Saturday, March 12, 2011

Ст. Н. Шишков - Из Беломорската равнина, 1907

Ст. Н. Шишков - Из Беломорската равнина, 1907



стою шишков, из беломорската равнина, родопски старини, rodopski starini, rhodopes, rodopi, pomaks, pomak, bulgarian muslims, източна тракия, родопи, гюмюрджина, помаци, българи мюсюлмани, българи мохамедани, помак

Ст. Н. Шишков - Устово, Ахъ-Челебийски окръг, 1885

Ст. Н. Шишков - Устово, Ахъ-Челебийски окръг, 1885

Проф. Милетич - Родопските говори на българския език, 1912 (немски)

Проф. Милетич - Родопските говори на българския език, 1912 (на немски)

Prof. Miletich - Die Rhodopemundarten der Bulgarischen Sprache by Rodopski_Starini




Излезе неиздаван труд на проф. Любомир Милетич
Излезе неиздаван на български език до момента труд на изтъкнатия филолог и обществен деятел в следосвобожденска България проф. д-р Любомир Милетич. „Родопските говори в българския език“ (ИК „Изток-Запад“) излиза за първи път на немски език във Виена през 1912 г. и е най-всеобхватният научен проект, разглеждащ тези говори и до днес. Любомир Милетич (1863-1937) е един от най-видните български учени филолози и обществени деятели в следосвобожденска България. Роден в Щип (Македония), Милетич завършва класическата гимназия в Загреб, където му отпускат държавна стипендия, за да следва славянска филология и да се подготви за учител. През 1888 г., с откриването на Висшето училище (СУ „Св. Климент Охридски“), Милетич е избран за професор и ръководител на Катедрата по славянско езикознание и етнография, и междувременно получава титлата „доктор по философия и славянска филология“ от Загребския университет, за своето изследване върху определителния член в българския език. В СУ Милетич преподава старобългарска граматика, история на българския език, сравнителна граматика на славянските езици и българска диалектология, а през 1895 г. създава славянския семинар (по-късно Институт по славянска филология). Години наред Милетич редактира и издава седем тома на „Известия на Семинара по славянска филология“, в които се публикуват най-добрите студентски изследвания по диалектология. През 1902 г. езиковедът е избран за декан на Историко-филологическия факултет. Милетич е и основател на Македонския научен институт в София. Сред най-задълбочените му научни изследвания са публикуваните в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, който излиза за първи път през 1889 г. През 1898 г. Милетич става редовен член и на Българската академия на науките, а от 1926 г. до сетния си час е неин председател.
Посветил живота си на България, проф. Милетич е оставил огромно научно наследство – редица трудове на тема български език, етнография, фолклор, история. Някои от тях и до днес остават единствените цялостни проучвания в съответната област. Статиите, студиите и монографиите на Милетич върху териториалните говори са основополагащи и имат висока научна стойност – след появата си те формират облика на българската диалектология за години напред. Сред големите му приноси в тази сфера е и изследването на родопските говори. Изданието „Родопските говори в българския език“, излязло за първи път през 1912 г. във Виена под името „Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache“, е най-всеобхватният научен труд, разглеждащ тези говори и до днес. Преводът на изследването от немски на български език е направен от Енчо Тилев през 2012 г. – сто години след излизането му в Австрия, и се появява през 2013 г., по повод 150-годишнината от рождението на проф. Милетич. Книгата съдържа събиран на място богат езиков материал, който е обработен и систематизиран впоследствие. Авторът Милетич дори изброява посетените от него места по време на проучването – Чепино и Рупчос, Пещера, Батак, селата Лилково, Широка лъка, Дедово, Орехово, колибите Гела и Стойките и др. Разнообразни са причините, поради които Милетич е възпрепятстван да завърши бързо труда си. Едва през 1912 г. книгата излиза от печат и бързо става популярна в научните среди. „Родопските говори в българския език“ се приема за класически труд в областта на българската диалектология до ден днешен. Българското издание съдържа и предговор от проф. д-р Тодор Бояджиев.


Издателство Изток-Запад. Българското издание в превод на Енчо Тилев: Излезе от печат книгата "Родопските говори на българския език" на акад. Любомир Милетич, преведена от немски език през 2012 г. - сто години след издаването й във Виена. Появата на българския превод съвпада и със 150-годишнината от рождението на проф. Любомир Милетич.




Виж също:
Любомир Милетич - Източните български говори, 1905
Към историята на българския език - Б. Цонев, 1903
Б. Цонев - Поправки и допълнения към Милетичевата книга "Източните български говори" - 1905
Б. Цонев - Увод в историята на българския език, 1901
Рупски говори. Безпредложни конструкции на мястото на стари падежи - Н. Павлова, 1980
Рупски говори. Изравняване на формите за мъжки и среден род - М. Китанова, 1980
Любомир Милетич - Търлиското евангелие от 1861
Александър Тeодоров Балан - "Един особен звук в родопското наречие", 1904
П. Р. Славейков - Рупското или рупаланско наречие, 1882
"Родопското наречие" - Христо Попконстантинов, 1889
Л. Милетич - Фонетични особености на помашките говори в Чепинско, 1905
Л. Милетич - Старобългарска граматика, 1906
Л. Милетич - Родопските говори на българския език, 1912 (на немски)
Западнорупски диалекти в Търлиското евангелие - Т. Дерекювлиев
Развой на гласна ѣ (ят) в източните родопски говори - Мирослав Михайлов
Езикови бележки из с. Бачково - Ст. Шишков, 1905
Родопски говори - Дребни синтактични бележки върху употребата на лу, лю, ле, ляй и хамен, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 11, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 10, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 9, Дован хисар, Дедеагач. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 8, Ст. Шишков 1907. Говорът в Дован Хисар, Дедеагачко
Родопски говори - 7, Стою Шишков, 1907. Говорът на Кетенлъшките помаци
Родопски говори - 6, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 5, Ст. Шишков, 1906 /Смилян, Тозборун - Могилица, Пашмакли - Смолян/
Родопски говори - 4, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 3, Ударението в централния ахъ-челебийски говор, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 2, Отглаголни именни форми, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 1, Суфикси за увеличителни и умалителни имена, Ст. Шишков, 1905
Неопределителни местоименни форми в българските диалекти - Марияна Витанова
Максим Младенов - Говорите в Родопите
Сребрю Георгиев - Говорът в с. Чешнегир, 1907

Friday, March 11, 2011

Ст. Н. Шишков - 1878: Как помаците спасиха българите християни в Смолянско

Ст. Н. Шишков - Как помаците спасиха българите християни в смолянско през 1878.


Стою Н. Шишков – откъс от автобиографичния разказ “30 години назад” (с някои правоп. поправки)

... Слънцето забираше към запад. Дядо поп се върна от Пашмакли, но и той беше много уплашен. В правителствения дом били събрани много видни помашки първенци, там бил и току-що избягалият Пловдивски мютесариф с неколцина висши свои чиновника и бееве. Свикан бил набързо съвет идаре-междлиси и с членовете си християни. Мютесарифът и цялото събрание дочакали българския архиерейски наместник твърде любезно. Мютесарифът първ зел думата и предложил да се слушат и си помагат взаимно пред наближаещите грозни събития. Той настоявал да се свика набързо всичкото мъжко население без разлика на вяра от каазата, да им се даде оръжие и заедно с идещата турска войска да се укрепят на вододелното било Рожен и препречат пътя на московците, ако навлезат и в тия планини. Очаквал той отговор на това най-напредъ от дядо попа, като първ представител на българското население. Дядо поп изслушал с внимание всичко, помислил, помислил, па се престорил на невеж и казал:
— Че как тъй, ефендилеръ! Москофът е още много далече, та отде знаеш, че ще може един день да стигне чак до нас. Ами има арада (по средата) Плевен, Шипка, Пловдив, там има толкова много царски аскер, та да видим, как тъй лесно ще го пустнат да мине и дойде до нас.
— Е, е, попе, попе, прибързал Хаджи Мюхтия, най-умният и най-влиятелният по онова време в каазата ни помашки първенец. Плевня, Шипка, та че и Хьулбе атколе са вейке в маскофски роки, ей го тув и мютесариф ефенди ат зор е дашол на сува време, ами да видим сега ние кина да правим.
[Хаджи Мюфтия бе родом от селото Арда, което съвпада в групата помашки села с акавския говор.]
— Истина ли думаш, хаджи ефенди, попитал дядо поп.
— Алла, алла, че чувал ли си друг пот лажо ат мене, та и сега да ложем, попе! Наша са рабата е зле, ами както да сега са чувахме и ачувахме (пазихме и опазихме) адни други, Аллах и за нах преш да ни дава акъл да са ачуваме. Какена мислиш ти, попе ефенди?

