 г.). Само в книгата си „Съдбоносни мигове” П. Петров е за пръв път само автор.

С малки изключения П. Петров въобще не е имал редактор на онова, което той е писал или съставил, и този именна своего рода монополизъм е една от причините да се стигне до допускането, повтарянето и задълбочаването на неговите авторски и съставителски грешки, за които стана дума в настоящите бележки.

Аз съм твърдо „за” издаването на исторически сборници, посветени на Родопите и родопската история, и поздравявам издателствата, които са прегърнали тази инициатива. Но е необходимо по-голямо внимание при съставянето на тези сборници, за да бъдат те на равнището на съвременната историческа наука. Това се налага не само в името на науката, но също в името на големите обществено-политически задачи, които се решават сега в Родопския край и които са твърде интимно свързани с историческото минало на този край.


http://www.kroraina.com/knigi/nh/nh_polemiki_5.htm



Виж също:

Поредният възрожденски фалшификат - хрониката на поп Методи Драгинов
Даниела Горчева - Кого разделя "Време разделно"
Даниела Горчева - Антон Дончев в Европа
За поръчаното "Време разделно" и безсилието на българската историография
"Време разделно" или роман, написан върху два исторически фалшификата
П. Маринов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов за фалшификацията, наречена "исторически бележник"
Николай Хайтов - Родопската история в някои статии на проф. Петър Петров
Николай Хайтов - Пирамида на заблудите
Мари Врина-Николов - Кризи и митове на националната идентичност
За Висарион Смоленски или как Родопите се сдобиха с измислен светец
Достоверността на един летопис и на един роман - Даниела Кирилова