Тоя разговор между дядо попа и мюфтията станал на помашки, та лесно се разбрали един друг. Дядо поп се окуражил от умното подмятане на мюфтията, та се решил и казал:
— Много добре мислете, ефендилер, ала кусуръ не ми връзвайте, да ви важа какво аз мисля по тоя толкова садбоносен за всички ни въпросъ. Ако е истина, че Плевен е земен, Шипка мината, та че и Пловдив останал вече в москофски ръце, и толкова царски аскер не е могьл да го спре там, та ние съ голи ръце и сбирщина люде можем ли стори нещо по-добро? Хубаво, ние ще съберем джумает, ами ако с това повече аздардисаме (раздразнем) москофа, тогава не ще ли станем причина да изгорим и нашата кааза? Да помислим добре за всичко, па да не забравяме и сетнините.
Хаджи Мюфтия недочакал друг да заговори и пръв зел думата и подкрепил деда попа.
- Аалар, рахан'о ефенди млого право казава. Сае рабата не е льосна. Падишахан с толкава хил'еди аскер' и джепан`о не мажи да спре маскофа, ами го еспусти да дойде чак да туз, та ние ли с голисе факире (сиромаси) ще го спрем? Ами ако неможим да сторим нищо, тагава нашисе деца кой ще атбрани? Попе, я сам разе (готов) на твои те лакардии. Да си седим мирно, дойдат ли люде без идаре (храна) да не хи аставеме. То са е видело нашесо царско. Со е заман (време) е краен заман. Ние ще са мочим да ва браним ат наши едепсизе га бегат прес нашисе села, та че сетне и нам ако дойде лошо до глава, пак вие на браните.
Болшинството помашки първенци еднодушно приели това предложение, а мютесарифът с своята свита още през същия ден напустнал Пашмакли и заминал за Скеча. Мюхтията удържа думата си: още същия ден той прати десетина въоръжени помаци в Устово да пазят селото. При това той явил на деда попа, че Сюлюман пашовата ордия ще бега през тия места, а тя е от лоши хора, та да се вардят, па ако видят зор, да обадят в Пашмакли. Затова и дядо попъ бе много уплашен.
Дали решенвето на помашките първенци бе съобщено и из другите помашки села въ каазата, не мога да зная, обаче цялото помашко население, особено съседните помашки
селца на българските се явиха в явна защита към съседите си българи.
Надвечер в събота напълниха селото навалица беженци, между които имаше и помашки семейства от Рупчоско. У дома дойде едно познато намъ помашко семейство от Чепеларе. Баща ни се поуспокои съ тяхното идване, че може да ни се не случи нещо зло, па си помисли и да ги задържи у дома като гостени няколко дена, додето се види, какъв край ще земат работите. Още не беха се настанили беженците, ето че се зададе от „Ушите" (местност край селото, отдето иде Пловдивският път) една сган, нечувана и невиждана до тогава в тия глухи планински места. Това бе турската войска, смес от кавалерия, пехота, артилерия, беженци мъже, жени и деца, добитъци, едни натоварени, други не. В разстояние на половина часъ цялото село почерня, плувна в това море от избезумяла и отчаяна в страхът си човешка паплъч. Всички къщи, плевни, обори, дворища, улици и градини вътре в селото и вън в околностьта до мръкване буквално беха натъпкани с хора и животни, а при това техният край не се свършваше: постоянно приидваха други. В това време нахълтаха и у нас около 20-на войника с един бинбашия и още двама други офицери. Дворът се напълни с коне и багаж, а горе нямаше място да се поберат всичките хора. Ние се събрахме с помаците в една стая. Двама войника се втурнаха през вратата и за в нашата стая. Ние, децата, изпищяхме около майка си, а баща ми по-рано грабнаха войниците, без да знаем що става с него. Старата помакиня, Богъ да я прости на живот (до лани тя беше жива в Чепеларе), се изпречи пред тях при самия вход, загради им пътя с фереджата си, па им изкрещя сърдито със силен глас: „не ярарсънъсъ бурда, гьормемусунусъ харем дин-ислямъ варъ". (какво търсите тук, не виждате ли, че тук има жени).
В същото време скочи и единият й син, облечен с войнишка дреха и току-що се завърнал от войната, и почна да се обяснява по-нататък, като ги заплаши, че ще ги обади на началството им. Разсвирепелите войници умекнаха и се повърнаха и през цялата нощ не посмяха да се обядят. Но на вратата до съмване патрулира войникът-помак.
Гостите ни помаци се уплашиха. Майка ни ни прибра в едно ъгълче вкаменени от страх, а старата помакиня седна до нас и се стараеше да ни успокои, че додето са те в къщи, няма да допуснат, да ни стане зло. Настъпи среде нощ, улиците и всички празни места в селото и около бяха светнали в пламъци - огневе от нощуещите войски. Из селото се чуваше цвилене на коне, мучене на говеда, дрънкане на оръжия, тропот и шум, па прелитаха звукове от чупене на дъски, огради и човешки писъци. Това бе цял ад пред ужасът на смъртта, какъвто не може си въобрази човек, който не е приживял и видял такива грозни минути.
Нашата мисъл бе погълната от съдбата на баща ни. Майка ми глухо стенеше, плачехме и ние, децата, и благите думи на гостените ни не бяха в състояние да ни успокоят. По едно време като че и помаците се уплашиха за него. Старият помак заповяда на големия си син да иде и да го намери дето и да е, а сам отиде при бинбашията в другата стая и поиска съдействието му. Кой знае какъ той зема със себе си и мене за ръка, и като ме посочи на бинбяшията, говори му много по турски. Това той, види се, направи, за да извика състраданието му и изпълни молбата му. Бинбашията беше се разположил с двама други офицери около огнището, на което гореше големъ огън. Помня си, че и тримата ме гледаха с зверски, жестоки погледи. Аз треперех от страх, а добрият помак не ме пущаше от ръката си. Бинбашията извика един чаушъ и му даде някаква заповед. Указа се, че същия чауш бил пратил още вечерта баща ни с други войници из селото да търсят зоб за конете. Помакът след това стори теменна на бинбашията и другарите му и си ме поведе в нашата стая. След половин час дойде и баща ни. Той пришепна на майка ми, че работата е зле. Той обади още, че дюкянът ни е разбит и ограбен, че и всичко друго по къщи (имахме две мулета, петдесет кози, стотина топа аба) го нема вече. Ние наново се разплакахме.
Баща ми още каза, че и черквата е пълна с войници, в нея горили огневе, дворът бил пълен с коне, ала не можал да влезе вътре и види, що е станало съ дядови попови. Той помоли стария помак да идат заедно в черквата и видят живи ли са дядови попови. Старият помак на драго сърдце изпълни молбата на баща ни, прати големия си син и едно от по-възрастните си внучета, ала баща ни не пусна. След малко те се върнаха и обадиха, че и черквата и училището са пълни с войници, разграбили са всичко, ала от дядови попови нема никаква следа, па и никой не можал да им каже нещо за тях. Ние се обезспокоихме и помислихме, че трябва да са избити. А пък то ето що станало с тях: от ближното помашко селце Кокориво имахме един добър приятел помак, на име Сюлман. Той беше общият ни доставчик с дядови попови за гориво. С двете си мулета през ден той докарваше под ред дърва нам и на дядо поп. Вършеше ни и друга кърска работа лете с надница, каквото оран, жътва и вършидба. Сюлман през денят в събота пращал момчето си, та докарало дърва у дядо попа, и се случило да излиза от селото тъкмо в това време, когато влизала войската. Вечерта, като си стигнало в Кокориво, обадило на баща си. Сюлман си помислил, че може да стане нещо зло, та към два часа по турски вечерта стигнал в селото ни и право отива по-напред у дядови попови. Той сварва черковния дворъ пълен съ войска, а други трошели вратата на черквата и се залисали съ найното ограбване. Промъква се той въ училището и въ суматохата и тъмнината измъква дяда попа, предрешен като турчин, и децата, па хайде с себе си през нощта ги завежда в Кокориво в домът си. След това без бавене наново се връща и тъкмо при съмване се отзовава и у нас.
- Дечо, коркма, Аллах е дубор. Попувене и децата севанака (сега) са у дума на хубаву месту. Доте (елате)с мене, е ва не уставем туз.
Това бяха спасителните думи за нас след една тъй грозна и ужасна нощ. Гостените ни помаци потвърдиха думите на Сюлмана, като казаха, че и те щом се развидели, ще си заминат.
Нямаше какво. Младата помакиня съблече своята фереджа и я даде на майка ми, която я надяна и стана цяла помакиня. Същото сториха и с сестра ми. Баща ми и другите ми братчета, с мене заедно, разбира се, навихме по една бяла кърпа па главите си за чалми (гежви). Ние се преобразихме на помашко семейство. Следъ това Сюлман скочи и намери едното ни муле на дворът, кой знае как оцеляло. Набърза ръка събрахме покривки и дрехи, що можехме и що се намираха въ стаята, дето бехме с помаците. Натовариха мулето, па излязохме из къщи. Старата помакиня с големия си син ни придружиха. Слънцето току-що изгряваше, а селото цяло гъмжеше от мравуняк войници и беженци, едни заминаваха, а други идваха. Българин и българка не се виждаше никъде, като че ли бяха потънали в дън земя. Изпочупени врати, изпокъртени сгради, днм и огневе навсякъде. Войници пъплят из къщите и влачат безразборно на гърбовете си кой каквото завърнал да намери. Селото бе почти цяло ограбено, ограбени бяха и другите български села, през които бде минала тая опустошителна и грозна паплъч.
Нашите добри помаци разбутваха тая сган с думите “харем гидейор” (идва харем) и най-после се намерихме вън от селото на чисто. Баща ми и майка ми поблагодариха на старите ни приятели, простихме се с тях, а те ни пожелаха добър път.

Пътят от Устово за Скеча отива зад реката към югоизток, а нашият път за Кокориво държеше склонът към изток. Макар че тоя гребен е припек, но снегът не бе стопен, па не бе и голям. Дирята бе голяма, а това доказваше, че преди нас и много други са минали. На 20 минути далеч от Устово е малкото помашко селце Влахово, състоеше не повече от 30 къщи. Ний стигнахме на горния му край, дето бяха къщите на Мустафа Табакът със синовете му, тоже познати наши приятели и добри хора. Помакините ни посрещнаха и приканиха (мъжете нямаше), ала къде да се спрем, когато всичките им къщи буквално бяха натъкани от по-рано от нас избягали жени и деца, наши съселяни, па и Сюлман не ни оставяше.
— Ей гу, крошум мензили (един хвърлей) е ат туз, ще да варвим о дама, настоятелно ни повтаряше Сюлман.
Направиха ни място да се поотгреем децата, черпиха ни с каве, па продължихме пътя. У Табаковцех научихме, че през нощта е идвал аскер и във Влахово, ала като видял, че е мохамеданско село, върнал се обратно въ Устово. Всичките мъже, колкото ги има във Влахово, цяла нощ били в Устово по познатите си да ги спасяват. Главният път за Скеча от Влахово се пада на среща. Ний гледахме, как той бе задръстен от движещ се мравуняк хора и добитъци. След половин час бяхме вече на гребенът, който държи от Влахово западно направление и високо загражда котловината на Устово от към север и североизток. Бяхме вече на безопасно място, защото главният път остава далеч отстранен, от който бегащият аскер в бързината си да се спасява от страшния московецъ никога не би се решил да се отклонява.
Този гребен, носещ името „Корвава стена” над Устово, образува зад себе си една хубава полянчеста площ, обърната към изток. По нея са разпръснати други десетина помашки къщи, които образуват малкото селце Стража. Тук ни отби друг познат помак, Дибел Хасан, в къщата на когото намерихме добрия си съсед Фроню Костов със семейството си. Додето да се отгреем, починем, па и обядваме с топла рядка каша (чорба съ царевичено брашно и сирене), заставени с големи приканвания на Хасаня и жена му, Фроню ни разправяше и своята одисея през тая памятна нощ, как и той с челядта си е бил спасен от явна смърт.
По обяд стигнахме в Кокориво, разположено в северния, противоположния от тоя към Устово наклон на гребенъ. С някакви си двадесетина къщурки, сгушени в една хубава полянка, обиколена от всички страни с проредчена, по стройна листвена гора, и прошарена на около и помежду им от грижливо обработени и обградени нивици, градини и ливади, Кокориво и въ зимната си премяна представя едно гиздаво ъгълче между безбройните такива из Родопите. По целия наклон от тая страна на тоя гребен има много старинни имена и следи от стари, отколешни поселения, а на срещният гребен стърчи платото със стари развалини, носещи името Кальота срещу друго по-машко село, Тикале, което целиничко се виждаше.
Ние отседнахме в Сюлюмановия дом, дето намерихме дядови попови и още две съседни наши семейства здрави и читави.
Къщата на Сюлмана, както и всички помашки и български къщи из Родопите, беше двуетажна и каменна. На долния етаж на един ъгъл, издигната от земята всекога се намира широка зимна стая с пещ, долапи, мивник и клет (прибавки за покъщнина). Тя служи за живеене на челядта зиме. Под нея е избата, а останалото пространство съставя тъй наричания двор, в който на една страна се помещава едрия добитък, а другото служи за дърва, пералня, вход и пр. Горният етаж обикновено се състои от две стаи за летно живеене и широк открит салон. Ние заехме горния етаж, а Сюлмановото семейство бе в ниската стаица. Сюлман нямаше голяма челяд, обикновено явление у помаците, освен два сина, единият вече беше момък 20 годишен, годеник. Жена му Сюлманица бе пък около 40 годишна помакиня, със стройна висока снага, руси очи и кръгло бяло лице. Тя бе чисто облечена и спретната жена, всякога весела, засмяна и с неицзказана любезност. По нас помакините не се крият, затова всички ние образувахме една истинска задруга, като че всички бяхме деца на едни родители. Десетте дена, които прекарахме у тия добри с девствена чистота и рядко добродушие хора, са оставили неизгладими спомени в живота ми. Сюлманица ни посрещна с една типична само у помаците любезност, помогна да свалим малкия си багаж и сама грабна малкото ни братче от ръцете на майка ми и го изнесе горе, дето бяха дядови попови. Ние се почувствувахме като у дома си. Сюлман, след като влязохме и седнахме около огъньт, кръстоса краката си зад нас при вратата, па не намираше думи, с които да ни успокои всички:
- Комшулар, севанака (сега) Аллах бин шукир (хиляда благодарности на Аллаха), дал е сичинку. Алейте (гледайте), хамбарес е пульничичек, пак и плевнена си седи раз-битин. Вие ми сте госте, кахор не ищам да тьоглите за никена (нищо), пак за другу Аллах си знае рабутата. Той ще аборна севанака сичинкуту нах хубавата страна и за вас, и за нас. Ти, попе, ибадете (обичаите) да си не оставиш, кинату му е поте, да си гу правиш. Наюм да си не туриш, че си ф османлицка коща. Ищам севанака рахатлен да седите. Моеса глава га падне, тогава да ва е страх.
- И ух леле, леле. Аллах ва метна да ми дойдете ф нашеса коща. Ние ут вас гечендисваме (преживяваме). Аллах здраве да ви дава. Немойте са кахарова за никина (не се притеснявайте за нищо). Вие ми сте ле на еце хубаво месту,
бяха приветствените думи и на Сюлманица, която тя изказваше от дълбочината на едно истинско хуманно сърдце, чисто и невинно и с пълно съзнание, че й се удал случая да покаже своето гостоприемство, тъй хубаво и здраво пазено и почитано у нашите помаци, истински потомци на старите славяни.
И ние се разположихме без ни най-малко страх от нещо в тая гостоприемна къща. Сюлманица ни точеше клинове (баници), вареше ни шушулки (ушав), тикви, картофи, качамак и просто се изтрепваше, гораката, как да ни угоди. Помакини и от другите Кокоривци всеки ден идваха да ни навестят, успокоят и изкажат своите състрадания, като ни носеха коя каквото може нещо за ядене: ту тикви, ту гулия, ту шушулки и др. подобни.
- Лелех, факиркувете, жално ни окайваше една 90 годишна бабичка помакиня, съседка на Сюлманица, която всеки ден идваше да помогне в шетането на нашата пъргава хазяйка. Немойте ми са кахарова, миличките. Аллах ще да даде пак сичинку, та нема да е позна. Нашесу селце е мутьку, ала е еце хубафку, че ни са хубави и кумшесе. Немойте са сакандисува.
На другия ден Сюлмана рано изпратихме да обиколи Устово и види, що става там. Той дошъл до `Корвава стена` и като видял `Агоското` почерняло от хора, па и горещите две-три къщи в центъра, дето е чаршията, върна се прибледнял от страх. Агоското е голямата празна част от котловината, дето е селото ни и през която минава пътят за Скеча. Състои от ливади и градини.
- Кена има, Сюлмане, кажи ни праву, нимой ни кри, го отрупаха със запитване дядо поп, баща ми, жените, па и ний, децата, а той, горкият, само мънкаше. След него дойде и Сюлманица в нашата стая, па се събраха и други помакини. Всичките те със сълзи на очите си почнаха да тюхкат и окайват и нашата участ, и неизвестността на тяхната съдба. Сюлманица просто плачеше като дете и нареждаше:
- Ту, леле, езък на хубавия Четак (тъй се казва по турски Устово)! Ами кена ще да правим и ние, нам е ут Четак, ут вас геченмека (прехраната). Аллахку, Аллахку, оти ги не порсна нее едепсизе, пусту дано хми остане га аставиха факиркувене да плачет...


Продължаваха клетви и анатеми, изтръгнати от дъното на сърдцето, в което мохамеданският култ не бе могъл да изкорени типичните славенски, братски и истинско човешки чувства.
Ние се упрашихме. Нашата съдба ни се видя във всичката своя жестокост, що ще стане с нас. Дядо поп наново измоли Сюлмана с още един негов съсед помак да идат в самото село и видят, що става там. Сюлман послуша и на часът заминаха. Това беше по обед. Вечерта след мръкнало пратениците се завърнаха и още от дворът със засмяни лица почнаха да викат:
- Не мойте са кахарова, комшулар, хаирдър, отиде лошуту, шукир Аллаха. Имелу е севанака и хубави люде на сай земе, и почна да разказва, че утринта били запалили селото и кой знае какво е щяло да стане по-нататък, ако не бил пристигнал един строг и добър паша – забитин, та е спрял окончателното опустошение.
И наистина, аскерът и през целия ден неделя и вечерта е грабил, чупил, каквото завърнал, а сутринта в понеделник запалили и две-три къщи в среде селото, дето е и чаршията. За щастие, обаче, по обяд дошъл някой си паша, едни казваха, че бил англичанин, а други турчин, но е бил добър човек. Той заповядал да се спре всичкия аскер с беженците заедно в Агоското, поставил патрули на всякъде, никой да не мърдне от селото, заповядал да изгасят пожара и да изгонят всички войници, които би се намерили из къщите, па произвел обиск у всички. В няколко часа в Агоско се натрупали цели купове дрехи, съдове и всякаква покъщнина, каквато се намирала у тия, що се случили него ден и час в селото. След това издирил и тия войници, които подпалили пожара, и ги застрелва публично пред целия аскер в Агоското. Тая строга и бърза мярка моментално спряла по-нататъшните вилняения и опустошения, и от тоя час насетне турски войник не се пуснал да влезе в някоя къща, или да се отклони от пътя. След това той разгласил да си се приберат избягалите селяни, и всеки, каквото има изгубено, да го потръси и си го земе от “ямата” (складът). Това успокои всички, ала ние не се решавахме да се върнем в село, защото войската продължаваше да идва и заминава, па и не вярвахме, че е турен край за винаги на всякакво зло и за напред.
На другия ден, вторник, майка ми и още една стара и безстрашна наша съседка решиха да идат в село и видят домовете ни, що са станали. Напусто бяха увещанията на дяда попа и баща ми да не правят тоя рискъ. Тръграха, па да не бъде майка ми сама, тръгнах и аз с нея, па и Сюлмана зехме с нас.
Стигнахме ние в село благополучно. Из махалите ни един войник не срещнахме, ала главният път бе цял мравуняк, който мълчеливо се точеше напред, идваше и изминаваше селото. Къщите запустяли един вид, само тук-там се мяркаше из прозорците някоя жена и мъж. Това показваше, че не бяха се върнали всички, па и дето се върнали, изпокрили се и изпозатворили се. Това бе нашата махала, Богородичната част, която цяла бе ограбена, защото другата дето е чаршията и по-богатите ни селяни бе запазена почти всичката от пратените от Хаджи Мюфтия пазачи и други помаци. Изпочупени врати, изкъртени и изпогорени обгради и плетища, натъпкани с парцали, слама, тор и друга смет улици, пустота и голота – такава бде картината в нашата махала след един промежутък само от два дена. Влязохме най-напред в къщата на съседката ни, която бе с нас. Тя беше над черквата през три четире други къщи далеч от нашата. Вратите бяха изпочупени, дворът натъпкан със слама, тор и нечистотии – всички стаи разтворени, удимени, погрознели, покъщнина досущ ограбена, освен някои непотребни парцали, разкъсани и разхвърлени. На дворътъ намерихме три сандъка с патрони, забравени и оставени. Минахме в черковния двор и черквата. Там друга картина: иконите изпочупени и изподраскани, всичко друго ограбено, купчини пепел, слама, тор и нечистотии всекъде из нея и в олтарът. Нощували бяха вътре в черквата хора и добитъци. Тя цяла бе осквернена. В училището, домът на дядови попови, тоже същото. Влязохме в нашия дюкян, пак същото. Намерихме само една опушена тенжера, в която бяха варили фасул със зейтин, вместо с вода. У дома, в къщи, още по-грозно: разкъсани кожи от кози, печени недодрани, по подовете клали огън и кой знае как за чудо не изгоряла къщата. Намерихме и един сомун хлеб, разчекнат и на две половини и помежду им втикнати човешки извержения. Връх на човешката вандалщина и гнусота, свойствена само на дивашки инстинкт. След това минахме в срещната махала, за да видим някои от нашите роднини живи ли са. Пресякохме през чаршията, тя пълна със сган, от страни чауши и милязими, с камшици в ръка просто подкарваха и упътваха пълзящата маса от аскер да не се спира, да не се отбива. Промушнахме се през тоя отвратителен и страшен мравуняк, който ни изгледваше кръвниши, и когато дойдохме пред къщата на покойния дядо поп Кирияк белковски, който тогава бе енорийски свещеник в другата, Николаевската част от селото ни, видяха ни отгоре, извикаха ни да спрем и ни отвориха, та влязохме в къщи.
- Какво дирите сега по улиците, вие луди ли сте, та сте тръгнали така из аскерът, ни замъмряха с един глас и уйчо поп, и уйчина попадия, па и техният най-голям син, Илия, който тогава беше главен учител в селото ни.
Обяснихме им всичко. Те ни задържаха, нахраниха ни, пани пуснаха, като пратиха зетя си Ивана да ни придружи и той за всяка случайност до къщата на една от сестрите на майка ми. Стигнахме благополучно, но и там нови мъмрения от една страна, и радост от друга, че и те, и ние се виждаме живи и здрави. В неделята калеко ми предрешен като турчин с двама помаци ходил да ни търси у дома, но като не ни намерили и неможали да научат нищо за нас, помислили ни за отвлечени и ибзити някъде от аскера.
Надвечер се върнахме в Кокориво. Лед нашия доклад, що сме намерили в селото и домовете ни, дядо поп и баща ми се утешаваха един друг, че поне останахме живи и здрави, та всичко друго как да е: стока и покъщнина се спечелва.
Въпреки ограничението на грабежите ние не побързахме да се връщаме в селото си, защото все още не знаехме, какво би се случило по-нататък, тъй като турската войска и беженците продължаваха да минават. Поне бяхме сигурни, че в Кокориво, при тия добри наши едноплеченни съседи, които тъй ярко показаха, че кръвта вода не става, ние се чувствахме сигурни много повече, отколкото в селото си. Та и тоя живот не бе чужд за нас. Разлика в тоя случай между българи и помаци голяма няма, дори тя не се и усеща всред тая патриархална помашка среда. Бяхме като у дома си, но що ставаше вън от тоя малък кръг, как течеха събитията и какъв щеше да бъде близкия и по-далечен техен край, това само не можахме да знаем, а то бе, което ни гризеше вътрешно. Но ние, децата, бяхме досущ спокойни и като че ли нищо не е било с нас. Блажена детска възраст! Помакините всеки ден посещаваха майките ни и ги водеха по гости в домовете си из малкото Кокориво, а бащите ни цял ден си имаха лаф с помаците мъже. Ние, децата, пък тъй се сдушихме с помачетата, като че ли бяхме наедно порасли с тях. С малкия Сюлманов син, Салих, ходехме в ближната гора да храним козите и овцете с борикова четуна и сушено дъмбово листе, сечехме пътем боарс (зеленси напъпени букови клонки) за мулетата, биехме птици с падала (лъкове съ стрели) и играехме на орехи над мекия, сух и стъпкан кози тор в козарникътъ. А орехи и шушулки имахме в изобилие. Често пъти, унесени и увлечени в безгрижните си детски игри, забравяхме да нагледваме и прибираме козите, които като същи дяволи се накичваха по плетищата и плодовитите дървета в селските градинки. В такъв случай ни стрескваше пискливия глас на хубавата Сюлманица, чието зорко око виждаше и втасваше да командува и вън от къщи.
- Салихку брей-й-й, дано амернеш, синко! Скору козите, бре кучлетище не едно!
Прозвищата кавурин, булашик и др.под., каквито и днес ще чуете на всяка стъпка в помашките села отсам в северните Родопски склонове, у нас, у помаците в Ардиния басейн никога няма да се чуят.
Тъй неусетно измина нашето десет дневно бегство, обърнато в едно приятно гостуване в миловидното тихо и безгрижно Кокориво. На 14 януарий дойде калеко ми нарочно да ни обади, че минаването на аскер пресекнало, че трябва да се приберем в селото си, защото къщите ни стоели отворени, а тайно пошепна на бащите ни, че днес-утре ще пристигнат русите. ...




родопски старини, стою шишков, помаци, помакиня, помаците, спасяването на християните в смолянско, rodopski starini, pomaks, pomashki,

К. Църнушанов - Българските народни говори, 1968

К. Църнушанов - Българските народни говори, 1968

родопски старини български народни говори коста църнушанов български диалекти диалект

Г. Китов - Надгробните могили

Kitov - Nadgrobni mogili




георги китов, тракийски могили, надгробни могили в родопите, марица, места, родопски старини, траки, тракийци

Г. Нехризов - Могилни некрополи в Източните Родопи, 1993

Г. Нехризов - Могилни некрополи в Източните Родопи, 1993

Тодор Коруев - Овньо льо, вакал, каматан, 2009

Todor Koruev - Ovnyo Lyo by Rodopski_Starini on Scribd




Виж също:
Среднородопски овчари и кехаи, част 1 - Васил Дечов, 1905
Среднородопски овчари и кехаи, част 2 - Васил Дечов, 1905
Тодор Коруев - Овньо льо вакал, каматан

Thursday, March 10, 2011

Ст. Н. Шишков - Какво имаме зад нашата граница в Родопите, 1895

Shishkov - Kakvo Imame Zad Nashata Granica 1895




родопски старини, стою шишков, родопите, rodopski starini, shishkov

П. Р. Славейков - Рупското или рупаланско наречие, 1882


Rupskoto Narechie P R Slaveikov 1882







Виж също:
Тодор Стойчев - Родопски речник. Допълнение - 1970
Тодор Стойчев - Родопски речник, 1965
Любомир Милетич - Източните български говори, 1905
Към историята на българския език - Б. Цонев, 1903
Б. Цонев - Поправки и допълнения към Милетичевата книга "Източните български говори" - 1905
Б. Цонев - Увод в историята на българския език, 1901
Рупски говори. Безпредложни конструкции на мястото на стари падежи - Н. Павлова, 1980
Рупски говори. Изравняване на формите за мъжки и среден род - М. Китанова, 1980 Любомир Милетич - Търлиското евангелие от 1861
Александър Тeодоров Балан - "Един особен звук в родопското наречие", 1904
П. Р. Славейков - Рупското или рупаланско наречие, 1882
"Родопското наречие" - Христо Попконстантинов, 1889
Л. Милетич - Фонетични особености на помашките говори в Чепинско, 1905
Л. Милетич - Старобългарска граматика, 1906
Л. Милетич - Родопските диалекти на българския език, 1912 (на немски)
Западнорупски диалекти в Търлиското евангелие - Т. Дерекювлиев
Развой на гласна ѣ (ят) в източните родопски говори - Мирослав Михайлов
Езикови бележки из с. Бачково - Ст. Шишков, 1905
Родопски говори - Дребни синтактични бележки върху употребата на лу, лю, ле, ляй и хамен, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 11, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 10, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 9, Дован хисар, Дедеагач. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 8, Ст. Шишков 1907. Говорът в Дован Хисар, Дедеагачко
Родопски говори - 7, Стою Шишков, 1907. Говорът на Кетенлъшките помаци
Родопски говори - 6, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 5, Ст. Шишков, 1906 /Смилян, Тозборун - Могилица, Пашмакли - Смолян/
Родопски говори - 4, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 3, Ударението в централния ахъ-челебийски говор, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 2, Отглаголни именни форми, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 1, Суфикси за увеличителни и умалителни имена, Ст. Шишков, 1905
Неопределителни местоименни форми в българските диалекти - Марияна Витанова
Максим Младенов - Говорите в Родопите
Сребрю Георгиев - Говорът в с. Чешнегир, 1907
Тълковен речник на турцизмите в българския език - Весела Кръстева

родопски старини, рупско наречие, рупското наречие, родопски диалекти, рупалански говори, ропката, средни родопи

Апостолов - Родопска сватба, 1905

Апостолов - Родопска сватба, 1905



родопски старини, родопска сватба, годеж,

Неделев - Родопските помаци, 1895

Неделев (Ст. Н. Шишков) - Родопските помаци, 1895

Nedelev - Rodopskite pomatsi by Rodopski_Starini




родопски старини помаци стою шишков

Л. Милетич - Ловчанските помаци, 1899

miletich-lovtchanskite-pomatsi-1899 by Rodopski_Starini on Scribd



Виж също:
Любомир Милетич - Източните български говори, 1905
Любомир Милетич - Търлиското евангелие от 1861 г.
Проф. Милетич - Родопските диалекти на българския език, 1912 (немски)
Л. Милетич - Ловчанските помаци, 1899
Любомир Милетич - Старобългарска граматика, 1906
Л. Милетич - Фонетични особености на помашките говори в Чепинско

К. Иречек - Помашки песни от Чепино, 1884



http://liternet.bg/folklor/sbornici/senki/148.htm

Пиле писка, Милке, на ябълко,
хем писка, хем нарича:
- Спиш ли, Милке мари, разбуждай се,
турци земя поробиле,
де бе старо погубиле,
де бе младо претупкале,
останале два сирака,
два сирака, два близнака,
форлиха ги в чоста гора,
в чоста гора лилекова,
лилекова, осенова,
осенова, росенова;
форлиха ги на две ели,
на две ели саковити,
ветър дуйне, полюля ги,
могла падне, нарани ги,
дожд ми сипе, окопе ги,
сонце грее, изсуши ги.
Израсле са по-големки,
та се зеле брат и сестра,
стигнале са мъжко дете,
отишле са на чаршия,
да си фанат алайка,
да им люля, мари, момчето.
Хванали са, джанъм, алайка,
хем го люля, джанъм, и говори:
- Ани, нани, сине, от сино ми,
ани, нани, сине, от щерка ми!

Лъжане, Чепинско (СбНУ 2, с. 124, № 3).





Виж също:
Родопски песни - 1, 1905
Родопски песни - 2, 1905
Родопски песни - 3, 1906
Родопски песни - 4, 1906
Родопски песни - 5, 1906
Родопски песни - 6, 1906
Родопски песни - 7, 1880-1906
Родопски песни - 8, 1906
Родопски песни - 9, 1906
Родопски песни - 10, 1907
Родопски песни - 11, 1907
Родопски песни - 12, 1907
Родопски песни - 13, 1907
Родопски песни - 14, 1907
Сватбените родопски песни на българите мохамедани
Песни от Ахъ-Челебийската кааза, 1872
К. Иречек - Помашки песни от Чепино, 1889
Родопски песни от Девинско и с. Давидково, 1903-1929
Родопски песни, 1903 г. Записал Ал. Шулговски
Веда Словена - "За" и "Против"
Веда Словена - Том 2, 1881
Веда Словена - Том 1, 1874
Песни от Чепино и Ахъ-Челебийско - 1895
1897 Ст. Н. Шишков - Песни от Ахъ-Челебийско (См)

Ст. Н. Шишков - Из северните склонове на Родопите, 1889

shishkov-severnite-sklonove-1889 by Rodopski_Starini on Scribd

Българските тайни езици - дюлгерски, зидарски, чалгаджийски, мещренски таен език

С. Аргиров - Българските тайни езици - дюлгерски и чалгаджийски

С. Арг - БТЕз

Бел СБНУ 1895

* * *

Източник: В-к Труд: Последните хора от Лещен говорят на таен език

Колкото по на юг в България отивате, с толкова повече културни главоблъсканици ще се срещнете. На 250 км от София се намира благоевградското с. Лещен. Известно е със забележителния си архитектурен стил и с близостта си до защитеното с. Ковачевица. Освен ценните каменни къщи и калдъръми обаче Лещен притежава нещо още по-ценно. Това са бай Атанас и баба Донка. Те са важни, защото знаят един от най-старите тайни говори на Балканите - т. нар. зидарски език. От години той е обект на научно изследване и за съжаление е на изчезване. Бай Атанас и Донка живеят в каменна триетажна къща, строена от дядото на мъжа. Твърдят, че и след 55 г. брак се обичат и нищо не може да ги раздели. Наричан още мещренски, мащерски, дюлгерски, този т. нар. таен език бил говорен предимно по време на турското робство само от мъжете и само от зидарите. Измислен е от албански занаятчии, които преди живеели по границите на България. От уста на уста дюлгерският говор се предал и на българите. По-късно се превърнал и в оръжие на зидарите срещу турците, които не разбирали нито дума от това, което раята си казвала. Така свободно заговорничели срещу тях. Днес уникалният таен говор на зидарите се владее от все по-малко хора и на практика е на изчезване. Говорят го неколцина. Като бай Атанас. Щом влизаме в двора му, той и жена му сърдечно ни посрещат. Явно обичат гости, защото още преди да прекрачим прага, главата на семейството нарежда на жена си: “Випе ми една чучола.” После превежда: “Това на дюлгерски означава сйпи една ракия. Ние дюлгеро така си говорим.” И нищо че почти няма зъби, бай Атанас е решил да ни шашне. “Много чиновата пляка. Навремето ние, майсторите, от покривите на къщите така подвиквахме на момите: “Ей... хубава жена на фронта”, обяснява. А бабата не ревнува, тя си го познава, че не е изневерник и категорично казва: “Сине, още се обичаме, да знаеш. Не знам как така стават тия неща, сигурно е с Божията помощ.” “Питай ме още нещо. Мога цял ден да ти говоря. Този език съм го наследил от бащата на моя баща”, включва се отново бай Атанас. Нищо че е на 85 г. и е последният жител на селото, той е и модерен. Облечен е с дънки и пурпурен пуловер. Сините му очи те гледат строго, изпитателно. “Аз съм последният, който го може тайния език. Синът ми знае само една-две думи, а внук ми нищо не вдява”, разяснява той. После отново подема: “Долче шума жарто. Или иначе казано: дай огънче.” Докато говорим, сме седнали в двора на къщата му. Всичко е от камък, само пейката и кошарата за животните са дървени. Върху дувара се вее българското знаме. И сякаш времето за миг е спряло в ХVIII век. “Тука идват вече много софиянци, търсят спокойствието, строят къщи и чардаци с гледка към Пирин”, връща те в реалността баба Донка. Малко й е мъчно за старото време, когато в селото имало много деца. За разлика от тогава сега е пълно със строители. Те са млади и повечето са от близките градове. И, разбира се, не знаят мащерски. Дори не са и чували, че има такъв език. “Говорехме го, докато строяхме къщите на чорбаджиите. Навремето непрекъснато обикаляхме страната”, връща се в миналото бай Атанас. Личи си, че сега му липсват ония времена и най-вече това да побъбри с другарите на дюлгерски. Приседнала на кладенеца, баба Донка философски подема: “Аз не искам да живея до сто години. Видях по телевизията един столетник и хич не ми хареса.” И тя като дядото гледа строго с проницателните си зелени очи. Но не съжалява като него, че езикът на зидарите скоро ще изчезне завинаги. “Такъв е животът - едно идва, друго си отива”, казва и се усмихва. Ирена КОЛЕВА Експертът от БАН Славка Керемедчиева: Мащерският е на изчезване Тайните занаятчийски говори са по своя характер жаргонни. Съществуват в абсолютно всички европейски езици. Използвани били предимно от крадците и скитниците, които често заимствали и от други говори. Поради тази причина тайните езици нямат фонетичен и граматичен строеж и затова не са се развили като самостоятелни. Трудно се намират вече хора, които да ги говорят. Мащерският език, или т. нар. зидарски или дюлгерски, е бил използван от странстващите хората, работещи в тази област. Дюлгерите са изпитвали нужда да приказват на език, който чорбаджиите да не разбират. Зидарският е много древен. Съставен е от албански, гръцки, италиански и български думи. Специалистите у нас са успели да съберат много информация за този говор и всичко се пази в архивите. Зидарите например не казват “вали дъжд”, а “върнеж”. В България от тайните езици най-разпространени са мащерският и дръндарският. Той пък се говори от хората, които обработват памук и вълна. Важно е да се знае, че тези говори нямат териториална ограниченост, защото носителите им непрекъснато са били в движение и са живеели в различни краища на страната.

* * *

Виж също: Наблюдения върху тайния зидарски (мещренски) говор в селата Гела и Момчиловци - Павел Николов
Стою Шишков - Принос към тайните езици в Родопите, стр. 413



български, диалекти, тайни езици, дюлгери, дюлгерски, зидари, зидарски, масони, чалгаджийски, език, таен говор

Любомир Милетич - Старобългарска граматика, 1906

Старобългарска граматика - Л. Милетич


Любомир, Милетич, старобългарска граматика, старобългарски език, черковно-славянски, rodopskistarini, rodopski starini, родопски старини

Виж също:
Любомир Милетич - Източните български говори, 1905
Към историята на българския език - Б. Цонев, 1903
Б. Цонев - Поправки и допълнения към Милетичевата книга "Източните български говори" - 1905
Б. Цонев - Увод в историята на българския език, 1901
Рупски говори. Безпредложни конструкции на мястото на стари падежи - Н. Павлова, 1980
Рупски говори. Изравняване на формите за мъжки и среден род - М. Китанова, 1980
Любомир Милетич - Търлиското евангелие от 1861
Александър Тeодоров Балан - "Един особен звук в родопското наречие", 1904
П. Р. Славейков - Рупското или рупаланско наречие, 1882
"Родопското наречие" - Христо Попконстантинов, 1889
Л. Милетич - Фонетични особености на помашките говори в Чепинско, 1905
Л. Милетич - Старобългарска граматика, 1906
Л. Милетич - Родопските диалекти на българския език, 1912 (на немски)
Западнорупски диалекти в Търлиското евангелие - Т. Дерекювлиев
Развой на гласна ѣ (ят) в източните родопски говори - Мирослав Михайлов
Езикови бележки из с. Бачково - Ст. Шишков, 1905
Родопски говори - Дребни синтактични бележки върху употребата на лу, лю, ле, ляй и хамен, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 11, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 10, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 9, Дован хисар, Дедеагач. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 8, Ст. Шишков 1907. Говорът в Дован Хисар, Дедеагачко
Родопски говори - 7, Стою Шишков, 1907. Говорът на Кетенлъшките помаци
Родопски говори - 6, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 5, Ст. Шишков, 1906 /Смилян, Тозборун - Могилица, Пашмакли - Смолян/
Родопски говори - 4, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 3, Ударението в централния ахъ-челебийски говор, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 2, Отглаголни именни форми, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 1, Суфикси за увеличителни и умалителни имена, Ст. Шишков, 1905
Неопределителни местоименни форми в българските диалекти - Марияна Витанова
Максим Младенов - Говорите в Родопите
Сребрю Георгиев - Говорът в с. Чешнегир, 1907

Л. Милетич - Фонетични особености на помашките говори в Чепинско

Фонетични особености на помашките говори в Чепинско
Пашмакли, Средни Родопи, Родопите, Родопа, родопски, Rhodope, Rhodopes, Rodopi, pomak, pomaks, помаци, българи мохамедани, българи мюсюлмани, българи християни, ахряни, рупци, Ропката, Агуш ага, Агушеви конаци, Могилица, Тозбурун, Родопски старини, Rodopski Starini, Смолян, Ахъ-Челеби, Ахъ челебийско, Чепино, Чепинско, Велинград, Велинградско, помашки, родопски, говори, диалекти

Виж също:
Любомир Милетич - Източните български говори, 1905
Към историята на българския език - Б. Цонев, 1903
Б. Цонев - Поправки и допълнения към Милетичевата книга "Източните български говори" - 1905
Б. Цонев - Увод в историята на българския език, 1901
Рупски говори. Безпредложни конструкции на мястото на стари падежи - Н. Павлова, 1980
Рупски говори. Изравняване на формите за мъжки и среден род - М. Китанова, 1980
Любомир Милетич - Търлиското евангелие от 1861
Александър Тeодоров Балан - "Един особен звук в родопското наречие", 1904
П. Р. Славейков - Рупското или рупаланско наречие, 1882
"Родопското наречие" - Христо Попконстантинов, 1889
Л. Милетич - Фонетични особености на помашките говори в Чепинско, 1905
Л. Милетич - Старобългарска граматика, 1906
Л. Милетич - Родопските диалекти на българския език, 1912 (на немски)
Западнорупски диалекти в Търлиското евангелие - Т. Дерекювлиев
Развой на гласна ѣ (ят) в източните родопски говори - Мирослав Михайлов
Езикови бележки из с. Бачково - Ст. Шишков, 1905
Родопски говори - Дребни синтактични бележки върху употребата на лу, лю, ле, ляй и хамен, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 11, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 10, Дован хисар, Дедеагачко. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 9, Дован хисар, Дедеагач. Ст. Шишков, 1907
Родопски говори - 8, Ст. Шишков 1907. Говорът в Дован Хисар, Дедеагачко
Родопски говори - 7, Стою Шишков, 1907. Говорът на Кетенлъшките помаци
Родопски говори - 6, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 5, Ст. Шишков, 1906 /Смилян, Тозборун - Могилица, Пашмакли - Смолян/
Родопски говори - 4, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 3, Ударението в централния ахъ-челебийски говор, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 2, Отглаголни именни форми, Ст. Шишков, 1906
Родопски говори - 1, Суфикси за увеличителни и умалителни имена, Ст. Шишков, 1905
Неопределителни местоименни форми в българските диалекти - Марияна Витанова
Максим Младенов - Говорите в Родопите
Сребрю Георгиев - Говорът в с. Чешнегир, 1907

Агушевата библиотека

Източник: Народна библиотека Иван Вазов - Пловдив


Агушевата библиотека е една от най-големите частни библиотеки на Балканите в края на ХІХ и началото на ХХ век. За неин основател се смята хаджи Салих Сами ефенди, който умира през 1921 г. Хаджи Салих Сами ефенди е внук на големия родопски владетел Агуш ага. Библиотеката е оцеляла въпреки превратната си съдба и понастоящем основната част от нея се съхранява в Народна библиотека „Иван Вазов” – Пловдив, в отдел „Специални сбирки”.
До 1949 г. библиотеката се намира в големия феодален замък на Агуш ага в с. Могилица, Смолянска област. И до днес този замък предизвиква възхищение с мащаба и красотата на своята архитектура. Времето е съхранило уникалния феодален комплекс като единствения запазен в Югоизточна Европа. Разположен е сред чудната родопска природа с изглед към зелените ливади и горите над река Арда. Конакът е удивително голям, затова за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Комплексът е от няколко сгради с различни функции, с много дворове, стаи, салони, коридори, тунели и тайници.
Агушевите конаци са строени в средата на ХІХ век от български майстори строители за Агуш ага и неговите трима синове. Оттам идва и името им. Около 1825 г. е била построена първата сграда. Конашкият ансамбъл се строи в период от 20 години на два етапа. Надпис на арабски език над една от портите е издълбан върху квадратна каменна плоча и гласи: „В този дом Аллах да даде берекет и здраве. Хубав конак построихме! Хората, които живеят в него, да се радват на здраве, щастие и дълъг живот. 1258.” (по сегашното леточисление 1842 г.). Замъкът е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина.
Агуш ага е потомък на влиятелен българомохамедански род, син на Аджи Осман, помохамеданчен българин от с. Райково. Светослав Духовников на основата на документите от този архив оборва твърденията на Анастас Примовски и Йосиф Ташев, че Агушевци произхождат от арнаутски (албански) род, който е дошъл от Албания и други покрайнини и се заселил в Родопите.
Агуш ага е влиятелна личност – практичен, амбициозен и властолюбив. Наследява много имоти от своя баща, а и сам се сдобива с такива чрез покупка. След женитбата си с момиче от с. Киселичево решава да се установи в Могилица (предишното название на селото е Тозбурун). Започва да изкупува земи в Могилица и Черешово. Така устройва мащабно феодално стопанство и построява голям конак. За всяко парче земя се снабдява с тапии – владала. Дълги години той служи в султанската войска, получава и военно звание. Ръководи среднородопския въоръжен отряд в потушаването на гръцкото въстание през 1821 г. и превземането на крепостта Мора Калеси. По-късно взема участие и в други походи на султанската армия като командир на войскова част. Дарението, което получава Агуш ага е около 600 декара земя край днешното село Могилица. В много писма от 1837 г. и след нея се изказва благодарност за заслугите му към войската. Когато не е на военна служба, Агуш ага се занимава с голямото си феодално стопанство, бил е откупчик на десятъка и закупчик на вълната за преработка на аби и шаяци. Облагите, които амбициозният турски военен получава за вярна служба на султана, „отварят очите му към богатството и хубавия живот”.(Матеев, Родопи, 1968.). Впечатленията, които той добива при походите в Гърция и при събиране на наемна вноска в Албания, възпитанието му в духовно училище в Беломорието, създават у него аристократически вкус към домашния бит и комфорт. Този вкус заедно с богатствата му се онаследява и от неговите синове.
За съжаление след преврата на 9 септември 1944 г. в България, организиран от българските комунисти, сградата на Агушевия конак в с. Могилица става казарма, наследниците на Агуш ага са интернирани в Северна България. Големият имот на Агушевци е национализиран, а библиотеката е изхвърлена на площада в Смолян. Много книги и ръкописи (според един от наследниците – 6 000 тома) от тази уникална библиотека са погубени – унищожени или откраднати.
През 1964 г. българската държава взема решение за реставрация на конака в Могилица. Работата е изключително трудоемка и отнема двадесет години. Реставрираният конак е превърнат в музей. Прочутите красиви конаци са обявени за архитектурен и художествен паметник с национално значение.
През 90-те години на ХХ век, Върховният касационен съд в България реституира уникалния паметник на културата “Агушевите конаци”. Наследниците на Агуш Ага, подвизавал се в Смолянско в началото на XIX в., имат право да се завърнат във феодалните владения на своя пра-прадядо. Потомците на известния българомохамедански род от с. Могилица са представители на днешната българска интелигенция.
Запазеното книжовно имущество от Агушевата библиотека представлява изключително интересна част от съхраненото архивно-документално наследство в българските земи. Нейният създател хаджи Салих Сами е бил мюфтия и учен за времето си човек в областта на ислямската теология. Бил изключително толерантен, тъй като по негово време християтите в областта, получават правото да строят църкви. Той има заслуги и за това, че не позволява разправа с местното население по време на Априлското въстание. Хаджи Салих Сами не допуска в района и четите на Сенклер по време на Руско-турската война.
За радост и късмет част от Агушевата библиотека е спасена от предвидливи хора. През 1951 г. двама специалисти – Вера Ацева и Делчо Георгиев от Пловдивската народна библиотека, заминават за Смолян. С камион е пренесена голяма част от останалото книжно имущество от библиотеката на Агушевци. Друга малка част е откарана в Народната библиотека в София, а трета се пази в Смолянския държавен архив.
В момента Агушевата библиотека се намира в отдел „Специални сбирки” на Пловдивската народна библиотека – архиви и ръкописи. За тях се полагат необходимите по-специални мерки за съхранение, както е за определените в библиотеката уникални, редки и ценни издания.
Печатните книги от тази библиотека, около 400 тома, се намират в основния фонд на библиотеката.
Архивът „Агушеви” отразява до голяма степен живота в Смолянския край през един от най-драматичните периоди в нашата история. Той обема голям брой документи, свързани със стопанско-икономически, военно-политически и културно-битови въпроси. Това са писма, квитанции, разписки, удостоверения, фермани, пътни листове, тефтери, договори, разпореждания, заповеди и др. на турски език. Особено важни са документите с политически характер. Те посочват връзките на Агуш ага и наследниците му с управляващите кръгове в Ахъ Челеби (Смолян), Гюмюрджина, Одрин и Цариград.
През 70-те години на миналия век специалисти от библиотеката сключват договор за превод на документите със Светослав Духовников, който владее отлично османотурски език. Благодарение на него сега тези документи са достъпни за ползване.
В архива на Агушеви се пазят 778 документа с общо 1445 листа, обединени в 12 архивни единици. Пределните години на свидетелствата са от 1812 до 1947 г.
Ръкописните книги от Агушевата библиотека са в добър общ вид, повечето запазени с оригиналната им подвързия (кожа и дърво). Наброяват 94 ръкописа, от тях 66 арабски, 18 османотурски, 7 арабско-турски, 2 персийски и един персийско-турски. Инвентирани са в библиотечния регистър на библиотеката през 1973 година. По-голяма част от ръкописите са преписи и обхващат периода от ХVІІ и ХVІІІ в., но няколко арабски ръкописни книги са датирани от ХV в.
Текстовете са написани на арабски и турски език, с черно, червено и златно мастило. Съдържат фермани, поучителни слова, ръкописни учебници за медресета, медицински книги, указания за четене на молитви, религиозни песни за пророка и халифите. Най-често срещаната книга в дома на мюсюлманина е Коранът. В сбирката от ръкописи на Агушевата библиотека се намират 5 ръкописа за тълкуване на Корана, един с указания за четене на Корана, един с проповеди по текстове на Корана, и два ръкописа с цитати и части от него.

Венета Ганева, зав. отдел "Специални сбирки"

AgBibl

Източник: Народна библиотека Иван Вазов - Пловдив


Пашмакли, Средни Родопи, Родопите, Родопа, родопски, Rhodope, Rhodopes, Rodopi, Pomaks, помаци, българи мохамедани, българи мюсюлмани, българи християни, ахряни, рупци, Ропката, Агуш ага, Агушеви конаци, Могилица, Тозбурун, Родопски старини, Rodopski Starini, Смолян, Ахъ-Челеби, Ахъ челебийско

Стою Н. Шишков - Из нашата граница в Родопите, 1896

Стою Н. Шишков - Из нашата граница в Родопите, 1896

shishkov - iz nashata granitsa by Rodopski_Starini on Scribd




Стою, Николаев, Шишков, Пашмакли, Средни Родопи, Родопите, Родопа, родопски, Rhodope, Rhodopes, Rodopi, Pomaks, помаци, българи мохамедани, българи мюсюлмани, българи християни, ахряни, рупци, Ропката